МОЯТ РОМАН

[Iskri4ka]

МОЯТ РОМАН

         Учителят при един разговор ми каза: „Ще опишеш романа си, но нито ще отнемеш нещо, нито ще прибавиш".

         Ще се опитам да го направя, за да послушам.

         Като описвам романа си, все трябва да кажа нещо и за себе си. Аз съм родена в село Свиница, Кичевско - Македония на 21 юли - или 3 август 1899 год. в сряда вечер срещу четвъртък, един ден след Илинден. Така ми каза майка ми, защото тя не е имала часовник.

         Аз съм родена от вторият брак на моите родители. Баща ми се оженил за една мома от селото, но след три години тя заболява от дифтерит и се поминала. Съпругът на майка ми бил на гурбет и се е поминал в София. Някои, които познавали майка ми и баща ми направили връзка и така са се оженили. Не зная дори дали са се познавали преди да се оженят. Аз се раждам три години след брака. Майка ми много искала да има деца и се молела на света Богородица да й подари дете. Мама казала на сестрата на татко, че Ленчето ми е дар от света Богородица. Майка ми искала да има и други деца и често казваше: „Може ли градина с едно цвете?" Но след моето раждане нещо е станало и тя не можа да има друго дете. Аз съм приета в семейството с много радост и обич, защото съм първото дете и първата внучка на дядо ми. По-голямата сестра на татко имаше едно момченце, но то живееше при баща си след смъртта на леля ми, която рано се е поминала. Баба ми също много искала да има внуче и понеже била болна преди аз да дойда, поръчала на майка ми, ако не дочака внучето, като се роди да го занесе на гроба й както е в пелените. И тя не е могла да ме дочака.

         Дядо ми имаше пет сина и три дъщери. Най-голямата се е поминала преди да се родя. Най-големият син е баща ми, след това са четиримата братя и двете сестри. Докато аз бях в село, всички живеехме общо. Имотът беше общ, всички работеха общо, дядо ми ръководеше всичката работа. Когато малко пораснах, чувала съм дядо си да се съветва с майка ми къде да орат, какво да сеят, каква работа да работят на другия ден. Двамата братя след баща ми не помня кога са се оженили, на двамата по-малки помня сватбите им, също и на лелите ми. Майка ми беше най-голямата етърва. Беше умна и практична и затова дядо ми се съветваше с нея. Той беше останал рано вдовец, но той никога не се бъркаше в избора на синовете си коя мома да вземат, а само ги е съветвал да вземат жена от дом. Той имаше достатъчно ниви, добитък, стада, за да изхранва семейството си. Пък и всичките му синове идваха в София на гурбет. Връщаха се с припечелени пари, които са харчеха общо за семейството.

         След като изминало известно време - може би 4-5 години, родителите на първата жена на баща ми харесала майка ми, че е разбрана и предложили на баща ми да му препишат всичко, за да ги гледа мама. Баща ми се съгласил, мама също, но баща ми не преписал имота само за себе си, а на петимата братя. Така имотът на брата се увеличил и те решиха да направят нова къща на мястото на родителите на първата жена на баща ми. След като направиха къщата, мама и аз отидохме да живееме при двамата старци. Къщата беше направена от камък, беше много студена и влажна, старите скоро умряха, аз заболях от стомах и ме лекува един турски лекар. По-късно и мама заболя от бъбреци, което стана причина впоследствие да си замине рано. След като умряха старите цялото семейство се премести да живее в новата къща, защото имаше повече стаи и можеше да задоволи нуждите на петимата братя, които бяха всички женени. За този живот от петгодишната до десетгодишната ми възраст имам много спомени за общия живот на голямото семейство. Тогава всички бяха млади, здрави, годни за труд и работа. Дядо ореше нивите, а някои от домашните му помагаше да води воловете. Чичовците ми ходеха за дърва в гората и носеха на конче товарите. На пазар ходеха в Кичево или Битоля. Жените вършеха домашната работа. През пролетта те участваха в полската работа - копаеха, жънеха, плевяха, гледаха градината и т.н. Една от снахите за една седмица се грижеше само за домакинската работа - месеше хляб, печеше го, готвеше ядене за обяд и за вечеря за всички. Това дежурство им се падаше през месец. Братята живееха в много добри отношения помежду си, докато снахите често се караха все за дреболии. Трябва да кажа, че тогава Македония беше под турско робство. Животът не беше много радостен. Помня чичо ми Димитър беше дошъл на гурбет в София. Когато се връщал в село с една група други гурбетчии, някъде между Гостивар и Кичево ги нападат разбойници и ги обрали. Взели им всичките пари, които носели. На чичо бяха взели 15 наполеона и той беше много натъжен от загубата, а всички вкъщи се радваха, че се е върнал жив и здрав. Спомням си, една вечер в старата ни къща още, трябва да съм била към 4-5 години, една вечер криеха пушки на тавана. В стаята, която беше кухня и огнището беше в средата, таванът беше открит и димът направо излизаше в комина. Таванът беше само от греди и всичко беше черно - наричаха го „начерен". Някъде при покрива около гредите криеха пушките. Понеже аз съм гледала с любопитство, майка ми ми каза: „Да не кажеш някому къде сме скрили пушките! Ако разберат турците ще дойдат да ги намерят и ще ни заколят!" Такава заплаха е една от първите ми спомени от детството. Трябва да е било около въстанието 1903 год. При самото въстание аз си спомням добре, че ние избягахме някъде високо в планината, където имаше голям лещак между който имаше полянки. Цялото село беше избягало там и се криехме по поляните из лещака. Всеки носеше някакви завивки. Не зная за какво съм плакала, но майка ми пак ме заплаши: „Мълчи, мълчи, защото ще чуят турците, че сме се скрили тук и ще дойдат да ни заколят". Аз бях виждала как колят животните и затова много се страхувах. Винаги съм изпитвала ужас, когато виждах да колят животни.

