177. ЗАДАЧИТЕ В ШКОЛАТА НА УЧИТЕЛЯ

[Iskri4ka]

177. ЗАДАЧИТЕ В ШКОЛАТА НА УЧИТЕЛЯ

Елена Андреева: Ще почна отначало за Братството, да. В „Турнферайн" преди още да сме влезли в Школата Братството посещаваше редовно беседите на Учителя в „Турнферайн". Приятелите идваха там. „Турнферайн" беше салон на дружество. Германско гимнастическо дружество, в което спортуваха. И понеже ние нямахме къде да се събираме, приятелите намерили този салон и го наемат. Предната част, свободната, беше за нас, а в другата част те си имаха спортните уреди. Така, че не си пречехме едни на други. Сутрин в неделя на беседа, вечер на беседа, значи два дни бяха за беседа - вечер и сутрин. И толкоз. Салонът беше голям и хубав. Учителят идваше редовно на беседите. Там в салона още като бяхме една вечер Учителят казва, ставаше въпрос, че ние искахме да построим салон, понеже бяхме купили вече мястото на Ваучер. И търсехме къде да построим салона. Брат Радославов - учител дава част от мястото си за салона на ул. „Оборище" 14. Една голяма част, защото имал голямо място и Учителят приема разбира се. Учителят поставя въпроса къде да се построи салона на ул. „Оборище" 14 или на Изгрева. Учителят дори направи да се изтегли жребие. Които искат да се построи салон на мястото на Радославов да вдигнат ръка. Вдигнаха ръка всички. След това кои искат на Изгрева, да дигнат ръка, бяха само 5-6 души. Понеже и аз бях една от тези, които вдигнаха, на мен много ми хареса на Изгрева да ходим. После трябва да кажа, че още първата година на класа братята започнаха да живеят на Изгрева. В 1922 год. купиха мястото. В 1922 год. Бертоли е купил една голяма палатка и я оставил на Изгрева, в която приятелите да се приберат. Там бяха Михаил Иванов, Методи Константинов и други приятели. Тя беше голяма палатка. Защото много от младите нямаха жилища. И като нямаха жилища тази палатка беше добре дошла. Но виж как, ние ходихме с Учителя за изгрев. Като имахме място вече не ходехме по гората, ами идваме на мястото на Изгрева. Преди ни гонеха, но оттук нямаше кой да ни гони. Гонеха ни ония преди, които пазеха новопосадения парк. Тогава не даваха да се тъпче, защото беше млада гора.

Вергилий Кръстев: Значи Учителят постави въпроса за построяване на салон на мястото на Радославов или на Изгрева.

Е.А.: Понеже болшинството беше за мястото на Радославов, то решението беше да се построи салон на мястото на Радославов в града. Салонът се построи 1923 год. В тоя салон бяхме до 1926 год.

В.К.: Но и този опит излезе несполучлив на ул. „Оборище"14.

Е.А.: Поради това, че имаше злоупотребление. Сега как стана, що стана нищо не знам и не съм питала, но някаква злоупотреба имаше. И когато Учителят разбра за тази злоупотреба, тогава веднага се качи на Изгрева. Защото Той и без това искаше рано да се започва.

В.К.: И след това Той вече нарежда да се построи на Изгрева салон

Е.А.: На Изгрева като се отива отначало нямаше салон, още беше много рано за салон тогава, защото нищо нямаше построено на Изгрева тогава. На Изгрева имаше само една голяма светла поляна и никаква постройка. И гората. Съборът 1926 год. е бил на голата поляна, всички седнали по земята. Само на Учителя бяха направили един стол и един навес да не Го пече слънцето. Бяха летни горещи дни.

В Школата веднъж Учителят каза: „Ще ви дам една задача. Всеки един от вас ще отиде на пазара, ще си купи половин килограм много хубави череши и ще отиде на Изгрева и там за половин час с мисъл съсредоточена ще ги изяде". Толкоз. Сега каква беше целта, Той знаеше. Аз само толкова помня от задачата. Не помня друго.

В.К.: Значи по тоя начин Той ви накарал да ядете череши на Изгрева.

Е.А.: За време половин час.

В.К.: По тоя начин не само трябваше да отидете на Изгрева, но и да свършите някаква работа горе. Да се закове работата. За вас е да изпълните задачата и да изядете там черешите.

Е.А.: Той точно това правеше. Във всичките дни през лятото отивахме на Изгрева на Братската поляна и там дето са боровете, там се нареждахме в една редица и чакахме изгрева. Слънцето излизаше съвършено чисто от изток защото нямаше никакви къщи и сгради. Беше чиста поляна и просторна. Там правехме молитва, правехме си гимнастиките, а в хубавите дни сме се заседявали и до обед, защото на слънце седиме, много е хубаво, приятно.

