ЖЕЛЯЗО, ЗЛАТО И ДУХ - БОЯН БОЕВ

[valiamaria]

Georg Nordmann

ЖЕЛЯЗО, ЗЛАТО И ДУХ

Ето три символа, около които могат да се наредят хората и народите в нашата съвременност. Tе обхващат в своята власт сродните тям елементи, изграждат вътрешно техния облик и създават три категории човеци. Понякога хората, а дори и цели народи, стават до толкова функции на тия три стихии в живота, че те несъзнателно дават израз на тяхната вътрешна същина. „Желязото ще спаси света", или „Желязото ще спаси нашия народ" - казват едни. „Златото ще спаси света" - казват други, а трети казват: „Духът ще победи!"

Желязото има като прародина тъмната пазва на земята. Преминало през огъня, то е могло да запази само своята твърдост, с която орем земята, правим мечове, вериги, сечива и железни пътища. Желязото няма своя воля. То се преустройва, нещо само тогава, до когато творческият разум на човека го има в ръцете си. Изостави ли го, лежи в няма неподвижност и се разяжда от ръжда. Няма по-слабо от желязото, от тоя най-як на вид, най юначен метал. Нищо не изневерява повече от желязото, защото ако престанем да се грижим за него, за да продължим неговия живот, то ще рухне. Това знаят най-добре ония, които строят сгради, мостове, кули и други. Желязото е като един скъп храненик, от който, за да добиете нещо полезно, трябва да дадете премного. Ако паметниците на древната култура бяха направени от желязо, от тях днес нямаше да има помен, защото желязото не е като камъка със свой живот и устойчивост, а метал, който изисква прекалено много грижи. Желязото е най-кораво, най-упорито, но неустойчиво към външните влияния. То не може да преживе вековете.

Желязото има грамадна завладяваща, но краткотрайна власт. То има външна сила, но вътрешна слабост, лесно се разяжда от ръждата и става на прах. Тоя, който разчита на желязото, разчита тъкмо на неговия краткотраен, външно заразяващ ефект. Народ, който разчита на желязото за своя възход, е подхвърлен на чести смущения, трусове и неговото влияние над другите народи се изразява в брутално, външно надмощие, но не и в спокойната, силно заразяваща и непобедима власт, каквато има културата. Такъв народ строи мечове, оръдия, танкове, сипе дъжд от снаряди и куршуми, но се бои от бавната и неумолима власт на времето, което съсипва ефекта на всяка грубост и на всяко насилие. Който разчита само на желязото, той не познава възможностите на утрешния ден, когато това желязо ще бъде погребано пак под земята, и народите едва умили кръвта от ръцетев си, ще бъдат отново жадни за оная храна, която насочва човека към творческо дело и възход.

Желязото е все още символ на нашата сурова и механизирана епоха, която е превърнала света в грамадни стоманени челюсти, за които храната от ден на ден става все по-малко и по-малко, Желязото трещи със своя оглушителен грохот на всяка стъпка в тая епоха на скоростта, но в тоя трясък се долавя и тревогата на целия свят, който стремглаво пада в ямата на себичността, насилието и алчността да завладява.

Хората и народите, които славословят желязото, се намират пред прага на един конфликт. Макар и да печелят външни ефекти, те не са. утвърдени и се намират над бездната на катаклизми. Такива народи ще трябва да се новородят за нови ценности, а това новораждане значи да минат през очистителния огън на много страдания. Народите които печелят бързо, стихийно и с насилие, бързо и стихийно поопадат под ударите на чуждо насилие, което неминуемо, по закона на равновесието, идва върху тях. Тия, които могат да причинят земетресение в порядъка на мирния живот и да тласнат света към катастрофа, за да маскират ужаса, който ще легне над света, и своето собствено проваляне стават апологети на разрушението. Те нямат дълбоката власт да пренареждат трайното, което се нарича човешка култура. Тяхната власт е над краткото време, което трае колкото един изстрел, но не и върху дългата и неизбродена панорама на столетията.

Повикът, които напоследък ние често слушаме, че желязото ще спаси света, е една манифестация на нетърпението, на буйствуващата беднота и на страха от утрешния ден. Към желязото бързат да прибягнат ония народи, които имат гладни стомаси и жадни очи. Те търсят краткия път, защото в глада има нещо, което не знае да чака.

