ІІ.27. БЕЛЕЖИТИ ПРЕРАЖДАНИЯ

[Iskri4ka]

27. БЕЛЕЖИТИ ПРЕРАЖДАНИЯ

За голяма част от човечеството, проблема за прераждането е непознат. За други - интересна творческа приумица, втъкана от народния гений в митове, легенди и сказания. Отричат го църковни и философски догматици. Отрича го многослоестата общественост. За малцина прераждането е познато и разбрано. За това феноменално явление в живота на човека се говори в закритите, или открити окултни общества, както в по-далечното минало, така и в настоящето. Дълбоката древност не е чужда на потвърдени случаи на преродени личности.

 

УЧИТЕЛЯТ със замах отвали камъка на забвението, потиснал с векове проблема за прераждането. Той говори ясно и определено. Станаха известни поредица от прераждания на видни исторически личности. Станаха известни преражданията на по-големи групи от души, преминали от народ в народ, от една епоха в друга.

 

В светлината на Неговото Слово прераждането е закономерност в развитието на душата. Необходимост, без която не е възможна еволюцията и възхода на човешкия дух. Без прераждането е немислима кармичната развръзка. Един живот е много къс, за да се разплете сложен кармичен възел. Един живот е много кратък, за да се направи изкуство, наука, да се овладеят закономерности на живота и да се потърси опора и смисъл в онова, което е „долу" и което е „горе". Един живот е недостатъчен за придобиване на така желаната и скъпа за човешката душа свобода. За един живот, духът на човека не може да се укрепи, да бъде мощен в просторите на битието.

 

Не е лесно да се срещнат две души с взаимни кармични задължения. Често са необходими повече прераждания, докато враждуващите се срещнат на физическото поле и взаимно се опростят. Случва се, единият да е на физическото поле, а другият в отвъдния свят, и обратното. Разминаване. Въпросът не е разрешен. Кармичното разрешение се отлага. Зареждат се нови прераждания. Стъпка по стъпка се изграждат условията, когато така ожидания момент за разплатата наближи - кармата да назрее. Разплатата е факт.

 

Само онзи, достигнал върховете на едно изкуство знае, колко е дълъг изминатия път, колко много качества трябва да се придобият, за да се стигне до момента, когато ръката на художника ще нанесе на платното багрите, които окото вижда. Изминатият път се измерва с прераждания. Само виртуозът музикант знае, както дивно съчетание от способности трябва да се придобият, така хармонично да се координират, за да се претвори нотното писмо във вълшебство. Талантът се придобива от живот в живот. Придобитите качества се пренасят. Опитът е градивен материал, валиден за векове. Много опити, много усилия, много разочарования, много успехи са изминат път, който затвърдява постиженията на едно изкуство.

 

Един живот никога не може да бъде достатъчен, за да се оформи образа на хармонично развития човек, познал и разбрал битието.

 

Еволюцията е много дълъг път, по който минава всеки. Прераждането е фактор в еволюцията. Развитието, като процес, е много сложен. Богати по съдържание опитности са стъпалата на едно гениално постижение.

 

С подобни разбирания за прераждането ни запозна УЧИТЕЛЯТ. Той илюстрира индивидуалните прераждания с много примери. Едни от примерите са известни на историята, други - Негови лични наблюдения. Оскъдните исторически данни Той допълваше.

 

УЧИТЕЛЯТ затвърди писаното за Йоан Кръстител, че е древният израелски пророк Илия - обезглавил на своето време 400 пророка. Един от обезглавените се преражда като жена на цар Ирод. При едно пиршество, тя посъветва дъщеря си да поиска, като награда за изпълнението на празничен танц - главата на Йоан Кръстител. Йоан е обезглавен. Стотици години съзнанието на пророк Илия е било смущавано от голямото престъпление. Стотици години избитите пророци са били непримирими с насилствената смърт, извършена от мастития и авторитетен пророк Илия. Най-сетне срещата на физическото поле е осъществена. Кармата назряла. Кармичният възел е разплетен. Но какво става още? Съзнанието на Йоан Кръстител приема физическото обезглавяване като очаквана развръзка. Той не търси възмездие. Прощава на Иродиада, на дъщеря й, на Ирод, на войника - екзекутор. Голям урок е предаден от просветеното съзнание на Йоан. Те повече няма да се преследват. Така Илия - Йоан Кръстител, придоби свободата на духът си.

