Jump to content

IX. ОТНОШЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И БЪЛГАРСКАТА НАУЧНО-БОГОСЛОВСКА И ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ КЪМ ПЕТЪР ДЪНОВ И НЕГОВОТО ДУХОВН


Recommended Posts

IX.

ОТНОШЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И БЪЛГАРСКАТА НАУЧНО-БОГОСЛОВСКА И ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ КЪМ ПЕТЪР ДЪНОВ И НЕГОВОТО ДУХОВНО-КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

 

 

1. Кратка история на отношенията между Българската православна църква (БПЦ) и духовно общество "Бяло братство" в България

 

Мястото на разглеждана тук тема в лекционния курс "Учението на ББ" се обуславя от нейното значение в исторически, фактологически и идеен план. Тя хвърля важна светлина върху историческата обстанов­ка и състоянието на духовно-културната среда в България за един зна­чителен отрязък от време през първата половина на ХХ век.

 

За да вникнем в същността на взаимоотношенията между БПЦ и духовно общество "Бяло братство" за периода от земната изява на Учителя П. Дънов, следва да проследим хронологически пози­цията на тази Църква - представител и стожер на официалната дър­жавна религия (според действащата тогава Търновска конституция това е източно-право славното вероизповедание), спрямо личност­та на българския духовен Учител и неговото учение. Обликът на тази позиция се определя в най-висока степен от различията между класическото християнско богословие и църковните канони, от ед­на страна, и цялостната идейна система, излагана не последовател­но, а събирателно в беседите на Учителя П. Дънов. Система, която - разбира се - се е оформяла, обогатявала и доизграждала до само­то му заминаване от този свят на 27.12.1944 г.

 

Още в самото начало на своята мисия на планетата Земя Учителят П. Дънов се дистанцира категорично от структурите на християнска­та Църква, превърнала се през вековете в тромава бюрократична ин­ституция и в духовен аспект отклонила се твърде далеч от първична­та чистота и насока на Христовото благовестие. Но когато около Учителя на ББ започват да се събират последователи, той въобще не ги ограничава да водят обичайния си начин на религиозен живот. Целта му не е да се конфронтира с Църквата, а да помогне на съмиш­лениците си, които смятат, че са намерили мястото си в нея, да ос­мислят целта на присъствието си в църковната среда и да придобият нови, ценни знания за общуването в Духа. Всеки е в правото си да направи своя свободен избор. Никой не бива привличан насила в ББ, нито пък някой бива ограничаван да посещава избрана от него хрис­тиянска Църква. Когато, обаче, говори за Църквата изобщо и за БПЦ, в частност, Учителят П. Дънов не й спестява критичните си бележки, насочени най-вече към недъзите на отделни нейни свещенослужители, към лошото изпълняване от тяхна страна на духовния им дълг и пас­тирските им задължения спрямо вярващите християни.

 

След като започва да съзира в лицето на нарастващата по числе­ност и обществено влияние духовна общност "Бяло братство" нелоял­на (от църковна гледна точка) конкуренция, БПЦ - в лицето на нейни­те висши представители - отрано поема подчертано враждебен курс към Учителя П. Дънов и неговото учение. Нападките и преследвани­ята на Църквата срещу Учителя на ББ и неговите последователи се засилват особено след I св. война. Така се стига и до безпрецедентното по своята същност решение на Св. Синод (което ще разгледаме по- подробно впоследствие) за отлъчване на П. Дънов от БПЦ. Формулировката е, че "Петър Дънов се е самоотлъчил от Църквата". Паралелно с отлъчването бива подета страшна клеветническа кампа­ния - чрез жълтата преса, чрез подкупени автори на пасквили, от цър­ковните амвони. Като резултат идва разтурянето на събора на ББ в София през 1926 г. За съжаление немалка част от българското населе­ние възприема безкритично клеветите и хулите срещу Учителя П. Дънов и ББ. Екзарх Стефан - тогавашният духовен глава на БПЦ - проявява двуличие по отношение на П. Дънов. Пред близки на Учителя на ББ хора изразява интерес към учението му и уважение към личността му. В други случаи, сред други обществени слоеве, се изказва отрица­телно и дава нареждания за борба срещу него и Братството. Но ко­гато ВМРО осъжда на смърт екзарх Стефан, той изпада в ужас и решава, че единственият, който може да му помогне, е именно Учителят П. Дънов. Екзархът изпраща свое доверено лице при него с молба за закрила. Изпълнявайки заповедта на Христос да обича­ме дори и враговете си, Учителят П. Дънов - чрез Любомир Лулчев - постига застъпничеството на цар Борис III, който се намесва пря­ко и ВМРО отменя присъдата си над духовния водач на БПЦ.

 

Другото, което БПЦ не е в състояние да прости на П. Дънов - освен изобличенията му спрямо нея и недостойните й свещенослу­жители, - са някои съществени различия между теоретичния фун­дамент на официалното църковно и богословско учение и концеп­циите на Учителя П. Дънов за кармата, прераждането и други него­ви окултни схващания (проблематиката е разгледана подробно в отделна тема към настоящия лекционен курс).

 

Тук е нужно да се отбележи, че не всички православни свещено­служители вземат участие в похода на клеветата срещу П. Дънов. Някои от тях, макар и малцина, които разбират и оценяват учение­то на ББ, не се поддават на инсинуациите. Те не проявяват страх да ходят за съвет при Учителя на ББ, да четат беседите му и другата литература на Братството.

