Jump to content

ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ


Recommended Posts

ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

 

Ноември 1944 г. Бяхме се завърнали от евакуация. София бавно се възвръщаше към нормален живот. Нашето семейство не беше пряко засегнато от бомбардировките, но общото нещастие ми действаше потискащо и от работа отивах право у дома. На Изгрева също не ми се отиваше, защото знаех, че Учителя не всякога слиза в салона. Той често даваше беседа да чете брат Симеон.

 

Когато ми домиляваше да го видя (който е бил при Учителя, познава жаждата за ефирния полъх на ведрина, който се излъчваше от него), взимах плик с плодове и отивах на Изгрева. Изкачвах се по стълбите, почуквах тихо на вратата. Той отваряше и аз щастлива казвах:

 

- Учителю, Слънцето ви изпраща своята усмивка - и подавах плика с плодовете.

 

Неговата осанка и светлият му поглед веднага ме въодушевяваха. Целувах ръката му и ободрена слизах тичешком по стълбата - и обратно по шосето, два трамвая и у дома. Така минаваше времето: на работа, у дома и от време на време при Учителя за минутка-две.

 

- Е, ти всякога ли си много заета и все бързаш? - ме запита веднъж сериозно Учителя, когато бях пред вратата му, готова да полетя моментално обратно по стълбата.

 

- Не, не съм заета, Учителю, дори сега сме във ваканция. Кога бихте ме приели? - запитах малко сконфузена, като разбрах, че той иска да ми каже нещо и е недоволен от моето постоянно бързане.

 

- Ела утре в осем часа.

 

-Добре, Учителю, благодаря Ви!

 

Този път Учителя беше сериозен и замислен.

 

На следната суприн, точно в осем, почуках на вратата му. Отвори ми сестра Савка, а след нея се появи и Учителя в сивата си пелерина, със снежно бяло шалче на врата, с бяла шапка на главата.

 

- „Само Божията Любов" - поздравих с вдигане на ръка и веднага добавих: - Учителю, да Ви запаля ли печката в приемната, за да слезете на топло?

 

Но без да ми отговори, той леко заслиза по стълбата и аз го последвах.

 

Учителя отключи. Взехме от антрето дърва и борина и влязохме в приемната. Приклекнах до него с желание да му помогна.

 

- Ти, Милке, знаеш ли да палиш огън? - ме запита дружелюбно, като продължаваше да подрежда дръвцата.

 

- Не, Учителю, не умея да паля огън.

 

- Сега гледай, а друг път ти ще я палиш. Научи се да палиш огън - той свети и грее - каза Учителя и драсна кибритената клечка.

 

Той седна на стола си до масата, а аз на стол до прозореца.

 

Учител и ученик... Учителя ме гледаше, виждаше и знаеше значението на тази среща, а аз гледах, не виждах и не знаех...

 

- Ти идваш ли на беседи? - поде разговора той.

 

Исках да намеря някакво извинение и почнах с това, че нямам настроение, чувствам се потисната от бомбардировките и не ми се ходи никъде. Всъщност причината бе, че Учителя по-рядко слизаше в салона.

 

- Бъди свободна, щом не ти се идва, не идвай. Но знай, че имаш един Изгрев. Изгревът да ти бъде като оазис за почивка. Когато се умориш в града, идвай на Изгрева. А помни, че на беседите присъстват светли Същества, от които можеш да имаш само полза - каза ми той бащински и продължи с чуден израз, който не бих могла да опиша с думи:

 

- Слушай да ти кажа. Като ученичка, постави си за мярка в живота най-високия идеал, но когато получаваш материални блага, мери с друга мярка. Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, всякога се стреми към най-малкото, бъди доволна от най-малкото и задържай за себе си най-малкото. Аз бях най-щастливия човек на Земята, защото в материалния свят всякога бях доволен от най-малкото, стремях се към най-малкото и задържах за себе си най-малкото. Какво ли не мина през ръцете ми - и пари, и злато, и земя, но аз всякога задържах за себе си най-малкото.

 

В стаята беше тихо и тайнствено, като през вечността. Огънят гореше и разпалените съчки топлеха стаята. Въздухът беше наситен с Неговото Слово. Чувствах се потопена в Божествени излъчващи се струи, които действаха като балсам на душата. Нямам думи да изразя мекотата и виделината на тази атмосфера - неговата аура.

 

Времето отрони няколко минути в мълчание. Чувствах, че нещо ставаше... без думи... без сълзи... на Земята се разделяха Учител и ученик. Той гледаше, виждаше и знаеше! Аз гледах... не виждах... и не знаех...

 

Учителя погледна часовника си. Станах да си вървя.

 

В последната минута, прави пред вратата, Учителя ме поглади по косите и прошепна:

 

- Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, винаги се стреми към най-малкото, задържай най-малкото за себе си и бъди доволна от най-малкото.

 

Целунах му ръката. Но този път, без да знам защо, задържах ръката му с двете си ръце и я целунах три пъти. След това вратата на приемната се отвори и излязохме навън. Денят беше студен, мрачен, тъжен. Един само светъл лъч огряваше планинските върхове и свързваше земята с небето.

 

Учителя се изкачи по стълбата нагоре, а аз тръгнах към града надолу.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...