ПОЕМИ ЗА ПЛАНИНАТА-GEORG NORDMANN

[valiamaria]

Ceorg Nordmann

ПОЕМИ ЗА ПЛАНИНАТА

Езерото на съзерцанието

То е тихо, замечтано във вечната си красота, дълбоко изумрудено, отразило гордия каменист връх, синьото небе и белите преспи.

Все така ли е безбурно това кристално око на планината?

Едно малко дете играеше наблизо и хвърли камък в него. Залюляха се тъмно изумрудените талази. Понесоха се кръгове към брега, начупи се и изгуби красотата си отразения връх, синьото небе, белия облак.

С тъга гледах към тия разпилени късове от красотата, но езерото ме научи на нещо.

Тъкмо там, където падна камъкът, водата най-напред утихна. Тая тишина се разстилаше и след малко по вълшебната кристална повърхност пак сияеше огреният от слънцето връх, пак се виждаше чистия лазур на небето. Езерото се усмихна като око, от което е изтрита наскоро една сълза.

Когато скръбта хвърли камък върху тихата повърхност на езерото в душата ни, да почакаме търпеливо.

Тъкмо там, където е паднал камъкът, ще просияе първо радостта, ще утихнат талазите и в неговата тишина ще се огледа безкрайната радост на една голяма обич.

Камъкът

Ето работниците, ето и майсторът. Тежък камък лежи наблизо - мълчалива отломка от вековете.

Ще го отмъстим.

И почват децата. Напрягат мишци, бодри гласове звънят в тишината сред огромните масиви.

Дайте лостове, яки дънери, дайте всичките си сили, устремът и вярата си дайте. Трябва воля, упоритост и вяра, че ще мръдне тая канара, която помни всички векове, минали над нея.

Напрягат яки мишци, звънят железата, пращят вековни дънери, хванати в жилести ръце. Гласовете се смесват с тоя звънтеж и чуват се удари на пламнали сърца.

Напред! Не се отчайвайте! Ще мръдне тоя старец упорит, притиснал тежката снага в земята.

Ще го поместим!

Ето камъкът се залюлява.

Ей, канарата искат да помръднат тия деца - шепнат гордите скали наоколо.

Не се боя от вашите мишци - иска да каже камъкът. Зная, земя земята не надвива. Но в душите ви трепти нещо, което ме заставя да отместя гръб.

Аз чувам и туптежа на сърцата ви, когато опирате гърди в мене. Ще мръдна, ето на!

Ей, пазете се, Ще гътнем камъка - викат бодро гласовете. А той бавно се надига, залюлява се. Напрягат сетни сили упоритите деца и най-после глухо избумтява, гътва се и възнак пада канарата.

Помести се, камъко!

Олеква на сърцата. Може би и оня камък ще поместим, дето векове тежи над душите.

Нима не ще го мръднем!

Ще тупне той, и в душата на света ще прозвъни мелодията на небесна кротост.

Ще го катурнем! Ще светне, ще дойде хубав слънчев ден, ще зацарува красота и тиха необятна радост, а вие които будни чакате, възпрятвайте ръкави!

Първа обич

Още са живи дните, през които се опивах от свещеното мълчание на една планина. Там всяка сутрин чаках да се изредят химните на зората до мига, когато слънцето тихо целуваше челото ми.

Облъчен бях в проста риза, гологлав и бос. Жилището бе колиба до самотна скала край езеро, но аз не помня да съм бил по-богат от тогава.

По тънките нишки на светлината, като по струни протичаше радостта на Всемира и намираше сърцето ми.

Това беше моята първа обич.

Днес съм сам и далеч от моята горда планина. Имах приятели, но те ме оставиха. Едни от тях слагаха ръката си в моята и се клеха за вярност. но и техният път кривна към други хоризонти. От жената, която нарекох любима, останаха тъжни спомени, сухи цветя.

Само тебе не искам да забравя, моя слънчева обич! Ще викам към сините простори през деня, ще чакам да се извървят съзвездията в безсънните ми нощи.

Може да се спуснат на невидими нишки трепкащите кандила на моята утеха, може пак да прелети мелодията на безбрежната и тиха радост!

Само ти ми остана! Без другите не паднах ничком и се не дадох вятърът да ме отвее като сух, отбрулен лист. Но ти никога не ме остави, моя първа и последна слънчева любов!