В.К.: Значи това е задачата с половин килограм череши.

Е.А.: Друг интересен случай. Ние сме на ул. „Оборище" 14. Там се събирахме 1924/25 год. Някои от приятелите не можеха да схванат свободата, която Учителят искаше да ни даде и мислеха, че това е слободия. Когато Учителят даваше тази задача, той я даваше ние вътрешно да се съсредоточим и вътрешно да преживеем това нещо. А пък сега както са разбрали другите така остава. И когато стана въпрос, че вече е свободия.

В.К.: Вероятно искали са по-строг ред.

Е.А.: Искали са строг ред, да. Искали са да въведат дисциплина, ама такава светска дисциплина.

В.К.: Военна.

Е.А.: Военна дисциплина, да. И когато идва този ден да поставят този въпрос възрастните приятели, то Учителят не идва на клас и праща това писмо. „Когато Любовта царува смут не става, когато Мъдростта управлява редът не се нарушава, когато Истината грее плодът цъфти и зрее". Сега можеш да си представиш разликата в убежденията на едните приятели и на другите. Учителят къде ни води, в един свят висок - „Когато Любовта царува", не ни води в свят земен. Добре, ама приятелите не са разбрали това нещо. И така. Те трябваше да глътнат нещо, което беше малко коравичко. Защото Учителят даваше свобода, за да се развиваме, а не да се ограничаваме. И да се развиваме всеки както може и със способностите с които можем и така да вървиме напред. Когато тяхното становище беше много по-земно. Много по-ограничено. И затова сега, когато Любовта царува, ами това е един вечен принцип на Любовта.

В.К.: И така вие се преместихте от ул. „Оборище" 14 и отивате на Изгрева.

Е.А.: Как?

В.К.: Отивате на Изгрева.

Е.А.: Не, на Изгрева още по-късно отидохме. Учителят всичко правеше, знаеш ли така и все пак приятелите, които бяха повдигнали този въпрос за дисциплината, за организирана дисциплина, млъкнаха. Сега може да им е било горчивичко, ама мисля, че които разбраха, разбраха какво иска Учителя.

В.К.: фактически заселването на Изгрева кога започна?

Е.А.: Заселването на Изгрева започна, казвам ти от Методи и от тези приятели нали на палатка живеят там, защото са студенти и защото няма къде да живеят.

В.К.: Ясно. Ето тука виждаме снимка на едно поле с палатки.

Е.А.: Да, събор е било.

В.К.: Това е вече събор.

Е.А.: Събор е било, защото толкоз много палатки е имало само за събора.

В.К.: Да, виждаме угар.

Е.А.: Да.

В.К.: Значи това е първия събор 1926 год. на Изгрева.

Е.А.: Да -1926 год.

В.К.: Сграда не е имало. Те са на поляната седят.

Е.А.: Ей тука е това. В 1926 год. е това.

В.К.: Изобщо сгради не е имало.

Е.А.: Ама виж, тука е голата поляна.

В.К.: Те прави са и тука ги виждаме.

Е.А.: Учителят говори.

В.К.: Да, Учителят говори. Ето тука ги виждаме седнали и прави.

Е.А.: Да, 1926 год. е това.

В.К.: Тука са седнали на тази снимка.

Е.А.: А не, това е друга година.

В.К.: Това е друга година. То виждаме, че има и сгради.

Е.А.: Моля?

В.К.: Това са първите събори.

Е.А.: Това са първите събори.

В.К.: Ето беседката на Учителя.

Е.А.: Да, да където говори.

В.К.: И това са първите събори 1926 год.

Е.А.: Първият събор.

В.К.: После първо се построява какво, приемната на Учителя ли?

Е.А.: След събора, имам един много хубав образ, ще ти го разкажа: След събора, вече всички си отидоха, от провинцията, които са и бяха дошли на Изгрева. За събора се донесоха всички пособия от Търново за гостите, за Братството. Нали трябва готвене - обяд, закуска, вечеря, понеже общо беше. Винаги на съборните дни всички ядяхме едно и също.

В.К.: Значи всички неща от Търново се донесоха тук.

Е.А.: Всичко, което беше необходимо. Но понеже много бързо стана, Учителят изведнъж каза: „Съборът ще бъде в София".

В.К.: След като свърши събора те си отидоха и кои останаха?

Е.А.: Ние, за нас стенографките имаше една палатка без покрив, без нищо, само един навес оставен, че като вали дъжд да не ни мокри книгите на стенографите, това беше.