 

УЧИТЕЛЯТ разкри и прераждането на Толстой - големият руски писател. Той е Сократ - атинският философ. Величави образи. Две личности, характерни за две епохи. Образи, погълнати от проблемите за любовта към човека и обичта към мъдростта. Времето, измерено с един живот, не достигна и на двамата да овладеят тайните на човешката душевност. Тя е несъизмерима, не се измерва и обхваща с радиуса на човешката мъдрост. Толстой и Сократ, изчерпали до краен предел своите възможности, не успяха да затвърдят познанието за сърцето, което обича и мрази, за душата, която страда, за духът, който се бори за повече светлина. И на двамата липсваше нещо. Липсваше им прозрението на УЧИТЕЛЯ, проникнал във фибрите на душата, която цели вечности броди из битието, търсеща изявената любов. Липсваше им знанието на УЧИТЕЛЯ за копнежа на човешкия дух, който се стреми към виделината, която придава мъдрост, към разбиране, което е истина. Липсваше им УЧИТЕЛЯТ. На Толстой не достигна времето от един живот. Не тръгна навреме за България, за среща с УЧИТЕЛЯ. Той заболява. Тръгва болен. Не преминава Дунава. Не успя да стигне десницата на Онзи, Който щеше да му открие дверите на богата душевност и покаже красотата на пробудената душа - непозната за обикновеното човешко око, непонятна за съзнание с малък радиус. Толстой пропусна срещата с УЧИТЕЛЯ на физическото поле, която щеше да му разкрие тайните на възкресението - една от любимите му теми.

 

Древният Питагор, големият ум - светило и мъдрец, това е познатия на нашето съвремие - д-р Рудолф Щайнер. Двамата са необикновено будни към обективното знание, овладяват го и го предават като неоценимо богатство на поколенията. Те съзнават достиженията си. Основават школи, с тенденция да оставят трайни следи в историята. Питагор успя. Щайнер поиска да продължи замисленото от Питагор. И той успя. Овладя науката, но остана верен на духовното прозрение. Спиралата на познанието повдигна духът му на по-високо стъпало. Съзря по-висок идеал - словото и живота на ХРИСТА. Възлюби този идеал и посвети живота си на него. Той се опита да проникне в скрития смисъл и символика на Христовото учение. Чужд на теологията, Щайнер се докосна до езотерията и назова учението си - антропософия. Европа не познава по-добър специалист по езотеричните проблеми. Неговите ученици и последователи продължават ревностно да изучават изнесените лекции. Странно повторение на две съдби! Питагоровата школа бе отречена и опожарена. Обществеността на древна Гърция показа на историята, че е твърде изостанала, за да разбере и оцени Питагор. Съвременниците на Щайнер отрекоха учението му и опожариха школата. Той превъзмогна ненавистта на своето време и изгради нов храм на съмишлениците си. Още една странна постъпка. Щайнер вътрешно бе известен за присъствието на УЧИТЕЛЯ в България. Подобно на Йоан Кръстител, който позна Христа, Щайнер измери духовният образ на

 

УЧИТЕЛЯ - като Божествен пратеник на Духът, определен да поведе човечеството към Царството божие, посочи Го на брат Боев, но не намери време да прескочи до България. По сетне, след физическата смърт, Щайнер бе един от незримите ученици, който редовно посещаваше лекциите на УЧИТЕЛЯ.

 

Между учениците, последователите и привържениците на школата в България, са установени прераждания на не малко лица. Скромни и смирени, без претенции за външен блясък, те заемаха своите места и вършеха определената работа. УЧИТЕЛЯТ съзря в тях верните и предани души, гравитирали около Христа. УЧИТЕЛЯТ позна своите ученици. Те Го познаха и тръгнаха след Него. Привързаността към Христа бе запазена през вековете. Тази привързаност прерасна в необичайна за съвремието ни любов към УЧИТЕЛЯ. Любовта открива богатото съдържание на словото. То е учението, без което не може да се претвори в хармонично единство - изразител на великата Любов. Учениците откликнаха на зова на словото, последваха УЧИТЕЛЯ. Никой, освен Него, не бе разбрал кои и какви са скромните работници на готовата за жътва нива. УЧИТЕЛЯТ откри и позна своите ученици.

 

Не веднъж сме били свидетели на изказвания, с които Той разкриваше представителите на древни школи. Между нас бяха преродени: древните пророци на Израел, учениците на Христа, светилата на Александрийската школа, гадателите на Асиро - Вавилон и Халдея, философите на Елада. Българските възрожденци също така бяха заели местата си в школата. В школата на УЧИТЕЛЯ си бяха дали среща всички души, преситени от собствена мъдрост и философия, всички души, оплетени в религиозни заблуди и пагубни суеверия, всички души, откъснати от реалността на живота, непознаващи новото учение за живота на Великите Души, носители на ожидания от векове Мир, на така търсената повсеместно Любов и на Мъдрост, даряваща умението да се познае Истината. Години наред те слушаха, и ако можеха, записваха словото. Радваха се на придобитата свобода и изплащаха последиците от преживяни отклонения. Такива бяха учениците от Неговата школа.

