Jump to content
Ани

1. Сирак и чирак

Recommended Posts

ГРАДИ КОЛЕВ МИНЧЕВ (22.06.1912-12.08.1992 г.)

1. СИРАК И ЧИРАК

Роден съм на 22.юни 1912 г. (стар стил) в с. Габерово, Бургаско. Баща ми беше роден в с. Твърдица, Котленско. Те са били седем деца: Петко, Колю - баща ми, Драган, Лука и Георги и две сестри - Мария и Станка. Майка ми - Мария е родена в с. Мокришево, Малко Търновско, което сега се намира в Турция. Баща й бил воденичар на име Гради, а майка й се наричала Ирина. Те са имали три деца: брат Вълкан, който бил осиновен, тъй като първоначално не са имали деца, след което се родили леля ми Комня и майка ми Мария.
Баща й като воденичар често помагал на хайдутите - криел ги, хранел ги и т.н. и затова си имал разправии с турците и често пъти бил затварян и бит до пребиване. Налагало се много пъти да го увиват в кожи, за да го спасят от смърт, тъй жестоко бивал пребиван. В Малко Търново народа живеел при постоянен страх и масово са бягали от там дори от хармана като оставяли мило и драго и се заселвали по-навътре към Балкана. Така и дядо Гради бил избягал и се заселил със семейството си в Бургаско.
Ние живеехме първоначално в с. Даутлий, сега гр. Каблешково, но когато убиха баща ми на фронта при Тутракан през 1916 г., майка ми реши, че е най-добре да идем да живеем в с. Габерово, където живееше сестра й - леля ми Комня и свако ми Слави Тодоров. Свако ми беше майстор-зидар както и баща ми. И тъй купиха едно дворно място с една плевня. Свако ми с още един-двама души измазаха плевнята, която беше от пръти, с пръст и слама, сложиха на изток и на запад по едно прозорче и къщата ни беше готова за живеене. В тая къща съм се запомнил от дете до 1932 г. когато реших да замина и да живея в София.
Както казах преди, баща ми е убит при Тутракан 1916 г. Тогава сме воювали с руснаците и румънците. Баща ми е бил ранен и след това пленник в Русия. Няколко месеца след това дойде съобщение в общината, това бе писмо от Русия, че баща ми е убит, за да пенсионират жена му. Но никога няма да забравя каква скръб сме причинявали на майка си тогава, защото пущаха войниците, които се връщат от фронта, а те се завръщаха парцаливи, кой по бели гащи, кой гол, кой бос, неприятна картина. Не зная защо не са им давали военните дрехи, с които да се върнат вкъщи, ами са ги пущали тъй окъсани по бели гащи и фланелки. Ние живеехме на една височина и виждахме от баира как слизаха войниците и ние двамата с брат ми като ги видим, първата ни работа беше да идем при майка си, да й кажем да излезе, да види дали баща ни не е между тях. После като пораснахме разбрахме каква тревога сме създавали на майка си.
Когато чичовците ми и баща ми ги викали на фронта и те били седнали на обед ли или на вечеря, чичо ми Драган се обърнал към баща ми и казал: „Бате, ние отиваме на фронта. Ние знаем какво ще стане с нас. Ние не сме женени, а ти имаш семейство: жена и две деца. Затова ще знаеш, че аз през целия си живот, ако остана жив, ще се интересувам за твоя дом и твоите деца“. И тъй, както се помня от дете, докато си замина за оня свят чичо ми Драган на 24.VI.1975 г., той винаги е писал на майка ми и запитвал дали децата я слушат. После пък когато станахме по-големи, пишеше: „Ще слушате майка си, вие сте сирачета“. И винаги накрая на писмото пишеше: „Човек предполага, Господ разполага“. От време на време ни изпращаше по някой лев, от чужбина, защото той отиде във Франция и оттам в Белгия, където и почина. Така че Господ светлина да му даде, но не ни забрави чичо ни през целия си живот.
Когато майка ни получи съобщение за пенсията от баща ми, ние седяхме на софрата и тя каза: „Друго нещо не мога да направя за Колю освен това, от днес нататък няма да ям месо“. И тъй аз почти не помня мама да е яла някога месо.
Майка ми и баща ми са женени в 1909 г. Когато се отказа от месото тя знаеше вече за Братството и Учителя. Братството се е създало главно през време на войните и по фронтовете. Възможно е свако ми Слави Тодоров да е имал опитности с Учителя, но аз не знаех за тях.
