13. Двата хляба

[Ани]

13. ДВАТА ХЛЯБА

После отново ходих при Учителя и Му казах: „Учителю, трябва да си намеря вече работа. Тук при брат Ради няма вече какво да се прави. Почти всички плодове обрахме“. Тогава Учителят ми каза: „Рекох, слез в града“. Като ми каза така Учителят, аз се приготвих и тръгнах по алеята към града. По пътя настигнах брат Борис Николов, който ме запита: „Къде отиваш?“ Викам му: „Понеже няма вече братска работа, питах Учителя и Той ми каза да ида да си търся работа в града“. „Ела с мене“, отговори ми той. Като вървяхме така и стигнахме до центъра, св. Неделя, отидохме на ул. „Александър Стамболийски“, къде, къде, при брат Бертоли. Той имаше бюро там, бюро „Мусала“. Брат Борис му вика: „Братът е без работа...“ „А, ще дойде при мене“, каза брат Бертоли.

И така започнах работа при брат Бертоли. През това време бях върнал останалия материал от строежа на братството, бях облепил бараката с хартия, както правеха другите, да има приличен вид. Свако си беше заминал за село своевременно. Добре, но наближава зимата и мама трябва да дойде на Изгрева при мене. Обърнах се към сестра Найденка, майката на брат Тодор Михайлов, който работеше в железниците. Тя имаше право на безплатни билети както и да пренася багаж безплатно, мисля че до 200 кг. Нали бяхме близки с нея, помолих я да ми помогне. Сестра Найденка каза: „Разбира се, ще доведа майка ти“. А тя нали е бивала на село, отиде значи и доведе мама с нашия багаж от село. Така започнахме да живеем с мама на Изгрева. Но идва зимата и стана студено. Не можеше да се работи вече на открито при брат Бертоли и аз си останах в бараката. Добре, но готовите пари лесно се свършват. Взех няколко пъти от брат Бертоли в заем. Той ми даде. Веднъж поисках от брат Стоименов, нали е нашенец, бургазлия, но брат Стоименов не ми е услужвал с пари. Още и на брат Иван Илиев съм искал. Викам му: „Брат Иване, дай ми десетина лева да си купим хляб“. А той ми отговори: „Нямам пари, нямам пари“. Пък и на други съм искал, но нали не ги познавах още, срам ме е.

Един ден слизам в града и мама ми казва: „Гради, дай пари да купя хляб за обед“. Пък аз нямам стотинка или може би съм имал някоя стотинка, защото слязох с трамвая до центъра на града, но нямам пари за хляб, имам само за трамвай. Отговорих: „Аз ще отида в града и от там ще видя какво ще правя“.

Като слизам в града, в центъра където спира трамвая на площад „Св. Неделя“, там наблизо има един „Евтин магазин“, „показен“ го казват и до него има едни стъпала. Там имаше на времето един голям железарски магазин на ъгъла. Казваше се Коста Дабо. Там поставяха стъкла. Като стигнах точно до вратата, а аз вървя отвънка, ама гледам един господин ще излезе от магазина с един голям портрет, може би 80/100 см. Дълъг, широк, с рамка и стъкло. Отпред има двама, трима носачи и той им казва: „Колко ще ми вземете до еди къде си, да ми занесете този портрет“. Отговориха: „15 лева“. Пък аз като чух си казвам: Ха, дано не го вземат. Ама къде да се носи, не зная. В Княжево ли, във Владая ли? И подмина той стъпалата където бяха те и аз си спомням даже край стъпалата как минах аз така и му се обадих: „Извинявайте, но дайте да ви нося портрета“. Той ме погледна така и ми го даде. Оттам минахме покрай банята, после слязохме покрай пожарната команда, пресякохме ул. „Раковски“ и после като я минахме, една-две преки ли какво качихме се в една сграда, на втория ли на третия етаж и той ми каза: „Остави тук портрета“. Извади си портмонето и ми даде десет лева. Ех, никога не бях изживявал такава радост. За времето си това беше много. И бързам аз, и отивам на фурната, вземам два хляба, мисля че бяха по пет лева хлябовете тогава, сложих ги в торбичката и отидох направо вкъщи и викам: „Ето мамо“. И никога не ми беше казвала такова нещо мама. Погледна ме, погледна жаловито и каза: „Ти като тръгна от тука нямаше никакви пари и слезе в града. Да не ходиш някъде да крадеш?“ Отговорих й: „Как бе, мамо, как ще крада, носих един багаж, заработих ги“.

Мина някое време и мама ми вика: „Гради, аз ще ида да работя във фабрика „Пепеде“. Анчето Шишкова работеше там и други сестри. Викам: „Мамо, по три дни гладни ще седим, но фабриката няма да те пратя. Няма да ти позволя да отидеш, защото познати и непознати ще кажат: „Гради заведе майка си в София и я прати да работи на фабриката, а той лентяйствува“. Тогава мама се съгласи с мене.