В.К.: Това беше 1926 год. И после отидоха си приятелите?

Е.А.: Отидоха си в провинцията, всичките както всякъде защото всеки, който беше от какъвто град, обичаха да си отидат в градовете.

В.К.: Кога започна да се строи салона?

Е.А.: Кой салон, братския на Изгрева? Веднага след събора чичо Петко Епитропов застава, така една група бяхме след като сме направили молитвата: „Братя и сестри, /той говореше носово/ елате да се съберем да направим молитва, че ще се строи Новият Ерусалим".

В.К.: Интересно.

Е.А.: Е, така го каза братът. Той беше вдъхновен човека и така го каза, че ще се строи новият Ерусалим. И веднага се почна. Основите бяха половин метър, моля ти се. Такъв беше салонът. Съвсем плитко, съвсем така, защото братята не бяха узряли, че тука живот ще има. Не им беше понятно, идеите, които Учителят ги носеше затова. И построиха приемната стая, да. Построиха я доста широка, където после дойде да живее брат Иван Жеков. Жеков като дойде, той дойде сам. Не дойде Йорданка - жена му. И цялата зима Учителят и Жеков прекараха заедно на Изгрева. Жеков като съм отивала все дялаше нещо, защото нищо не беше построено, освен една стена към север, дето беше салонът. Този малкият, обратно, който е така. Да.

В.К.: Сега тука имаме няколко снимки, това са вече от събора вероятно.

Е.А.: А това е голям събор. А, това е от 1927 год. събора.

В.К.: Защото още прозорците ги няма, Учителят чете.

Е.А.: Няма ги, да.

В.К.: Сега тука е интересно, вижда се лозето тука отпред нали?

Е.А.: Да, да.

В.К.: В строеж. Това е вероятно събора. Ето тука вече виждаме палатките, навеси, в далечината се вижда салонът, който няма още прозорци.

Е.А.: Няма прозорци, да. Това е съборът 1927 год., да. Не е друг събор.

В.К.: Сега тука виждаме друг събор. Как са насядали нали?

Е.А.: А тука е обед някакъв.

В.К.: Тука пише: На чай - 1927 год.

Е.А.: Е, да.

В.К.: Много хора са се събирали.

Е.А.: Много хора. Ама не, виж какво, още когато бяхме на ул. „Опълченска" 66 салончето се пълнеше. Нямаше място. Аз съм стояла в градината. И другите са стояли в градината, защото място няма, всичко е заето. В коридорите, всичко е заето. Имаше един подем у приятелите, един интерес. Да ти кажа правото ние дойдохме една голяма група млади хора до почти групата на Младежкия клас.

В.К.: И от изведнъж идват всички.

Е.А.: Не знам как стана. И така стана, че Младежкият клас се събра. И знаеш ли, че бяхме 50 души? И Учителят решиха да бъдат само петдесет. После този Тахчиев остана в друг клас, а пък този за братята от Общия клас беше на ул. „Оборище" 14. Младежкият клас ставаше у сестра Маркова. Две години сме ходили при Маркова. Младежкият клас, докато се построи салона на ул. „Оборище" 14, да.

В.К.: Сега тука виждаме снимки пак от първите години, това са събори. На съборите виждаме пейки, чакат нали пред приемната на Учителя. Това са събори на Изгрева.

Е.А.: На Изгрева.

В.К.: Тук се събираха много голямо количество хора.

Е.А.: Много. Но виж какво, ние в Търново бяхме 1000 души. И в София бяхме 1000 души. Хиляда души идваха на събора като нищо.

В.К.: Сега тук искам да Ви покажа, това е вече снимка на Изгрева нали. Показвам някои снимки. Това е приемната, която първо са е строила.

Е.А.: Това е приемната, а това тук е килерът, в който д-р Жеков живя цяла година.

В.К.: Тука виждаме един слънчоглед.

Е.А.: Слънчоглед, да, но то е по-късно нещо.

В.К.: Това са празни пейки пред салона.

Е.А.: Е, да, но нищо не е това. Това е първият строеж на салона. Ето виж това за кухнята трябва да е това.

В.К.: Това е кухнята. Ето виждаме една снимка от първите години, виждаме тука лозе нали.

Е.А.: Е, да.

В.К.: Ето Го Учителят пред приемната застанал. Сега този навес, който е бил на поляната на Изгрева.

Е.А.: Този навес го имахме винаги. Той беше за дъжд. Когато завали дъжд и не можем да стоим на открито и той си беше така направен и после хора, които идваха тук да си починат, да поседят и това са все така приятелите.