Златото носи други възможности. Преди всичко, то е рядко, скъпо и благородно. В облика му има аристократизъм, а блясъкът му е чист и непроменлив. То изтрайва на високи температури и не се мени от времето. Всяка вещ, която има предназначението да бъде дълготрайна, трябва да бъде направена от злато. Докато с желязото може да си служи всеки, със златото може да борави само умният човек. В ръцете на глупавия то се обезценява, а в злия то става страшно оръжие, което убива по-лошо от нож. Златото отива при златото, тъй както благородниците от някое общество се търсят, намират се, събират се и не дружат с простолюдието. За да спечелиш злато, трябва да имаш злато в своята кръв. Колкото и страшно да звучи това, но не всички хора, не и всички народи имат дарбата да бъдат богати. Има едни, които цял живот се мъчат от тъмно до тъмно, похабяват целия си живот в непосилен, убийствен труд и пак „не им върви". Такива хора не са „роднини" със златото. Тя или са по-горди от него, надвишили със своя дух упоителния му и примамлив звън, или са по-долни и по-груби от оная гама, в която звучи то. Те резонират на грубия повик на желязото, от което произхождат.

Хората, при които отива и се задържа златото, са най-честа умни, гъвкави, методични и търпеливи. Те съобразяват, изчакват, отстъпват, когато трябва, но накрая спечелват. "Златото ще спаси света" - казват те, но тихо, не площадно, не често и банално, и то сама пред такива, които ще ги разберат и не ще ги упрекнат. Златото, в най-широкия символичен смисъл на думата е присъщо на тия, които знаят да изчакват и побеждават с търпение и такт. Те започват скромно, безшумно, с вътрешна упоритост и без афекти. Не трещи техният марш, не реват тълпи и не се тресе земята. Напротив по всичко изглежда, че те ще загубят борбата, но я спечелват с качеството на златото у тях, което най-упорито устоява на огъня и на влагата, златото, което се кове, увива и може да стане като паяжинова нишка; златото на върха на гръмоотвода, което поема първо удара на гърма и го препраща в земята, а само то остава да стърчи невредимо със своя мълчалив блясък сред надвисналите буреносни облаци. Но златото с тия си качества е все пак опасно и носи изненади. Преди всичко, то спечелва много врагове. Най-много врагове има оня, който има най-много злато. Очите на всички злодеи са обърнати към него. Ден и нощ те дебнат, как да поставят своите примки, за да хванат в тях тоя блестящ бог. Оня пък, които го има, долавя това и се огражда с дебели стени, с тежки врати и тайни ключове. Той става страхлив и саможив, чужди от хората, мнителен е спрямо всеки жест и в очите на всеки срещнат чете скрита омраза. Дните му са препълнени с уморителни кроежи, за да увеличи и запази своето богатство, а нощите със смъртен страх. Ако хлопне нещо, ако вятърът тракне клон или по покрива се търкулне нещо, в тъмнината на нощта дебнат две стреснати очи и бие едно ужасено сърце. Животът на такъв човек е усложнен, затворен в една малка сфера, пълен със съмнения. Както Самсон, останал без сила, след като жената му е отрязала косите, така и оня, който има богатство и после го загуби, остава безпомощен и жалък. Той е по-нещастен от бедняците, които цял живот са се учили в борба с неволята, защото не притежава качеството им да устоява на всички ветрове и бури. Пропадналият богаташ прилича на изнежен организъм, който е живее затворено и анемично и който лесно рухва от пристъпите на един суров несвойствен нему живот. Не всички, обаче, пропаднали богаташи заслужават злата участ да бъдат окай-вани. За окайване и истинско съжаление са ония от тях, които не са имали златото "вътре в себе си", а са живели край златото, спечелено от друг. Когато истинският аристократ и богат човек оскуден, той не става жалък, защото е запазил златото и неговия блясък в себе си, в своята кръв, в маниера, издръжливостта и в готовността да започне и най-грубата физическа работа и да я върши с културност, с обич. Но когато вземете златото на оня, който никога не го е имал като благороден елемент и съставка на своето вътрешно аз, от оня, който е нищо, а е минавал за нещо поради външното злато, от слуга, който е бил нещо поради своя господар, от сина или дъщерята, които са били нещо поради своя баща, тогава картината е страшна и поразяваща...

