КОГАТО БЯХ МЛАДЕНЕЦ - G. NORDMANN

[valiamaria]

КОГАТО БЯХ МЛАДЕНЕЦ...

Георг Нордман

Някои хора са склонни да мислят, че релативния принцип във философията и механиката е нов – открит наскоро и вмъкнат като някакъв частен случай, сред стройната закономерност на абсолютното. Това не е истина, защото ако се обърнем с по-голямо внимание към света, който ни заобикаля и специално, към начините, по които възприемаме тоя свят, ще се убедим, че ние сме потопени в царството на относителността, на „стопроцентовата релативност" и далечните, редки сигнали от света на абсолютното са тъкмо тия неща, които ние сматряме като необикновени феномени.

Мрежата на релативността е толкова гъсто оплела целия наш бит, че излизането от нея не е в силите не само на обикновения човек, но и на най-личните и първи представители на нашата култура.

Преди всичко, господстващите днес схващания за света, космоса, за живота на отделния човек и целокупното множество, са продукт на оскъдното наше познание, което имаме за грандиозната мощ на творческия Дух, който е сътворил видимите и невидими светове. Ако бихме могли да пребродим света на длъж и шир, ние бихме останали учудени от това страшно и убийствено преповторение на едни и същи унаследени навици, рожба на инертността и бедността на духовния ни живот. Цялото човечество е в хипнотичната власт на догми, традиции и правила, които убиват свободният полет на творческия дух. Малцина са хората, които имат дръзновението да обявят нови ценности, нови пътища и нови радости за плененото човечество. И да има такива, техният глас се разбива в коравата стена на противодействието, което иде от напластеното невежество, подхранвано от измамната мрежа на релативността.

За какви абсолютни ценности и истини можем да приказваме ние, когато нашите най-първични инструменти за познанието на света са повлияни от силите на едно релативно поле? Да вземем като пример нашите представи за физическите дименсии на света. Ние си представяме само ония неща, които изцяло можем да включим в пределите на мисловното ни пространство. Един човек може да си представи един сантиметър, един метър, десет метра, дори два, три километра, но едно разстояние от десет или петнадесет километра вече избягва от нашата представа. Ние неволно прибягваме или до времето, за което с определена скорост преминаваме това разстояние или до сравненията – например географската карта, където си служим с мащаб.

Никой от нас няма представа, колко голямо кълбо е нашата земя в пространството. Всъщност един радиус от 6370 километра е нещо огромно и непостижимо. Качете се на един планински връх и огледайте хоризонтите. Помислете си, какво голямо кълбо е това на което сте кацнали! Ще ви обхване идеята за грандиозното. Но, ако след това бихте си помислили за гигантските предали на слънчевото тяло, ако съпоставите това, че нашата земя сравнена със слънцето е като капка вода пред водата на една цяла бъчва, тогава грандиозната наша земя ще се превърне на нищожна прашинка.

Кое е тогава малко и кое е голямо? Малко и голямо– това са наши понятия, миражи из царството на вечната относителност, в която е вплетен нашият живот.

Ето причината, поради която ние сме превърнали малките неща на големи, големите в малки, неважните във важни и жизнените във второстепенни. Нашият живот е станал върволица от идолопоклонство. Ние се спираме и похабяваме ценно време в създаване култове за измамите, а отминаваме с трагическо нехайство изворите на нашата радост, пулсът на благодатното мирово сърце.

Личният, общественият живот, религиозните вярвания, методите за управление, основните кодекси на живота са изтъкани от нишките на измамната релативност. Човек, отдалечен от първичните сили на творческия дух, незапознат с всемогъществото на любовта, която претворява и преражда, лишен от светлината на мъдростта, която осветява тъмните кътове на душата, създава нормите за живота и законодателства за постигане някакво обществено благополучие. Разбира се, ние не можем да очакваме нищо повече от това, което е всъщност нашият свят с всичките му ценности в единичния и колективен бит.

Измамната мрежа на релативния свят има и странното качество да противодейства на всички сигнали, долитнали от великото царство на абсолютното. На нас като че е прилегнало вече да живеем в миражната обстановка, която ни носи измамни прелести. Малко са тия, които не противодействат, когато прозвъни тихия глас, долитнал от всемира, който подканя към нови духовни хоризонти, гласът, който ни подканя да възвием по пътя към Вечното, към оная музика на светлината, из която е откъсната душата ни...

Тоя сигнал от Вечността, от царството на кротката и всепобедна сила на доброто, е още твърде тих, за да преустрои света като с магическа власт, но все пак, тук-там по лицето на нашата планета, той е намерил уши, които го долавят, сърца които му отговарят, умове, които се потапят в неговия ритъм!

За тоя свят на абсолютното, който открива моментни, незабравими проблясъци в съзнанието ни, Апостол Павел – един голям мистик, казва: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мъдрувах, като младенец размишлявах, но откак станах мъж напуснах, което е младенческо. Защото сега видим мрачкаво като през огледало, а тогава ще гледаме лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная както съм и познат."