Jump to content

49. Паша Теодорова


Recommended Posts

49. ПАША ТЕОДОРОВА

Г.Д.: Със сестра Паша се познавам от първите години, когато дойдох на Изгрева като млад и по една случайност работех при брат Бертоли вече и от там с едно приятелче стана тъй, че те ме помолиха да отида да спя през лятото у тях да пазя къщата им докато те се върнат от Рила, летуваха на Рила трите сестри. И след туй оставиха ме известно време пак у тях, след туй ми дадоха една тяхна примитивна къщичка на Изгрева, живеех там една година у нея и често ходех у тях, услужвах им с каквото можех. Семейството на сестра Паша бяха три сестри. Тя беше най-малката, след нея беше Аня-учителка и по-голямата Надя. И трите сестри бяха неженени. Обаче и трите бяха като ангели, много добри, те посрещаха хора от цяла България, от всякъде. Кой от където се отърве - у тях, като Аврамов дом беше. Този носи едно, другите друго, носеха колети, те обаче гостоприемни и любящи и от тука сестрите, че и братя ги посещават и после имаше чувство у тях, гдето в никого не съм го видял, то е туй, че бяха милосърдни, милостиви. Те срещат някой, особено тази Аня, която бе учителка в училището, някой беден ученик, вземе го у тях, окъпе го, купят му дрехи, облекат го. А в къщата му сиромашия, дадат им блага, пари или нещо да ги подпомогнат, значи помагаха на много. Веднъж намерили по едно време един стар, такъв вече грохнал старец, прибират го вкъщи, у тях. Но го изпират, поокъпят го, пообличат, понахранят, остава при тях известно време, докато най-после се окопитил. Той бил самотен, че го завеждат у тях и там му нареждат това-онова, разбира ли, но почва той сега да ги посещава. Дори не виждал, бил така доста възрастен и често бъркал и те се смееха много, бъркал ги е. Не можел да различи коя е Аня, коя е Паша, коя е Надя, разбираш ли. И така има много случаи. Лично постъпиха с мене, аз лично го опитах. А моите услуги, с моите отива- ния се привързвах и направих им един там тротоар, като младеж още, навсякъде се хвърлях да помагам. Бях така сръчен и услужлив, обаче сестра Паша и другите бяха за образец мога да кажа. Аз толкова години живях и до последния момент отивах при сестра Паша. Тя ми е разправяла някога: „Георге, тука при мене идват, идват ама аз зная, аз ги познавам“, макар че тя беше много късогледа. Тя беше стенографка от първите години, на Учителя, стенографка беше и така си остана до последния момент като стенографка на Учителя, обаче тя вършеше почти всичката работа. Стенографиране на беседите, дешифриране един път, втори път, пращане коректури за печатане, всичко минава през нейните ръце и очи. И с Учителя проявяваше, уточняваше всичко сестра Паша. Всички беседи бяха уточнявани от сестра Паша, та до печата. И така сестра Паша ми казваше: „Тука идват при мене ама аз познавам, казва, кой за какво идва“. Аз й казвам веднъж: „Сестра Паша, аз като идвам ако донеса нещо, донеса, но както съм дошъл и така си отивам, без нищо да взема“.
Паша живееше в една барака на Изгрева и денонощно работеше с беседите. Получаваше в един плик дребни суми от Учителя, за да покрие една скромна издръжка. Когато е получавала плика, все се е смущавала. Учителят й казал: „Не се смущавайте, а благодарете, че аз ви давам парите за работата, която вършите. Ако остане братството да ви ги дава, кожата ще ви одере. Това ще е благодарността им към вашата работа.
Питат ме колко ви плащаме. Аз питам тях: „Идете, проверете колко биха получавали те на друго място със същата работа. А ние им даваме едва за храната“.
