ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

[valiamaria]

ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

ИЗОБИЛИЕТО

Един китайски император искал да стане член на Всемирното Бяло Братство. За тази цел го изпратили между животните, да учи техния език. Като поживял известно време между тях, той започнал да разбира езика им.

Един ден той срещнал две мравки, които се препирали за една трошица. Те и двете били хванали трохата и здраво я държали. Едната казвала, че трохата била отредена ней. Другата настоявала, че тя ù била изпратена като дар от небето. Така, всяка мислела, че има право на трохата и не я отстъпвала на другата. Ни едната пуща, ни другата. И двете държали трохата, без да могат да си хапнат от нея. Императорът наблюдавал този спор и мислел, как да го разреши. По едно време той сгледал наблизо един овчар. Отишъл при него и го попитал: „Имаш ли някоя и друга трошица хляб?" – Имам, торбата ми е пълна с трохи. Току що ядох.

Императорът взел шепа трохи, па ги изсипал на мравките. Като видели това изобилие от трохи, двете мравки пуснали трохата, за която тъй горещо спорели и се нахвърлили към трошиците. Така спорът се прекратил.

Императорът продължил пътя си нататък. По едно време видял, че две кучета се давят за една кост.

– Какво правите – извикал им императорът. – Защо се давите? Кучетата спрели за миг да се борят.

– Снощи, отговорило едното куче, господарят ми даде голямо угощение. Като се свърши угощението, той хвърли и на мене една мазна кост, да опитам и аз нещичко от гуляя. Отде се взе тоя неканен гост, нахвърли се стръвно върху костта, иска да ми я отнеме. Да река да я разделя с него, няма как – тя е толкоз здрава, че с нищо не може да се раздели. Па няма защо и да я деля с този разбойник тя си е моя, и аз имам право сам да я изям.

Императорът нищо не възразил на ръмжащото куче, а се запътил към дома на неговия господар. – Намира ли ви се някоя кост, останала от угощението, попитал го той. – Стига кости да искаш, ей ги там цял кош. Вземи си колкото щеш. – Императорът взел няколко кости, хвърлил ги на кучетата и те тутакси престанали да се джавкат и да спорят. Изобилието и тук разрешило въпроса.

Императорът продължил пътя си, размисляйки за тези два случая. Както си вървял, обаче, той се натъкнал на двама земеделци, които се препирали за няколко педи земя. Карали се, викали, не можели да разрешат през де да минава синора между нивите им. Единият настоявал, че съседът му бил заграбил една ивица земя от нивата. Другият пък твърдял, че тази земя си е негова. Нито единият отстъпвал, нито другият. Като видял императорът, че работата ще стигне едва ли не до бой, той се приближил при селяните и им казал: „Приятели, можете ли да отложите спора си до утре и да дойдете при мен, аз да го разреша?" – Кой си ти?

Императорът написал своите знаци, дал им бележката, като им определил, по кое време и на кое място да го дирят. На сутринта двамата съседи отишли на определеното място и получили по десет декара земя. Щом получили по толкова много земя, те забравили спора за няколкото педи земя и се върнали доволни по домовете си.

Така китайският император разбрал, че най-мощното средство, което разрешава всички спорове, е изобилието.

БОГАТИЯТ И БЕДНИЯТ ЛАЗАР

През една лятна нощ Бен Елиезер Сафра се пресели във вечността. От ранни зори новината се носеше в града, нахлуваше в малките кафенета, чиито стопани метяха още тротоара, стигаше до ония стари жени, които ставаха рано и сега наливаха своите спиртници.

– Горкият Бен Сафра! – казваха случайните минувачи и бързаха да го споделят с други.

По-нататък новината се носеше от ония, които, уморени от будуване край смъртно-болния, сега се прибираха по домовете си.

– Бен Сафра умре, – казваха старите евреи от кварталното кафене на Бен Шица.

– Бог да успокои душата му !

– Всемогъщият да му прости греховете, – добавяше Маир с упорит глас.

– Да наследи рая, добавяше друг.

Няколко часа по-късно целият град знаеше, че Бен Сафра, най-богатият човек в града, не беше вече между живите.