 

Когато през разглеждания период от време БПЦ установява чув­ствителен отлив от редовете на паството си за сметка на увеличава­не броя на последователите на Учителя П. Дънов (обратно пропор­ционално), нейният върховен административен орган - Светият Си­нод, решава да вземе мерки за спиране на този неблагоприятен за нейните позиции в обществената среда процес. Започва трескаво търсене на различни форми за борба срещу ББ и нарастващото му влияние в страната. Особено внимание бива отделено на издателс­ката дейност на БПЦ като мощно средство за пропаганда на собст­вените идеи и критика и засенчване на чуждите, обявени за еретични. В словесната атака вземат участие официалните печатни издания на Православната църква - "Църковен вестник" и сп. "Духовна кул­тура", които периодично дават простор на изследвания, критичен анализ и мнения на клирици, богослови и миряни относно ББ. Ус­поредно с това биват отпечатвани поредица книги, студии, моно­графии, статии и пр. със същата насоченост, но с различна факто- логическа и изследователска стойност. Специално внимание във всички тези писания се обръща на личността на Петър Дънов. На всяка крачка върху редовете на тези издания се появяват спекула­ции и измислици, целящи да злепоставят основателя на ББ у нас, да представят изкривен, гротесков образ на моралната му същност. В някои случаи авторите стигат до самозабравяне и клевети, няма­щи никакви допирни точки с реалността. Учителят П. Дънов от своя страна приема със съвършено спокойствие и хладнокръвие мръсната вълна от злоба и неприкрито охулване, която се отразява в него като в непоклатима скала и се завръща с утроена сила срещу собствените си създатели и подбудители.

 

Друга форма на борба, използвана от БПЦ, е издаването на си­нодални разпореждания и послания, които си поставят за цел да инструктират православните духовници по места за конкретни мер­ки за понижаване влиянието на ББ, както и за предпазване на редо­вите богомолци от "заблудите" на нововъзникналата така опасна "ерес". Давайки си ясна сметка за собствената си идейна слабост и пропуски в пастирската си изява, Църквата упорито търси подкре­пата и на държавната власт. Въз основа на Търновската конститу­ция и произтичащите от нея специални права и привилегии на офи­циалната религия БПЦ нееднократно призовава висшите държав­ни органи да забранят по законов ред ББ. Цялата гама от изброени начинания, предприети от Православната църква за изненадващо кратко време, не дават особени резултати. Все пак те създават из­вестна негативна настройка спрямо ББ в някои обществени кръгове, най-вече в тези среди, които не са достатъчно добре информирани за идеите на Учителя П. Дънов или пък са пряко засегнати от него­вата дейност. Във всеки случай до правителствена забрана на ББ не се стига, понеже дори и в онези смутни времена понятието "демок­рация" и човешките права са означавали нещо в България.

 

Паралелно с гореизброените мерки БПЦ възлага и лична отго­ворност на някои свои служители с оглед придаване на научно-бо- гословски и теоретичен облик на кампанията срещу ББ. Специална роля в идеологическата битка бива възложена на:

 

Проф. архимандрит Евтимий Сапунджиев - ректор на Пловдив­ската духовна семинария, по-късно професор в Богословския фа­култет към СУ "Св. Кл. Охридски". Своя критичен анализ на уче­нието на П. Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са "Писма против дъновизма" (София, 1923) и "Кра­тък наръчник по християнска апологетика" (София, 1942).

 

Даниил Ласков - завеждащ културно-просветния отдел към Св. Синод и редактор на "Църковен вестник". Неговите писания нами­рат място в официозите на БПЦ - сп. "Духовна култура" и "Църковен вестник" (ср. сп. "Духовна култура", 1922, кн. XI-XII).

 

Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски - професори в Богословския факултет към СУ "Св. Кл. Охридски", едни от най-видните богос­лови на своето поколение, ерудирани, компетентни, амбициозни. Те съвместно подготвят учебни пособия за студентите-богослови, в които отделят място и за ученията, чужди на православното хрис­тиянство (преди всичко - "Учебник по мисионерство", София, 1937). Върху основата на богословска аргументация те правят опит да де­финират ББ като "секта" и разглеждат в критичен план някои от най-важните постановки в учението на Учителя П. Дънов.

 

БПЦ проявява завидна инициативност в своята кампания срещу ББ и дори привлича подкрепления от чужбина. Спешно е призован от Русия специалистът в идеологическата борба срещу толстоизма и духоборството Михаил Калнев. Пратеникът на Руската православна църква (Московската патриаршия) идва у нас с официално форму­лирана мисия за подкрепа на единството на Православната ни църква. Но веднага му се възлагат съвсем конкретни задачи в словесната по­лемика с ББ, прераснала до мащабите на истинска война. Разбира се, откъдето и да се погледне на ситуацията, в тази "война" има само един агресор - БПЦ, войнствено настроена, засегната в най-деликат­ните и болезнени места на своя вековен приоритет - неоспоримото, абсолютно обществено влияние и авторитет и водеща духовна роля. Има и "справедливо отбраняващ се" - ББ, което в лицето на своя духовен водач Петър Дънов и на неговото живо Слово защитава една благородна, общочовешка мисия за пречистване, обновление и акту­ализиране на християнството. Защото то не е това, което трябва да бъде. Изневерило е на импулса, вложен в него от Първообраза и Родоначалника му - Спасителя Иисус Христос, и е поело пътя на социална изява, преследваща власт, материално благоденствие и пре­ходна мирска слава. А цената, която е заплатена за всички тези "при­добивки", са лицемерието, алчността, закостенялата догматичност, избуялото чувство на непогрешимост и вяра само в една истина - собствената, занемареният контакт с редовите християни, фалшиви­ят морал, демонстриран пред света и нямащ нищо общо с действи­телното вътрешно състояние на Църквата, и пр., и пр.

