164. ЗАКЛЮЧЕНИТЕ СЪРЦА

[Iskri4ka]

164. ЗАКЛЮЧЕНИТЕ СЪРЦА

Вергилий Кръстев: Четем и продължаваме по-нататък: "На Изгрева, през време на бараките всеки беше си заключил клозета. Аз се противопоставих и започнах да мия един, в който си ходи Учителят. Казах си: „Ние заключваме клозетите, а искаме да си отвориме сърцата".

Елена Андреева: Виж как беше: Понеже на Изгрева, нали много хора идваха и всеки да, отвънка и не можеш да отидеш в чуждия дом, нали? А пък това са нужди.

В.К.: Известно ми е и млади хора, и възрастни хора.

Е.А.: Сега възрастни хора как ще ги караш. И те искаха да заключат клозета. А аз се противопоставих.

В.К.: Клозета на Учителя?

Е.А.: Не, на Учителя, не. Не, този, където аз живеех. Този клозет, където аз живеех. Другите аз не знам.

В.К.: Другите заключваха ли ги?

Е.А.: Някои ги заключваха, някои не ги заключваха. Но виж какво, тука не е точно това.

В.К.: Всеки беше си заключил клозета.

Е.А.: Заключваха. Може да не кажем всички. Заключваха си клозета, може, не всеки, защото не знам, не мога да кажа за всеки.

В.К.: Ясно, да.

Е.А.: А пък аз много съм се мъчила първите години. Затова, защото ние живеехме, клозета беше долу, най-долу в ниското, гдето беше... А пък клозета на Учителя беше горе по пътеката за салона.

В.К.: Там беше на Учителя.

В.К.: В този клозет на Учителя влизаше ли друг някой?

Е.А.: Не, в Учителювия никой не влизаше.

В.К.: Той с клекало ли беше или с гърне?

Е.А.: Клозети, не знам какво имаше, но чисто го държаха.

В.К.: Искам да кажа с гърне ли, чиния ли, както сега се сяда?

Е.А.: Имаше за сядане, да. Имаше, сядаше се, но на дървено беше.

В.К.: На дървено.

Е.А.: На дървено направено беше и чисто го пазеше. Тя Гръблашева се занимаваше с него и чисто го пазеше.

В.К.: Никой друг не влизаше?

Е.А.: Не влизаше, слава Богу! Пък трябвало и това да бъде.

В.К.: Вашият клозет.

Е.А.: Нашият клозет беше далеч. Долу някъде беше. Ами сега, нужда е бе брате. Някога трябва, не можеш да чакаш и много съм се мъчила. Ходехме в гората, понеже ние живеехме, нашата барака беше до самата гора и ходехме в гората.

В.К.: Не е удобно, млади жени.

Е.А.: Абе остави го, един път Паша ли, Савка ли, отива там и без да види, зад гърбът й има един мъж и като дойде се смяхме много, защото ами на открито. На открито. Аз бях по така, по се оправях, но много сме се мъчили. А зиме, когато замръзва много сме се мъчили. И даже аз казах на Учителя, когато сестрата искаше да заключи клозета. Тя ми се разсърди сестрата.

В.К.: За вашия клозет.

Е.А.: Да, сега аз се връщам. Не на стенографките, но където аз живеех при брат Боев. Когато живеех вече до брат Боев иска Севда да заключи клозета, че идват отвън хората. Аз казах, че в никой случай не съм съгласна. Аз поемам да чистя клозета. И така две години аз го чистих, защото много съм се мъчила, затуй.

В.К.: Значи ние заключваме клозетите, а искаме да си отвориме сърцата.

Е.А.: Да. Ха, ха, ха... Казвам: „Клозета не щем да отворим, пък ще говорим, че сърцата ще отваряме". Това беше историята с клозета. Севдалинка искаше да го заключи.

В.К.: Това е един много голям проблем. Хора много, трябва да има клозети.

Е.А.: Ами трябва разбира се. После и аз казах на Учителя тогава, че съм се мъчила много.

В.К.: Той съгласи ли се?