В.К.: Значи това е приемната. След като се построи салонът, приемната за какво се използваше? За приемна, така ли?

Е.А.: Какво казваш?

В.К.: Тази сграда малката, тя е направена за Учителя, но след като се построява,

В.К.: Виж сега, до тука беше салонът.

В.К.: Ето го тука салонът. Тука е приемната нали?

Е.А.: Да, ама.

В.К.: Ето хубаво се вижда.

Е.А.: Хубаво се вижда, да.

В.К.: И Учителят тука и от другата страна е салонът.

Е.А.: Да и още няма туй, което над салона, дето го построиха.

В.К.: После, когато се построява салонът, приемната за какво се използва? Приемна ли?

Е.А.: Приемна беше, ама в нея Учителят живееше. Отначало. После, когато направиха големия салон, тогава Той се премести горе.

В.К.: Той вече се премести горе.

Е.А.: Да, дотогава Той си живееше в приемната. Знаеш ли, че Той предпочиташе да живее на Изгрева, когато остана с д-р Жеков. Само двамата.

В.К.: Сега искам да ви питам: Тук имаше един снимки от вътрешността на салона?

Е.А.: А това е вече от класа. От класът е това.

В.К.: Това е самият салон.

Е.А.: Да, и даже тука е и разширението на салона. Щото по-рано салонът беше дотук. А след като Учителят се качи на Рила след побоя 1936 год., тогава разшириха салона направиха сцената. Това е от сцената.

В.К.: Значи сцената я направиха, за да може да свирят музикантите.

Е.А.: Ами защото вече имахме, оркестър едно нещо, че имаше хор, който изнасяше концерти.

В.К.: Изпълняваха различни неща.

Е.А.: Да.

В.К.: Тук виждаме една хубава снимка на Учителя.

Е.А.: А много хубава снимка е тя.

В.К.: Значи това е приемната, тука е вече салонът.

Е.А.: Ама вече това е високо. Това е и това построено.

В.К.: Вече е построена горната част.

Е.А.: Да, горната част. Салонът беше, ето виждаш го как е. А от тука, това е, изток ли, запад ли, коя страна. Да, ето.

В.К.: Значи отначало бил дотука, после се построява Горницата на Учителя.

Е.А.: Това е стаята на Учителя, горната стая, където Той спеше. А тука е разширението на салона. То беше знаеш в коя година - 1936, когато биха Учителя.

В.К.: Тогава направиха разширението на салона.

Е.А.: Да, тогава.

Е.А.: Ние със Савка отиваме на Изгрева. То беше още първата година, когато Учителят само живееше там. Бяхме така доста закъсняли, Учителят ни покани да ни гости, беше си сам го приготвил компот от дюли, защото есен беше. Не знам какъв компот беше, но ни е незабравим. Какво беше сложил Учителят, какви влияния, какво нещо беше не мога да ти кажа, но цял живот ще го помня. Толкова беше хубав. По една чиния ни даде, изядохме си компотите и после не иска да ни пусне сами, ние искахме да си тръгнем със Савка двете. „Добре" - ни каза. „Почакайте!". Извика един брат да ни съпроводи до града. Не ни пусна сами. Аз казвам: „Ама Учителю, ние сме две няма защо, не ни е страх". Той нищо не ми каза, но не ни остави да тръгнем сами.

В.К.: Сега тук виждаме първите заселници нали, бараките виждате.

Е.А.: Е, да.

В.К.: Това са бараките. Всеки си прави както може, каквото може с подръчни средства.

Е.А.: Виж сега, Учителят каза, всичките, които могат да си купуват места, да купят. Но по-малко от декар да не купуват. Само, че д-р Жеков и Лулчев не послушаха това нещо. Лулчев казваше: „Ами те са бедни хора, не могат да си купят толкова място". Пък какво е казвал Жеков не знам. И той сигурно нещо е изфилософствувал така и те двамата направиха нещо, от което Учителят не беше доволен, защото Той искаше големи места и простор. Планът на Учителят беше такъв. А да ти кажа, че преди това Учителят, Братството закупи много места около салона. Когато вече се заселихме там, Братството имаше, дето беше салонът, големият салон, то беше място на един брат, той го отстъпи ли, купиха ли го не го знам, след това имаше други места, така, че Братството имаше вече простор, имаше възможности.

В.К.: фактически са имали пари, но са смятали за неуместно да вземат по-големи места.

Е.А.: Не, искали са да услужат на по-бедните братя. Искали това, и те да могат да дойдат. Пък всъщност попречиха на плана на Учителя. Е да, но Учителят не искаше така да бъде разкъсано мястото.