 

И така, М. Калнев на свой ред се впуска в сражението с пореди­ца залпове на плодовитото си перо. За сравнително кратко време той написва и издава с благословията на Св. Синод няколко съчи­нения, подведени под общ знаменател - унищожителна критика на Словото и личността на П. Дънов ("Теософията, окултизмът, лъже- учението на дъновистите и спиритизмът пред съда на науката, об­ществото и християнството" - София, 1921; "Християни ли са Петър Дънов и неговите последователи" - София, 1923; "Вероучението на Дънов и дъновистите пред съда на Словото Божие" - София, 1927; "Кои са дъновистите и какво те искат" - София, 1928).

 

От това време са известни и редица други, второстепенни автори, придали на кампанията срещу Учителя П. Дънов и ББ илюзията за масов, обществен характер. Между тях следва да споменем:

 

Видински митрополит Неофит, обявяващ привързаността към идеите на П. Дънов за предателство спрямо Църквата и българския народ ("Към напредък или пропаст" - 1922).

 

Проф. протопрезвитер Стефан Цанков, развил темата за ББ като секта и поставил основаната от Учителя П. Дънов духовна общ­ност извън християнството ("Българската православна църква от Освобождението до настоящи дни" - Годишник на Софийския уни­верситет, Богословски факултет, 1938-39).

 

Свещеник Н. Тулешков, твърдящ, че учението на П. Дънов не е християнство и че то отрича народната вяра и традиции ("Сектите в България" - 1935).

 

Дякон Иван Войнов, представящ учението на ББ като механич­на смесица от древноиндийска и антична философия, несъвмести­мо с християнската вероизповед ("Критика на Дъновото окултно- теософско учение" - Варна, 1925).

 

Н. Православов (очевидно фамилията е литературен псевдоним), опитал се да разгледа учението на П. Дънов за свободата като опас­но за обществото ("Дъновизмът от социално гледище", сп. "Духовна култура" - 1922, кн. XIII, XIV, XV).

 

Наред с пропагандирането на чисто идейна несъвместимост меж­ду православното християнство и учението на П. Дънов БПЦ се старае да отправи и друг род обвинения срещу личността на бъл­гарския духовен Учител. На бърза ръка и със съмнителни доводи биват скалъпени версии за това, че той плащал скъп данък на окул­тни уклони, и дори за неморални прояви. За пристрастия към окул- тизма е, меко казано, нелепо да бъде обвиняван Учителят на ББ у нас, понеже той пределно ясно е разкрил на много места в Словото си същността на своето учение. То е християнство в чиста форма и следователно съдържа и онзи езотеричен елемент, изваден изкуст­вено от църковните канони и теоретични схеми още през първите векове на Xристовата Църква със специални решения на Вселенс­ките събори. А що се отнася до намеците или по-грубите твърдения за неморалност, те се разбиват мигновено като в стоманена прегра­да в кристално чистия личен живот на Учителя П. Дънов. По-точно - той не е имал личен живот. Въплътен от един най-висок духовен свят, този брилянтно красив и всеотдаен Слънчев Дух отдаде цяла­та Божествена енергия и целенасоченост на Съществото си на ми­сията за прокарване на светла пътека към един нов свят - света на Новата Култура на Шестата раса. Той изпълняваше стриктно всич­ко онова, на което учеше. Кой от православните владици можеше да се похвали със същото (констатацията важи с пълна сила и за днешния ден)?!

 

Независимо от скандалните и недостойни демонстрации, под­купените подставени лица и необоснованите клевети агентите на БПЦ не сполучиха и в тази част от кампанията си. Нещо повече - върху фона на лъжата истинската същност на Учителя П. Дънов и неговите идеи заблестя с удесеторена сила, красота и мощ. Понеже той "... не само проповядва Евангелието и истината, но го прилага в своя живот" (В. Граблашев, "Окултизъм, мистицизъм и учението на Дънов" - София, 1922, с. 84). Тук се крият корените на огромна­та нравствена сила и невъзмутимост на духа, в които се пречупиха стрелите на всички зложелатели и необективни критици на ББ.

 

Кампанията на БПЦ срещу Учителя П. Дънов и ББ си бе поста­вила три основни цели в идеологическо и чисто практическо от­ношение.

 

На първо място - налице бе явен стремеж за дискредитиране на Учителя П. Дънов и неговата идейна платформа. В тази насока бя­ха използвани всички възможни средства, описани по-горе. Но до­колкото чистотата и непорочният живот на П. Дънов бяха открити за всички и съвършено лесно доказуеми, този род домогвания пре­търпяха пълен провал. А що се отнася до идейните различия, тях­ната същност и място в Словото на българския духовен Учител бя­ха така добре изяснени от него, че не оставяха никакво място за съмнение в целесъобразността си. Това на свой ред предизвикваше подронване авторитета на БПЦ в самата основа на нейната много­вековна утвърдена доктрина - факт, от който духовенството й се боеше най-много.

 

На второ място - БПЦ започна да полага максимални усилия за спиране потока на непрекъснато увеличаващите се последователи на Учителя П. Дънов и евентуално да ги възвърне в лоното на Цър­квата. Т. е. това беше борба за обществено влияние, за социален и духовен приоритет, за отстояване на вече завоювани и на пръв пог­лед ненакърними позиции в общественото пространство. Както е известно, освен непосредствено идейните последствия от владеене­то на подобни позиции те са свързани неминуемо и с определен род привилегии и светско измерение. Веднъж постигнала такава соци­ална роля, БПЦ ни най-малко нямаше намерение да се разделя с нея или дори да я споделя с някакво ново, "еретично" движение, каквото бе ББ.

