УРЕДИ ЛИ СЕ ВЪПРОСЪТ?

[Hristo Vatev]

УРЕДИ ЛИ СЕ ВЪПРОСЪТ?

 

Беше красива звездна вечер. Вечерях в палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големият далекоглед и Учителя с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове.

 

Присъединих се към групата. Учителя обясняваше на кои планети какви същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... далечни.

 

Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на Земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата в заложната къща.Трябваше да платя 500 лв. лихва, срещу 5 000 лева бях заложила всичкото бижу на майка ми и ако не внесех навреме лихвата, то щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини ... Трябваха ми 500 лв. Това бе животът, а звездите ... Далечни приказки, мислех в себе си.

 

„Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!"

 

И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихва, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове.

 

Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не можах да заспя. Мислех си, от кого бих могла да поискам пари. Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравявахме се като съидейници, но не бяхме си чули гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна? ... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах.

 

Сутринта набързо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него на заем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същият ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, като видях и него там.

 

„Странно, това вече не е случайно - казах си аз. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно братство!" - Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам по два пъти на ден - нещо, което досега не бе се случвало.

 

На следната сутрин пътьом се отбих при брат Тахчиев. Но ето че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах:

 

- Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с вас!

 

- Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме.

 

В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах.

 

- Е, сестра, казвайте, какво има? - запита той.

 

Трябваше да се говори и започнах:

 

- Моят баща беше търговец-бижутер във Върна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но ... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен човек вече. Трудно живеем на една заплата. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги възвърна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка ми за 5000 лева и давам месечно по 500 лева лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх изказах всичко и спрях.

 

- Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо.

 

- Падежът на полицата е днес.

 

- Тогава къде да се срещнем в 5 ч. след обяд? Къде е заложната къща?

 

- Можем да се срещнем на площад „Св. Неделя", пред часовника. Там наблизо е и заложната къща.

 

Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнаж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеша към игрището.

 

След обед помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат С. беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка.

 

Смутих се, като видях, че брат Стоименов започна да брои много пари.

 

- Лихвата е 500 лева - му прошепнах тихо.

 

- Защо ще плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш, когато можеш и по колкото можеш.

 

Така той даде 5 500 лева и взехме иялото заложено златно бижу на майка ми.

 

Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек ...Чудно! ... Невероятно! Не можех да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка ми златните й спомени от татко.

 

Така по Божий път се уреди този въпрос.

 

А ето най-интересното от случилото се.

 

Два дни след благополучното уреждане на въпроса, група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги биваше най-голяма.

 

В зори, към 3 часа, целият Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителя загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона.

 

Всички тържествено запяхме „Братство, единство ..."

 

С радостен трепет изпращачите един по един му целувахме ръка. Дойде и моят ред.

 

- Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителя.

 

- Да, Учителю, много Ви благодаря!

 

Поех десницата му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах.

 

Това остана незабелязано от никого.

 

Но аз разбрах, че този, който говореше за звездите на небето, мислеше същевременно и за душите на земята.