Jump to content
Ани

14. Предсказанието на баба Хаджийка

Recommended Posts

14. ПРЕДСКАЗАНИЕТО НА БАБА ХАДЖИЙКА

Не си спомням добре, къде беше точно, дали не беше на Рила, баба Хаджийка (Мария Епитропова) ми беше гледала на кафе и ми каза: „Ще отидеш някъде на път“. „Да, ще пътувам“, й казах аз. „Ще отидеш на едно място като пред съд. Началника ще бъде един висок черноок човек. Там няма да се разреши въпроса ти. Ще отидеш после на друго място. Там ще срещнеш един нисък, пълен човек. Там ще се разреши въпроса ти“. Това, което ми каза баба Хаджийка го запомних много добре. Не мина много време и ме извикаха в Сливен - войник. Това беше все през 1932 г. Аз се приготвих за път, сложих раницата на гръб и отидох да се сбогувам с Учителя. В тоя момент Той беше в трапезарията при рояла и наоколо Му имаше 15-20 души братя и сестри. Чудех се, какво да правя, за да се сбогувам с Учителя. Беше ми неудобно да влизам с раницата. Но по едно време Учителят дойде до вратата. Аз Му се обадих и казвам: „Учителю, аз отивам войник“. А Той ми отговори: „Рекох, ела в стаята ми“. Отидохме с Учителя в приемната стая.
Като седнахме, аз запитах Учителя: „Какво ще правя с вегетарианството?“ Учителят ме погледна и ми каза: „Ще кажеш, че лекаря ти е забранил да ядеш месо“. Сбогувах се с Учителя и си тръгнах.
Винаги когато помисля за това се чудя, защо Учителят не ми каза това нещо на вратата, а ме извика в стаята, като остави групата музиканти в салона.
После Учителят отново се върна при тях.
Като отидох в Сливен, още като влязох при полковника, гледам го един висок, черноок. Викам си, ето го значи каквото ми беше казала баба Хаджийка. Той ми вика: „Еди коя си рота, кой полк и т.н.“ Аз му казвам: „Г-н началник, аз съм сирак от войната и съм глава на семейство, вън от това тази година се преселих в София. Майка ми е в София, никого не познава. Много ви моля, преместете ме в София. Аз съм жител на София (бях записан в слатинската община)“ „Не може“, каза той, „ще идеш да се облечеш“. Отговорих: „Аз от тука ще ида в пощата да взема телефонен разговор с директора на сиропиталището във Варна, където учи брат ми, да ми изпратят удостоверение, че съм глава на семейство“. Той вика: „Ти се облечи, пък лесна работа“. Викам му: „Аз като се облека, не мога вече нищо да направя, вече е свършено“. А аз нали имах чичо Георги Минчев в Сливен. Отидох с чичо в пощата и дадох покана за разговор с директора на сиропиталището във Варна. Като ме свързаха с директора му казвам: „Аз съм брат на Атанас Колев Минчев, моля ви изпратете ми едно удостоверение, в което да пише както съм глава на семейство“ и си дадох нужните данни като на личната карта, името и прочие. Като приключихме разговора, излязохме с чичо ми. Чичо ми тогава много се чуди и вика: „Селянче си, а пък где ти идва на ума да отговориш така?“ Чакахме един-два дена, нали, да получим отговора. Аз се въртях около казармата в това време, да не мислят, че съм избягал, а те ми викат: „Обличай се!“ Но аз чакам. Като дойде удостоверението аз го представих в канцеларията. „Добре“, казаха и ме изпратиха в Бургас в казармата. Като отидох там и влязох в канцеларията където трябва, гледам писаря един мой познат от село. Той беше капитан, но се беше уволнил и работеше там. Аз му се представих и той ми вика: „Ама ти ли си бе, Гради?“ Отговарям: „Аз съм“. Вратата на канцеларията се отвори и влезе един нисък, пълен полковник. Писаря се казваше Брадичков. Последния каза: „Г-н полковник, ето го момъка, който идва от Сливен“. „Той ли е“, казва, „който не иска'да служи войник!