Jump to content
Ани

5. Гуменки и часовник за Гради; 6. Чифликът и Братството

Recommended Posts

5. ГУМЕНКИ И ЧАСОВНИК ЗА ГРАДИ

През едно лято почнах да уча дърводелство в едно село наречено тогава Ходжамар, сега мина „Черно море“. Бях при един старик-дърводелец. Казваше се дядо Атанас. Той, Бог да го прости, беше много добър човек.
Викаха му дядо Атанас-сърцето. Каквото припечелеше, като отиде в кръчмата и си пийне малко, даваше всичко. Тъй като бях цялото лято при него, той ме направи свой касиер. Като дойде някой да си вземе поръчаните врати, прозорци, шкафче или гардеробче и дава парите, той вместо да ги вземе, вика на купувача: „Дай ги на чирака. Той ми е касиер“. И тъй от дядо Атанас научих малко дърводелство.
На Гергьовден в гр. Поморие ставаше панаир. Като ученици ни заведоха на панаира, оттам отидохме до Несебър с частна кола. Тогава имаше частни коли. Качиха се всички, но понеже за мене нямаше място като ме сложиха на калника, хванах се за фара и така съм пътувал от Поморие до Несебър. В Несебър ни качиха на лодки и така отидохме до нос Емине, откъдето тръгнахме през Стара планина, преминахме селата и слязохме в с. Горица и после се прибрахме в с. Бата.
В с. Бата на Димитровден, именния ден на брат Димитър Вергиев, съсед на сестра Христина от Симеоново, се събирахме на имен ден доста братя и сестри. В неговата къща, на втория етаж имаше две стаи и помежду им коридор. Понеже едната стая не можеше да побере всички братя и сестри, то отваряха вратите и като имаше в двете стаи народ, а имаше един брат възрастен, Петър, той заставаше в коридора и подаваше като диригент, кога да започнем, за да пеем по-добре. Брат Д. Вергиев ни е помагал - давал ни е брашно.
Когато бях свободен, нали бях учил малко дърводелство, почнах да правя кому хомот за добитъка, кому колата поправям, после шкафчета правих, на един бакалин-кръчмар направих десет кошера за пчели.
У нас казваха: „За лудо работи, за лудо не седи“. Та аз работех. На бай Пею изработих един гардероб. Той много го хареса. После съм работил около Несебър. Там имаше блато и това блато, за да го пресушат, трябваше откъм Балкана да се правят сипеи, високи стени. Та там съм ходил да работя. Тъй че докато бях на село ходех и работех. След това почнах да ходя и по селата с брат Васил Долапчиев - зидар и дърводелец и свако Слави Тодоров да работя.
Васил Долапчиев е роден в 1887 г. в Малко Търново, влязъл в братството от 22.111.1920 г. в с. Габерово. Зидар и дърводелец, баща на сестра Бонка, която е майка на Славка, съпругата на Любен Няголов.
Като бях на мандрата при гърка Ставри, той искаше да купува плодове, които после да продаваме по селата. Имаше такова едно село Ахлий. Там имаше голяма общинска градина. В нея имаше много плодни дървета. Като спомена с. Ахлий аз казах: „А, аз го зная“. „Хайде, качи се на коня и иди“, отговори той. А коня, който яздех имаше отстрани по един газен сандък. Аз се бях заблудих, защото преди когато ходех в с. Горица да получавам заплатите на учителите минавах през едно село и мислех, че това е Ахлий, сега Страцин. Добре, но като отидох във въпросното село ми казаха, че това не е Ахлий, а с. Татаркьой. Ахлий било по-далеч на пет километра, шест. Та така както бях качен на коня, отидох в с. Ахлий, напълних сандъците с праскови и ги занесох на село, така че пак не се изложих. Занесох прасковите и като мина един ден ли какво, чорбаджията, макар че беше казал, че съм бил глупавичък, пак ни изпрати с другото чираче да продадем плодовете по селата. Той и за това ни държеше.
Моят господар от Поморие, той беше и бръснар. Той ме караше, като дойде някой, да го острижа или ме пращаше при някой възрастен човек или някое дете да острижа. Деца идваха така, пък и аз да не оставам без работа ги стрижех. Не пращаше хитричкия, но глупавичкия. Например, децата донасяха някое яйце или нещо друго, все заплащаха с нещо.
