Jump to content

144. ОБРАЗИ ВЪЗМОЖНИ И НЕВЪЗМОЖНИ


Recommended Posts

144. ОБРАЗИ ВЪЗМОЖНИ И НЕВЪЗМОЖНИ

Вергилий Кръстев: На Изгрева е имало богати индивидуалности така ли?

Елена Андреева: Безусловно. Образи възможни и невъзможни. Образ с образ не се покрива, ако решиш да ги наложиш един върху друг.

В.К.: Тогава как Учителя ги обединяваше? Как го възприемаха: като проповедник, като ясновидец или като Учител?

Е.А.: Всякак, зависи от човека какво търси да види. Чакайте да си спомня нещо. Един момент.

В.К.: И какво казвате за тая опитност, за ясновидството на Учителя?

Е.А.: Аз имах една връзка и с нея ми се създадоха доста много изпитания. Аз се чувствах много разочарована и много плачех. Ама плачех така, просто не можех да се въздържам. Плакала съм на беседа, пред всички, не мога да се командвам да ми спрат сълзите. И Учителя ме е виждал разбира се много пъти. Веднъж бях при Него и Той ми каза: „Не плачеш само ти, плаче чрез тебе една мома, която е живяла в същата стая". И аз, понеже не живеех при родителите си тогава, а живеех в къщата на втората майка. Като отидох при нея я питам: „Кой е живял в стаята преди мене?" Тя ми каза: „Зълва ми". „Ами тя къде е сега?" „Ами тя се помина". Тогава вече ми стана ясна картинката за кое същество става въпрос. Пък тогава аз бях още съвсем нова в братството. То беше трета година откак познавах Учителя. Търсех още. Аз не познавах Учителя още като съвсем духовно същество, че е ясновидец, нали, да го приема, видял и това, че през ясновидството ми го казва. Викам, това е невъзможно той да е влязъл във връзка, майка да Му е казала, или някой друг човек да Му е разказал. Аз живея в стаята тук от една година и не знам, че преди мене е живяла една мома, не е ставало въпрос да ми кажат, камо ли пък друг човек да знае. И вече това ми остава в съзнанието като една възможност, но понеже не познавах духовните сили на Учителя, остана така под една въпросителна. Човек не е склонен да приема тия неща, когато не познаваш човека и затуй взех да си казвам и хората от света като не знаят за туй мъчно е да приемат това нещо.

В.К.: А тази опитност с Гена?

Е.А.: Гена Папазова е ученичка, мисля в Търново. Паша я запознава с учението. Но къде са се срещнали точно не знам, защото Паша беше учителка в Русе, когато Гена е в осми клас. И в осми клас Паша е учителка на Гена. Значи в Русе са били и тя като завършила края на учебната година. Гена е добра ученичка, освобождават я от цялата матура, но по времето беше задължително всеки да държи писмен изпит. От устния освобождаваха, но от писмения не. Но той бил поставен по-късно. И когато вече я освобождават, дават един срок на учениците да се подготвят за изпитите и Гена решава в туй време да отиде при Учителя. Да Го види, в София да се срещнат. И идва при Учителя, плодове някакви беше занесла, ми разказваше. Гена е много сърдечен човек, изблик има така в характера си, така с по-емоционални такива изяви външни. И вече когато наближило времето Гена да отиде да се яви на изпит, Учителя й казва: „Остани, още един ден". Тя се е посмутила малко, че може да закъснее, но на другия ден пак й казва да остане. И тя вече разбира, че съвсем е пропуснала срока и се стеснява от баща си, от майка си, как ще се яви тя, която е била толкова акуратна във всичко и така ще излезе, че от небрежност го е направила. И когато вече на третия ден Учителят й казва: „Можеш сега да тръгнеш!" Гена тръгва, но със свито сърце разбира се. Но мисля, още след като слезла от влака, още не знам дали се е била прибрала вкъщи, среща свои съученички и те й казват: „Гена, писменият изпит е отложен за по-късна дата!" Сега и тя Него много хубаво е разбрала, сега го разбира като явление какво е, защото това е един типичен пример за виждане, духовно виждане.

Това е Белева. Тази не знам, не мога да я позная, тази коя е.

