ЖИВОТЪТ КАТО ИЗКУСТВО - Г.

[valiamaria]

Животът като изкуство

Когато един инженер строи някой висящ мост, да речем, той прави предварително най-точни изчисления. Той знае, че и най-малката допусната погрешка при строежа може да се отрази гибелно на моста. Напразно ще седне да го увещава някой, че не било от значение, ако се допуснали някои „малки” погрешки, или пък се поставял по-друг материал, с по-друга якост и съпротива от оня, който той е предвидил в изчисленията си.

 

Напразно би било да се убеждава и някой математик, че нямало голямо значение, ако при разрешаване на някоя задача поставял минус вместо плюс. Какво от туй, че щял да измени един дребен знак! Зарад невежия, който съди за нещата по техните външни размери, по тяхната маса, един минус е наистина една незначителна чертица. Ала за математика...не е така.

 

Навсякъде изобщо дето се борави с определени величини, дето нещата могат да се мерят, теглят и броят, хората са се убедили от опит, че не може и не бива да се допускат погрешки. В областта на ония неща, които попадат непосредствено в кръга на тяхното съзнателно наблюдение и опит, които хората едновременно съзнават и виждат, истинските съотношения на величините им са ясни.

 

Така е и в отношенията на хората един към друг. Всеки знае, че ако удари някого, ще го заболи, защото сам е изпитал това. Но да изпрати една отрицателна мисъл към него, туй му се струва невинна работа. Защото мисълта нито се вижда, нито се съзнава непосредствено нейното пакостно въздействие.

 

Все пак, човек не работи само в материалния свят, не работи само с предметите и силите на физическия свят. Той и желае, и чувствува, и мисли. А желания, подтици, чувства, мисли са все величини, с които животът работи. Те спадат към така наречения „вътрешен свят”, към света, където нещата се съзнават, без да се виждат. Може би затова тоя свят е за човека полуреален. Защото в края на краищата, реално, „веществено” за човека си остава онова, което той не само съзнава, а и вижда или изобщо възприема със своите сетива. Него той може и да знае, да „веди” в истинския смисъл на думата. Българската дума „вещ” произлиза от ведити, зная. Вещ, ведя, видя произлизат все от един и същ санскритски корен. Онова което виждаш, ведиш го. За него вещаеш и към него водиш и другите. И наистина, може да води само оня, които види и въди! А вижда се в виделината. Води се при виделина. Който води или трябва сам да е видело, сам да излъчва светлина, или пък да носи светилник. В света има два вида водачи: самосветещи, на които светлината е вътре, отдето тя изхожда навън и такива, които водят със светилник, запален отвън.

 

Та ясно е, че мисли, чувства, желания, които човек съзнава, а не вижда, са за него полуреални. Те не му се изявяват в светлина, те нямат за него видимостта на вещите. Те не заемат „пространство.” Физически възприемащият човек не може да ги „мери” и „сравнява”, не може да открие у тях „причинни закономерности”, не може да ги „тегли”, сиреч да ги отнесе към някой „гравитационен център”, от който те зависят в „движението” си.

 

Затова хората днес, макар и да съзнават своите мисли, чувства, желания, макар и да чувствуват, че и последните се движат - идват, обхващат за известно време съзнанието им и пак си заминават - ала не знаят ни отде идват, ни къде отиват. Тези „полуреални” неща по някой път ги обхващат със страшна сила, предизвикват често пъти стихийни бури, изменят хода на целия им живот. И все пак хората са склонни да ги смятат за „нищо”. Затова тъкмо те си позволяват да мислят какво да е, да желаят какво да е, да хранят всякакви желания и чувства Смятат, че всичко това минава-заминава и не оставя никакви следи в живота им. Днес дори и най-видните хора, ония които ръководят съдбините на цели народи, които се заемат да просвещават и възпитават народа, мислят, че да се лъже например, е в реда на нещата. Лъжата за тях няма ефективната стойност на монета Тъй както и истината, за повечето хора, не е една жива реалност, а едно относително „понятие”, на което може да се дава една или друга дефиниция.