         Мама ми казваше, че още не съм имала 5 години и съм плакала да ходя на училище. Тя помолила учителката да ме вземе да слушам, ако не мога да разбирам, което учителката говори. Нямам спомени от първата учебна година. Нашето село имаше само 50 къщи, но имаше църква и една стаичка пристройка до църквата, която служеше за училище. Тя беше малка и побираше само четири дълги чина. На всеки чин стояха по едно отделение от децата, като един учител водеше четирите отделения. Малко деца идваха да се учат, а момичета много по-рядко. Когато бях във второ отделение трябваше да ходя на училище в едно съседно село, заедно с 4-5 момченца и аз само момиче. Ние си носехме хляб и някаква храна в торбичките. Когато децата от селото отиваха за обяд по домовете си, ние оставахме да се храним в училището. Когато бях в трето отделение, аз бях само момиче в цялото училище. Дори някои са се шегували, че баща ми ще ме прави даскалица, пък то наистина така стана. Аз станах учителка. Като завърших трето отделение баща ми решава да вземе мама и мене в София, при себе си. Ние дойдохме в София и когато стана време за училище, баща ми ме заведе при главният учител в училището „Отец Паисий", където е Първа мъжка гимназия, на ул. „Дунав". Главният учител видя свидетелството ми, видя успеха ми, че минавам за четвърто отделение, но каза на баща ми, понеже съм учила в Македония и то в село, а сега идвам да уча в София, може това да се отрази на успеха ми и затова той намира за по-добре да повторя трето отделение, за да допълня това, което може би ми липсва. Баща ми се съгласи и аз тръгнах на училище. Разбира се, че съм говорила на македонско наречие и децата ми казваха „Македончето". Понеже ние в Македония не се наричахме македонци, а бугари, не можех да разбера, защо ми викат македончето и аз протестирах пред баща си, защо ме наричат македончето. Аз се учех добре, стараех се много, но дотогава не бях виждала друга книжка, освен учебниците, които екзархията ни е пращала по разни предмети. Не знаех дори, че имало списания за деца и какви да е други книжки за четене. Вероятно в градовете в Македония децата са получавали списания за деца, но ние, които учехме в село имахме само учебниците. Главният учител водеше трето отделение и имаше едно внимание към мене. Често ме питаше дали съм учила това или онова в село. Помня, имахме час по рисуване. Аз не бях учила рисуване и не знаех какво е рисуване, не знаех какво да правя. Погледнах момченцето, което седеше до мене, видях то какво рисува и аз почнах да рисувам това, което то рисуваше. Мина учителят и като погледна ме попита учила ли съм рисуване. Отговорих, че не съм учила. Аз бях учила всички други предмети - четене, писане, смятане, естествознание. През цялото време съм се старала да уча хубаво и завърших третото отделение с много добър успех. Тогава нямаше отличен за децата в отделенията.

         Следващата година баща ми се премести да работи в друг магазин и аз трябваше да се преместя в по-близко училище. Понеже живеехме на ул. „Витошка" и аз се преместих в училището на ул. „Белчев" и „Парчевич" -„Денкоглу". Там следвах четвърто отделение. В това отделение пред мен се разкри светът на книгата вън от учебниците. Аз имах една приятелка, дъщеря на друго македонско семейство, която ми стана после лична приятелка - Олга Велева, при която ме пускаха да отивам. При това тя живееше много наблизо. Също така се сприятелих с друго едно момиче, което живееше на ул. „Витошка". Там имаше едно момче, което беше от трето отделение и ние тримата образувахме групичка. Четяхме заедно разни книжки. Момчето беше интелигентно, баща му беше адвокат и първата приказка, която ми дадоха да прочета беше „Пепеляшка". След като я прочетох аз изпаднах в неописуема радост и възторг, че има писани такива хубави книги, които аз мога да чета. Понеже момчето получаваше разни списания и имаше различни книжки за деца, то аз с голяма радост ходех да четеме. Тогава аз се научих да чета гладко, защото само от четивата в читанката не е достатъчно едно дете да се научи да чете гладко. Ние четяхме поред, редувахме се и до края на годината аз вече четях хубаво, бях прочела доста разказчета, приказчици от списанието „Звездица" и „Картинна галерия". Приятелката ми даваше списанието „Картинна галерия", аз го четях и много се радвах на картините, които имаше в него. Разбира се, че и аз пожелавах да получавам това списание, но майка ми ми казваше, че те са богати, имат повече пари, пък ние не сме толкова богати. Затова аз си купувах само учебниците, понеже майка ми беше неграмотна, а баща ми самоук, не можеха да разберат моята любознателност и желание да чета, за да ме задоволят.

         По това време аз разбрах какво голямо богатство крие книгата в себе си, колко много нещо можем да научим и какъв широк свят се открива пред човека. Възлюбих книгата за цял живот. В детството си нямах книги да чета, но впоследствие четях много, защото ми услужваха децата.