Това е старата София Попова. Отпред, нали? Знаете ли, тази старата Попова, която, като пеехме нещо я караше, тя правеше движения, чували ли сте за това? Вижте, когато почвахме да пеем, нещо я караше и тя правеше движения с ръцете си, нагоре-надолу, вече някакви движения, които за нея бяха характерни, даже Учителят веднъж се смя със сълзи, като казваше, че отишли двама братя и я хванали единия за едната ръка, другия за другата и на нея така сълзите й така текли, че не може да прави движения. Значи това е Попова. Тя ми е казвала, че Учителят я излекувал от рак. Сега повече не съм питала. И още нещо ще Ви кажа за нея. Убиват най-малкия й син на фронта и тя отива при Учителя и плаче, че изгубила Тодор. Още помня името на Семей, където е убит сина й. Но Учителя й казва: „Ще отидеше у вас и сто пъти ще се помолиш и ще кажеш: Благодаря ти Господи, че ми взе Тодора!" Сега, казвам ти задачи, които е давал. Сестра Попова ми го е казала, от нея съм го чула. И аз като си представих една майка, която загубила любимо дете, да каже сто пъти това ми се видя много мъчна задача. От послушание човек ще го направи, нали? Но, че тя казва: „Сълзите ми течаха и казвах това Еленке! Нали, плачех го!" Тя беше много изпълнителна и послушна. Тя сама отиде на Мусала и спа една нощ на върха горе.

В.К.: Така ли?

Е.А.: Съвсем сама! Тръгва от София сама. Взима рейса, качва се с рейса до Боровец. Това е през лятото. Имаше рейс до Боровец защото беше курортен център. Нали там бяха вилите на богатите хора. И оттам нагоре. Питат я: „Бабо, накъде си тръгнала?" Тя беше с бели коси, възрастна така, възпълна жена и се качва сама на върха. Хижа имаше тогава или заслончето само беше, не знам, качва се горе на върха и цяла нощ прекарва сама и се връща. На самия връх. На самия връх Мусала. Да ви кажа, аз не съм го направила, но тя го направи. Като постъпка, щото Учителят казвал е това, който иска да отиде и там да прекара, може би имал е нещо, за което да прекара или да се моли една нощ, така безсънна в молитва, съзерцание на едно чисто място, от това го е направила, но да ви кажа така, това не е малко нещо за една възрастна жена. Била е може би към 70 годишна, щото когато бяхме вече на езерата, тя беше към 80 години. Аз си спомням, коя година бяхме ние, тя беше на 80 години, беше 1933 год. Да, редовно се качваше на планината с братството. Тя бе енергична. Тя имаше много вяра и имаше някаква връзка и затуй беше така. Някаква връзка имаше тя с невидимия свят. Беше доста уравновесена, така имаше един мир вътрешен, но знаете ли какво се получи с нея накрая? Тя никога не говореше лошо за никого. Но накрая колко време преди да си замине почна да говори такива, нечисти думи, мръсни думи. Ах, просто тази жена, която никога не е говорила такова нещо, много се изненадах така и се чудих какво стана с нея. Защо говори така. Кой я обсебил? После Учителят каза, че това са родови духове. Родови духове, които са проявяват чрез нея. И след това тя си отиде. И на мене ми каза някои неща, които така ми преписа работи, които тези духове ми ги казаха нали. Сега да не ги казвам, щото са нечисти работи и добре, че беше брат Боев и срещу него говори, защото никой нямаше да повярва, защото брат Боев беше много чист човек и се ползваше с абсолютно доверие на всички. Аз иначе се уплаших, леле рекох, така както говори, страшно нещо. Тя говори на братя, на хора, различно. Една жена, която никога не говореше, но какво стана, аз се уплаших тогава, право да ви кажа. От такова обезумяване много ми беше страшно.

В.К.: Говорихте за сестра Попова и вие казахте, че мнозина се смущаваха, че по време на беседа си движи ръцете.

Е.А.: Да, да. Нещо изпадаше тя в някакви влияния и не можеше да стои спокойна, когато слушаше братската музика -песните. И почваше да си движи ръцете.

В.К.: Това е повод да смущава другите и да искат да я отстранят?

Е.А.: А пък знаете ли, че нямаше ритъм или пък не знам. Например когато съм играла с нея, тя не можеше да спазва стъпката, а ходеше. Пристъпваше, ама с по-други крачки правеше, не стъпваше с ритъма на музиката. Всяка стъпка стъпвахме едновременно всички. Та това не можеше да го прави. А пък се чудя как й действаше музиката. Така, че трябваше да прави движения. Не го разбрах това, не ми е понятно. Щото, ако музика има човек в себе си, нали трябва да почувства музиката. Пък дали го правеше когато беше възрастна, че не й стигаха силите да прекрачи, дали нещо друго беше, не можах да разбера.