 

Но опитът на тези, които са навлезли съзнателно да изучават „вътрешния свят” и отношенията му към „външния свят” показва, че първият упражнява могъщо влияние върху целия живот на човека и се изразява в онова, което хората наричат „съдба.” Не само това, ами все по-ясно се установява, че целият организъм на човека, устройството и функционирането на неговите органи е в корелативна зависимост от душевния му живот. Следователно, здраве, сила, живот, щастие, нещастие - всичко това е резултат от целокупната дейност на човека. Защото в края на краищата и целият му живот е един строеж. Така че не е безразлично с какво градиво строи той.

 

Но хората не гледат изобщо на живота си като на изкуство, което те трябва да овладеят. Те не са привлекли още всички елементи на своя живот в кръга на своя съзнателен опит. И затова допущат фатални погрешки в своята работа. Лъжата, насилието, лицемерието запример, са такива фатални погрешки и всички работи на хората, в които те влизат като конструктивни елементи, неминуемо рухват и завършват със смърт. Така говори опитът на онези, които са направили живота си поле на съзнателна работа. И ако хората наблюдаваха и в своя живот, и в живота на околните, и в живота и съдбата на по-големи единици семейства, общества, народи, щяха да видят резултата от действието на отрицателните сили в живота.

 

А мигар всичко това не може да се наблюдава, не може да се изследва, не може да се подлага на опит? Наистина материята, с която тук се оперира, е по-подвижна, по-неуловима, по-флуидна, съотношенията са по-тънки, връзките по-сложни и преплетени. Иска се опитно око и дълбоко проникновение. Защото тук вече полето на изследване не е външната природа, протяжното, със своята предметна установеност и причинна закономерност на процесите. Тук сферата на изследване е онова, което хората наричат съдба, с нейната събитийна, темпорална подвижност и с нейната дълбоко скрита обусловеност.

 

От край време онези, които са тръгнали по тоя път на изследване, са превръщали живота си в опитно поле. Опитвали са и изследвали нещата преди всичко в своя живот. Те са ставали ученици във великата школа на живота, а не само несъзнателни гости на неговата трапеза, които не знаят ни защо са се родили, ни защо живеят, ни защо умират. Те са изследвали света на желанията с неговите форми, сили и закони. Изследвали са света на чувствата, на мислите и тяхната връзка с физическия свят, където те се конкретизират като постъпки, като начин на живеене, като поведение в живота.

 

Те се установили от дълги наблюдения и опит, че между „вътрешния” и „външния” свят на човека, между неговия душевен живот и съдбата му има тясна връзка. Че дори външният строеж на човека, неговото тяло, устройството и функциите на отделните органи е израз на вътрешния му свят.

 

Ето защо не е тайна, нито пък е нещо проблематично, какви последици има за живота на човека от истината и лъжата, от любовта и омразата, от свободата и насилието и т.н. Всички тия живи сили в вътрешния свят са корелативно свързани с известни органи на тялото и влияят върху тяхното устройство и функции. Те определят силата и капацитета на човешкия мозък и нервна система, на неговата дихателна и кръвоносна система, на неговата храносмилателна, костна и мускулна система.

 

А всичко това обуславя от своя страна възможностите на човека в живота, неговата съдба на земята - неговата сила, неговата свобода, неговия живот и здраве, неговата власт и влияние, неговото щастие или нещастие.

 

Пиша това, за да подчертая, че онова, което хората наричат „духовен живот” не почива само на вярване, на сляпо приемане на готови твърдения. То може да се опитва и изследва. И ако хората не правят това, то е защото се иска работа, далеч не по-лесна от работата на учения или на човека на изкуството. Под влияние на една колективна хипноза те мислят, че не заслужава да се замисля човек много-много над тия проблеми. „Практичният живот” с неговите въпиющи нужди бил най-важен. Като че ли между практичния живот и духовния живот с неговата велика задача: изграждане на човешкия характер, няма никаква връзка! Като че ли между тях зее бездна! Истина, лъжа, добро, зло били относителни неща!

 

Хората могат да си мислят каквото щат по това, но Природата налага неумолимо своите санкции. И резултатите показват, че всички същества, които не вървят по ония закони, които тя е предначертала, се израждат и губят благоприятните условия на живота.

 

Така че, не е безразлично как ще чувствува и действува човек. Не е безразлично с какви величини ще оперира в живота.