 

Поначало УЧИТЕЛЯТ не разкриваше прераждането на учениците си. Имаше съображения. Разкритото прераждане не винаги е полезно. То може да смути, а може и да спъне. По-ценна и скъпа е свободата на изявата. Да се изяви човек както е устроен, както се е осъзнал, водим от идеали, то значи -изписване на настоящата съдба. Често пъти миналото тежи.

 

Неприятно е. Действа подтискащо. Не случайно Великата Разумност е издигнала бариера, зад която е миналото. Няма съзнание, което да понася без вълнение минало, преживяно в неудачи, падения, грешки, опетнили съзнанието. УЧИТЕЛЯТ бе крайно внимателен и деликатен. Поради това, рядко се връщаше назад, във вековете и персонално да посочи изминатия път. Но когато вдигне завесата на миналото, Той откриваше онези страници, където е изписана основната идея на Духът и затрудненията, породени от погрешните разбирания. Така миналото се осмисля и става ценност, стъпало към настоящето. Такива разкази обикновено УЧИТЕЛЯТ изнасяше, след като даден ученик напусне физическото поле. Ето, Йосиф Ариматейски, виден израилтянин, снел тялото на Христа, за да го положи в собствената си гробница, е ПЕНЮ КИРОВ - един от първите трима, верни и предани ученици на УЧИТЕЛЯ.

 

За Йосиф Ариматейски малко е писано в евангелията. Повече са писали поетичните и фанатични християни от средните векове. Те са сплели легендата за Чудотворната чаша на Граля. Митологизиран е моментът, когато Йосиф Ариматейски е подложил съд, за да събира кръвта Христова. Капещата кръв, според легендата, изкристализирала във вълшебна чаша. Главно кръстоносците спекулират с тази легенда. УЧИТЕЛЯТ не се спира на поетичните разкази. За Йосиф Ариматейски Той прави допълнение към изписаното в евангелията. Той добави, че след като Христовия Дух се отделя от безжизненото тяло, вселяла се в Йосиф Ариматейски, сам снема тялото си от кръста, повива го в плащеница и го полага в каменния гроб. Една страница - скрита за обикновеното око, открита за окото на Онзи, Който разчита проявите на висшите духовни светове.

 

Две хиляди години след тази знаменита среща с Христа, Йосиф Ариматейски идва като ПЕНЮ КИРОВ. Одарен с развито духовно тяло, той познава УЧИТЕЛЯ, разбира без остатък идеите Му и тръгва след Него. На онзи, с пробудено съзнание, на когото е „вдигната завесата" и погледа прониква отвъд, на когото ухото долавя вътрешния глас, УЧИТЕЛЯТ се изявява в пълнота и величие. Пеню Киров не е изненадан от зарящата аура на УЧИТЕЛЯ. Душата му ликува. Духът му тържествува. В младежа, д-р Петър К. Дънов, Който му подава ръка, той познава УЧИТЕЛЯ, съзира Божествен Дух и разбира, че България е определена да бъде люлка на една школа, която ще трасира пътя на Славянството към шестата раса - заветна бъднина на човечеството. Вдъхновен от идеите на необикновеното духовно възраждане, Пеню Киров посвещава целия си живот на вярно и предано ученичество. Богати и съдържателни са дните на срещи, работа и общуване с УЧИТЕЛЯ. Езикът им е общ и разбран. Идеите - идеи на души, жадуващи да чуят наново Словото Господне, неподправено, ненагласено. Общото дело събужда, претворява, възражда, обновява Пеню Киров. Той търси УЧИТЕЛЯ. УЧИТЕЛЯТ търси него. Заедно работят. Заедно се подвизават. Заедно откриват нови хоризонти на духовното познание. Учител и ученик изписват светли страници, паметни за пътя на ученика, път на единство между Учител и ученик. За Пеню Киров УЧИТЕЛЯ не е само духовен наставник, но любим брат и сърдечен приятел.

 

Не случайно Духът Христов за първи път, след издъхването на кръста, се вселява в Йосиф Ариматейски - богата и светла душа на древния Израел. Не случайно, Пеню Киров идва при УЧИТЕЛЯ, подава Му ръка и тръгват да работят за Бога, за ближния, за духовна пробуда, за просветление, за нов живот, обилен от даровете на Духа. Само пробудената душа работи, само тя работи. Само тя разбира УЧИТЕЛЯ. Само тя приема словото като реалност и път. Пеню Киров бе един от любимите ученици и работници на УЧИТЕЛЯ.

 

Известно е още едно прераждане с богата историческа основа. Бележитият ученик на Кирил и Методий - славянските просветители, Климент Охридски, идва като даровит детски писател и ученик на УЧИТЕЛЯ, това е Стоян Русев, наричан още Дядо Благо.