 

На трето място - архиереите на Православната църква в България полагаха неимоверни усилия да предотвратят възникването в об­ществен план на тази т.нар. ерес - учението на ББ. Непрестанно нарастващото влияние на новата духовна общност вещаеше точно такава перспектива. В нашата страна след Първата световна война вътрешната обстановка предлагаше множество благоприятни въз­можности за навлизане на непознати до момента идейни течения, школи и религиозно-философски концепции. Между тях съществе­на роля в новата история на България изиграха теософското общество, спиритизмът, толстоизмът и други. Ала безспорният ли­дер по значение и престиж бе и си остана ББ. За илюстрация: спо­ред сведения на съвременници тогавашният брой на членовете на ББ е бил няколко десетки хиляди, докато дружеството на теософите е наброявало едва 121 души! Цялата налична информация и произ­тичащите от нея обективни изводи дават основание на сериозните изследователи на феномена "Бяло братство" да го дефинират като "най-силното духовно течение в България" (курсивът мой - К. З.) за онова време (А. Георгиева, "Дъновизмът и българската култу­ра", Център по културология към СУ "Св. Кл. Охридски" - София, 1989, с. 36).

 

И като цяло, и в детайли БПЦ не успя да реализира нито една от така поставените цели на своята кампания против ББ. Напротив, с безпощадната точност на рязко запратения бумеранг "инициатива­та" на църковните отци се завъртя обратно и се стовари върху тях самите със съкрушителна сила. Защо? Защото Учителят Петър Дъ­нов не можеше да бъде дискредитиран поради святия си живот. За­щото интересът на обществото към ББ се повишаваше все повече, а успоредно с това - и броят на последователите на Новото учение. Защото Братството завоюва такива позиции и авторитет в нацио­нален мащаб, на които не можеха да се надяват доскоро и най-рев­ностните бели братя и сестри.

Всичко това и още редица обстоятелства, които не могат да бъ­дат осветлени в това кратко изследване поради невъзможността от навлизане в подробности или поради плътно спуснатата вече заве­са на времето, принудиха БПЦ към действия, които можем да ха­рактеризираме единствено като крайни. Те се явиха не като израз на сила и справедливо "възмездие", а по-скоро - като резултат от слабост, идейна и практическа безпомощност, заплашваща да при­добие хроничен и неизлечим характер.

 

На свой Архиерейски събор през м. юли 1922 г., в пета точка от дневния ред, БПЦ поставя за разглеждане въпроса за сектите в стра­ната и основно за ББ и учението на П. Дънов. В това отношение съборът взема решение, както следва: "Да се изучат и следят разме­рите и насоките на тия секти за установяване целесъобразно и по­лезно противодействие спрямо тях; да се осветлява със слово и под­ходяща книжнина българското паство и особено невинно увлече­ните..., а спрямо упоритите от тях и особено спрямо непоправими­те им водители да се вземат надлежните църковни мерки" ("Църко­вен вестник", бр.19-20, 1922). Във връзка с това е взето безпреце­дентно дотогава решение срещу Учителя Петър Дънов, формулира­но в определение от 07.07.1922 г.: "В своите лъжеучения, ревностно разпространявани - и публично, и в потайни пътища - в цялото ни отечество, реченият лъжеучител, използвайки настаналия подир пос­ледните войни смут в душите на православните българи, руши в тях вярата в живия личен Бог, Твореца, Промислителя, Осветителя и Миро създателя, в извършеното от Него дело за спасението на чо­вешкия род; вярата в Богоучредеността на църковната йерархия... , която той презрително злохули и нарича църква на лъжците и от която той в богослужебно време отвлича заблудените й чеда на свои богослужебни събрания и противоцърковни беседи ... самодоволно и кощунствено със смътни изрази да се разбере, че приема истинно и вярно прогласяването му от неговите заслепени почитатели не само за учител, но и за "прероден Христос", той разпространява между тези си почитатели своите от съмнителна морална стойност принципи за безогледно пълна свобода в личния живот на човека, за свободни и достоосъдителни отношения между половете, за мо­рално недоволство срещу обществените класи" ("Църковен вест­ник", бр. 30, 1922).

 

Въз основа на този текст Петър Дънов е обявен за самоотлъ- чил се от Църквата Христова. От момента на прогласяването на това решение в българския печат пламва остра полемика, придоби­ла скоро размерите и силата на истинска словесна битка. Формули­ровката на Архиерейския събор е подложена на анализ и критика в излязлата непосредствено след него книга "Учението на Учителя Дънов" (Й. Истинолюбиви - също литературен псевдоним, 1922). Решението на архиереите е характеризирано като незаконно от ав­тора с аргумента, че те нямат право да говорят от името на П. Дънов. Т. е. те не са в състояние да го обявят за самоотлъчил се, понеже това е акт на свободната воля на всеки човек, на неговото нравстве­но и религиозно самоопределение. Св. Синод не остава длъжен на хвърлената ръкавица и реагира с поредица от четири статии върху страниците на своя официоз "Църковен вестник" ("Църковен вест­ник", бр. 22, 23, 1922). Симптоматично е, че писанията са аноним­ни и прокарват тезата, че БПЦ не може да отлъчи някого, тъй като уважава свободата на съвестта, но по този начин го "белязва", за да предпази хората от "заблудата".

 

Заслужава да се отбележи, че Архиерейският събор определя и специална формула, която да послужи на енорийските свещеници да получат признание от заподозрените си миряни, че не са после­дователи на Петър Дънов (ср. "Църковен вестник", бр. 33, 1922).

