Jump to content

МОЕТО ПИАНО


Recommended Posts

МОЕТО ПИАНО

 

Преди преселването ни от Варна в София, между многото неща продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятелки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено.

 

Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица.

 

- Изплакано пиано не ти трябва да вземаш - ми каза Учителя.

 

Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво

 

пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя, да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех при една сестра, в една малка къщичка на Изгрева, а работех в центъра на града, в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемане на една къща за цялото семейство, близо до детската градина, където работех. Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмислено ми отговори:

 

- Рекох, занеси го при майка си.

 

- Но, Учителю, скоро ще наема една къща близо до училището, не е ли най-добре сега да го оставя временно там? - И започнах подробно да му обяснявам квартирното си положение.

 

- Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори той тихо.

 

- Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по-добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам.

 

- При майка си го занеси - потрети той спокойно.

 

- При майка ми, но аз почти не стоя в къщи и кой ще свири там на него? - упорствах и му обяснявах аз, в своето невежество.

 

- Рекох, занеси го при майка си - за четвърти път ми каза той, все тъй благо.

 

- Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика в работата си с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса.

 

- Е, може и в училището - снизходително каза Учителя, без да повиши тон.

 

И спокойна, че съм питала Учителя и един вид с негово съгласие, пренесох пианото в училището.

 

Това беше през есента на 1942 година.

 

През годината водих идеално занятия с децата. Говорех им не само с думи, но и с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови, сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града.

 

Сутринта на 10 януари 1944 г. се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднаж се възхитих от хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, огледах спокойно стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама, и трябваше да бързам за вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Помолих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им.

 

На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбардировки над града. Някой точно зад мене каза:

 

- И училището, онова до църквата „Св. Седмочисленици", е в развалини.

 

Развълнувана, обърнах се към говорещия:

 

- Кое училище - гимназията ли?

 

- Не, не гимназията, а детската градина.

 

Почувствах, че побледнявам и с последна надежда отново запитах:

 

- Коя част от сградата е разрушена?

 

- Откъм петела - слънчевия часовник, като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. - И четирима мъже от противовъздушната отбрана намериха там смъртта си.

 

Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили до училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят.

 

В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия товарен вагон и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, чу се детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към таблата и взе хляб и чаша мляко.

 

- Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката.

 

Вляво от мене много възрастна, слаба жена с трепереща ръка

 

поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано! „Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиано", мина ми през ума. „Не условията правят човека, а човекът - условията!"

 

Със спокоен глас, смело попитах брат си, защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е посмял да ми каже, че само капака на пианото видял, изхвърлен на двора.

 

Настанихме се в с. Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата.

 

Към края на януари се завърнах в София, за още багаж и за да видя Учителя, който, както научих, се бе евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата.

 

Влакът спря на централната гара в 5.00 ч. след обед. Беше почти тъмно, когато стигнах до училището. Действително, видях капака на пианото, захвърлен на двора, а цялата половина на сградата - разрушена. На едно от стъпалата на стълбата, водеща към моята стая, видях разтворена книга. Вятърът отваряше и затваряше листата и. Взех я. Беше „Учителят за възпитанието". Почудих се, как само тази книга бе останала незасегната от разрушението наоколо и я поставих в чантата си. Всички големи сгради около детската градина бяха в развалини. Гледката беше наистина покъртителна. Отидох горе, на Изгрева. Там нямаше никакви развалини, но бе тъмно, тихо, безлюдно.

 

Обиколих и влязох, където видях светлинка - у брат Иван. Преспах у тях, а на сутринта с неговата шейна с провизии потеглихме за Мърчаево, при Учителя.

 

През града беше тъжно, тъмно, страшно, но като минахме Княжево, кончето пое нагоре по шосето и снежинки започнаха да танцуват с чудна красота. Сърцето ми тупаше, че щях да видя Учителя.

 

Към обед, ето ни пред къщата на брат Темелко. Слязох от шейната и направо по стълбата - при Учителя. Един от първите му въпроси беше:

 

- Какво стана с пианото?

 

- Е, на парчета е, Учителю. Всичко е под тухлите.

 

Обясних как всичко е разрушено от детонацията на бомбата,

 

паднала на двора, точно до стената на моята стая.

 

- Рекох, съберете му частите - пак кротко каза Учителя.

 

Погледнах го недоверчиво. Какво ли си мисли? Той няма представа какво е в града. За какви части ми говори!

 

- О, Учителю, ако Ви бях послушала навреме! Сега пианото нямаше да бъде разрушено.

 

Учителя нищо не възрази и вместо да потвърди моето непо-слушание, спокойно повтори: - Рекох, прибери му частите.

 

След една седмица се върнах обратно в село, но през февруари отново дойдох в София. И всеки път, когато отивах в Мърчаево да видя Учителя, той ме питаше дали съм събрала частите на пианото.

 

Обикалях училището, но пиано нямаше - само развалини.

 

Когато дойдох за трети път в София, през март, стоях повече дни и срещах по-често Учителя, и дори преспах веднаж в Мърчаево.

 

- Рекох, прибери частите на пианото - ми каза той неколко-кратно, все така спокойно.

 

Досрамя ме и реших да опитам да прибера каквото успея да намеря. Отидох до училището и, за мое учудване, намерих извадени от развалините клавиатурата и педалите на пианото. След два дни отидох отново и намерих и задната му част, с лирата и няколко дъски. Дело на отбраната. Наех кола, натоварихме всички намерени части и ги откарах у дома, както Учителя ми бе казал преди две години.

 

Преди да се върна в село, казах на Учителя за стореното. Той се зарадва, но не каза нищо.

 

Когато се завърнахме от евакуацията и нормалният живот на града се възстанови, един майстор сглоби и поправи пианото. То и сега е при мен, и на него свиря песните на Учителя.

 

Колко малко съм го познавала!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...