Ние имахме на село хубав двор, в който мама садеше памук, после дини, пъпеши. Бях 4-5-годишен. Един ден ми се ядеше диня и аз като тръгнах от корен на корен, вместо да си търся зряла диня, аз надупчих всичките дини, да търся червена диня. Обаче наоколо нямаше червена диня, само зелени. Мама пак ми се поскара, но не ме би, а само ми каза: „Втори път няма да правиш това нещо“. А веднъж пък ме извикаха мои другари, хлапаци така, отидохме в лозята и тръгнахме по дерето. По едно време спираме пред един плет и какво мислите, всички няколко души ме хванаха и ме прехвърлиха оттатък плета, вземаха буци и почнаха да хвърлят след мене. Аз не можах да разбера първоначално какво искат от мене, обаче като стигнах до бостана, до дините и пъпешите, те ми викнаха: „Ха сега, късай дини и ги пущай надолу“. Надолу беше така върло и аз викам: „Ама това лозе тук е на вуйчо Янко“. Вуйчо Васил, който беше на Изгрева и вуйчо Янко бяха двама братя. С тях бяхме малко роднина. Пак повторих: „Това лозе е на вуйчо Янко“. „Късай“, викат те и хвърлят пръст, ще ме ударят. И аз няма какво да правя, късах дини и ги пущах и те ги търкалят до оградата, други пък ги вземат и ги дават навънка. Та и до там стигнах. Като че ли за пръв път крадох така.
Вуйчо Васил и вуйчо Янко. Вуйчо Васил бил земеделец и козар. После отишъл в София и бил пощенец на Изгрева. След това бил в Айтос на градината.
Вуйчо Янко, както и леля Комня и свако Слави отидоха по-късно в Айтос на градината и там починаха.
После като малки с другарчетата сме излизали из баира и някои почват да пушат цигари и аз да не кажем на родителите им, те ни хващат, слагат ни на земята и ни пъхват цигарата в устата. Един от тях - Иван Баячев, той работеше в митницата като полицай в Бургас. Аз си бях спечелил 150 лева и като отидох веднъж в Бургас му казах, че искам да си купя часовник. Той ми каза, че има един часовник, който може да ми го продаде за 150 лева. Той ми го даде и аз си тръгнах за село. През целият път вадя, поглеждам часовника и не мога да му се нарадвам. Но като стигнах до село и той спря. Тогава намерих причина, че търся работа и отидох в Бургас. Там го показах на един часовникар да го види и да го поправи. Той ми каза ,че няма време. Тогава отидох при втори часовникар, който го прегледа и каза, че тоя часовник не може да се поправи. Тия часовници ги работели в Русе и ги наричали „Роскоп“. Като нови стрували 80-90 лева, но имали живот около 2-3 години. И аз реших, понеже Иван Баячев беше зет на сестра Радка Бойчева (водеше сестра й) и за да не се разправям по-нататък, отидох до морето и там го хвърлих. Но когато се евакуирахме на село казах на дъщеря му как е постъпил баща й с с мене. Радка Бойчева бе съпруга на ръководителя на братството в Бургас.
Веднъж мама тръгна с леля и свако ми, имаше и други сестри, да отидат в с. Бата, мисля че на вечеринка. Добре, но аз бях малък - хлапак 5-6-годишен тогава и казвам: „И аз ще дойда“. Тогава за пръв път видях как мама се притесни и ядоса, че не я слушам, та ми каза: „Аз трябваше да се омъжа, а че да видиш как щеше да слушаш тогава. А сега не слушаш“. И аз не знам, но като че ли разбрах нещо и тъй както ми каза тя, останах на едно място и те продължиха пътя за с. Бата. Тогава за пръв път видях мама така разтревожена и ми каза това, за да ме засрами пред всички. А това послужи да се спра и да не тръгна с тях.
През 1928 г., нали бях завършил трети клас, тръгнахме майстор Васил, свако Слави и брат Гради за Тополица да строим чешма. В Тополица заварихме и други майстори, дошли от селата. Имаше един брат Пеню Вълев от Ходжамар, сега Рудник. Син на ръководителя брат Вълев от Ходжамар, брат Димитър Петров от с. Карагеоргиево до Айтос и други. Най-голямо впечатление ми направи това, че и брат Борис Николов от София беше дошъл. Започнахме да работим. В това време брат Борис ме извика да му помагам. Като минаха един-два деня ли какво, той ми вика: „Ако искаш ела да ми станеш помощник“, защото имаше работа около него. Отговорих му: „Трябва да питаме майстор Васил, ако той разреши може“. Попитахме брат Васил и той ме предаде тъй да се каже на брат Борис. От него момент, докато завършим чешмата, бях помощник на брат Борис. Между другото брат Борис пишеше всеки ден писмо на сестра Мария Тодорова и влака като почне да пухти от Айтос, то се чува в дефилето, а брат Борис имаше едни гуменки, летни, за екскурзия, които ми даваше и аз като ги обуя, с тях се чувствувах най-добре. Хлапак нали 15-16-годишен, тичам до спирката, чакам влака и като дойде, пусна писмото и пак се върна.