 

Крайният резултат от "отлъчването" (или "самоотлъчването") е оглушителен провал за БПЦ. Цялата акция, предприета на Архие­рейския събор, в крайна сметка се превръща в горчиво поражение за най-консервативните кръгове на Православната ни църква. Оказва се (както безброй пъти преди и след това в историята), че идейните убеждения не могат да бъдат изличени с административни или на­казателни мерки, колкото и строги да са те. Нещо повече - подложе­ният на репресии (в случая Учителят П. Дънов и ББ) след достойното им преодоляване със спокойствие, търпение и вяра в собственото кредо придобива в очите на обществото ореол на мъченик или светец.

 

Любопитно е, че покрай борбата срещу учението на П. Дънов и ББ Църквата постига благоприятни резултати в една единствена насока. При търсенето на методи и средства за успешна идейна и практическа полемика - антитеза на ББ, БПЦ култивира ред полез­ни мнения, забележки и предложения за усъвършенстване на собс­твената си благовестническа и пастирска дейност. По-важните нап­равления на промяната стават видни в по-чести и непосредствени контакти между духовниците и редовите християни, по-задълбоче­ни и въздействащи проповеди от амвона на храмовете, лекции и беседи извън църквите, включително и на публични места, отстра­няване на редица прегради в общуването между миряните и свеще­нослужителите и други. Дали и доколко тези нововъведения са внед­рени реално в църковния живот - това е проблем извън обсега на настоящото изложение.

 

Както вече бе изтъкнато, практика на Учителя П. Дънов е да не взема никакви специални мерки за защита на собствената си лич­ност и Словото си от нелепите хули, клевети и измислици. Той оче­видно е много над тези неща - над дребнавите човешки боричкания, които нямат силата да накърнят облика на Небесния Пратеник и неговото учение. Затова пък редица последователи на българския духовен Учител вземат дейно участие в полемиката с Православната църква и под перата им се раждат съчинения, допринесли значи­телно за изясняване същността и позициите на ББ в обществената среда.

 

Като цяло отношението на БПЦ към движението, организирано от Учителя П. Дънов, е напълно логично и обусловено от реалности­те на момента. Независимо от крайния негативизъм, който демонст­рира Православната ни църква, нейната инициативност в случая по своята сила и размах говори преди всичко за действителното влия­ние на ББ в страната. Не на шега е заплашен авторитетът на църков­ната институция, граден векове и дотогава непоклатим в национал­ното съзнание. Популярността на ББ обаче представлява един естес­твен резонанс на потребности у определени хора и социални прос­лойки - потребности, които БПЦ не е удовлетворила. Основно значе­ние и въздействие има личността на Учителя Петър Дънов, който - за разлика от някои православни духовници - доказва със собстве­ния си начин на живот стойността на онова, което прокламира във възгледите си. Т. е. неговото учение е извървяло най-дългия път - от теорията до практиката, и непосредственото му прилагане в дейст­вителността определя и степента на правото му на съществуване.

 

 

2. Защо духовно общество "Бяло братство" не е и не може да бъде секта

 

В своето вече цитирано съчинение "Учебник по мисионерство", на страница 344, православните богослови, професори в Богослов­ския факултет към СУ "Св. Кл. Охридски", Д. Дюлгеров и Ил. Цо- невски дават следното определение на духовното общество "Все­мирно Бяло братство", основано от Учителя П. Дънов в България: "Дънов е организирал противоцърковно сектантско общество." По­ражда се въпросът: наистина ли тази духовна общност е "противо- църковна" и следва ли да я третираме като секта, като "сектантско общество"? Нека се опитаме да отговорим на този двусъставен въп­рос, като започнем от втората му част.

 

Ако се възползваме отново от труда на двамата горепосочени авто­ри (отдел II, "Секти в България", 45. Що е секта), като не пропуснем да отбележим огромните усилия, които са вложили те при написването му, и грамадния обхват на съдържанието му, ще бъдем в състояние да изведем една пълна и задълбочена дефиниция на понятието "секта" от православно християнско гледище. А именно: по своята същност сек­тата представлява религиозна общност от хора, която в определен момент от времето, под чуждо влияние, се е отделила от Христовата

 

Църква, нарушила е единството на Църквата и е формирала свои собствени възгледи и идеали за святост и спасение (ср. "Учебник по мисионерство", с. 245). От тази така дълга и обстойна дефиниция можем да извлечем и конкретни заключения, които да ни помогнат да си отговорим на по-горе поставения въпрос.

 

Сектата е религиозна общност от хора, която се е отделила от християнската Църква - гласи централната част на определението. Щом като се е отделила от Църквата, значи преди това тази общ­ност е принадлежала към Църквата. И в някакъв момент, "под чуждо влияние" (което може да бъде всякакъв вид въздействие из­вън християнската теория и практика), тази група от хора напуска Църквата и поема по свой път към светостта и спасението - водещи категории на християнското вероучение.

 

Да, но духовното общество "Всемирно Бяло братство", съз­дадено от Учителя Петър Дънов у нас, никога не е принадле­жало към християнската Църква - нито формално, нито нефор­мално; нито в широк, нито в тесен смисъл; нито юридически, нито практически. И това означава - в смисъла на горната дефиниция, която изразява официалното гледище на Православната църква, - че духовното общество "Всемирно Бяло братство" не може да бъде дефинирано като секта. Голяма част от последователите на Учителя П. Дънов - членове на ББ, са приели християнско кръще­ние (в основната си част - в Православната църква), но те като общност, като идейно обособена група от хора не принадлежат фор­мално към БПЦ. Следователно и никога не са я напускали - в сми­съла на горепосочената дефиниция за секта.

 

По този начин отговорихме аргументирано и категорично на вто­рата част от въпроса, формулиран в началото на изложението по т. 2. Нека сега се постараем да дадем също така аргументиран отго­вор и на първата му част: наистина ли духовното общество "Все­мирно Бяло братство" е "противоцърковно"?

