17. В 1931 година

[Iskri4ka]

         В 1931 година, в началото на септември Учителят казал на Паша, да ми каже да отида учителка. Паша ми каза това. Много наскърбено отидох с документите си в инспекцията, за да искам да ме назначат прогимназиална учителка. Аз имах право да бъда гимназиална учителка. Аз бях толкова натъжена, че Учителят не ме иска и ме праща учителка, че ми беше съвсем безразлично къде ще учителствам. Помислих си, че ако отидех в гимназията, ще имам повече работа, ще трябва повече уроци да готвя и намерих, че ще ми бъде по-лесно да бъда прогимназиална учителка. Аз бях помагала на много деца за прогимназията и много от материала ми беше известен. След една седмица отидох в инспекцията и там ми казаха, че съм назначена учителка в село Макоцево. Не бях чувала за това село, но ми казаха че е близо село Саранци. До Саранци беше прекаран влака от София за подбалканската линия. За няколко дни аз се приготвих. Понеже Учителят ме избягваше, помолих Паша да го попита, ще ме приеме ли преди да тръгна. Тя го попитала и той казал, че ще ме приеме. Отидох да се сбогувам. Той ме посрещна много строго, скара ми се за Любомир. Аз през цялото време мълчах и плаках. Нищо не казах гласно. На мен ми беше така тъжно, че Учителя не ме иска на Изгрева и аз, докато той ми се караше, плачех с най-едрите сълзи, с които някога съм плакала. Учителят ме прие строго, кара ми се за Любомир, но постепенно стана и по-мек. Той видя мъката ми и ме изпрати с благост и любов. Тогава почувствувах, че плащам чужд борч. Докато бях при Учителя аз само мислено му отговорих.

         Една сестра беше научила, че ще отивам учителка, срещна ме и ми каза: „Еленке, защо отиваш учителка, ние искаме да дойдем на Изгрева, а ти го напускаш?" Казах й: „За да кристализират някои идеи в мене". Когато го изговорих и го чух, тогава разбрах какво съм казала. Много се изненадах, защото аз наистина отивах затова.

         Баща ми беше ми взел една кола, в която си взех всички неща, които ще ми трябват, защото знаех, че в нашите села нищо не можеш да получиш друго, освен една празна стая. Аз пътувах сама. Баща ми искаше да ме придружи, но аз не приех. Като пристигнахме в Саранци, за да ни покажат пътя за Макоцево, там имаше един поп, който бил от Макоцево. Той ме попита може ли и той да дойде с колата, защото аз бях сама. Разбира се, приех. Като стигнах в селото, попът ме покани в своя дом, предложи ми и обяд. Трябваше веднага да кажа, че не ям месо, да не би да трябва да ми приготвят друго нещо, ако имат. Той беше първият човек от селото, когото срещнах, но той стана и причина за уволняването ми. До вечерта аз си намерих квартира и на другия ден бях вече учителка, понеже учебната година беше започнала. Същата година Любомир изпрати и Невена учителка, а той отиде в Тетевен. Така, че и тримата „болни от заразата съмнение в Учителя, напуснахме Изгрева".

         Жителите на Макоцево се бяха заели да помогнат с труда си за изработването трасето на железопътната линия до тяхното село. Когато аз отидох, те вече работеха. Първият месец на есента беше готово и помня, че цар Борис заедно с царицата дойде да открият линията.

         Първите шест месеца живях в много тежко душевно състояние. Мисълта, че Учителя ме е изпъдил от Изгрева ме тормозеше жестоко. Сега какво ще правя? Къде ще отида? Как ще наредя живота си? Защо ще живея? Какъв смисъл има живота ми? Тези въпроси постоянно се въртяха в главата ми. Първият месец всичко ми беше мъгла, объркано. Много силно беше оскърблението ми, че Учителя ме изгони. Понеже знаех за какво, не можех да го упрекна. Аз носех опасна отрова - съмнение в него. Той имаше право. Мислех си: Ако бях отишла да му разкажа всичко, каквото ми говореше Любомир, вярвах, че нямаше да ме изгони. Но аз не можах да го направя, за да не изложа Любомир. Учителят ме прати да стана учителка, аз го послушах. За мен не беше ясно аз какво ще правя. Образованието ми беше да стана учителка. Мисълта, че Учителят не ме иска на Изгрева и ме праща учителка, обезсмисли живота ми. Аз бях десет години стенографка, а сега изведнъж ме праща учителка.

