ЕСЕНТА НА ЕДНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ - СЕВЕРОВ

[valiamaria]

Северов

 

Есента на една цивилизация

Сивите дни на нашето време се нижат мъчително и вяло. Обезвереният в собствените си сили човек е отпуснал ръце и кормилото му не се бори с течението на голямата житейска река. Човекът чака спасение отвън, чака да стане чудото, което ще „оправи света”. И тъкмо защото човеците чакат това чудо отвън, то не идва и никога няма да дойде. Дълги десетилетия ще се изнижат в борби за надмощие, първенство и богатство, земята ще се покрие няколко пъти с кръв и сълзи, но чаканият ден не ще настъпи, ако ние не подирим неговия изгрев в нас, в собствените си души, умове и съвести.

 

На пръв поглед тия думи звучат парадоксално и имат, може би, досадния тон на наставление, но в тях се крие самата истина, чудната разгадка за всички световни конфликти. Без да навлизаме в каквито и да е подробности, излишни вече за интелигентния човек на съвременността, без много да глаголим, ще кажем, че всяко начало, добро или лошо, е начало на разума, на сърцето, на волята. В сърцата и умовете на хората се зараждат епохите, там се подготвят възходите и кървавите падения, оттам пак ще дойде великото пробуждане. Какво ще рече да си човек? Това значи да се научиш да владееш своето „аз”, да го не направиш роб на тъмните помисли и внушения на общото, да се възпротивиш на световното безумие и да тръгнеш по пътя на своя възход.

 

Днес очите на всички хора са обърнати ту към едно, ту към друго обществено движение, което обещава да направи от земята рай. Ние не отричаме смисъла на тия учения и общества, знаем ги и ги тачим като стъпала на човешкия развой, но нито едно от тях не ще бъде в състояние да освободи човека напълно в материално и духовно отношение, докато не дойде „обществото” на свободните човеци – т.е. докато хората не подирят свободата, обърнали очи към изгрева в своята съвест. Който иска да се движи по пътя на бавния развой на обществата, който желае да направи себе си тор на историческите събития, нека пъпли с темпа на времето, а който иска да отбележи и остави следи върху сивия фон на общото, нека въстане, нека се революционизира, нека обяви бран на наслоения в съзнанието му от векове мрак и нека да извоюва сам своята свобода.

 

Ние също сме за революцията, за обновата, но ние приемаме революцията като борба на светлината с мрака, борба предимно в себе си, където се гради новият човек, за новото време.

 

Колко наивно, колко смешно изглежда това за ония, които са се заели да оправят целия свят! Но нека знаят, че целият свят никога не ще се оправи. Може да се възроди и възкреси личността. Тая възродена личност ще твори новия свят, а старият свят ще отиде в недрата на земята както падналите в есента листа, за да стане тор на нивата.

 

Ние живеем тъкмо в тази есен на една цивилизация. Нейните листа отдавна са посърнали от отровата, която тя поглъща всеки ден чрез преса, учения, пример. Ние живеем в трагическия напън на една залязваща култура, родена в измама, изхранена с кръв. Издалече се задават наченките на новата изгряваща вече култура. Но нейните първи трепети в сърцата и будните умове на хората още не са така явни. Те са заглушени от тревожния шум на падащите жълти листа на съвременността, които настилат земята, за да станат тор.