В.К.:Те го разкъсаха.

Е.А.: И после вече беше късно, и после не можа да се събере.

В.К.: След като се разпокъсат местата, след като се заселят и построят бараки, не може да се направи нищо.

Е.А.: Не може да се събере после.

В.К.: Сега това беше едната задача: половин килограм череши на Изгрева. Втората задача беше с извора на Диана Бад.

Е.А.: А, Диана Бад ли? А, да беше с чешмичката на Диана Бад. След като се качихме на Изгрева да живеем.

В.К.: Да, след като се качихте на Изгрева започна задачата с извора на Диана Бад.

Е.А.: Учителят търсеше място с изворче. И това изворче беше в Диана Бад. То беше едно много малко изворче, но като го поразкопаха като го така облагородиха, растения туриха наоколо, стана много хубаво място. И ние почнахме да си наливаме вода от него изворче. Идвахме си там и тогава Той даде задачата за водите, за стомничките. И Той тогава Учителят даде задача на сестра Маркова. Сестра Маркова беше много болна дошла и като поживя малко на Изгрева, поокопити се и Учителя й каза: „Сестра, ще вземеш една стомничка много малка - 2 кила, и всеки ден ще си отиваш на изворчето, ще си напълниш стомничката и ще се върнеш". И тя това го прави. И оздравя. И след това работи, преведе много книги от беседите.

В.К.: На фрeнски. Сега тука виждаме Изгрева и Диана Бад на тия снимки.

Е.А.: Да.

В.К.: Със стомни, една голяма група.

Е.А.: Да, да е там вижте е това беше Диана Бад. Това беше Диана Бад. Но брат, последната година, когато бяхме вече тука, виждаш ли колко хора е това.

В.К.: Значи тука виждаме голяма група.

Е.А.: Голяма група приятели идват със стомните.

В.К.: Стомните са на земята, а те са застанали в различни положения, седнали и прави. И накрая колко време просъществува?

Е.А.: Накрая, когато почнаха да ограждат Ловния парк, тогава сложиха телена ограда. Ела да ти покажа, както изворчето тука, пресекоха това пространство.

В.К.: Изворчето пресякоха и направиха оградата.

Е.А.: На половината на изворчето.

В.К.: И това го направиха нарочно.

Е.А.: Разбира се. Злонамерено. Аз още тогава го казах: „Това е злонамерено".

В.К.: За да го разрушат.

Е.А.: Е, разрушиха го, но знаеш ли, че един брат ми казваше, че много средства са похарчили за изворчето, за да го направят годно да стане чешма.

В.К.: Естествено, то е голям извор. Както глeдам отпред има плочи, има подпорна стена към брега.

Е.А.: Ама той беше много красиво нещо. Хубаво беше.

В.К.: Ама аз виждам колко много хора са събрани, това означава средства.

Е.А.: Ама разбира се, да.

В.К.: Целият Изгрев прави тази задача. Носи със стомни вода от извора. Колко години продължи тази задача с изворчето?

Е.А.: Е, когато направиха Ловния парк тогава спряхме да ходим. Не мога да ти кажа.

В.К.: Коя година?

Е.А.: За годините мъчно ми е да помня, да. И Учителят когато дойде, видя, аз се случих там, нищо не каза, но повече не стъпи там, щото видя какво е направено. И не стъпи на изворчето.

В.К.: Това е втората задача, която правихте. Третата задача е на „Паша бунар".

Е.А.: „Паша бунар".

В.К.: Вие сега за „Паша бунар" откъде тръгвахте? От София ли, от ул. „Опълченска"?

Е.А.: А, не от „Опълченска". Тръгвахме от един кладенец дето ти казвах, който е с големи, дълги стълбове с кобилица, да и кофата влиза в бунара.

В.К.: Татарски бунар.

Е.А.: Добре, такъв бунар беше. И ние при този бунар през цялото време ни бяха срещите, там ставаха.

В.К.: Това къде беше, към Драгалевци ли беше?

Е.А.: То беше над Драгалевци, на билото, на най-широката част на това.

В.К.: И как се качваше това място и там ви беше срещата, така ли?

Е.А.: Срещите за тръгване бяха там. Къде ще се срещнеме, казвахме на името на бунара.

В.К.: На „Паша бунар".

Е.А.: Не, „Паша бунар". „Паша бунар" е горе, изворче под Резньовете.

В.К.: Добре, вий там се събирахте при кладенеца с кобилицата и кофата - Татарския бунар, и тръгвате.

Е.А.: И тръгваме.