В.К.: Какво ще ми кажете за Йорданка Жекова? Тя е на Жеков жена му.

Е.А.: Съпруга на Жеков. Тя е от Килифарево, когато те дойдоха вече на Изгрева, той Жеков има някаква родствена връзка с Учителя. А пък оженил се за нея. Тя нямаше образование, но не знам по какви съображения се вземат. За Йорданка Жекова какво да кажа. Тя бе една от първите жители на Изгрева. Учителят бе на Изгрева първата зима на 1926 год. Нали 1926 год. беше съборът. Тогава направиха долната стая на Учителя, и Жеков и Учителя прекараха зимата. Жеков прекара в кухничката на Учителювата стая, а Учителят в Неговата долна стая прекара. Така беше. А пък Йорданка прекара във Варна. Те си бяха взели във Варна, как ги казвате там - лятна къща. Сега ги казват вили, но тогава друг термин имаха. Сега, Йорданка беше много послушна на мъжът си. И за нея той беше ученият, който знае и много естествено той я постави като съпруга и тя е била там като прислужница нещо, и в това положение вече от една признателност вече към него. Жеков беше медиумичен и много критичен. Аз съм го чувала да казва, че ще издигне бесилка на Изгрева за някои хора, като израз. Той не може да издигне бесилка, не може, но съм го чувала така да казва. Доста критична мисъл имаше и към хората се отнасяше така, говореше критично. И веднъж изпадна в някакво състояние медиумично, ама се затвори направи си една тъмна стая, почти без светлина и там не знам какво е правил вече, той си знае. Не идваше на беседи, не идваше на събрание, нищо, не се мяркаше, затвори се, изкара един живот, не знам какво правеше да ви кажа, но не пак ненормално нещо. Ненормално, но все пак впоследствие се оправи и така. После те, не знам, имаха спор с Епитропов. Съдиха се нещо. Той си беше направил стая над едната къща, тази тъмна стая дето се завря и после му я разрушиха нея. Чрез съдебно постановление я разрушиха. Значи се съдеха в присъствието на Учителя на Изгрева. Накрая с помощта се примириха. А-а, Учителят дойде да ни каже да отидеме на обяда, щото се примирили. Толкова се зарадва. Дълго време бяха скарани. Да ви кажа брат, имаше така някога, за много дребни неща имаше неразбиране между приятелите. Тъжни неща бяха те.

В.К.: Разказваха ми, че Учителят накарал Йорданка да правят колективни молитви за Жеков.

Е.А.: Ами да, много, аз ви казвам, той изпадна в едно състояние така, почти ненормално.

В.К.: Искам да ви питам нещо друго за един от първите събори. Намерих тука три снимки, които са от 1926 год. Тук са ги записали на събора - 1926 год., когато Учителят е бил сложен на стол и отгоре Му е сложено зебло да не Го пече слънцето. Тука може би по-хубаво се вижда на тази снимка.

Е.А.: Той беше до гората пътят. 1926 год., да.

В.К.: Сега спомняш ли си ти така нещо по снимките като гледаш? Защо беше навънка? Салонът не беше построен още?

Е.А.: Защото нямаше никаква постройка. Учителят каза в началото на предпоследния месец на юли, че съборът ще бъде в София.

В.К.: От Търново се прехвърля вече в София.

Е.А.: От Търново да бъде в София и тогава отидоха приятели и донесоха казаните. А ние и столове нямахме. Даже Учителя нямаше стол на събора. Донесоха Му някакъв стол на събора, не знам откъде го бяха взели. Нищо нямахме. Ние всички седяхме на земята. През целия събор -1926 год. Всички седяхме по земята.

В.К.: Защото, аз виждам всички клечат, седят, други стоят, ето клекнали тука.

Е.А.: Уморили са се, клекнали.

В.К.: Учителят ето виждаш отгоре една сглобяема конструкция и сложили отгоре едно платно да не го пече слънцето.

Е.А.: Знаеш ли, не си спомням тази конструкция.

В.К.: Ето я, виждаш, но пак ги виждам така клекнали.

Е.А.: Ами умора е, умора.

В.К.: То е два часа. Това е пак същия, гледай някои са седнали вече тука на някакви столове. Тука вече е поляната.

Е.А.: По-късно, сигурно е. Ето даже и чадър има, някой.