Баща си, понеже съм бил малък когато той е ходил войник, после запас, насам-натам, едва си го спомням. Той беше висок, но друго нищо не мога да си спомня. По това време и дядо ми Минчо живееше при нас (бащата на баща ми) и мама веднъж му каза: „Татко, Колю вече го убиха, но ти имаш две дъщери, имаш и четирима синове. Бъди свободен, при когото решиш да идеш, при него остани. За мене ще е най-хубаво да останеш при нас, но както решиш ти“. Дядо помисли, помисли и каза: „Ще остана при вас“.
Като дете, бяхме станали доста големички вече, аз освен риза и една бозева рокля от аба, не познавах друго. Може да ви е чудно и смешно, обаче беше така. Но по едно време в нашето село дойде едно гръцко семейство. Те имаха един син и две дъщери. Ние растяхме на село момченца и момиченца без гащи, но като дойдоха гърчетата, започнахме да зяпаме, защото те носеха гащички. За нас голотата не беше срамна, обаче белите гащички ни правеха впечатление и не мина един месец ли какво и на всички малки деца, кой от скъсани чаршафи, кой от нещо друго, но ни направиха гащички. Та така сме расли на село. След това, нали аз бях по-голям като попораснах и понеже бях сираче от войната, първата работа, която мама ми създаде, беше да бавя деца по нивите. Те жънат или копаят, а аз бавя децата. Първото дете беше едно момиченце. С него долу-горе беше добре. То беше едно дребничко. Обаче втората година се случи едно момченце, дълго кросно такова, а пък беше горещо, знаете какво е по морския край. А ония дълги чакъни - няма сянка, няма люлки, няма нищо. Детето трябва да го държиш на ръце. Просто отмалявах и нямаше какво да правя и тогава се сетих да го щипна малко. То като запищя и в това време пристига майка му и вика: „Ех детето ми, добре, че изплаща, че и мама да си почине малко“. Тя освен детето е и майка-кърмачка, а като почнат ония дълги чакъми, не може да се отърве от тях. А пък аз си казах: „Е, добре, ще зная аз какво да правя, та да може тя да си почива.“ Но идваше ми на ума да не го щипна така, че да почервенее или да посинее детето, защото после тоягата ще играе. Та по-лекичко го пощипвах.
Ние бяхме съседи на един кръчмар на име Пею. Отивам на дюкяна, а той вика: „Гради, да отидеш да напоиш коня“. Понеже отвън кръчмата имаше чардак, където седяха селяните и пиеха ракия, вино или кафе, имаше пейки. Та като се кача на пейката и от нея се качвам на коня, ида, напоя го. Като се върна бай Пею ми вика: „Я да вземеш да сметеш дюкяна“. Викам: „Добре“. Взема, смета го. Обаче като почна да мета, а той отива някъде по работа, из двора някъде. Почвам да местя масите, столовете нали, да почистя добре и тук-таме намирам стотинки. Аз сложа на една маса една книжка и където намеря стотинки ги слагам на книжката. Дойде бай Пею и пита: „Гради, смете ли салона?“ Отговарям: „Сметох го, бай Пею и намерих тия стотинки“. Той ме гледа и вика: „Ей, мама му стара, аз съм ги загубил“. А това беше всеки ден, защото той, като му напоя коня, като му смета салона, ще ми даде хляб, сиренце, яйчице, така, защото знаеше, че имаме нужда от храна.
Имам една опитност от времето, когато като дете пасях добитъка на селото. Един ден като се върнах от паша, а и ние си имахме една крава и мама като взе да я дой кравата вместо мляко пуща кръв. Тогава хората й казали, че причината е там, че някой смок се е увил около краката на кравата, за да не може да върви и след това си е забил зъбите във вимето й и е изпил млякото й. Та при доенето тия ранички от зъбите на змията пущат кръв докато не заздравеят. Няколко дена млякото на кравата беше червено като кръв.
После веднъж мама беше дала едно козле на един овчар да го пасе. И така това козле беше няколко дни при овчаря. Но като се върна козлето гледаме, че то едвам върви. А то причината била там, че то горкото било пълно с кърлежи. Като почнахме да му чистим кърлежите, то от всяка дупчица излиза кръв. И тъй, докато чистим козлето, то умря в ръцете ни. А го чакахме да стане коза.