В.К.: Кои дни беше?

Е.А.: Неделята, която тръгваме беше неделя. И Димитровден, помня и денят даже - 1920 год. Димитровден беше, качихме се хубаво така спокойно, аз и миналия път ти казах, че ние с радост се събирахме, но брат, не всички, не бяхме единни много, не бяхме много единни. И ще ти кажа, че когато стана дума за пътя за „Паша бунар", когато стигнахме до реката там нали се отделя към Драгалевци реката, отива на изток, а пък „Паша бунар" е от дясната страна и никой не знаеше мястото, защото се чуваха само приказки. Учителят пита: „Кой е ходил, кой е ходил?" Един каже нещо, друг друго и Учителят знаеш ли какво направи? Тръгна отведнъж право нагоре, туй много силно впечатление ми направи. Отведнъж нищо не каза, тръгна по стръмнината и всички по него тръгнахме, кой как може.

В.К.: За „Паша бунар".

Е.А.: За „Паша бунар", да. И така катерихме се, спирахме, почивахме както винаги е бивало и така след доста катерене, защото то е високо горе, ако го знаеш къде е. Знаеш ли къде е това „Паша бунар"? То е под Резена. Някъде нататък е, да. И Той казва, че е най-студеното изворче в София и България - 2 градуса. Значи водата сигурно много от дълбоко някъде излиза, от какви пластове не знам, но Учителят видя, че мястото не е хубаво, изворчето е малко на едно тясно място, където да седнеме и се пръснахме по цялата поляна, че няма простор. И затова на другата екскурзия Той тръгна определено наляво. Нали знаеш като се качваме на Витоша отиваме или наляво, или надясно. „Паша бунар" е надясно. Учителят взе по платото и там почна да търси място за извор. И там като ходехме стигнахме до рекичката, до нашия бивак, който е сега. Учителят, когато вече обходи това място, е то беше тогава победно, по така.

В.К.: Бедна растителност, като ливади.

Е.А.: Да нямаше никак, но Учителят го хареса защото има южно изложение, гледката беше нали, скалите са така.

В.К.: Сега това е мястото за бивака.

Е.А.: На бивака, да. И на него място си остана бивака и досега.

В.К.: Значи това е задачата с „Паша бунар", да.

Е.А.: То беше екскурзия, не беше задача.

Задача беше това, тръгването до Вълчата скала. Учителят каза: „Ще ви дам една задача: всеки един от вас ще се приготви, ще тръгне в 12 часа през нощта точно от къщи сам, няма да се спира никъде, няма да говори с никого и ще отиде до Вълчата скала. Ще носи филия с хляб и ако го залаят кучета да им я хвърли". А Вълчата скала е точно над бивака. Нали знаеш къде е? И тази задача ни даде Учителят.

В.К.: Сега вие тръгнахте рано сутринта или вечерта приспивате на бивака, така ли?

Е.А.: Не, чакай, ние приспиването го правихме, когато беше в няколко дни, празници когато бяха. Това трябва да го разгранича.

В.К.: Значи първата задача беше да се тръгне в 12 часа през нощта за Вълчата скала от София. Така. Втората беше за свещите.

Е.А.: Втората задача беше, всеки един от нас да върви със запалена свещ през нощта. Ама чакай, за свещите беше защото ние тръгвахме посреднощ от нашия бивак. Защото виж сега как беше. Имаше два празника. Единият неделя, а другият „Св. Дух". В неделята в два часа през деня Учителят казваше: „Ще тръгнеме да отидеме на бивака, там ще си починем и ще се качим пак на Вълчата скала, като всеки да си вземе по една свещ". И като ставаше на бивака към полунощ, ставахме, отивахме нагоре близо до, дето е сега шосето. Щото там пътят беше по-равен, нали така. И се нареждахме на една редица дълга. Затуй доста приятели идваха. И когато беше задачата за свещта, наредихме се така на редица и всеки тръгна и си пазеше свещта, да. По възможност да не гасне, но ако духнеше някога. Не духаше тогава много голям вятър, което беше хубаво, радостно ни беше, че не ни гасне свещта.

В.К.: И вървите по посока.

Е.А.: Към Вълчата скала. Като стигнеме там, понеже тръгвахме, нали вече е късно. Докато се тръгне, то не е разстоянието голямо, но бавно е когато много хора се вреждат, нали, докато се съберат, като се тръгне, един поток от хора, мъчно е да се движи на такива тесни места, каквито бяха те.

В.К.: Значи това е задачата със свещите. Сега, после има една друга задача до Вълчата скала: подреждане и всеки вървял така както бил подреден.