Е.А.: Не, Той нищо не ми каза. Тя после се оплакала, сестрата се оплакала на Учителя, че не съм я поздравлявала. А пък аз не я поздравлявах, защото тя ми каза нещо: „Каквото си ми казала все си ме наскърбявала". Рекох: „Щом я наскърбявам, няма да й показвам нищо". Но тя като се оплакала на Учителя, аз даже минах край нея и рекох: „Севда, ела при мене, че имам нещо да говоря с тебе!" И веднага й разказах защо я викам, че Учителят ми казал така и за да оправя работата и се разбрахме с нея после. За дребни неща.

В.К.: Те са дребни, но те са опитности, задачи.

Е.А.: Задачи са да.

В.К.: Чета. Савка често идваше при мен и казваше: „Твоето място е при Учителя!" Но аз не бях послушала Учителя и бях направила връзка с Любомир Лулчев, която връзка Братството никога не ми прости.

Е.А.: Да.

В.К.: Какво искаше да каже Савка - „Твоето място е при Учителя!"

Е.А.: Виж, ех не знам какво искаше да каже. Аз бях при Учителя, но аз ходех и при него, нали така. Тя беше една връзка, която трая 15 години. То не беше ден-два.

В.К.: Може би Савка иска да каже, че твоето място не е при онзи.

Е.А.: Е да, това искаше да каже. Това искаше да каже. Виж, Учителят даже ми каза още в 1926 год. да се разделя с него. Но аз не можах. Когато аз пожелаех да послушам Учителя, но когато мина ден-два, три, като че ли щяха да ми изтръгнат сърцето. Виж, никога не съм имала такова чувство друг път и не можах, просто не можах. И чак след десет години го направих. Връзката беше много голяма, с възели.

В.К.: Да.

Е.А.: Ха, ха..

В.К.: Да, това е една голяма връзка. Тука на мястото си спомням един случай сами разказвали. Били са на езерата на лагер и Лулчев - Любомир отива при Учителя и казва: „Ще има буря и трябва Братството да слезне!" Обаче Учителят не се съгласил. Тогава той отива при вас и при Невенка, и вие слизате надолу.

Е.А.: А-а!

В.К.: Имали такова нещо или не е вярно?

Е.А.: Ние отидохме един път надолу за ягоди.

В.К.: Значи такова нещо няма.

Е.А.: Нищо подобно. Нищо подобно, после аз не знам...

В.К.: Любомир си бил заминал за София и Учителят се карал, крещял, викал и т.н.

Е.А.: Не, Учителят не е крещял и викал най-напред никога. Това е човешка измишльотина. Учителят беше недоволен от него, но Той беше недоволен от онова, което той проявяваше към Учителя. Аз не съм ти казвала една история имаше. Казах ли ти, когато Той избяга от него. Аз не знаех. И то беше първите години. И Учителят, както държеше беседата, бяхме на Бивака на екскурзия и както държеше беседата, не знам какво направи Любомир. Аз нищо не знам. Седнах си и си пиша. По едно време Учителят каза, че е недоволен, че вие не слушате и т.н. и взе си шапката, и си тръгна. Тръгна по пътя, който е за Драгалевци, защото оттам идвахме по това време. И когато отиде така, като мина реката и почна да се качва по стръмничкото нагоре Любомир стигна тогава Учителя и какво Му е казал не знам. Но Учителят се върна. А Любомир ми каза, че Му е казал: „От бесния бик не знам кой бяга". Кой бяга - разбираш ли?

В.К.: Учителят му казал. Учителят на него му е казал: „От бесния бик и Господ бяга!"

Е.А.: Не, не Господ, беше друго.

В.К.: От бесният бик всеки бяга.

Е.А.: Е всеки бяга, да. И на другият ден или след един ден повечко, не знам колко беше, не беше много време, Любомир ми каза, така както се видяхме той ми разказва: „Направи ли ти впечатление, че Учителят не се върна като отиде Балтова, а аз като отидох?". И аз веднага се сетих, че той нещо е направил. Рекох: „Ти да не си направил нещо?" „Ех, направих нещо". „Е, какво направи?" Не ми каза точно какво, но изпратил някаква енергия към Учителя за да Го изпита. А това било пакостно за Учителя. Сега.