И както винаги, събрани по праговете, жените разискваха, разказваха, някои дори се надпреварваха да изброяват добрите му качества. Нали за умрелите не бива да се говори лошо. Само жената на Арон месаря, Рашел, за която се говореше, че има дълъг език, рече:

– Сега вече всеки ще може да влезе в къщата му, вратите за погребението ще бъдат отворени.

– Разбира се, това е погребение, – обади се русата Лея.

– Не е сватба я! – добави пак Рашел – както преди пет години, когато се жени най-големият му син. Не пуснаха никого който нямаше покана. Помните ли?

– Помня, разбира се – каза Лея.

Останалите гузно се спогледаха, не им се искаше да вземат участие в този разговор, който им прозвуча като клюка и мълчаливо се разотидоха.

А това всички помнеха. За подобни неща народът има отлична памет. Това беше тогава, когато Сафра ожени сина си. Къщата му беше нова, току що влизаха в нея. Разказваха се чудеса. Сам Бен Сафра, който беше голям познавач на скъпи и старинни предмети, голям любител на красивото, ръководел постройката заедно с прочут архитект. Неговата къща беше единствена в града по своя стил. Сам той ходил няколко пъти в чужбина за мраморни украшения, а цветната мозайка и мазилка били направени от най-опитните майстори в страната. С една дума, къщата на богатия Сафра беше същински дворец. Всички искаха да видят тоя рядък по външна и вътрешна красота дом на Сафра. Такъв най-удобен случай, разбира се, беше сватбата на Адон Йосиф, големият син на Сафра. Нали се знаеше, че за сватба вратите са отворени за всеки – който чуе тъпан, както се казва, тича да се повесели и изяде едно сладко за честитка. Но не беше така в къщата на Сафра. Мъжете които влизаха с цилиндри на глава и бели ръкавици, с черни костюми, имаха в ръцете си покани. На вратата стоеше лакей в парадна ливрея, покланяше се учтиво, особено на дамите, които грижливо държаха своите шлейфове.

Друг един слуга, по-просто облечен, стоеше на пътната врата и от време на време пъдеше нахалните и любопитни бедняци, които се катереха по железните решетки. Отвътре се чуваха звуците на музика. Гостите се смееха и пируваха. Нали това беше голям празник, а Сафра искаше да го отпразнува с най-голм блясък! Тъкмо сега не беше хубаво, може би, да се припомня за тая сватба, на която нито един бедняк не беше поканен, но виновна е за това, разбира се, бъбривата Рашел, която не знае мярка и време на приказките си.

Сега Бен Лазар Сафра лежеше на смъртния си одър, покрит с черна коприна, която се свличаше до паркета. Две големи свещи горяха до края на ковчега му. Около него, потънали в дълбок траур и печал, стояха неговите близки. Вратата на стаята беше широко отворена и оттам се виждаше парадният салон, чиито мебели бяха покрити с креп. Влизаха и излизаха постоянно хора, върволица се точеше непрекъснато. Всички искаха да му отдадат последна почит. Не бяха малко ония, които го познаваха. Почти целият град се беше стекъл, а мнозина, може би, бяха дошли да видят къщата му, потънала в разкош и блясък. Бен Елиезер Сафра бше най-богатият човек в града. Капиталите му бяxa се увеличавали, когато беше буден и когато спеше, секундникът отмерваше неговите печалби. Такова богатство няма край Но, уви, животът имаше край и за него, както и за всички. Смъртта не прави разлика. Когато дните се свършат, тя идва, студена и неумолима. Тя взима еднакво душата на тоя, който обитава в палати, и на оня, който живее в колиба. Бен Сафра живя малко – 50 години, но живя охолно и богато от люлката до смъртния одър. Нужда той не позна, но позна и опита всичко, което на земята можеше да се вземе срещу пари. Беше ли сега доволен? Кой можеше да знае това? – Само той, който сега лежеше, мълчалив и затворен, навеки млъкнал. Нищо не се чуваше, нищо не се виждаше. Светът на умрелите беше велика тайна за живите, за всички и за мен, който смирено и тихо стоях до ония, които шепнешком приказваха и хвалеха добродетелите на починалия. Петнадесет минути по-късно аз излязох навън и поех широката улица. Нещо тежко се откъсна от гърдите ми. Какво толкова ме засегна смъртта на един милионер, когато по широкия свят умират хиляди нещастници, които нямаха позволително за гроб и стояха повече отколкото трябва непогребани?