Е.А.: Не, всеки върви пред себе си. Ако срещне камък, храст прескача, но да не се отбива от пътя. Посоката да държи. Това беше пак задача.

В.К.: После вие сте имали и друга задача от Вълчата скала сте се нареждали в една редица и всеки така е вървял за смяна на краката.

Е.А.: Това не е на Вълчата скала. Това е по шосето.

В.К.: На връщане или на отиване?

Е.А.: На отиване. Учителят каза да се наредим по трима, на групички в триъгълник така. И всеки, който как се намери тръгваме и ние като минахме така около четвърт час така с този начин на вървеж. Първият от триъгълника се сменява, единият отляво, отзад отива отпред, върхът отива назад, с втория отдясно отива наляво и се сменят.

Е.А.: Е да така, сменят местата си само.

В.К.: Сега фактически това е един триъгълник опънат напред. Този, който е на върха отива назад, а пък оня който е отзад отива напред, да. фактически това е смяна на местата.

Е.А.: На местата, да.

В.К.: А-а сега вече разбрах.

Е.А.: Разбра ли?

В.К.: Става вече смяна на местата.

Е.А.: Да, да.

В.К.: И то е за това тука нали се казва, че който е главата нали, да върви напред главата. Вървят така и първият сменя краката, десният отива назад. А тоя, който върви отзад, той прави така и оня идва вече на неговото място и става върха. И така се сменят. А-а сега вече разбрах.

Е.А.: Това е.

В.К.: Това е един триъгълник, който върха винаги трябва да бъде отпред, а те си сменят местата.

Е.А.: Да, да.

В.К.: И от върховете на триъгълника като например А,В,С. Тогава С, което е върха отива на мястото на В. В отива на мястото на А. А отива на мястото на С.

Е.А.: Виж сега аз съм го описала това тука и сега дали трябва, по-мъчно ще го прочета, ще ти го прочета другия път като дойдеш описанието, което съм го написала, да, защото аз съм го описала.

В.К.: Сега другата задача беше, да се полее един камък на Рила, на Мусала.

Е.А.: На Мусала, не на върха, а долу при езерото. При езерото. Ние бяхме на Мусала, но това беше към двайсет и коя година беше, някъде към средата на нашето отиване на Рила. Не първите години съвсем. И то бе един хубав, слънчев ден, ама ясен, много хубав. И Учителят каза, че ще останем на лагера, долу при езерата, щото ние стояхме на лагера по една седмица, без подслон, без нищо. Когато ни валя дъждът стоим на дъжда.

В.К.: Поливането на камъка.

Е.А.: С Учителят направихме молитвата, направихме всичко, задачите, които ги правим сутрин. Сигурно и Паневритмия може да сме правили, не помня, не мога да кажа, но когато има място сме правили Паневритмия. Но когато няма, не сме. И когато свършихме тези задачи Учителят каза: „Нека всеки един от вас да си избере, който камък иска тука от мястото и да го полее десет пъти. Ще вземе вода от реката с някакъв съд и ще полее камъка." Това беше задачата, която я даде Учителят за поливането на камъка. Сега мен не ми беше много ясно защо го даде Учителят, но Той знаеше защо го дава. Например Олга Славчева каза, че тя като отишла, не била внимателна и не бил чист камъка, та трябвало да го полее, за да го умие. Сега аз, като отидох намерих един плосък камък, широк беше така, хареса ми и него поливах, десет пъти. Отиваш на изворчето, поливаш, отиваш, поливаш. А и двамата братя Пеню Ганев и един брат имахме от северна България, как му беше името?

В.К.: Както да е.

Е.А.: Той и Пеню решават да поливат един камък на Мусала. Да слизат до езерото и да се качват десет пъти през деня. И като почнаха от сутринта, чак до вечерта, целият ден горе-долу, горе-долу, че Учителят им прати по едно време.

В.К.: Ядене.

Е.А.: Те не взели си ядене, а само да пият вода, топла вода да пият, щото много беше така тежко. Ами десет пъти да се качваш от основата на Мусала до Мусала, то не е лесно.

В.К.: То фактически е било някъде в подножието на езерото.

Е.А.: „Окото". От „Окото" нагоре.

В.К.: Там са поливали камъка.

Е.А.: Камъка го поливаха горе.

В.К.: Горе на Мусала са го поливали.

Е.А.: Горе на Мусала са го поливали.

Е.А.: На Мусала, разбира се. Носеха вода.

В.К.: То е под самия връх Мусала, там на поляната.

Е.А.: Е не знам точно къде е било, аз не съм се качвала щото, да. Това са фактически задачите.