“ Викам: „Г-н полковник, аз не че не искам да служа, но моля да ме преместите в София. Аз съм софийски жител. После майка ми току-що дойде в София, не познава никого. Тя е вдовица и взема двадесет и няколко лева пенсия, как ще живее? После, аз съм сирак от войната, глава на семейство съм, брат ми е в сиропиталището във Варна“. Пък тогава гледаха на нас като комунисти, защото бяхме бедни, не бяхме чорбаджии. „Защо не седиш на село, ами къде е Гюргенчово (старото име на Габерово) и къде е София? Ще седиш на село и ще си работиш имота“. Отговорих му: „Нямам никакъв имот освен едно място и два декара лозе, ама името му е лозе. То е камънак“. „Ще седиш там и ще си го работиш!“, казва той. Отговорих: „Аз ще ви го подаря. Вие хем ще отидете да се разходите, хем ще си го работите, хем грозде ще ядете, нали“. Казвам му още: „Баща ми е убит във войната 1916 г., вие не сте виновен за това, но ако оставите мама да мизерствува в София сама, нямам никакъв близък нито познат, значи вие ще бъдете виновен“. Той се ядоса, блъсна вратата и си излезе. Преди да излезе още викам: „Аз ще си оставя адреса тука, та ако решите да ме пращате в София, да знаете къде да ми пратите съобщението“. Той пак прояви човещина да ме изслуша и си отиде. Капитан Брадичков ми казва: „Абе как може да се говори така на такъв големец, полковник? Той управлява тук бургаските войски, Сливен и т.н. всичко, а ти се държиш така“. Отговорих му: „Аз си казвам истината“. Вземах си багажа и отидох на село. Брадичков пък имаше кръчма на село. Един голям дюкян имаше. Аз бях съвсем малък тогава, но го помня. После се премести в Бургас, но сестра му остана да живее на село. Тя се беше омъжила там.
Като отидох на село, леля почна да ми приготвя партенки, едно друго, нали се готвя за войник. И ето дойде съобщението:“ По ваше желание ви пращаме в София“. Тръгнах аз от село зарадван и свако ми, нали беше ръководител на братството там даде ми десятък да дам на Учителя. В Бургас като отидох и там всички ме познаваха и като стана въпрос, че отивам в София, също ми дадоха десятък. Добре, но като отидох в Бургас, нямам пари да отида до София. Имах пари, но те не са мои, те са пари, които трябва да предам на Учителя и пак отидох в казармата и казвам на Брадичков: „Сега ще ви моля да ми дадете билет, с който да ида до София“. Той ми казва: „Ние нямаме право да ти дадем билет, защото ти не си служил при нас и няма как да те оправим“. Отговорих му: „Ами аз нямам никакви пари. После ако взема в заем трябва да ги върна, пък аз нямам. Мама е в София сега, но ние нямаме пари дори и за хляб. Сега е зима и нямам къде да работя“. Той ме гледа, гледа така, взема телефона и се обади в полицейското комендантство. Трябваше да ида там. Пък аз нали съм работил в Бургас, зная къде е и отивам при началника. Влизам и казвам: „Добър ден. Аз идвам от казармата, праща ме капитан Брадичков, трябва да ида да служа в София. Там ме викат войник, но сега не могат да ми дадат билет. Нямам никакви пари, пък и да ида в София пак нямам пари и няма как да ги върна ако взема в заем“. Той отговори: „Добре, ще наредим“. Беше вече след обед. „Иди“, казва, „вземи си багажа и ела тука“. И аз го гледам така. „Ще преспиш довечера тука и сутринта ще те изпратим като арестант“. Аз му казвам: „Г-н началник, нали вие не ме търсите, аз ви търся. Много ви моля, аз имам къде да спя, защо да идвам тука да спя, да мислят, че съм арестуван. Ами кажете ми в колко