Няма да забравя, като работехме на чешмата в Тополица, че имаше един чорбаджия, който беше противник на братството и минаваше често там. Аз не го познавах, но другите работници ми казваха. Добре, но какво стана, като излязоха дините, гледаме веднъж една кола натоварена с дини. А пътя минаваше на няколко метра от чешмата. Същият тоя чорбаджия спря колата и я даде на полянката където имаше един дъб, повика всичките майстори и каза: „Тези дини са за майсторите и работниците, които работят на чешмата“. Даже по едно време беше изпекъл една фурна хляб и ни донесе хляба на работното място. Същият този човек стана значи приятел поради чешмата.
Като привършихме работата си брат Борис ми обеща, нали му бях помощник, че като си отиде в София, ще ми купи едни такива гуменки като неговите и ще ми ги прати. Взема ми и адреса и дори ми казваше, че ще ме вземат в София, на Изгрева. Аз много се зарадват на това.
През времето когато работихме чешмата на няколко пъти брат Бертоли и брат Лулчев идваха в Тополица. Брат Бертоли беше главният майстор на чешмата.
След привършване работата по чешмата в Тополица направихме братска вечеря. Мина известно време и всички се разделихме. Гради, разбира се чака обещаните гуменки. Ходи 4-5 пъти, може би и повече до гр. Каблешково (преди това Даутлий) да си получи гуменките, обаче уви... остана само спомена как е тичал с гуменките на брат Борис до влака,за да пусне писмото за сестра Мария Тодорова. А пък брат Бертоли, когото очаквах да ме повика на работа, той пък фалирал и станал някакъв издател, мисля, че с брат Лулчев. Стигнало до там, че работилницата и всичко отишло и той заминал за Румъния със семейството си. Отишъл в Букурещ да работи. По такъв начин моето отиване на Изгрева не можа да се осъществи.
Ще кажа нещо за брат Борис. Той обичаше да язди едно магаренце. Добре, но веднъж той се качи на него без самар, без нищо. Но не зная какво му стана на магаренцето, че като ритна със задните си крака и като се надигна - бам брат Борис падна на земята. Смяхме се всички.
Още нещо във връзка с чешмата. Веднъж разговарях със сестра Невянка Неделчева. Понеже брат Лулчев идваше при правенето на чешмата, тя се произнесе, че брат Лулчев бил открил водата за чешмата. Казвам й: „Абе, сестра Невянке, тази вода от край време си извира там, само че беше едно блато и от блатото водата течеше и караше една воденица. Трябваше да се изчисти почвата и да се направи чешмата“. „А, не“, отговаря тя. „Брат Лулчев ходи и той намери водата“. И до днес даже, колкото пъти стане въпрос, тя не може да разбере, че не е права, а аз толкова пъти съм ходил в с. Кавак махала (старото име на Тополица) и никъде не съм виждал такава буйна вода. В селото, на няколко места извират големи извори, направени на чешми или пък нещо забранено да отива добитъка да пие вода и т.н. Значи водата си извира, само че беше блато.
Четох някъде от Учителя, че зидарят работи с един чук, който тежи един килограм. Когато не може да разбие камъка, тогава взема големия чук. А когато и големия чук не помага, тогава употребява взрив. Подобно става и при нашето съзнание. Големите страдания, които преживяваме приличат на взрив. Те взривяват нашето съзнание и така чрез страданията ние се оформяме, ние растем.

6. ЧИФЛИК И БРАТСТВО

Аз имах възможност да ида да работя в гр. Каблешково, в Поморие, Бургас или Айтос, но нали има една поговорка, която казва: „Ако се давиш, удави се в най-дълбокото“. Аз замечтах да ида другаде да работя, но не можех да предполагам, че ида в София. Нещата обаче така се стекоха, че по- късно аз се преселих в София.