 

Ще приведем четири цитата от беседи на Учителя П. Дънов:

 

1) "... и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината" (Еф. 4:24, според Синодалния превод на

Библията, използван от БПЦ - бел. К. З.) Истината е обект на любовта. Не можеш да говориш за истинската любов, докато не възлюбиш истината. Сега аз говоря на всички. Казват за някого: Той е православен, евангелист или човек от новото учение. Спо­ред мене безразлично е какъв си; важно е дали веруюто, което изповядваш, оправя или изкривява ума и сърцето ти. Какво те ползва твоята философия или твоето верую, ако след като си обиколил с него всички светове, се върнеш нещастен?" (курси­вът мой - К. З.; "Новият човек", София, 1921).

 

2) "В проявите на човешкия живот има нещо незавършено или във формата, или в съдържанието, или в неговия смисъл. Човек трябва да работи в три посоки: да усъвършенства формата, да допълва съдържанието и да прилага смисъла. С други думи казано, той трябва да работи едновременно във физическия, в духовния и в Божествения свят и като греши, да знае къде е погрешката му - в света на чувствата, на мислите или на постъпките. Формата е свързана с движението, съдържанието е свързано с интензив­ността, а смисълът - с разширението" ("Трите посоки", XII го­дина, III том, София, 1933).

 

3) "Има три вида живот. Единия наричаме материален. В този живот човек мисли само за осигуряване. Материалистът се стреми към натрупване на богатства. От материалния жи­вот човек минава във втория - в духовния живот, в който започ­ва да мисли за осигуряване на душата си. Осигурен материално, той мисли, че може да се отдаде свободно на работа върху себе си, и започва да се съсредоточава, да размишлява върху отвлече­ни въпроси. Докато е в материалния и духовния живот, човек не е ликвидирал с егоизма. Третия, същинския живот наричам Бо­жествен. Тук вече се свършва с егоизма. Това е живот на съ­вършената Божия Любов, дето човешкият ум и човешкото сър­це се развиват правилно" ("Трите живота", I година, София, 1922).

 

4) " Човек, който е разбрал Любовта, става безсмъртен.

Човек, който е разбрал Мъдростта, става съвършен.

Човек, който е разбрал Истината, става свободен" ("Заветът на Любовта", Мърчаево, Витоша, 1944).

 

Нека ни бъде позволено да мислим, че човек, който изповядва такива идеи като изложените по-горе, не може да създаде "противо-църковно" общество.

 

 

3. Църковно-богословски и философски отзиви и анализи на учението на Петър Дънов

Съвременната българска философска мисъл дефинира учението на Учителя П. Дънов и основаното от него духовно общество "Бяло братство" като "специфично българско теософско движение, полу­чило названието "дъновизъм" (Философски речник, София, 1985, с. 164).

 

Тук е мястото да отбележим, че понятието "дъновизъм" бива из­ползвано само от източници, външни спрямо ББ - недостатъчно добре информирани такива или откровени негови противници. За доброжелателно настроените към Учителя на ББ и създадената от него духовна общност има редица други понятия и изрази, които - според нас - по-добре изразяват същността на явлението: "после­дователи на Учителя Петър Дънов", "ученици/членове на ББ", "бе­ли братя и сестри" и други. Самият Петър Дънов заявява многок­ратно и достатъчно категорично, че предлаганото от него учение не може да носи името му, тъй като то не е плод на собствените му прозрения, а е актуализация на чистото, езотеричното християнство.

 

Вероятно най-добрият познавач на тематиката измежду днеш­ните български философи д.ф.н. Йордан Ватев предлага собствена интерпретация на това учение: "Това е една практическа философия, която тръгва от убеждението, че учението на Христос в неговата първична истинност и простота трябва да стане основа за идването на един нов човек - човека на новата раса, човека, който ще живее с повелята на Божия закон" ("Теософската концепция на Петър Дъ­нов" - публична лекция, изнесена на 14.11.1989 г. в Института по философия към БАН, с. 2-3).

 

От друга страна, споменатите двама авторитетни православни богослови от старата генерация - Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски, в цитирания си учебник по мисионерство дават следното определе­ние на същия феномен: "Дъновизмът е окултно и мистическо учение, оформявано от Петър Дънов. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и ... най- вече лични ясновидски домогвания на учителя (курсивът е на ав­торите - бел. К. З.) Петър Дънов" (Учебник по мисионерство, София, 1937, с. 343).

 

Нека сега се върнем назад във времето и се опитаме да просле­дим - освен вече посочените в т. 1 - отзивите на съвременниците на Учителя П. Дънов за него и неговото учение.

 

Анализът, правен от позициите на православното богословие, изтъква на преден план сериозните теоретически различия между двете концепции, за което вече стана дума в досегашното изложение. Както бе посочено, те са концентрирани в проповядваните от Учи­теля П. Дънов основни закони на Космоса - за кармата и преражда­нето, във възгледите му относно върховната духовна институция, която ръководи еволюцията на Вселената - Великото Всемирно Брат­ство, и двата му клона: Бялото братство (ложа) и Черното братство (ложа), във формулираните от него най-важни принципи и задачи на Новата епоха, която изгрява за цялото човечество - епохата на Шестата коренна (окултна ) раса, и други.