часа тръгва влака. Един час преди това ще дойда“. Той ме гледа ,гледа и казва: „Ела утре в шест“ ли нещо такова. Отидох аз, преспах у наши приятели и сутринта отидох, почаках, нямаше го още влака и по едно време казаха къде ще го композират. Застанах аз, дойде влака. Седя отвънка, чакам да дойде полицията нали, ще карат арестанта. Дойдоха, влязоха в първия вагон, първото купе, разположиха се и бай Гради отиде при полицая. Казвам му: „Ето аз съм Гради Колев Минчев“. Полицаят отговори: „А, тука ви има писан“. Викам му: „Аз съм за София“. „Добре, сядай тука“. Оставих си багажа там, торбичка ли беше, куфар ли. Седнах и си викам: „Сега от Бургас, от Айтос, пък и Карнобат и Ямбол там съм работил на чифлика на спирка Нейчево, насам, натам, ще ме видят тука и ще кажат: „Гради арестуван“. Затова се обърнах към началника-полицай, те бяха двама: „Извинете, аз ще си оставя багажа, виждате, че не съм престъпник, ще се разхождам из вагона, да не ме видят някои близки“. „Добре“, отговори той, „ходи където искаш“. Та излязох от купето. Стигнахме Стралджа, оттам се отделиха за Сливен, понеже имаше арестанти за Сливенския затвор и оттам отидохме до Пловдив. В Пловдив се смениха полицаите. Имаше и за пловдивския затвор, но те ги вземаха и по едно време пристига един, само че беше цивилен-агент с една девойка. Седя аз в купето и той влиза, взема от полицая писмото за арестантина, който е Гради и пътуваме. Оттам в София сутринта към 6 часа влака пристигна. Тогава влаковете пътуваха бавно, не като сега. Иска той да ме води в арестантната. Викам му: „Моля ви се!“ А пък доколкото разбрах той с тая девойка искаше да се поразходи и ми вика: „Ще седиш в чакалнята, аз в толкова часа ще дойда“ - да ме предаде. Отговорих: „Добре, тука съм аз, няма да мърдам никъде!“ По едно време пристигна той, агента, но независимо от това, той пак ме предаде в арестантната, да ме извадят, защото час и нещо, два ли, влака е пристигнал, къде ме е държал, нали трябва да отговаря за мене. И като ме бунта в арестантната, то какво да ти разправям, там имаше толкова въшки, просто лазят като мравки, страшна работа. Добре, че дойде по едно време агента, взема ме оттам и с него отидохме до зала „България“, където беше полицията, на ул. „Аксаков“, заведе ме там и ме предаде. В стаята имаше десетина души агенти. А там пушат, стаята пълна с дим. По едно време началника им, който беше там ми вика: „Дай си личната карта“. Пък агента, който ме доведе даде бележката ли, писмото ли на него, но личната карта беше у мене. Дадох си личната карта. Той ме запита: „Ами къде живееш?“ Викам: „Живея на ул. „Опълченска“ 66.“ (Ние живеехме на Изгрева, но там ни водеха, там получавахме писмата си.) И той ми извика: „Е, с какво ви храни дядо Дънов?“ А пък аз откакто бях на Рила, на езерата, докато ме извикат войник работих при брат Бертоли, точно при зала „България“, където има хотел, правихме изкуствен мрамор и като търкахме, ръцете ми пожълтели и отдолу едни мазоли. Та аз си подавам ръката и викам: „Дай да видим кой кого храни, бе? Вижте какви мазоли имам на ръцете си. Тия мазоли нас и вас хранят. Дядо Дънов си има друга работа. Той нас не ни храни. Ние можем да живеем там, нали? Я си дайте ръцете!“, викам. „Моите ръце са жълти от мазоли, а вашите ръце от пушенето на тютюн“. И той ме изгони от стаята като ми даде личната карта и другата бележка и каза, че ме освобождава. Така, след всичко това пак отидох на Изгрева при мама.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×