През лятото на 1931 г. брат Георги Куртев ми съобщи, да отидем бригада на чифлика на с. Нейчева. Имаше гара Нейчево след Карнобад. Селото беше на името на нейния съпруг Нейчево, а селото Докузев, където отидохме да жънем. Там бяхме от 22.-26 юни на чифлика. Добре, но като свърши бригадата, тъй като аз не бях ангажиран никъде останах на чифлика. Управител на чифлика беше брат Минчо Сотиров, бивш военен. Още преди да почнем да вършеем, казвам на брат Сотиров: „Вземете 2-3 торби цимент и пясък, защото наоколо така се разбило, че водата, която взимаме от кладенеца, който не беше с чекрък, а с една голяма върлина, с един токмак поставен насреща й, се разлива, разкалва се и тя влиза отново в кладенеца“. После бях проверил, че вършачката, с която ще вършеем беше с парен котел, който се кара с пара, така че от тая вода ще трябва да поддържаме вършачката и същевременно да пием от нея. Там бяхме доста народ, нали вършеем. Добре, но това нещо не стана. Като започнахме да вършеем, с кофата от кладенеца почнахме да пълним едно буре, а имаше една циганка и то като беше много горещо, тя даже нарочно правеше, като вземе кофата вместо да я излее в бурето, ще се полее отгоре, за да се разхлади, а тая вода влиза в кладенеца и в това време ние пък жадни няма накъде и пиехме от тая вода. Как не се разболяхме от някоя болест - Господ ни опази.
Та брат Сотиров се отнесе много нехайно към моето искане. За него и приближените му имаше една голяма бяла палатка където се прибираха и вода им се носеше от някаква чешма, а за работниците не беше направено необходимото, за да пият чиста вода. Като го гледах как постъпва правех сравнение между свако ми Слави Тодоров и брат Сотиров и намирах, че постъпките му не са както трябва да бъдат в братството. Иначе брат Сотиров беше добър брат. Той беше от Бургас и в неговия двор беше построен салона на братството където се събираха, събират се и сега братя и сестри, четяха беседи и се подвизаваха духовно.
Сестра Нейчева беше ездач на коне. Някой път се качи на някой кон и обикаляше чифлика, той беше 12 000 декара земя. А имаше и една слугиня, благодарение на която бачо Гради се поддържаше с храна. Преди да тръгне с коня, сестра Нейчева ще вземе и подвари около 1/2 литър мляко със захар
и кафе или какао ли, ще го налее в един термос, а имаше една дъщеря Еленка се казваше, та ще й каже: „Майка, искам да си го изпила това мляко докато се върна“. „Добре, мамо, ще го изпия“, казваше Еленка. Но тя като тръгне, Еленка ще ме извика: „Гради, ела тука. Я изпий, моля ти се, това мляко. Аз не мога да го изпия“. Викам й: „Ама майка ти ще се научи и ще ни пердаши и тебе, и мене“. „Няма“, вика тя. И аз на два пъти взема и го изпия.
Веднъж като вършеехме, счупи се някаква част на вършачката и кой, кой, пратиха мене. А имаха един хубав, голям жребец и ми дадоха писмо, пари и частта, която е счупена. Аз бях ходил няколко пъти до Карнобат. Казаха ми къде да ида и отидох. Поправиха частта. На връщане карам по една пътека напряко, да не е по шосето, което обикаля и от един дол край една рекичка излезе един човек с кон на 4-5 метра пред мене и ми вика: „Ей момче, имал си голям късмет“. Аз почти не разбрах, а той мислил, че съм син на чорбаджийката, да ми тегли куршума, понеже искал да му отмъсти за нещо. Обаче, нали нищо не стана. Отидох на чифлика и занесох поправената част. А пък аз имах долу-горе понятие от вършачка, щото като ученик лятно време помагах на брат Димитър Вергиев, който имаше вършачка, трактор, мелница. Той беше от с. Бата и отначало е помагал на семейството ни. Даде ни брашно, това добре си го спомням. Той беше съсед на сестра Христина, която живее сега в с. Симеоново.
Даже веднъж отидохме да орем с трактора и селата там към с. Горица и аз съм се качил на трактора, вече бях понаучил как да карам трактор. Добре,но вместо на преден ход съм дал заден ход и за малко да смачкам брата на сестра Деспа - Георги Попов. (Георги Попов и Стоян Попов - директора ми, бяха братя.) Георги Попов беше голям комунист и хубав човек. Той беше ходил в Цариград и разказваше, как като минавали по един мост по време на робството, трябвало да плащат за преминаването по моста и те, за да не дават повече пари, се качвали един на друг като на магаре докато преминат моста.
