КОЙ Е НАШИЯТ ИЗТИНСКИ "АЗ"? - МОРИС МЕТЕРЛИК

[valiamaria]

Морис Метерлинк

КОЙ Е НАШИЯТ ИСТИНСКИ „АЗ"?

Би било много интересно за всеки едного да изучи как си представя сам той своя аз. Този аз, на когото ние държим толкова много, че бихме желали да го продължим през цялата вечност. Към кой момент от нашия живот бихме го определили? Дали би било това аз-а на днешния ден, аз-а на нашето детинство, на нашето младенчество. на нашата зряла възраст или на нашата старост?

Що се отнася до мене, аз виждам изключително детето, което бях и което още съм. Към това се примесват малки следи от юношеството и младенчеството. Тези от зрялата възраст са много по-редки, по-малко средищни, по-слабо изпъкващи, а тези от старостта изглежда да се заличават в сянката на смъртта. Биха казали, че аз-ът дотолкова, доколкото би трябвало да се затвърди накланя се вече към заличаване, към изчезване. Ако човек би живял два или три века, вместо да расте и да става по-сигурен, от него няма да остане досущ нищо.

И в бъдещия живот, ако такъв съществува, тогава, когато възкръснат спомените на една вяра, която вече не съществува, това е все още малкото дете, което съм бил в течение на няколко години, което възнаграждават или наказват, като че ли грешките или заслугите на един по-сетнешен живот не го засягаха.

Кой от моите пет или шест последователни „аз", ако можеше да съществува едно вечно щастие или нещастие, би бил вечно щастлив или нещастен? Би ли било право, ако би бил последният, най-несъществения измежду всички? Е ли той наистина тяхното цяло?

Ние не знаем това, що сме самите ние, ние не можем да се съберем в себе си, да се определим точно. Как бихте желали да се излее над нас благодат и милост? Те ще паднат около нас като стрели, които нямат повече цел.

Безсмъртни, ако останем такива каквито сме, никоя адска мъка не би била по-жестока. При все това, тъкмо туй е което ние желаем. От друга страна, ако ние бихме еволюирали не бихме били вече ние. И станали почти богове, ние бихме се срамували от това, което сме били и бихме дирили само да го забравим. На всеки случай, това което изглежда днес същността на нашето естество, би се радвало много по-малко на това безсмъртие, отколкото ние го очакваме.

Ние би трябвало, от време навреме, подобно на Еней, в шестата книга на Енеидите, да слизаме при нашите мъртви.

Аз не съм виждал много мъртви, но аз познавам много живи, които ги няма вече и които ме очакват - не в свещения лес на Аверн, нито по Елисейскитe полета, но в глъбините на самия мене, където няма вече нито небе, нито ад, но спомени, пречистени чрез живота, който продължава в съзнанието, в паметта. Там чувам, самият аз, вика на старата анхуза:

Venisti tandem, tuaque expectata parenti

Vicit iter durum pietas. Datur ora tueri,

Nate, tua, et notas audire et reddere voces.

„Ти идваш най-после! Твоята синовна, родствена милост е победила трудния път. Аз виждам твоето лице, аз чувам твоя скъп глас, аз му отговарям!”

Те ме поздравяват, вярват че ме виждат и чуват понеже аз живея още, но това съм аз който ги вижда, който ги чува, понеже те не са вече мъртви ...

Ще дойде ден - може би по-скоро, отколкото може човек да си помисли - когато медиците и хирурзите ще могат да ни дадат един стомах, черва, жлъчка, бъбреци, сърце, бели дробове, жлези с вътрешна секреция, с една реч нови или възобновени органи. Но ще могат ли те да заместят или да възобновят мозъка? И при такъв случай, какво би станало с паметта; и, загубена паметта, какво би станало с личността?

Навият живот, ако ние бихме запазили паметта, ще почне съвсем по старому или по право би продължил живота в същите граници. Но изчезнали спомените, в този нов живот, ние ще бъдем мъртви като да сме в гроба. Ние бихме загубили всичко, което ние загубваме, когато преставаме да живеем. В резултат - възкресение, то не би било вече нищо за нас, понеже не се отнася повече до нас. Ние бихме изчезнали и това, което би дошло, не би дошло вече до нас, а до един друг. Което бихме изстрадали, това би било един непознат, който би изстрадал всичко във времето или във вечността.

Сравнено с това, което сме били, ние бихме били подобни на тези, които не съществуват вече. Както тези, които не съществуват вече, ако те си спомнеха, биха били подобни на тези, които са още върху тази земя.

И какво би станало с разрушената, изчезналата памет? Къде би отишла тя? Вероятно, където би отишла тази, що би отвела смъртта; ще рече, в същата вездесъщност, в същото никъде.

От френски: Д-р Е. К.