Jump to content

6.76. НЕДОРАЗУМЕНИЯ


Recommended Posts

76. НЕДОРАЗУМЕНИЯ

След революцията в Унгария секретарят на Бела Кун беше избягал оттам и пристигна в София нелегално. Цели две седмици аз го криех в гората и му носих храна. Само аз и Учителят знаехме за него. А това бе голям риск, да криеш нелегален и то от чужбина. Ако бяха ни разкрили, мен щяха да ме разстрелят. Такива бяха времената тогава. Но аз слушах Учителя и изпълнявах Неговите заръки. Но после, този млад човек, уплаши ли се, или нещо друго стана, но го намериха обесен в гората. Каква беше причината, не зная. Обесиха ли го други, или той сам се обеси. Питах Учителя и Той ми каза: „По този въпрос нито дума!"

 

Още по-куриозен случай на Изгрева. Аз стоя горе на поляната и съм в палатката с едно кученце. А на Жечо Панайотов майка му беше стара и дошла там нещо да си прави. Но два дни преди туй Учителят ми беше дал достатъчно храна за преживяване, защото аз нямах пари и рядко слизах в града. По едно време виждам, по селския път вървят двама души. Познах ги двамата, единият - мой приятел, бе комунист, а също и другият бе бетер комунист. И двамата осъдени на смърт. Срещат ме и плачат: „Гладни сме!" „Ето ви половината на вас от храната и половината на мен". "Къде живееш?" - ме питат те. „Живея горе на една поляна, в една бяла палатка." След два дни виждам как двамата търчат към поляната. Единият държи бомба, а другият пистолет. Викат: „Скрий ни!" Казвам им: „Ще ви скрия. Но ако решите да проливате кръв на това свещено място, аз ще взема пушка и сам ще ви разстрелям. Обещайте ми." Те обещаха. Аз ги скрих в една яма. „Жадни сме". Дадох им вода с една лейка. Видя ме само майката на Жечо. След това пристигна пехотинска стража и стражари на коне. Те са ги гонили. А те са млади хора и са избягали. Аз ги скрих. И сега цяло чудо стана. Те, като видяха бабата, насочиха пушките си към нея. „Стой, горе ръцете!" И тя припадна от страх. Ако не беше припаднала, тя щеше да ги издаде къде съм ги скрил. Припадна бабата и стражарите я подминаха. Отидоха в моята палатка и я направиха на перушина. Аз си раз-чорлих косата и започнах да пея високо на глас, колкото ми държи гласа. В този момент вървят двама души - агенти и съм заобиколен от конници и стражари. Единият агент му казва: „Дай да го питаме тоя". А другият: „Остави го тоя, не го ли виждаш, че е залисан дъновист". Не ме питат. Аз си пея. Аз реших - няма да излъжа, но няма да кажа истината. Каквото искат да правят с мен. И стана просто невероятно. Стъмни се, те изсвириха с тръбата, дадоха „отбой" и си отидоха. Аз постоях още, защото се опасявах, че са оставили хора да ме наблюдават. Като стана още по-тъмно, аз отидох към скривалището на моите приятели. Нямаше ги, те бяха избягали на Витоша, а оттам към Цариград и след това в чужбина. Станаха големи комунисти и получиха големи постове.

 

За моя голяма изненада, в тъмното идва Учителят сам. Аз Му разказвам всичко. Той ме изслушва внимателно. „Ела с Мен. Ще спиш на ул. „Опълченска" 66." Аз целият треперех, бях целият възбуден. Страхувах се на поляната да не стане сражение и след това исках да изпълня един другарски дълг и да ги спася. Но Учителят с такава любов ми предложи да отидем долу в града. Вървяхме без да говорим. Заведе ме у дома Си и нареди на кака Гина да ми сложи постеля долу в кухнята.

 

По онези години на ул.„Опълченска" 66 от едната страна на къщата живееше баба Парашкева. Синът й Георги Димитров беше избягал в чужбина. Неговият брат беше арестуван и след това убит. Сестра му Елена беше останала сама, а баба Парашкева я нямаше. Аз живеех там и преспивах долу в сутерена. Тя, Елена се прехвърли през тарабата и поиска Учителят да я спаси. Учителят се концертира и с мисълта си закова онзи стражар, който стоеше пред къщата. Той стана неподвижен. Елена ни подаде архивата и Василка я сложи в плетачната машина. Облякохме я в дрехите на Гумнерова, която я нямаше в момента. Сложихме й една бяла кърпа на главата, а Василка я взе под ръка и я изведе. Учителят пак насочи погледа си към стражаря и той се размърда. Докато извеждахме Еленка той стоеше като статуя и не мърдаше. Елена беше спасена от предстоящия затвор.

 

Изминаха години и комунистите бяха дошли на власт. Това беше тяхното време. Елена беше взела голям пост и беше директор на партийната школа. В туй време бяха наели бригадата на Борис Николов да направи мозайки в сградата на партийната школа, която преди това беше френски пансион. По едно време аз я срещнах, облечен в работнически дрехи, изцапан, окъсан. Тя ме поздрави. „Другарко, аз съм взел много важно участие във вашия живот, помните ли ме?" Тя ме погледна и попита: „От Юч Бунар ли се познаваме?" „Като свършим мозайките, тогава ще дойда да Ви кажа." А Юч Бунар се казваше кварталът, в който се намираше техния дом. И какво става по-нататък? Ние правим черна мозайка. Решили сме да приложим един окултен закон за школата на комунистите. Понеже знаем от Учителя, че на десет представители на Черната ложа има един представител на Бялата ложа. Знаем също, че на десет бели братя има един черен. Затова решихме, че тия са от Черната ложа и можем да направим следното: на десет черни камъчета от мозайката прибавяхме едно бяло камъче. Или, на десет черни представители от Черната ложа да има по един бял брат. Наслагахме тези камъчета, но като изтъркахме с машината мозайката, те се виждаха. На черната мозайка имаше тук - там бели камъчета. Грозно от по-грозно. Идва тя, оглежда работата ни и побеснява. Тя искаше само черна мозайка, а се получи шарена - грозна. Приближава един работник - бай Илия, и обяснява: „Абе, другарко, то камъчета са изцапани и са в прахоляк, някой път не можем да видим, че между черните камъчета е попаднало някое бяло." Тя беше страшно ядосана. „Ако сте го направили нарочно, аз зная къде да ги изпратя. Направо на концлагер в Белене." И щеше да ме изпрати мене на лагер, защото аз ги поставях. Едвам се спасих. Затова аз реших да не ходя при нея и да не й припомням онзи случай, когато я спасихме от полицията, защото щеше да разбере кой съм и ще се досети, че нарочно сме го направили. Едвам, едвам се отървах. След време, като го разправях този случай, един ми се присмива и казва: „Окултните закони се направляват и регулират от адептите. Аз досега не съм чувал, че мозайкаджия може да бъде адепт. Ако беше адепт, щеше да отидеш при нея, да припомниш миналата си заслуга и можеше от мозайкаждия поне портиер да те направи на партийната школа." Този приятел се шегува с мене, но като свърши шегата, ми се довери: „Още треперя за теб. Чудя се, как си се разминал с концлагера." Да, приятели, големи недоразумения срещнахме по пътя и с големи недоразумения се разделихме.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...