Дори аз бях много буен, нервен, сприхав, недоволен от някои работи и се проявявах малко не така, не както трябва де и критикувах, особено във времето на Учителя там с другите братя. Дори Борис критикувах и нападах и едни ме обвиняваха и се сърдеха дори, но аз им казах: „Един ден аз ще стана като тях, тези гдето ми обръщат гръб, пък те ще станат като мене“. И тъй стана. И точно тъй стана.
В.К.: В какъв смисъл?
Г.Д.: Ами аз бях против неговите дела, против Борис. Значи един ден те като разберат какъв е, те ще станат като мене пък аз ще стана като тях. Ще се сближа. Защото аз направо в очите, истината говоря. Аз зад гърба не говоря на никого, нито на него. Всичко го казвам така, прямо.
В.К.: И накрая точно така стана.
Г.Д.: Тъй стана точно. Това е една аксиома, това е една истина.
В.К.: След като го разбраха.
Г.Д.: Като го разбраха. И веднъж сестра Паша ми казва, тя значи в това време, тя е мислила и разсъждавала, че Георги говори така, буйства, недоволен, ама е прав, си казва тя в себе си и затуй тя значи толкова време е търпяла, мислила, а другите й сестри едва ли не негодуваха, караха ми се и бяха недоволни, дори сърдити и дойде един път в „парахода“ на Изгрева, казват ми: „Ти не заслужаваш, марш от тука, няма да идваш тука“. „Че тоз параход да не е ваш. Той не е вашия, аз им казвам, да не е ваш. Че аз като говоря имам факти, за да говоря“. Значи и сестра Паша един ден ми казва, сами бяхме вече. Бяха си заминали сестрите й. Казва: „Георге, ти си бил прав, но ние нямахме сила, нямахме тази възможност, условие да реагираме. Защото Борис е силен, не можем да му се наложиме, значи здрав и непоклатим“.
Аз съм благодарен на тях, благодарен съм, защото туй, което го научих у тях и видях у никого не го видях. На Изгрева единствени сестри, ученици хасъл на Учителя са те, те бяха, като истински. И така аз се погрижих там, помагах след нейното заминаване.
В.К.: Ти беше ми разказал също, аз съм го записал, че сте ходили при брат Боев и той казал, не може да се противопоставя на Борис понеже бил без пенсия и Борис го храни.
Г.Д.: Това е друг случай. Имаше една сестра Николина Добрева, която имаше син - доктор в Америка и в това време вече когато са вземали беседите през 1957 г. тя една година ли колко е била там и като се връща, ние бяхме тогава на Рила. На Рила бяхме, летувахме на Рила и като дошла в България отива на Изгрева и вижда, че салона опразнен, беседите разтаршувани, всичко вдигнато, ужас. Изгревът даден, цял подарен на държавата. Всеки друг вече разполага с него. Ние нямаме Изгрев, нямаме вече салон и отива при брат Боев и му казва: „Абе, Бояне, абе какво направихте вие, абе какво направихте вие, защо тъй стана бе, Бояне? Защо този човек (за Борис) защо с този човек вие не можахте да се оправите бе, да го смирите бе“. „Е, Николино, аз нямам пенсия, те ме хранят. Аз не мога“. „Че ти казва какъв си ученик, ти за една паница леща ли се продаде бе, Бояне?“ Значи той можел да се застъпи. Можел, но по други съображения бил мекушав и Николина му казала: „Ти за една паница леща ли се продаде?“ „Ами донесете тази паница с леща. Никой не я носи. Само те носят. Разбра ли?“ На Рила беше дошла с Емилия Михайловска и там така веднъж като изживява цялата тази история, която е станала и този крах на Изгрева с Братството и като разправя, разправя, вдъхновена така, разбираш ли и залитна, прилоша й, припадна. Аз се протегнах и тя падна в моите ръце. Така приключи този случай за паницата леща.