 

За посочените в т. 1 отзиви и анализи относно личността на Учи­теля П. Дънов и неговото учение е характерно, че за изграждане на тезите си изброените по-горе автори черпят информация от съвсем ограничен кръг беседи на българския духовен Учител. Като прави­ло привеждат цитати от тях и ги сравняват с текстовете на Библията. Въз основа на сравнението правят своите заключения, организи­райки изложението си по теми в рамките на фундаменталните проб­леми на християнското богословие. Очевиден е недостатъкът в под­хода им, стремящ се да представи учението на ББ в редакцията на Учителя П. Дънов като застинала схема, удобна за критичен ана­лиз и унищожително отрицание с познати средства. Въобще не би­ва отчитано обстоятелството, че П. Дънов не представя Словото си във вид на учебно пособие или христоматия, а го излага винаги според конкретния случай и в последователност, достъпна и подчи­няваща се единствено на неговото просветлено космическо съзнание. Оттук произтича и оскъдната аргументация на православните бо­гослови и техните поддръжници, довеждаща ги нерядко до крайно неточни изводи и дори до смехотворни обобщения.

 

Особен интерес за настоящото изследване представлява еволю­цията във възгледите на проф. (по-късно академик) Димитър Ми- халчев - един от най-бележитите български философи не само на своето време, но и в цялата нова история на страната. Първоначално той подлага на сурова критика Словото на Учителя П. Дънов, из­хождайки от позициите на своето научно и философско верую ("Против дъновизма като теософско учение" - сп. "Философски преглед", 1931, кн. II). Разработката му се влива в мътния поток на отрицание, залял Учителя П. Дънов и ББ в онази епоха. Но с тече­ние на времето настъпва радикална промяна в отношението на Д. Михалчев и според достоверни източници към края на живота си той възприел искрено идеите на Новото учение, пречупвайки ги през своя мироглед. Ето кратък обобщителен преглед на неговите разсъждения, намерили място върху страниците на сп. "Философски преглед".

 

В самото начало на своята критична студия (значителният обем на текста ни дава основание да го дефинираме по този начин) Д. Михалчев назовава духовното общество "Бяло братство" "особено мистично движение" и се опитва да обясни неговото възникване и възход със ситуацията в България след Първата световно война: "...Войните и необикновено големите нещастия, които ги съпроводи­ха, раздрусаха душите на хиляди люде и семейства и създадоха бла­гоприятна почва за разширението на окултизма и мистиката." По- нататък той добавя, че в редиците на ББ са намерили своята духовна среда значителен брой "интелигентни хора: адвокати, писатели, философи, естественици, гимназиални учители, видни офицери, ли­ца от най-разнообразен калибър". Д. Михалчев се спира и на публи­кацията на друг виден философ от онова време - Ангел Томов, пос­ветена на същата тема (анализа на А. Томов ще разгледаме по-късно) и публикувана в същото философско издание. Според Д. Михалчев разработката на А. Томов довежда читателя до заключението, че "дъ- новизмът може да бъде разбран само като съставка на голямата мис­тична вълна на новото време, която се характеризирала чрез растя­щия интерес към спиритизма и чрез настъпателното движение на теософията и на различните окултни школи и мистични общества в разните страни". Учението на П. Дънов било окачествено от А. То­мов като завършен "философско-религиозен мироглед".

 

Вземайки повод от това определение, Д. Михалчев разполага ос­новните идеи на мирогледа, изповядван от Учителя П. Дънов и ос­ветлен обстойно от А. Томов, в седем направления:

 

1. Разглеждане на Бога като "първопричината на всички неща", "единството на всички души".

2. Кармата и прераждането ("превъплътяването на душите") са "опитани и несъмнени" "истини на живота" (в съответствие с твър­денията на А. Томов).

3. "Битието не се изчерпва с т.нар. материален свят на триизмер­ното пространство." То се проявява и на всички останали планове, "по-висши светове: астрален, ментален и пр." Те се проникват вза­имно и "съставят едно единно битие, единния живот на всемирния дух". Физическият човек е частица от материалния свят, но посред­ством своята духовна природа "той е свързан с по-висшите свето­ве". Неговото пълно проявление тепърва предстои.

4. Смисълът на земния живот на човека, преминаващ през "мно­жество превъплътявания", е постигането на "все по-висша разум­ност" и "все по-пълно съвършенство", освобождаване от животин­ското у себе си и подчиняване на нисшия му живот на висшия.

5. В историята на човечеството до днес са съществували редица "по-нисши раси и цивилизации". Нашата епоха се отличава с под­готвянето на условията за появата на "т.нар. шеста раса: едно чове­чество с много по-съвършена физическа организация, с много по- развити духовни сили и способности".

6. Само истинският духовен живот позволява на човека да пос­тигне "висшата истина", "главно чрез интуиция, чрез вътрешно про­зрение, чрез едно приобщаване на личността с божественото съзна­ние". В основата на това постижение е "да оставим да се прояви Божествената любов в нас и чрез нас, защото Бог е любов".

7. Учениците на ББ са изпълнени със съзнанието, че са дошли на Земята "да научат най-великото изкуство на разумния живот" (цитат по А. Томов), да бъдат в състояние да направят всички жер­тви и усилия, "за да придобият и усъвършенстват постепенно това изкуство". Единственият истински учител в света е "живият Бог, космическият Христос". Животът на ученика - опростен и освобо­ден от "излишни нужди", е "в пълно съгласие с природата", подчи­нен на "развиването на висшите душевни способности и на първо място на интуицията". Крайната цел на ученика е "непосредствено съединяване с висшите духовни сили".

 

Използвайки статията на А. Томов за фомулирането на тези се­дем обобщителни положения, разкриващи - според Д. Михалчев - мирогледа на Учителя П. Дънов и на представяното от него учение, Д. Михалчев предлага и свои собствени заключения. Той твърди, че за познавачите на съвременната нему теософия "не може да има никакво съмнение, че теоретичните елементи в мирогледа на Петър Дънов са в своите девет десети едно теософско учение". И ако ня­кой си постави за задача да систематизира тези седем "основни теоретични идеи на дъновизма", той ще открие в тях "една особена теория на развитието", "една философия на световната история (главно точка 4 и 5)", "една мътна пантеистична метафизика (точка 1 и 3)", "една своеобразна теория на познанието (точка 6) и една етика (точка 2 и 7)".