В.К.: Да.

Е.А.: Е, луд, да.

В.К.: Така е сега при него. Сега аз си спомням в момента за извора „Ръцете, които дават" там нали има надписи.

Е.А.: Да.

В.К.: Казаха ми, че той от другата насрещната страна започнал също да прави някакви надписи на времето. Спомняш ли си такова нещо?

Е.А.: Да прави какво?

В.К.: Да прави някакви скици, надписи? И Учителят казал: „Ще разрушиш Братството?"

Е.А.: А не тогава. Не е тогава. „Ще разрушиш Братството" беше много по-късно. То беше на Изгрева. Той слагаше едни картини. Най-напред сложи една картина такава.

В.К.: Мория.

Е.А.: Не Мория. Той с Мория имаше връзка. Една картина кръг с точка в средата. Това е проявеният Бог. И друга една картина, още една. Тази „Проявеният Бог" беше горе някъде, а по-долу беше под прозореца беше другата картина. И мен Учителят ми каза: „Ще идеш да кажеш на Лулчев, да снеме тази картина. Какво иска, Изгрева ли да разтури!" Аз добросъвестно отидох и му казвам: „Любомире, Учителят ми каза това и това". Той се засмя и каза: „Добре, ще махна, но тази горе ще я оставя".

В.К.: Т.е. с точката.

Е.А.: С точката, да. За този случай може, но не за друг случай. Поне аз не знам.

В.К.: Така друг случай: Имаше години, когато Савка учеше за изпити в стаята на Учителя. По цели дни. Аз никога не поревнувах, но за този изпит за най-голяма изненада на всички тя бе скъсана.

Е.А.: Да. На същият изпит дето учи в стаята на Учителя.

В.К.: Значи стаята на Учителя не й помогна и Неговата аура, но затова „Учителят бе виновен", това бе урок за нея.

Е.А.: Е сигурно, да.

В.К.: Разкажи ми сега, какво каза Учителят за нея?

Е.А.: Виж какво ама това е мое тълкувание.

В.К.: Това е твое тълкувание.

Е.А.: Това е всичкото мое тълкувание и моя мисъл.

В.К.: Тя отиваше да учи в стаята My.

Е.А.: Учеше в стаята на Учителя.

В.К.: Защо?

Е.А.: Виж какво, Савка имаше някаква чувствителност, нещо имаше в нея, тя получаваше, нали съм ти казвала, че получи веднъж промяна, парализа на лицето. И Учителят като й се кара три пъти по един час, на другия ден беше със здраво лице. Така че.

В.К.: Беше чувствителна.

Е.А.: Имаше някаква чувствителност и Учителят употребяваше методите, за да й помогне. Нищо друго. Някои мислеха, че била любимката на Учителя. Даже кой ми каза, че е любимка на Учителя, Мара Белчева. И други мислеха, че е любимка, тя ходеше много често при Учителя. Но честото ходене при Учителя не значи, че е любимка. А тя ходеше, защото имаше нужда да ходи при Учителя, защото тя нещо не й достигаше. Нещо не разбираше и даже много мъчно разбираше. Аз например не можех с нея да работя.

В.К.: Една сестра казваше: „Савка беше едно голямо дете".

Е.А.: Е, казвам ти. Аз например веднъж започнахме нещо да работим заедно - един стил съм аз, тя е друг стил и е невъзможно и аз казах: „Не мога!"

В.К.: Значи тя седя няколко дни в стаята на Учителя.

Е.А.: Не в стаята. В стаята на Учителя учеше, а тя си отиваше вкъщи.

В.К.: А Учителят в това време къде беше?

Е.А.: Той си излизаше, влизаше, ами стаята Негова беше.

В.К.: Значи, накрая беше на изпита скъсана и то по немски език.

Е.А.: Да, казвам ти. И аз като рекох, е-е, пък. Аз казвам си взех изпита, а тя не можа да го вземе.

В.К.: Какъв изпит беше?

Е.А.: По специалността, там гдето учех философия.

В.К.: Савка какво завърши?

Е.А.: И тя завърши философия.

В.К.: Имаше диплом, да.