В.К.: А друга една задача е било, когато са носели стомни от Изгрева до бивака.

Е.А.: А-а, да, да. Знаеш ли, че аз забравих за тая задача?. А пък аз имам много преживявания с нея. Ще ти разкажа. Сещам се за нея. Учителят държа една много дълга беседа на Изгрева. И каза: „Утре ще отидеме на Витоша!" Чакай сега, я ми припомни още нещо?

В.К.: Тая е задачата, когато от Изгрева отивате на бивака и трябва да носите една стомна. Вие носите една стомна, но вашата стомна била пукната, обаче вие не сте знаели и когато отидохте на бивака водата изтича.

Е.А.: Когато отидох на бивака, аз не погледнах стомната. В раницата я сложих и тръгвам. Смятам, че всичко е в ред. Но, когато отидох, Учителят даде ми стомната си и аз му поисках да Му налея пълна стомната и като я взех, рекох чакай да си напълня и мойта стомна. Дадох я на Учителя, Той поиска да Му се напълни стомната. И аз като я дадох, като наливам мойта от чешмата, стомната се празни. Наливам вода, стомната се празни. Бе каква е рекох тая работа? Като погледнах една такава дупка на дъното. Значи не е била стомната нещо както трябва, да. Много ме жегна, рекох пък как можа, толкова народ тука 500 души братя и сестри да си носят вода от бивака, пък мойта стомна да бъде спукана. И го взех като лош знак. Ами сега все пак отивам при Учителя и казвам: „Учителю, знаете ли тъй и тъй моята стомна, аз не съм видяла, стомната тече". Той така стана много строг, сериозен и ми направи строга забележка. Право, аз трябваше да си прегледам стомната. И аз Му казвам: „Учителю, днес е неделя, ако е делник, аз ще слеза, ще купя една стомна и пак ще дойда". Щото аз бях здраво момиче. За мен да се кача на бивака не беше проблем. И като ме видя Учителят, че съм готова да сляза, извади един ключ от джоба си „Ето, ще отидеш в долната стая, там има една стомничка еди къде си, ще излееш водата на тревата и ще се качиш, аз ще те чакам, докато дойдеш". Сега, за мене това беше един много голям урок. Едно, че аз не съм била внимателна и друго помощта на Учителя. Щото аз казах: „Ще позволите ли да взема Вашия чайник, за да не се върна с празна стомна?" Да не съм без вода. „Не!" - казва. Значи ме отсече оттам. И тогава аз тичешком слязох мисля, че за час и нещо отидох, от бивака през цялото шосе до Изгрева. Понеже бях така якичко момиче и можех да тичам. И без почивка взех стомната, а другите приятели, които по списък трябваше да вървят наредени още чакат.

В.К.: Ама напълнили си стомните и тръгват, нали през интервал.

Е.А.: Който е свършил. На кой, на кого му е дошъл реда. По ред беше. А на мен се падна още вечерта не знам към колко часа беше.

В.К.: Да напълните стомните и да се върнете. Един след друг ли вървяхте?

Е.А.: Не, свободно беше вървенето.

В.К.: Аз не мога да разбера защо е имало номера.

Е.А.: За ред беше. За ред. Защото как ще тръгнат от София всичките. Нещо имаше задача през интервал от 5 мин. се тръгваше. Чакай, ако си спомня нещо ще ти кажа после. Имаше нещо. Той даде тази задача във връзка с това да се качиме там.

В.К.: Имало е една друга задача да се тръгне от Изгрева по часовник.

Е.А.: Коя задача. Тя е затова за 12 часа когато е през нощта. Тя е друга задача. Това е било до Вълчата скала.

В.К.: От София по часовник. И вие напълнихте си стомничката, която втори път донесохте на Изгрева и си тръгнахте обратно.

Е.А.: Аз още не бяха свършили, щото имаше някакъв ред. През колко време ли беше, защо беше така виж това съм пропуснала. Не си спомням. Ще гледам да си припомня. И като тръгнах аз, много бързо вървях надолу-нагоре към бивака и като стигам там над мястото, сега гдето са чешмите, Савка каза: „Еленке, Учителят те чака". Тя слиза с напълнена стомна пък ми казва на мене „Еленке, Учителят те чака". А аз бях решила да седна да си почина, защото слязох, върнах се по цялото шосе тичешком, бях изморена и да си почина малко там. Рекох, почивката не е дадена и веднага тръгнах. Учителят ме чакаше, дадох му ключа, показах му стомната от Неговата стая и я напълних с вода. Така привърши тази задача сполучливо за мен.