 

От своя страна Ангел Томов - философ с подчертан обществен авторитет и съвременник на Д. Михалчев - предлага на широката аудитория своята студия "Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов" (сп. "Философски преглед", 1930, кн. I), която имен­но предоставя материал на Д. Михалчев за неговия критичен ана­лиз на учението на ББ. За разлика от подчертано негативния тон на своя колега А. Томов възприема позитивна нагласа и достига до задълбочено изследване и сериозен анализ на Словото на българс­кия духовен Учител. В изложението си той изхожда от позициите на обективното философско проучване и разглежда добронамерено глобалните космологически и идейни постановки в учението на ББ. Съчинението на А. Томов може да бъде възприето като ценен на­учен принос към философското, антропологическо и етическо ос­мисляне на Новото учение, като по-голямата част от изводите му звучат напълно актуално и днес.

 

В желанието си да допълним картината на научно-богословски- те и философски отзиви и анализи на учението, представено от Учи­теля П. Дънов, бихме искали да споменем и следните автори, писа­ли по темата:

 

Waniel - също литературен псевдоним на автор, пожелал да ос­тане анонимен (но не от страх, а от скромност). Книгата му "Съв­ременният обществен морал и Дънов" (София, 1922) е вдъхновен очерк, предизвикан от докосването на автора до красотата и про­никновението на Словото на Учителя П. Дънов. Изследването при­тежава безспорни литературни достойнства и магнетична сила на убеждението.

 

В. Благодумов - още една фамилия, която подсказва вероятното наличие на псевдоним. Негова е поредицата от брошури под общ наслов "Великото учение" (София, печатница "Задруга"). Направен е сполучлив опит за разглеждане и изясняване на някои от основ­ните положения в теоретичната схема на Учителя П. Дънов.

 

Групата на ББ в Казанлък изпраща "Отворено писмо" до архи­мандрит Евтимий Сапунджиев - тогава ректор на Пловдивската духовна семинария (София, 1922). В краткия текст (общо 11 стра­ници), подписан "От учениците на Бялото братство в гр. Казанлък - септември 1922", е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922 г. в Ка­занлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във В. Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с кле­вети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моментни в изложението е призивът към православния духовник, в който че­тем: "По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българ­ското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията" (пос. съч., с. 13).

 

"Учението за любовта и братството (неговата същност - проце­сът на развитието)" е статия с продължение от кн. VIII-IX на сп. "Всемирна летопис", 1922 г. Името на автора не е посочено. Про­следена е органическата връзка между християнството от първите векове на Църквата, все още незамърсено от човешки намеси, и Словото на Учителя П. Дънов, подкрепено с цитати от Библията. Заключението на автора е, че "... учението за любовта и братството, проповядвано от великите Учители на човечеството, ще се прило­жи най-сетне, за обща радост и щастие на всички" (пос. съч., с. 16).

 

Проследявайки тази поредица от съчинения - непринудена и от­кровена апология на Новото учение, представено от Учителя на ББ в България, не бихме могли да отминем и още един автор. Става дума за протестантския проповедник и виден обществен деец от онази епоха Стоян Ватралски, който предлага на читателската пуб­лика у нас изненадващо обективно и доброжелателно описание на лагера на ББ в София ("Кои и какви са белите братя", 1926). При­стъпил с непредубеденост и чист изследователски интерес в оби­телта на Братството, Ст. Ватралски рисува точна и художествено осмислена картина на обстановката в лагера, където "цари идеален ред и чистота" (пос. съч., с. 4-5) и при "общите братски трапези... Петър Дънов - облечен целият в бяло" е "заобиколен от учениците си" (пак там, с. 16).

 

Какви основни изводи бихме могли да направим от изложените по-горе отзиви и анализи на личността на П. Дънов и неговото Сло­во? Най-важното според нас е вече изтъкнатото дотук утвърждава­не влиянието на българския духовен Учител и ББ на родна почва, както и постепенното разпространяване на Новото учение зад гра­ница - до мащабите на обхвата на цялата планета. Създаването на една неформална духовна общност в нашата страна, каквато е ББ, се оказва жизнен и силен алтернативен социален модел на едно общество, преболедувало три поредни войни и изживяващо криза­та на идейна, нравствена и културна безпътица.

 

И на финала нека си припомним как преди близо две хилядоле­тия мъдрият законоучител Гамалиил (духовен наставник и учител на ап. Павел) посъветва побелелите си колеги първосвещеници от еврейския Синедрион, когато те разпалено обсъждаха Христовото благовестие и как да постъпят с учениците на възнеслия се вече Божествен Учител от Назарет: "... Ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци" (Деяния Апо­столски 5:38-39). Тази дълбока мисъл, родена очевидно от Божието озарение, се отнася в пълнота и за Делото на Учителя Петър Дънов. Актуална по времето на Иисус Христос, тя е непреклонно действе­на и могъща днес, когато вече десетилетия наред последователите на българския Небесен Пратеник вървят по небесния лъч, прока­ран от него към изгрева на Шестата раса, към общочовешкото братс­тво на хармонията, взаимната любов, мира и разбирателството. Пре­мъдростта да прозрем Божественото в нашия тъй оскъден на свет­лина и истински смисъл живот, премъдростта да му се поклоним и с готовност да го следваме ще пребъдва във вековете, докато чове­кът изкачи и последния връх на своето космическо съвършенство.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...