Прибрах се късно и заспах веднага след тоя тягостен ден. Събудих се посред нощ и... чудно! Мисълта за Сафра не ме остави до съмнало. На следната нощ се повтори същото. А на третата стана нещо, от което няколко косъма ми побеляха. Беше пак към полунощ, когато някой ме бутна по рамото и рече:

– Искаш ли да видиш Сафра? Бен Лазар Сафра, милионера, банкера !

Аз не бях от страхливите, но смутих се не малко, стреснах се дори, макар че се помъчих да се овладея.

– Сафра е покойник и няма какво да го гледам – отговорих аз.

– Покойник! – подигравателно се обади гласът. Покойник! Хората са много глупави, ако мислят, че мртъвците умират и тук.

– Какво е това, оставете ме да спя !

– Твоите съседи какво не биха дали, за да го видят. Погледни само и ще видиш неща, които никога могат да ти са от полза, нали искаш да четеш в душите на хората?

Защо пък да не гледам, си казах аз, нищо не ще ми струва.

Отворих очи и погледнах... О, небеса, врно ли беше това? Съвършено вярно, защото аз видях с моите собствени очи. Аз видях, аз видях Бен Сафра, жив и досущ такъв, какъвто беше приживе, само с побледняло лице и странни очи. Той се сърдеше на някого, недоумяваше, ходеше насам-нататък, не можеше да си намери място и току натискаше с пръста си, както се натиска електрически звънец; чакаше една секунда отговор, който все не идеше и започна пак да вика и да се ядосва. Когато и на неговия вик никой не се обади, той се провикна с цяло гърло: „Лазаре!"

– Какво, господарю? – проехтя отговор от небесата сякаш.

– Не чуваш ли, оглушахте ли всички? Какъв е този безпорядък в моята къща?

– Какво искаш?

– Какво искам? Ела ми дай обущата, обуй ми чорапите, трябва да излизам, облечи ме. Полей ми да се умия!

– Е, Сафра, не мога! Сега не сме на земята – се обади след ма ако Лазар.

– Не сме ли? Ами къде сме? – смутено попита Сафра.

– Другаде съм аз, другаде си ти.

– Не говори глупости, Лазаре, годините изглежда са помътили ума ти, но хайде по-скоро ела тук.

– Не може, Сафра. Ние сме умрели за земята, Сафра. Не помниш ли последните години, когато боледувах и през един прекрасен ден тъкмо пред Пасха се преселих във вечността? Сега и да искам не мога да дойда при теб.

Едва тогава Бен Елиезер Сафра се стресна, погледна наоколо, спомни си сякаш нещо страшно, което скоро беше станало, обзе го ужасен страх, и едва тогава той усети под краката си една страшна горещина, която пареше нозете му. В тоя ужас той започна да трепери от страх. Горещината пълзеше по тялото, стигна устата, гърлото му засъхна, обзе го, види се, страшна жажда и той завика:

– Лазаре, Лазаре, ела тук, че умирам за вода. Гърлото ми гори. Ужасно горещо е тук.

– Не мога, господарю!

– Лазаре, нали при мене беше слуга, не помниш ли, когато ти позволих да си направиш една колиба в моята градина? Не помниш ли, че всяка сутрин ме будеше и ми поливаше да се измия, а сега не искаш една капка вода да ми дадеш да си наквася гърлото.

– Да, Сафра, там аз бях слуга, но тука не съм. Аз живея в блаженство и ангели ме пазят. Всеки ден на страдание на земята, за мен тук е празник. При светите отци Аврам, Исак и Яков съм сега, не мога да ги оставя, за да дойда при теб. И да искам, не ще ме пуснат. Ти прие добрините на земята, а аз на небето. Тук редът не е както на земята, бедни Сафра.