 

Като всяко изкуство и живота си има своите правила и закони, па си има и своите майстори. То си има и своите конкретни задачи. И както един музикант-виртуоз си има своите отличителни белези, така ги има и един виртуоз на живота.

 

Основните черти на виртуоза в живота или на Съвършения, както го нарича Учителят в своята беседа „Сила, разумност и добро”, са следните:

 

„Първо: човек трябва да бъде силен. А силен човек е онзи, у когото няма никакво насилие.”

 

„После, човек трябва да бъде разумен . А разумен човек е оня, в когото няма лъжа и лицемерие.”

 

„Трето, човек трябва да бъде добър. А добър човек е този, у когото е изключено абсолютно всякакво зло. ”

 

„Насилието е животинско качество - да се остави настрана! ”

 

„Лъжата е човешко качество - да се остави на страна! ”

 

„Злото е придобито от падналите ангели - да се остави на страна! ”

 

„Който върви по законите на животинския свят казва: „Аз съм силен човек, трябва да си пробия път по който и да е начин - с рога, с копита.”

 

„Ученикът на живота не може да си служи нито с рога, нито с копита.”

 

„Защото между силата, разумността и доброто има тясна връзка. ”

 

Разсъжденията на съвременните хора са диаметрално противоположни на тези на божествения свят. В своите разсъждения те вървят с главата надолу. Но трябва да се знае:

 

„Разумността се ражда от доброто, което е основа на космичния свят. ”

 

„От разумността пък се ражда силата. Сила без разумност и доброта създава само нещастия и страдания. ”

 

„Човек трябва да започне с доброто. ”

 

„Доброто е извор на любовта от всички векове. Доброто е основа на целокупния живот. ”

 

„Човек трябва да стане най-напред добър, после разумен и най-после силен. ”

 

„Разумността изключва всякаква лъжа. И най-малката лъжа е в ущърб на разумността. Дойде ли лъжата, в съзнанието на човека настъпва тъмнина, и той постепенно оглупява. Лъжата е мантия на неразумния живот. ”

 

„Докато силният човек не си служи с насилие, той запазва силата си. Допусне ли най-малкото насилие, той губи силата си. ”

 

„Лъжата разрушава човека, затова тя не може да се извини. ”

 

„Да бъдеш добър, ще рече да бъдеш абсолютно свободен. ”

 

„Да бъдеш разумен, ще рече да имаш светлина в свободата. ”

 

„Да бъдеш силен, ще рече да бъдеш независим”.

 

Привеждам тия изречения, защото са мерки - ясни, точни, недвусмислени. Всеки може да различава, истина ли говори или лъжа, насилие ли прави или не, добро ли върши или зло. Никой не може да се извини, че не знае, че не съзнава това! У всяко човешко същество има едно тънко чувство, което определя още в самия миг постъпката му. Това е закон!

 

Горните мерки са конкретни. Те имат абсолютна стойност за всеки, който иска да стане художник в живота, да стане виртуоз.

 

А виртуозът не опъва струните безразборно, не ги къса, не стържи с лъка, нито вади дрезгави тонове. Той свири с отмерена сила, без да упражнява никакво „насилие.”

 

Той си поставя пръстите точно на мястото, за да произведе чист и ясен тон. Той познава съотношенията на тоновете, всичките съкращения на струните, които се регулират от известни числа. В това седи неговата „разумност.”

 

Той вади пълен, мек и жив тон, който действува магически върху душите и буди нещо велико и възвишено у тях. В това седи неговата доброта.

 

Така е, който иска да стане виртуоз в живота.

 

Той трябва добре да тегли с лъка на волята, за да изрази всички нюанси на силата, да изрази цялата динамика на живота, ала без да къса „струните,” без да чупи „лъка” или инструмента.

 

Той трябва да движи свободно пръстите си по всички струни на живота, във всички негови позиции да взема абсолютно чисти тонове. Тук не се позволява никакъв фалш - тоновете трябва да бъдат математически определени. В това седи неговата разумност.

 

Той трябва да има най-сетне хубав, пълен и богат тон. Да има дълбоки преживявания и възвишени идеи, които да излива в свиренето си. Да буди душите със своето добро.

 

Така животът се превръща в изкуство, а човекът - във велик художник, във велик музикант.

 

Г. ,