Последните думи на Учителя бяха: „Рекох, узаконете нещата. Нещата да се узаконят“. Значи редно беше след Учителя да видят, да се замислят, да се съберат и да узаконят и местата и това и онова. Имало е възможност да оправят нещата. Обаче като дойде инспектора да прави ревизия, казали му: „Какво ще ни правиш ревизия, ние сме общество „Бяло Братство“, ние горе на Небето даваме отчет“. „Ами идете да живеете горе! Що търсите тук на земята и в София?“
В.К.: Идете горе да живеете! Какво невероятно разрешение на спора!
Г.Д.: И така, казал инспектора, много благороден бил, съберете се, да ви оправя нещата.
В.К.: Това коя година е било?
Г.Д.: Ами когато вече започна да се вижда, че счетоводството не е в ред. 1956-57 г. Така ми е останало в ума. Обаче Борис ударил на масата и казал: „Ние нямаме нужда от вашето оправяне. Ние сме оправени“. И той казал тогава: „Тъй ли?“ И тогава Антов дава братските имоти и както и цялата книжнина, които сме свидетели на всичко това, предава го на държавата и тогава държавата събра всичките тези беседи, а складове имаше. Борис само ги притежаваше, той командваше и тези беседи ги вдигнаха с 24 камиона, прибраха ги, какво ги направиха. Някъде са горили, някъде са крили и тъй. А пък парите...
В.К.: Чувал съм, че са горили пари. Коя година? След промяната?
Г.Д.: Да, след 9.IX.1944 г. при смяната на парите, през 1947 г.
В.К.: Защо са ги горили. Страхували са се, че имат много пари? Или?
Г.Д.: Срам ги е. Толкова много пари! да са ги дали на държавата, щеше да ни даде нещо! Сега! И след това започнаха. Салонът обсебиха, направиха го на работилница, туриха милиционери горе да живеят в стаята на Учителя. Каква низост. До каква низост стигнахме. И най-после го събориха и пак държавата да направи жилища за държавата. И затуй аз съм чувал думите на Учителя, който казва: „Един ден, рекох, всичко ще ви вземат. Всичко ще ви вземат и вие ще бъдете пръснати, казва, тъй да не се виждате. Но един ден пак ще ви повикат, ще ви върнат всичко, което сте вземали и още толкова ще ви дадат“. Това са думи на Учителя. Ще гледаме сега. Макар, че сега отказват, но аз искам това нещо да го кажа, да го кажа там някога където трябва понеже съм свидетел на думите My.
В.К.: Дали ще има хора, които да поемат твоите думи гдето ги казваш?
Г.Д.: Дали ще има хора да поемат? Та тъй седят нещата по отношение на нашия дълъг и щастлив, и радостен, и пълноценен живот към един Божествен пратеник, един Бог гдето се казва. Такъв Учител, който по земята не е ходил дълги години, такъв Господ по земята, живия Господ, гдето посети своите люде. Има една беседа Живия господ. Това е Живия Господ - Учителя. Това е Живия Господ, нашия Учител. Ако има някой Жив Господ, Той е. Това е голяма работа. Велика работа. Голямо Божество! Неописуема работа. Обаче, който Го е видял, който е живял с него, Който Го познава. Знае Го. Баща на всички, на всички без разлика. На целия свят, на всички, на всички най-малки твари. От най-малка- та едва видима твар до най-голямата. Това е Негово създание. Негово творение. Изява на Духът в Живот и Сила.
Ще завърша с един случай от събора в Търново, 1922 г. Учителят дал за задача след беседата му двама по двама братя и сестри да се целунат, но свято целование. И там нареждат се, двама по двама се целуват само брат Стефан Белев няма с кого да се разцелува. А той тогава бе хубав, представителен, учен с няколко езика, облечен официално, но бяха се скарали. А той не им цепеше басма, говореше направо. Никой не пристъпва към него. Тогава Учителят се приближава към него и се разцелуват. Великият Учител отиде да се целуне с онзи, когото всички избягваха съзнателно.
По-късно каза: „На Небето аз съм най-големия светия, но тук на земята съм изпратен да ми се провери светейшеството и затова съм заел последното място. Бог в природата работи с малките неща“.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...