Jump to content
Ани

1. Бягство към обетованата земя

Recommended Posts

ДРАГАН ПЕТКОВ (19.Х.1910-21 .VIII.1992 г.)

1. БЯГСТВО КЪМ ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ

Роден съм на 19.Х.1910 г. в с. Долна Любата, Босилеградска околия. Ние сме българи и цялото население там е българско, но сега е в Югославия. През 1919 г. ни окупираха сърбите, понеже България загуби през Европейската война, великите сили я осъдиха и отрязаха от българската територия. Така нашият край попадна под Югославия. Баща ми се казваше Стою Петков. Той беше писар в общината. Майка ми се казваше Миланка и имаше две деца: аз съм по-големия, а сестра ми остана там. Отначало ние учихме в български училища до трето отделение, но като ни окупираха сърбите аз трябваше да уча в четвърто отделение на сръбски. На село бях до 1925 г. След това отидох в Белград и там учих занаят - автомеханика. Там учих от 1925-1929 г., след което отидох в Крагуевац, където имаше един голям завод и там работех. Но след това през 1932 г. напуснах тази работа и отидох в Белград. Тогава ми се нареди с някои хора да дойда в България. Това се случи, защото аз постоянно съм мислил за България. Това е много интересно, защото, за което мислиш, за това се и стремиш. Когато ми се отдаде този случай да дойда в България аз не го пропуснах. Докараха ни до Цариброд и аз бях с един мой другар и заведоха ни до гарата. Там изчакахме да мине полицията и с фенерче да прегледа всички вагони да не би някой да се е укрил. Тогава нашият познат ни пусна да се хванем за товарния вагон долу под спирачките. Така там се крепяхме докато премине влака от Цариброд до Драгоман. Тук беше вече България. Ние излезнахме изпод вагона и се предадохме на дежурните полицаи. Аз имах някаква югославска карта и оттам ни докараха в София в Дирекцията на полицията. Там престояхме два дни. Дойдоха представители от българското братство от нашия край. Това бе политическо братство, което застъпваше интересите на преселилите се от Босилеград българи. Освободиха ни и аз така останах в София. Преди нас бяха преминали и други бежанци и тях бяха ги разкарали в провинцията. Но на нас се нареди, че останахме в София.
Аз имах братовчед, който живееше на Изгрева. Казваше се Никола Стойчев. Всички му викаха Колю-обущаря, понеже беше обущар на Изгрева. Аз не бях го виждал, но бяха ми разказвали за него. И така ме заведоха при него. Той беше куц и със своят занаят - обущарството се прехранваше. Точно на Нова година, на Новата 1933 г. аз минах границата. Братовчед ми Колю веднага ме прие и ние спяхме в едно легло понеже нямаше тогава условия на Изгрева. Аз останах при него, помагах му това-онова. Един ден намериха ни някаква работа. Обаче аз не знаех, че тази работа ще бъде постоянна. Бях гладен, нямах грош в джоба си, а трябваше да отида на работа. Отидох при един наш приятел, познат на баща ми и му разказах всичко. Той ме заведе в една гостилница и гарантира за мен да мога да се храня там на кредит известно време. Такива неща тогава не бяха рядкост. Могат да те хранят на кредит известно време, след което ти трябва да си платиш храната. Веднага като отидох на Изгрева приех вегетарианството. Но като влязох в гостилницата трябваше нещо да си поръчам. Погледнах в листа - менюто и казах: „Дайте ми една чорба“. Донесоха ми една чорба с топчета кюфтенца. Разбира се, аз нямаше да посегна на кюфтенцата, но чорбата исках да изкусам. Но на третия залък щях да повърна и се отказах от яденето. Значи аз вече бях разрешил въпроса с местната храна и така много лесно се освободих от нея.
Аз живеех на Изгрева при моят братовчед Колю-обущаря. Той, Колю ме заведе няколко пъти на беседа на Учителя. Като виждах Учителя, аз си мислех за Господа Бога. Като мислих за Учителя, все едно, че мислих за Господа Бога. Това ми са първите впечатления от Учителя. Такава те останаха и досега. След известно време аз отидох при Учителя и го попитах мога ли да посещавам беседите. Той ме погледна и попита кого аз познавам от Изгрева. Казах му, че се познавам с Пантелей Карапетров, Георги Радев, братовчед ми Колю. След като ме изслуша Учителят погледна ме още веднъж, после вдигна леко глава нагоре, погледна към Небето, стоя така няколко мига, после сведе глава към мен и каза: „Рекох, може“. И ми подаде ръката си да я целуна. Така аз останах на Изгрева. Но първо ме погледна и попита кого познавам. После погледна към Небето и проверяваше горе, дали ми е записано името и дали съм за тука, за Изгрева. След като провери накрая ме одобри и ми подаде ръката да я целуна. Сега виждате ли колко трудно се приема един ученик на Изгрева и през каква цедилка трябваше да мине, за да може да посещава беседите? По същия начин Учителят беше постъпил и с другите ученици.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×