Златото се изпитва с огъня и ръждата. Аристократът на духа се изпитва с нищетата и неволята. Всеки може да познае бедняка-богаташ, който носи златото в своята кръв, и богатия бедняк, който временно сияе, защото е близо до златото, и върху него лежи отражението на един чужд блясък.

Златото между това има и някои отрицателни въздействия: То убива вярата в собствените сили и отдалечава от живота. Хората, които живеят непрестанно в злато, не обичат да общуват с другите. Те стават суеверни и мислят, че могат да сломят всеки неприятел с блясъка му. Но има нещо, от което те биват поразявани и срещу което остават безсилни. Това нещо е духът.

Златото е богатство, но то поглъща много друго богатство, за да бъде запазено. Народите, които имат злато, излизат победители, но те трябва да изразходват много други средства, за да запазят златото си, тъй както богатият, който трябва да храни много слуги и вардяни, за да не посегнат на имота му.

Духът е съвсем друго нещо. За духа не може да се говори с човешки слова. Там, където действува духът, законите на човешкия порядък се отдръпват плахо и безропотно. За духа няма добри и лоши условия, защото той преодолява всички условия и създава нови. Човек със силен дух не зависи от никого - напротив, зависят от него. Силата и могъществото на духа са. безшумни, без външния ефект на гръмотевицата, на желязото и на златото, но са по-големи от тоя ефект с вътрешната си непоколебимост и устойчивост. Силата тук не е отвън, а отвътре. Нетърпението на слабия, жестокостта на страхливеца, хитростта на лукавия са чужди на духа, който побеждава бавно, непоколебимо и сигурно, както побеждава светлината, която прогонва сенките, както побеждава топлината, която разтопява ледовете. Който има дух, има всичко, и затова оръжието не го побеждава, насилието не го обезличава, а смъртта го прави вечен. Победата, изтръгната с меч, е уязвима, тя може да бъде отнета, но победата спечелена с дух, никога не отхожда, защото е вечна. Един човек, който е постигнал нещо със своя дух, остава безсмъртен върху фона на историята, макар и да умре неразбран, защото ако насилието, жестокостта и мракобесието живеят заедно и не повече от техните адепти и носители, духът, който досега царството на абсолютното, живее вечно. Силата на азиатските сатрапи живее до смъртта на палача, но силата на словото на Исуса, на Ян Хус, на Галилей, на Джордано Бруно и други, които изхождат и се възвръщат към духа, пребъдва във вековете и е всякога жива, свежа и обновяваща.

Духът не се бои от грубата сила на желязото, нито от измамния блясък на жълтия метал. Духът има нещо повече от коравостта на стоманата и по-скъпо от златото. Докато желязото престава да кънти, покрито от ръжда и съмнение, докато златото преминава от ръка в ръка, духът не се бои от нищо, той не загива на бесилките, не се топи на огъня, не пада заедно със сноповете простреляни хора в хладната заря на един тъжен ден, не отпада от знойните пустини на заточението, нито се подмамва от седмоглавата хидра на изкушението. Няма по-опасно за враговете от духа, защото срещу него няма оръжие, няма победа. Кой може да се бори срещу онова, което е по-силно от смъртта?

Победата на духа не прилича на никоя друга победа. Тя започва в мига, когато желязото и златото се считат победители, когато земята е покрита с пепелища и кърви, когато за човешкото око всичко е загубено и невъзвратимо. Победата на героите на духа започва от тяхната клада, победата на праведника иде чак след нанесените страдания. Тия победи приличат на оная най-велика победа, с която е победен веднъж завинаги светът там, на оня хълм, където кротостта бе разпната на кръст, за да стане после идеал и стремеж на човешкия род за всички векове.

Когато побеждава духът, всички други ценности отпадат, сриват се в прах или загубват своя облик пред лъчезарното й великолепие.

Оня, който има събуден и бодър в себе си духът, не се нуждае от нищо. Той може да е бродяга, но е по-богат от всички, които среща по прашните друмища на живота.

Народите, които имат дух, не уповават на желязото, нито се боят от примамката на златото, а разчитат само на тоя дух, който ги води към безсмъртие.

Отминават епохите на желязото и златото. Задава се зората на едно ново време, когато над света след ужаса и пепелищата, ще настане царството на бодрия, силния, но кротък дух. Той ще обедини всички хора в едно име - в името на Едното, великото и безсмъртното, което всеки носи в себе си.

Блажени са народите, които будни ще посрещнат виделината на тоя дълго чакан ден!