После като видях чорбаджийката сестра Нейчева й разправих, как като пътувах на коня по пътеката надолу, а тя беше една стръмнина така, едва се седи на коня, че един човек изскочи от дерето, прекоси ми пътя и извика: „Момче, имал си късмет“. Извика силно и пак отиде в другото дере. Тя горката заплака и вика: „Ей, добре че не пратихме моя син Зарко“. Последният следваше нещо, та за малко да изям куршума вместо него.
След това, като извършахме снопите, тръгнахме по селата да вършеем и аз прекарах така към два месеца и нещо и един ден викам на брат Сотиров: „Аз ще си отивам вече“, защото предполагах да ида на някоя постройка, да строя и тогава ще взема повече пари. Той ме кандърдисва, тъй било, инак било, говори ми за Учителя и т.н. И аз като нямаше какво да му кажа, му отговорих: „Брат Сотиров, извинявай, ама такъв Учител, за който вие ми разправяте, аз не признавам и от такъв нямам понятие. Тука за стотина души работници ще ни правят млечна попара. Слагат два литра овче мляко и една кофа вода и вика готвача: „Тая заран ще закусите с млечна попара“. А то синя, жива водица. Такъв Учител и такова братство не съществува“. Та аз не останах. Заминах си.
Веднъж като вършахме брат Сотиров и сестра Нейчева ме извикаха и ми казват: „Гради, ще знаеш, че няколко вагона жито, ечемик, ще ги пишем на твое име, на никого няма да разправяш, защото на нас ни трябват пари“. Те имаха големи задължения и не смогваха да посрещнат задълженията си срещу храната. Имаха и скотовъдство, много овце всичко. Като си тръгнах от чифлика ми дадоха адрес, да се отбия в Бургас, където живееха. Там живееше сестрата на сестра Нейчева - Николина Добрева й казваха. „Ще се отбиеш и ще дадеш пълномощно, като дойдат парите от вагоните с храна, да можем да ги получим, защото теб няма да те има“. Та отидох, обадих се на тази сестра Николина, тя пък беше чиновничка там. Тя им водела счетоводните сметки. Тя не ме познаваше. Аз й се представих, а тя ме гледа и вика: „Абе ти ли си Гради Колев Минчев, такъв господин, писали ти толкова вагони жито и ечемик“. Смее се. Като отидох по-късно в София сестра Николина Добрева работеше в Министерството на благоустройството. Тя имаше двама сина. Мъжът и бил голям комунист, обаче заминал в СССР, а пък нея я оставил и бяха разделени. Доколкото си спомням големия й син беше кръстен Ленко, на името на Ленин, а пък малкия Милчо. Той следваше за лекар. Обаче като завърши беше някоя и друга година лекар и след това не зная по какъв начин замина за Америка. Та майка му беше ходила един-два пъти при него. Но след това тя се разболя, отиде на Рила, но стана още по-зле. Тя имаше апартамент на пл. „Славейков“, на 3. или 4-тия етаж и един път ми прати съобщение да отида у тях. Намерих я тежко болна на легло. Тя ми каза: „Гради, отвори гардероба!“ Отворих го. „Виж, там има един пакет за тебе, вземи го“. Взех го и го отворих. В него имаше един много хубав пуловер с дълги ръкави. „Милчо“, каза тя, „на никого не прати подарък от Америка, обаче на брат Гради изпрати тоя пуловер“. Даже още го имам тоя спомен. А чифлика в с. Нейково след 9.IX.1944 г. с 12 000 декара бе отчужден в полза на държавата.
Веднъж като ходехме да вършеем по селата се повреди машината. Трябваше да отида в с. Стралджа, сега навярно е вече гр. Стралджа. Качих се на коня и тръгнах. Обаче за пръв път се качвах на такъв кон. Като излязох от селото, коня не иска да върви. Как не го мъчих, какро не правих, не върви и толкова, като го обърна към селото върви, към Стралджа не иска. Слизам от коня, вървя и го водя, той върви след мене. Като се кача, пак не върви. Значи, от селото до Стралджа не можах до го яздя. После на връщане от Стралджа като тръгнах, той върви и му викам: „Чакай сега пък аз ще те науча!“ Като му ударих една кушия. Викам: „Одеве ме кара аз да вървя пеш, ама сега аз пък ще те накарам да тичаш“. Та и това ми се случи.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×