В ЦАРСТВОТО НА ВЕЗНИТЕ. ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

[valiamaria]

ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

В царството на вензите

Отдавна, много отдавна живели два народа - тамари и вензи. Днес и помен не е останал от тях: ни в песни се пее за тях, нито се в приказки споменава. Царят на тамарите имал син. Името му било Тамар. Изпратил го той в царството на вензите, които се славели с мъдра управа и стройна държавна уредба, наука да учи. И като царски син, сторили му чест, та го приели в едно от най-знаменитите училища на времето, дето малцина можели да влезнат. Там се учела и дъщерята на вензеския цар. Из ден в ден като учили заедно, те се сближили и между тях се завързала обич. Обикнал Тамар царкинята на вензите и пожелал да я направи своя невеста. Ала колкото и нежна в обноските си да била царкинята, тя му се виждала тъй тиха, тъй студена, че най-сетне на Тамар почнало да се чини, че тя е равнодушна към него. Един ден, както си говорели, той се обърнал към нея па й казал: „Виждам, че ти си хладна към мен, че не ме обичаш, ами поне ми кажи."

Царкинята не отговорила ни дума, но откак изрекъл той тези думи, от очите й рукнали такива потоци сълзи, че тя почнала да се топи, да се топи, докле най-после цяла се обърнала на вода и потънала в земята. С ужас гледал Тамар как неговата възлюбена изчезва в бистрия поток сълзи и чак сега разбрал каква скръб й причинил и колко се е мамел. Но отде да знае - в тяхното царство с думи се разправяли, с думи се и разбирали. И почнал Тамар да се окайва и да плаче за своята възлюбена. Щяло му се и той да се стопи в сълзи и да потъне при нея. Но не се стопил.

Тогава от мястото, дето потънала водата, израснал трепетен и нежен, един бял крин. Зарадвал се Тамар на крина, па се обърнал и му казал: „Мило цвете, ти ми си утеха, кажи, де отиде, де се скри моята възлюбена ?"

Но кринът мълчал. „Кажи, повторил Тамар, защо мълчиш като ням?"

А кринът, след тия думи, започнал да вехне и линее и не след много като изневиделица пламнал огън и го изгорил.

Царският син учудено гледал крина как гори, и кога изчезнал без да остави ни прашинка пепел, мъка го налегнала и той пак заридал.

Тогава при него се явил царят на вензите и му казал-

„Слушай Тамар, в царството на вензите, сиреч на човеците, които са едно с Бога, думите са живи. Хората сами стават своята скръб и своята радост, сами стават своята обич. Който обича не говори, че той сам е жива обич. Който скърби, не изказва с думи скръбта си, защото сам е скръб.

Моята дъщеря ти говори с езика на вензите, но ти не я разбра. Тя не ще ти се яви вече отвън. Иди си, Тамар, в твоето царство, иди при своите люде - тамарите и занеси в душата си живите думи, които чу, но не разбра, в царството на вензите."