Jump to content

17. Времето на злото и времето на доброто


Recommended Posts

17. ВРЕМЕТО НА ЗЛОТО И ВРЕМЕТО НА ДОБРОТО

През 1936 г. през м. май злосторници биха Учителя. Той получи парализа и пожела да отиде на 7-те Рилски езера. Братството тутакси се изнесе на лагеруване в Рила. Аз останах на Изгрева понеже имах работа. Една нощ сънувам сън. Сънувам как Лулчев предвожда една конница с воини облечени в черно и развяват черно знаме. Идат да разрушат Изгрева. Малко преди да вземат завоя за Изгрева аз излизам пред мостчето и вдигам ръка. Аз започвам да им говоря. Разбирам, че друг им говори чрез мене. Казвам им: „Вие идвате да разрушите Изгрева. Къде сте тръгнали? Такива като вас попречиха по времето на Христа. Вие сте същите, които извикаха на времето: „Разпни го!“ Вие сте същите, които организирахте побоя срещу Учителя. Вие сте същите сили, които искате сега да разрушите Изгрева. С това вие повтаряте грешката на евреите и ще бъдете разпръснати по целия свят ако посегнете на Изгрева като българи и като народ. Ако не се върнете римският император ще изпрати своите легиони и ще помете всичко, както това на времето стана по времето на Христа. И тук ще настане пустиня, ще се разруши този град и пустош ще обхване цялата земя българска!“ Като чуха това, те се разплакаха и наляво се обърнаха и конницата запрепуска към София. Значи не дойдоха на Изгрева. Станах него ден и си записах целия сън. Ето вече 50 години от тогава и още не съм го забравил този сън.
След няколко дена аз заминавам на Рила. Пристигнах горе. Братството се беше устроило, палатките опънати, но всичко беше замряло. Нямаше песни, нямаше Паневритмия. Само сутрин отивахме на Молитвения връх. Разбрах, че Учителят е много болен и е в палатката си. Реших да Го навестя. Запътих се към Неговата палатка. Точно по това време Той беше седнал на един стол пред палатката си и се препичаше на слънце. Около Него сновяха сестрите, които Го обслужваха. Те не даваха никой да се приближи към Него и да Го безпокои. Всички спазваха това, защото виждаха, че Учителят не може да се движи и не може да говори. Аз се приближих на 20 м от палатката. Учителят отвори очи и ме погледна. Позна ме. Лицето Му беше строго. След това повдигна лявата си ръка с длан напред и ме поздрави. Дясната ръка беше неподвижна и Той не можеше да я вдигне. Той ме поздрави и ми изпрати един такъв поглед пълен със светлина траещ само миг. Разбрах, че Учителят бе одобрил това, което бях направил на сън. Бях спрял една атака на Черната Ложа да атакува Изгрева в Невидимия свят. Ако не бяха спрени чрез мене, тези духове щяха да влезнат в софиянци и щяха да ги вдигнат и да отидат и физически да сринат Изгрева. Братството бе изнесено на Рила и нямаше кой да го охранява. Бяха останали неколцина. Но какво можеха те да направят при едно организирано нападение. Аз се върнах от палатката на Учителя и се включих в общия братски лагерен живот.
Изминаха към две седмици. Един ден бяха определен като дежурен по кухня. Обикновено определяха по няколко братя и сестри за дежурни. Трябваше всеки ден да се подготвят два казана храна за стотици хора.
Ние приготвихте продуктите за единия казан. Той вече беше на огъня и вреше. Юрданка Жекова, която беше дежурна като главен готвач по кухня нареди тоя ден да изчистим ориз, за да се направи мляко с ориз. От къде й беше хрумнало, баш този ден да се прави мляко с ориз? Предният ден бяха уговорили овчарите, които пасяха стадата си при Урдините езера да донесат мляко. Те го бяха донесли и два гюма с мляко стояха в кухнята. По едно време Юрданка Жекова се обърна към мен и каза: „Брат, на теб ти давам днес най-важната задача. Днес ти ще бъркаш млякото с ориз на огъня, за да не загори. Ще го бъркаш непрекъснато, защото млякото е гъсто и може да загори с ориза. А няма нищо по-лошо да се яде загорял сютляш“. Стоя пред огъня и бъркам с един голям черпак казана. Не се разсейвам, мълча и бъркам. Знам, че ще се случи нещо необикновено този ден. Но какво е точно не знам. По едно време една сестра дотърча и извика: „Учителят оздравя, слиза отгоре и тръгна към чешмичката!“ При тази новина всички дежурни побягнаха към чешмичката, за да присъствуват на този исторически миг. Но аз бърках казана с големия черпак и си останах на поста заедно с Юрданка Жекова. След това свалихме казана и заедно с Юрданка тръгнахме към чешмичката. Като ме видя отдалече, че пристигам, Учителят ме погледна, усмихна се и вдигна този път дясната си ръка за поздрав. Тя беше вече оздравяла.
Същият миг един слънчев лъч се отдели от очите Му и се спря върху мене. Този лъч беше същият лъч, който ме посрещна при идването ми от София. Чух глас в себе си: „Ти свърши добра работа там в София и спря черната конница, за да не разрушат Изгрева“. Аз замрях. Нещата за мен бяха вече ясни. Приближих се и се приобщих към групата, която беше около Учителя и пееше песни. За пръв път се пееха песни на Учителя откакто бяхме дошли. Досега всички мълчахме и скърбяхме. Беше дошло времето на радостта.
След това групата се запъти към кухнята. Всички се наредихме, за да обядваме. Учителят също дойде с нас и седна на своята масичка. Дежурните по кухня разсипваха яденето от казана. След като се каза молитвата започнахме да се храним. Учителят сръбна една-две лъжици от супата и изчака всички да свършат с първото ядене. Дойде време да се разсипва млякото с ориз от втория казан. От гъстото мляко, от добре свареният ориз и от доброто бъркане, сютляшът беше станал гъст. Учителят пожела да му сложат в чинията мляко с ориз. Сипаха Му и Той бавно го изяде. При последната лъжица Той ме погледна и се усмихна и отново един лъч от светлина излезна от Него и ме озари. След това Той пожела да Му се сипе втори път. Изяде я и при последната лъжица отново ме погледна и отново се случи същото. Разбрах всичко и бях благодарен, че Учителят оцени онази задача, която бях свършил. Бях взел една позиция в Невидимия свят и бе дадено сражение в Невидимия свят на Черната Ложа с оръжието на Христа. А оръжието на Христа е Словото Божие. Това ме нахрани за цял живот.
Вечерта бе напален голям огън. Всички се събрахме около него. Имаше едно столче, на което седеше Учителят. Аз взех столчето и го занесох. Учителят дойде, седна на столчето, погледна ме, усмихна се и всички запяхме. Беше дошло време да славим Бога с песни.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...