В.К.: Не, той също пише че е 1926 год. отзад, че е същият фотограф, същата хартия. Може да са намерили после столове и са седнали.

Е.А.: Може.

В.К.: Значи това е 1926 год.

Е.А.: Това е 1926 год., ние минавахме откъм гората имаше врата. Но минавахме и от другия път, от другата страна, откъдето сега влизаме. По пътеката се движехме и там имаше врата голяма, кога е построена не мога да кажа. Пак първите години е построена. Същата година построиха малкия салон и то само стената откъм пътя беше построена, а отвътре всичко беше отворено. Разбирате така, много примитивно. Всичко беше примитивно. И в такава примитивна къща влезе Учителя да живее после, да.

В.К.: Да, аз ги виждам тука всички са клекнали, седят, нали?

Е.А.: Клекнали, да. Това е 1926 год.

В.К.: Първо се построи малката къщичка, така ли? Приемната.

Е.А.: Да.

В.К.: Това коя година?

Е.А.: 1926 год. след събора. Веднага след събора. А, няма да забравя тая картина. Брат Епитропов идва и казва: „Хайде братя /нали носово говореше/ и сестри, елате да Построим, да направим молитва, че се строи новият Ерусалим!" Ха, ха. Вика. Така вдъхновено беше всичко.

В.К.: Значи така веднага след събора започна да се прави малката къщичка?

Е.А.: Веднага след събора решиха да я направят. Учителят е искал.

В.К.: Да. Сега тука пак една картинка от съборите. Вече виждаме салона.

Е.А.: Ама то е вече по-късно.

В.К.: Значи прозорците не са сложени.

Е.А.: А това значи, че е 1927 год.

В.К.: Защото виждаме вече приятелите.

Е.А.: Да, да, палатки. Ама то е вън, насам е.

В.К.: Сега коя година тук е? Ето виждаме салона. Отворен е салона, нали няма прозорци, а Учителят е вече на бюро в салона. Ето Го Учителя.

Е.А.: Ами първата година още.

В.К.: Значи то е 1927 год.

Е.А.: Само Той е.

В.К.: Да, само Той е вътре. Той, обаче са вътре и приятелите, някои отвънка, някои вътре.

Е.А.: Вижте, първата година на събора в София - 1926 год. ние бяхме седнали на земята и всички бяха седнали на земята. Ние пишехме на коляно. Даже нямаше стол за нас, нито маса, нищо. Пишехме на коляно. Тъй, че това е от тая епоха. От тая епоха.

В.К.: Но тука вече виждаме Учителят е вътре в салона.

Е.А.: Е вътре, да.

В.К.: Това значи е 1927 год.

Е.А.: Ама още същата година. Вижте още същата година Учителят беше вътре.

В.К.: На една снимка виждаме вита дървена стълба и много сестри наредени една след друга и чакат пред Горницата на Учителя.

Е.А.: Сигурно чакат реда си. Устремени са само към Горницата.

В.К.: Може да са празници, може да са съборите. Сега обикновено гледам, че са наредени тука пред стаичката на Учителя. Вътре има някой горе. Те чакат да бъдат приети може би?

Е.А.: Трябва да са влизали в Горницата, за да си дадат принос.

В.К.: Сега кога, как се влизаше в тая Горница, в какъв смисъл принос? Внасяха лептата си? Това е десятък. Лично на Учителя ли го даваха? Как го даваха?

Е.А.: Не, не на Учителя. Оставяше се на масата. Вътре, както го занесе и го оставяше на масата.

В.К.: Нямаше никой, който да приеме, да пише, нямаше нищо?

Е.А.: Свободно. Всичко беше свободно.

В.К.: Ха, ха, ха, така ли?

Е.А.: Разбира се.

В.К.: Аз мислех, че има човек, който да пише колко дават.

Е.А.: А, не, не, всичко е с доверие. Не, Учителят държеше повече на доверието, отколкото на писането. Щото вярно, че се пише всичко в Невидимия свят. Ама доверието е нещо голямо. За един духовен живот доверието е голям тил. Нали, да знаеш, казваш на човека и каквото му казваш той го приема като истина, да. Ето това беше да е горе.

В.К.: Значи това е момент когато се качват по стълбите да си сложат десятъка?

Е.А.: За десятък, да, да. Имаше дни определени.

В.К.: Кои дни бяха?