Като станах по-голям, 7-8-годишен от Анхиало дойде един грък на име Ставри. Той стана мандраджия на село. Мене ме взе през лятото за чираче както и още едно момче. Трябваше да се носи вода за мандрата. Но главно аз носех вода. Оня момък имаше баща, беше от по-богато семейство, а чешмата беше далеч. Най-напред Ставри беше обещал, че ще нося вода с коня с каручка и бъчва. За мандрата трябваше много вода. По цял ден съм носил тенекиите с вода. Чешмата ни беше доста далеч от селото. От време, на време гъркът ще отиде в Анхиало, ще вземе няколко тенекии. После имаше една ситна риба, казваха и „цаца“. Та той купуваше от нея и освен това ни пращаше по другите села да продаваме цаца. Добре, но той мене ме правеше като касиер. Аз мерех и теглех рибата и аз взимах парите, а другото момче само ми помагаше. Мина известно време и някой от селяните попитал Ставри, дали е доволен от чираците. А той казал: „Абе единия, добро момченце, не лъже, не краде, ама глупавичко. А пък другото хитро, обаче обича да краде“. Това го чух от селяните. Аз нищо не казах. След като свърши мандрата, той ме взе в Анхиало чираче. Имаше дюкянче чак накрая, където е изгорялата църква на Поморие, продаваше хранителни стоки. Чиракувах му няколко дена и един ден той дойде и носи едно пиле в тавичка, да я занеса на фурната да се изпече. Аз я занесох. След това пак дойде, той остана в дюкяна, а аз отидох да взема тавичката и му я подадох. От дюкяна за втория етаж, където живееше Ставри имаше стълба. Качи се той горе, обядваха те и по едно време той се връща и ми носи тавичката. А в тавичката кокали и коматчета хляб едно-друго и на единия ъгъл едно парченце месо за мене и той ми вика: „Хайде, вземи обядвай“. Казвам: „Добре“. Аз като видях кокалите ми се отяде и по едно време му викам: „Бай Ставре, аз ще взема тук малко дрехи и ще ги пратя на село да ми ги изперат“, защото аз друго нямах освен дрешки за преобличане. Той каза: „Добре“. Вземах торбичката и трябваше да мина през центъра на града, защото всъщност имаше само една улица. А от нашето село имаше няколко момченца чирачета в една кръчма и за да не ме видят, аз минах по десния бряг на морето и давай, давай, дето има сега почивни станции, кални бани, солници и отидох направо на село. Макар и да съм бил 7-8-годишен, обаче това нещо, гдето ми подаде тавата с кокалите като на кученце, ми се видя толкова противно, че аз го напуснах и се върнах на село. Защо да не ми сложат в една чинийка да се нахраня като човек. Мама копаеше там на лозе - така го казваха, но то не беше лозе, а камънак. На богатите им се падаха хубави места, посадиха си лозя, а на нас - на камъните. Бяхме бедни, сираци от войните.
На другата година мама ни пращаше да пасем магарето, телето, прасетата. Мама отглеждаше прасета и после ги продаваше, да може да ни изхрани. Един ден излязохме пак, събирахме се 5-6 и повече деца. Добре, но те едно по едно си отидоха. Останахме ние с брат ми само. По едно време мина обед и аз викам на брат ми: „Всичките си отидоха и ние ще си отидем“ и се върнахме на село. Мама като ни видя, вика: „Защо сте се върнали“. Казваме: „Ами всичките деца си отидоха и ние си тръгнахме“. А тя казва: „От днес нататък вие ще пасете и техните добитъци, защото за всеки добитък, който пасете ще ви дават по една крина жито“. А те бяха 29 ли 39 ли добичета, прасенца, магаренца, теленца. И няма как, сутринта излизаме, до кръчмата имаше оградено място, казваха му „капан“, помещение за полския пазач, който пазеше имотите и като хване някое добиче влязло в чужда нива го затваряше там. Брат ми, между другото, като застане до плета и започваше да вика: „Хей, селяни, изпращайте добитъка - свини, магарета, телета...“ А аз в това време, край плета имаше едно кюше, като се свия като някое кученце там, срам ме е. Не зная защо съм изживявал тоя срам. Та мина и това лято. А брат ми обичаше да ходи при един овчар, който свиреше малко на кавал и на гайда. Аз му викам: „Върви да свириш там“. Често пъти го пращах на село, на харманите, нали вършеехме с диканя. Та един ден беше голяма горещина и аз като гледам една от най-големите свини, които пасях, около сто килограма тръгна към реката. А покрай нашето село минаваше река Ахелой и в нея се вливаше една друга рекичка, та имаше вирове, така ги казвахме ние на село и там имаше много камънаци и тая свиня поради голямата горещина като се хвърли във вира, да знаете само що плач съм изплакал от страх, да не вземе свинята да се удави. Аз не знаех, че свините не се давят и че могат да плуват. Тя от време на време си покаже носа, опашката, ушите, а тя си търси хладина в реката.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×