         В това объркано състояние на неизяснени положения, изпаднах в отчаяние в известни моменти. Мисълта, че съм изпъдена ме терзаеше. Имаше такива моменти на помрачение, че не исках да живея. Мислех за самоубийство. Изпаднах в обезсмисляне на живота си. У мене се надигаше едно възмущение срещу самата мен, от тоя мисъл. Как мога да помисля за такова нещо; така жестоко да оскърбя баща си, когото обичам и да хвърля петно на Учителя, когото дълбоко уважавам и обичам, и който само добро е внесъл в живота ми. Ако аз страдам, то е само по моя вина. Аз не послушах Учителя. Тогава си зададох въпроса: Накъде и какво ще правя? По това време, когато ме посещаваше мисълта за самоубийство, под влака се хвърли един писател - Никола Ракитин. Учителят беше казал, че когато човек преживява някакво отрицателно състояние, например отчаяние, той се свързва с всички други души, които преживяват същото състояние. Тогава може да стане преливане на това чувство от единия в другия. Тогава се усилва отрицателното чувство в този, в когото става преливането и тогава човекът може да извърши престъпление. Когато разбрах за самоубийството на този писател, аз се упрекнах, да не би с моето отрицателно състояние да съм повлияла за неговото поведение. В един момент аз се попитах, как ще наредя живота си занапред. Попитах се, какво бих искала от живота и си направих една преценка какво искам.

         Най-напред си зададох въпроса: Имаш ли желание да се ожениш? - Нямам желание, не искам. Искаш ли да учителстваш цял живот? - Понеже трябва да работя, все ми едно какво ще работя, си отговорих. Имаш ли някакво друго желание за постигане? Отговорих си: Имам само едно желание, искам да бъда ученик. Така аз си дадох сметка какво искам в живота си. Отговорът беше да следвам пътя на ученичеството.

         Така кристализираха в съзнанието ми какво аз желая в живота си. От този момент у мене започна едно вътрешно изясняване и едно успокояване.

         След като прекарах един месец в Макоцево, една събота отидох на Изгрева. Срещнах се с Учителя. Той ме прие много внимателно. Докато бях учителка и идвах на Изгрева, Учителят беше много внимателен с мене. Така постъпваше може би, защото го послушах. Вътрешното ми състояние много бавно се избистряше. Настъпваше спокойствие в мен. През февруари аз бях изпаднала в едно много мъчително състояние. Изведнъж реших да се обърна вътрешно към Учителя с молитва. Като направих това изведнъж състоянието ми се промени съвършено. Зарадвах се и напълно разбрах, че единственото нещо, което искам е ученичеството. Изтече мътилката, която дойде отвън, казах си: Кой каквото и да говори, то си е негова работа, а моята работа е да следвам пътя на ученика. Когато аз направих тази вътрешна проверка, какво искам в живота си и си отговорих, че искам да следвам пътя на ученичеството, у мене постепенно настана пълно успокоение. Не мислех вече за отрицателните неща, за които ми беше говорено. Такива мисли почти не ми посещаваха. Те бяха като мъгла, в която бях потънала и тя се вдигна и всичко стана по-светло. Уважението и обичта, която имах към Учителя се възстанови. Избистри се и образът на Учителя, стана по-ясен и по-чист. Мракът и тъмнината, в която живях доста дълго време изчезнаха, просветна мисълта, че Учителят е единственото същество в този ми живот, което ми дава знание и светлина и че само оттам идва радостта ми. Дори преживяното под чуждото влияние на мисълта ми, като противовес на моето решение подсили чистият образ на Учителя. Махна се сянката, която временно беше хвърлена върху него. Аз го видях по-ясен и по-светъл.

         В мрака и съмнението никой въпрос не може да се разреши. Само светлината дава условия за решаване и разбиране на неразбраните въпроси. За мене беше ясно какво искам, нямаше противоречия вече. Това преживяване беше оставило нещо като пепел в съзнанието ми, което трябваше да се почисти. Постепенно можех да сторя това. След като си възстанових вътрешното отношение към Учителя, на преден план за мене беше въпросът: Кога ще се върна на Изгрева и кога моето заточение ще се свърши? Учителствах почти четири години. Ваканциите прекарвах на Изгрева на палатка, като в този престой се включвах и в летуването на езерата.