Е.А.: Още съборните. Нали, един ден се определя, друг ден, ако не са минали всички, но не е така отдалече. Каже се и те се съберат тука и почват да вървят един след друга, да си турат лептата. Отиват за молитва в Горницата. Аз сега не мога да се сетя имаше ли тези чаши в стаята горе. Тези чаши, които бяха в Търново. Но вероятно, трябва да помисля, не мога да кажа.

В.К.: Понеже виждам, че са се наредили доста хора и чакат.

Е.А.: Чакат, да.

В.К.: Значи всеки си прави молитва, слага си десятъка и се връща.

Е.А.: Да, да. Не, може и да не се моли, да сложи десятъка, но отива да си направи молитвата.

В.К.: Сега Учителят дали е бил горе или не се знае.

Е.А.: Ами то си е отделно. Те влизат в стаята на Учителя. А Учителят имаше антренце и Той оставаше в антренцето.

В.К.: Той оставаше в антрето.

Е.А.: Можеше да остане в антрето, ако искаше да влезе, да.

В.К.: Значи имаше антре и Той можеше да бъде в антрето, и те оставяха парите в антрето.

Е.А.: Не, не. Само в стаята.

В.К.: В стаята.

Е.А.: Ритуала се спазваше така доста стриктно.

В.К.: Лепта за Господа.

В К.: Сега искам друго да питам. Сега това е Горницата на Учителя, нали? Това е балкона, вътре стаичката. Какво представляваше тая стая горе?

Е.А.Тази стая Учителювата?

В.К.: Горницата.

Е.А.: Стая голяма. А-а, да ти кажа ли какво бяха направили майсторите? Понеже много бързаха да построят тази стаичка и я направиха съвсем малка. И аз видях, отидох при един брат и казах: „Абе какво правите бе, кафез ли правите на Учителя? Ами, стая ще Му направите!" „Ама гредите не позволявали, понеже тука виж покривът чупен е тука, има чупка". Викам: „Ще оправите гредите, ще го разширявате, но такова нещо няма да направите!" Вслушаха се и го направиха. Щото онова беше дупчица. Да, сега тука е нещо друго.

В.К.: Това е някаква запалена факла ли?

Е.А.: Не, това е едно горящо сърце.

В.К.: Горящо сърце!

Е.А.: Сърце, което гори.

В.К.: Учителят излизаше ли на балкона често?

Е.А.: Излизаше, да.

В.К.: Сега на тази снимка пак от същата виждаме тази малката нали, приемната. Значи първо тя се е построила?

Е.А.: А тази приемната, да това е приемната, разбира се, да. Ама тя не е малка стая. И тя е голяма. Но така се вижда перспективно.

В.К.: И значи построиха на Учителя стаята, беше ли обширно това? Той имаше едно антре и една стая.

Е.А.: А-ах, хубава беше стаята, но не беше удобно качването за горницата Му, дето беше за Солариум.

В.К.: Какво представляваше този Солариум?

Е.А.: Една малка стаичка отвсякъде с прозорци. Даже помня Учителят ме накара да Му направя пердета откъм онази страна, чуждата. Нали това беше до оградата беше братското място и изглежда, че да не Го гледат нали, Той се съблича, преоблича, пече се на слънце. За да е свободен и Той ми каза: „Еленке, може ли да ми направиш пердета?" Рекох: „Разбира се Учителю", направих ги и така.

В.К.: Сега ето това е малката приемна.

Е.А.: Това е приемната, да, това е приемната. Ето виж, ето две стъпалца, това антренце, ама и то много тесничко заедно до стената беше успоредно с прозорците. А прозорци имаше. Учителят обичаше да бъде всичко светло и с много прозорци.

В.К.: Значи и какво представляваше тази стая, три на пет метра или по-голяма?

Е.А.: Пет метра имаше най-малко, може и повече.

В.К.: Сега това е нали „Глава на Твоето Слово е Истината". Сега кой направи това, това по идея на Учителя ли е?

Е.А.: Да, всичко е със съгласието на Учителя.

В.К.: Сега котвата, какво символизира котвата? Слизането на човешкия дух или как, слизането на човека на земята?

Е.А.: Котвата е, сега чакай как да го изкажа.

В.К.: Значи това е по идея на Учителя? А сега тука нотите: „до", „ми", „сол"?

Е.А.: Вижте сега, аз не съм присъствувала, кой го е направил, но нищо не се правеше без волята на Учителя.

В.К.: Значи това е пак малката приемна.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...