Е.А.: А-а, Учителят не ни остави без диплома да бъдем. Мен ме накара даже да си взема и такъв, и този изпит учителския. Да.

В.К.: Тя фактически завърши и философия.

Е.А.: И философия, да.

В.К.: А тези документи къде отидоха? Цялата документация на Савка къде отиде?

Е.А.: А не знам.

В.К.: Не знаеш.

Е.А.: Моите са у мене, а пък за нейните, не знам.

В.К.: Тя имаше брат и той си замина. Какво стана с нещата на Савка, никой не знае?

Е.А.: Нищо не знам. Някой ги взе, мисля, че Аламанчева.

В.К.: Но те си заминаха и какво стана.

Е.А.: Не знам.

В.К.: Значи стаята на Учителя не помогна?

Е.А.: Виж аз така съм ти казала това, не да го пишеш.

В.К.: Но това е като една опитност, нали? Това е една много важна опитност, защото Учителят казва на едно място: „Не този ми е близък, който е непрекъснато до мене, а този, който чете Словото и го прилага!"

Е.А.: Е да, като пример може да бъде, като пример.

В.К.: Записал съм друг случай. Излиза Учителят от стаята и носи една чиния с картофи. Другата бе я изял. Среща ме и ми казва: „Нося картофи за Савка, къде е?

Е.А.: Не, не каза, че носи картофи за Савка. Виж как беше, чакай. Точно искам.

В.К.: Но аз така съм го записал, нали.

Е.А.: Да, ти така си го записал, но аз искам да бъде точно. Виж сега какво е. То беше времето след като аз бях уволнена. Учителят в една ей такава чинийка още през април месец, пресни картофки носи.

В.К.: Малка чинийка.

Е.А.: Малка една чинийка и търси Савка. И аз виждам, че носи картофи, бяха за Савка и го носи. Това беше малко и като изпит за мене, нали. Така, защото аз само рекох: „Учителю, ако нещо мога да Ви услужа?" Аз мислех, ако иска да ги остави, аз да ги предам на Савка. Той не пожела и така. Той си ги взе, върна ги обратно. Кога ги е дал, върнал ли ги е, аз не съм се интересувала. Имам една благодат аз. Аз не ревнувах Учителя. Нито пък се съревновавах с някой от другите, да. Пък после, като обикнах Любомир вече хептен. Не, хептен бях черна овца. Защото той е грешник, ами сега. Абе сърце бе! Аз им се чудех, че не могат да разберат, че човек може да обича и грешник.

В.К.: Ха, ха, ха ... и грешник. Светията всеки може да обича.

Е.А.: Е, аз не съм светия.

В.К.: Не, казвам светията всеки може да обича, ама грешника трудно се обича.

Е.А.: Значи, това фактически е изпита. Той ми подари Библията на която собственоръчно беше написал за „Пътя на Любовта".

В.К.: Тогава ли ви подарява Библията?

Е.А.: Тогава.

В.К.: След като си издържахте изпита. Аз съм свързал това нещо така.

Е.А.: Аз Му казах, че за такава малка задача, която аз бях изпълнила без да съм се усетила, Той ми подари Библията, на която собственоръчно написа „За Любовта". Виж какво, Той това го е написал собственоръчно. Той ми каза и нещо, което аз забравих. Ама много хубаво нещо беше за мене и може би не трябва да го помня, защото нали човек. И по такъв начин аз не съм го казала никому, щото го забравих. Той ми каза нещо хубаво за мене тогава. Хем след това не мина година и ме прати учителка. Ама той ме прати заради приятеля ми Любомир Лулчев.

В.К.: Това е път с една душа и трябва да го издържиш, и изтърпиш.

Е.А.: Като сърце.

В.К.: Значи това е била голяма връзка, връзка от миналото.

Е.А.: Е, връзка от миналото, да. О, и Учителят ми каза, че съм имала връзка и с брат му, и с него. С брат му ме развърза Учителят. Учителят ме развърза с брат му, но с него не знам дали ме е развързал, дали пак ще се виждаме.

В.К.: Значи Савка, което ви е казала, че вашето място е до Учителя имала е това предвид?

Е.А.: Именно това е разбирала, да.