 

Климент е ревностен и даровит следовник на двамата братя и утвърждава тяхното просветно дело. С богата и прозорлива мисъл, поетичен език и добро перо той възвисява глас, приканва следовници, поучава ги на Кирилова мъдрост и знание, и става център на просвещение и добродетели. Изгражда школа. Повежда последователи. Пробужда духът на славяните. И Дядо Благо има перо. Вдъхновен е. Умее да разказва. Обича децата. На тях предава своята мъдрост и знание, умело вплетени в разбираема реч. Децата може би му напомнят подсъзнателно онези души, жадни за просвета, от Кирило-Методиевото време.

 

Ето че детският писател Дядо Благо се среща с УЧИТЕЛЯ. Проблясва пред съзнанието му една мъдрост необхватна, несъизмерима, но изказана ясно и разбрано. Обиква Словото на УЧИТЕЛЯ, претворява го през перото си и детските разкази, приказки, поговорки добиват ново и по-богато съдържание. Дядо Благо съзира успеха на творчеството си и разбира, че този път трябва да посвети живота си на ученичество и да служи на децата тогава, когато душата му ще бъде обширна като вселената и духът му - мощен като Бога и едно с Бога. УЧИТЕЛЯТ позна в Дядо Благо верният работник от времето на Кирил и Методий. В деня, когато погребваха тялото на Дядо Благо, УЧИТЕЛЯТ изнесе две бележити беседи, които Сам Той нарече - "Двете запалени свещи в светлия път на Дядо Благо."

 

В редиците на учениците на УЧИТЕЛЯ, намери своето място и Патриарх Евтимий - другото голямо светило на Българското православие, най-големият църковен идеалист, примерен исихаст, любимец на цариградската патриаршия и византийските православни водители, това е градинарят на Изгрева -Ради Танчев, наричан от всички Бати Ради. Той бе заел скромно работно място. Умореният от умствени напрежения, дълги преводи на църковни книги, динамичен борец за църковни и граждански свободи - Патриарх Евтимий, е в „почивка". Бати Ради е необразован. Едва изписва буквите, за да отбележи някоя запаметена мисъл от Словото на УЧИТЕЛЯ. Това не пречи на будния му дух и добрата му и благородна душа. Вековете не са попречили на Патриарх Евтимий да пренесе флуида на физическата сила и красота. Бати Ради бе неимоверно физически силен, смел, работлив и издръжлив. Той бе много великодушен, с голямо и чисто сърце. Патриархът прехвърли през вековете богатствата на своя ум, които моделираха лоба на Бати Ради. Главата му бе изработена, умна и с правилни линии. Изтъкващо бе милосърдието му. Любовта си изразяваше непринудено. Обичаше името си. Раздаваше без остатък доброто - голямото богатство на неговата душа. Фигурата му красноречиво подсказваше заряд на много добродетели. Именно неговата фигура стана причина за паметна случка в живота му, която споделяме.

 

Именит български скулптор е имал поръчението да изработи паметник на Патриарх Евтимий. Дълго търсеният модел той открива в образа на Бати Ради, често преминаващ из улиците на столицата с празен, или пълен чувал. При една случайна среща, скулптора помолва Бати Ради да му позира. Последва подозрителен поглед и отказ. Отказът не е случаен. Бати Ради е запаметил отрицателното мнение на УЧИТЕЛЯ за паметниците и за моделите, които са превърнати в паметници. Такъв паметник не е невинна фигура. Издяланият образ от камък, или излят от бронз и друг метал, дълго време „тежат" на позиралия. Паметниците представляват фокус на мислите на всички, които се вглеждат в тях, а когато има отрицателни чувства, моделът преживява поредица от страдания и ограничения, които му пречат, независимо от това, дали той е на физическото поле, или си е заминал. Ето защо Бати Ради не желае да бъде вграден.

 

Прибирайки се на Изгрева, той среща УЧИТЕЛЯ и разправя по своему за намерението на скулптура.

 

За негова и наша изненада, УЧИТЕЛЯТ му позволява да позира, като допълва, че скулптора е един от добрите ученици на Патриарх Евтимий и не случайно е поел ангажимент да изработи паметник на своя любим учител. През вековете това дълбоко чувство е вълнувало ученика и когато намира образа на своята любов, пожелава да увековечи привързаността си. Разбира се, тази идея УЧИТЕЛЯТ открива в свръхсъзнанието на скулптура, за която последния дори не подозира.

 

Бати Ради, верен и предан на УЧИТЕЛЯ, слиза при скулптора. Позира му. Излетият от метал паметник, издигнат на кръстовището - булевард Патриарх Евтимий и улица Граф Игнатиев, продължава да напомня за една голяма любов между две същества, подвизавали се заедно в далечното минало, успели наново да се срещнат.

 

Прераждане с дълбоки следи.