Jump to content

25. Докъде се разтегля един ластик


Recommended Posts

25. ДОКЪДЕ СЕ РАЗТЕГЛЯ ЕДИН ЛАСТИК

При едно друго нападение аз работех на ул. „Гурко". Бяхме много любопитни с една моя приятелка. Дотогава нямаше нападения в центъра, а само в покрайнините на града. Но в една беседа Учителят каза: „Е, рекох, тъпана бие най-напред в края на селото, обикаля, пък после тъй, тъй бие и в центъра". Тогава не го разбрахме. Бяхме сигурни, че отново ще се бомбардират покрайнините, а не центъра на града. Качихме се на втория етаж на терасата и от там искахме да гледаме американските самолети какво ще правят. Сградата беше на ул. „Гурко" и „Света София" и на терасата горе имаше един българин и един германец - беше-военен наблюдателен пост. Те отначало не искаха да ни пуснат. Но като разбраха, че сме любопитни оставиха ни на терасата да гледаме. Бомбардировката започна. В това време една бомба падна долу и избухна в скривалището на същото здание, където ако бяхме останали да гледаме там преди това, щяхме да бъдем убити. Там беше мястото където работехме. Нашата канцелария беше разцепена на две. Ако бяхме останали там щяхме да бъдем разкъсани. Оказа се, че горе на терасата от където се виждаше цяла София, беше най-сигурно. И отгоре гледахме как се бомбардира града, падне бомбата, избухне и се вдигне гейзер от дим. Изведнъж се чу свистене във въздуха. Немският войник ме блъсна и аз се отдръпнах. Покрай ухото ми премина шрапнел и щеше да ме убие. Бутнаха ни в една дървена барака и аз започнах да произнасям на глас каквито молитви знам. Като свърши бомбардировката, немският войник запита българина какво сме правили. Отговори му, че произнасяме молитви. Като излезнахме навън, той се спусна да ме прегръща: „Майн Гот. Вие сте ангел. Заради вас Господ спаси и нас. Аз съм голям грешник. В Германия имах жена с две деца, а тук си намерих любовница". Изповяда се пред мен. Бил е похарчил тук и служебни пари. Аз гледам и се чудя. Обясни ми, че една бомба е паднала косо и е минала на един сантиметър от ръба на терасата. Ако беше закачила ръба щеше да избухне. Той говореше на немски, а аз нали бях завършила немска филология. Долу бомбите бяха изпотрошили всичко - имаше ранени и убити. Ние не предполагахме, че бомбардировката ще бъде в центъра. Отидохме в Мърчаево и разказахме на Учителя. Нали всяка неделя ходехме до Мърчаево. Бяхме ходили преди това в Сливен, върнахме се и баща ми искаше аз да остана в къщата в София, за да не бъде сам. Отиваме и питаме Учителя дали да остана в София. Каза: „Е, по-добре е да заминете". Но баща ми разбрал, че трябва да остана. На следващата седмица отново сме в Мърчаево и аз вече питам: „Учителю, не разбрахме дали да останем в София или да заминем в София. Каквото кажете - това ще е". Той си затвори очите и една сянка премина през лицето му: „Рекох, по-добре заминете. Един ластик се тегли, тегли и..." Учителят спря. Обръщам се: „Татко, сега разбра ли. Учителят каза да си замина". Мина една седмица докато се подготвим и като забие тревога вече изпитвах страх. Страх от ластика, който се е разтеглил. Тогава със страх заминах. А на връх Великден на нашата улица всички къщи почти бяха разрушени и само нашата остана невредима.
София бе бомбардирана по Великден. Засегна и нашата улица „Тракия". Цялата улица бе обсипана с бомби. Нашата къща остана като остров всред разрушенията. Всички бяха засегнати - кой без покрив, без стена и т.н. Откъм североизток имаше една голяма бомба от 250 кг, на един метър от къщата ни, побита в земята, а крилата й нагоре стърчат. По чудо тя не беше избухнала. Гледахме я с брат ми. Ако беше избухнала щеше да разруши къщата. Имаше паднали запалителни бомби на тавана и покрива. Паднали, но след това угаснали. Можеха да причинят пожар. Ако бях останала тук в къщата щях да преживея ужас. Затова не трябваше да се тегли онзи ластик, за който Учителят говореше. Баща ми беше също в Сливен. Той също излезна късметлия. Всички бомбардировки над София, които станаха той все някъде преди това бе заминал. Но на 10 януари 1944 г. когато стана голямата бомбардировка над София цялото семейство беше тук. На другия ден всички заминахме за град Сливен.
Като пътувахме до Мърчаево с трамвай пътувахме до Княжево, а след това пешком. И времето минаваше неусетно. Там атмосферата беше друга. Присъствието на Учителя променяше обстановката.
Като отидем в Мърчаево Учителят ни види и каже: „Брат Илия, рекох, елате". Всички се учудваха. Аз влизах с него. Водеше си бележки. Първият път не си записваше, защото не очакваше такъв разговор. Смятам, че после първият разговор ние го възстановихме по памет, но при другите разговори баща ми си записваше.
Върнахме се след 9 септември 1944 г. в София. Когато Учителят си замина ходихме на Изгрева да го видим. В салона го бяха сложили на една висока маса. Направи ми впечатление, че като минавахме покрай него като че ли не е умрял, а излизаше някаква мека светлина и се разнасяше една миризма на нюкс. А когато го погребваха всички плачеха, а аз си мислех какво ще стане. Като положиха ковчега, хвърлиха пръст отгоре му и той като че ли много надолу спадна като някакъв взрив стана, като че ли се разпръсна. Не можах да разбера какво стана. Пропадна ли надолу или се дематериализира. Още се коментира това необикновено събитие.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...