Jump to content
Ани

34. Евакуацията

Recommended Posts

34. ЕВАКУАЦИЯТА

Много по-възрастни хора си спомням, че след като България обяви война на Америка и Англия последваха бомбардировките над София през 1943 г. Аз работех тогава в Силистра, но си бях дошъл преди един-два дни“ като си бях осигурил за зимата краве масло около 15 пакета, една тенекия мед, 150 яйца, олио и др. Нали имах връзка с работници селяни, с които работех по постройките, те ми ги доставяха. Като стана бомбардировката в София, от всичко, което бях донесъл бях опитал само една лъжичка мед. Какво стана с другото, не можах да разбера. На другия ден се бяхме евакуирали нагоре някъде към Симеоново. Там видях и Учителя с други братя и сестри на мястото където сега е училището на Симеоново. Аз отидох значи с мама до Симеоново, но там нямаше къде и тогава отидох между Симеоново и Бистрица в едни кошари, но имаше и къщи. Попитах чобана. След това пак ходих в Симеоново да видя Учителя и сестра Савка ми казва: „Брат Гради, мисля, че Учителят ще трябва да се заведе в Айтос, на градината. Друг кой ще се наеме, но няма да бъде зле да Го заведеш ти“. Викам: „Добре, ако иска Учителят, да Го заведа“. В това време отидох при Учителя, целунах Му ръка и седнах, приказвахме. Викам: „Учителю, бях при сестра Савка. Тя така и така ми каза да ви заведа в Айтос. Ще взема една таксиметрова кола нали и ще Ви заведа“. Той ме погледна така и каза: „Рекох, погрижи се за майка си“. Отговорих: „Добре, Учителю, понеже ми каза сестра Савка. Аз мисля, тъй като няма къде да се евакуираме, да отида на село“. „Рекох, добре ще направиш“, отговори Учителят. Минаха няколко дни, слязох на Изгрева, спахме една вечер и на другата заран тръгнахме за Подуяне. На Подуяне нямаше много народ, но не беше и малко. Между народа беше и сестра Йорданка, сестра на моята съседка Мария (Йорданка, Мария и Райна бяха сестри от Дългопол - Варненско. Мария беше шивачка, а Йорданка и Райна - милосърдни сестри.) и сестра Стефанка, една куцичка сестра, тя беше телефонистка. По едно време отидох при тях и ги питам: „Къде ще отивате?“ Те отговориха, че отиват към Пазарджишките села където имали близки. В това време пристигна влака. Те ме придружиха и аз качих мама, багажа, качих и тях. Пък имаше и един брат Младенов и дъщеря му Лиляна, които пътуваха някъде за Сливен ли какво и жената на брата беше с тях. Бай Гради нямаше какво да прави, на всяка спирка, на всяка гара слизах и помагах на всички, които слизаха, на възрастни хора снемах багажа им и така стигнахме до Стралджа. От гара Стралджа се отделя влака за Сливен. Там видях един мой познат, архитект и по едно време като излязох вън в коридора препълнен с 5-6 куфара и възрастни хора. А той прибрал майка си, тъща си, негови близки, все възрастни хора за Сливен и аз като слязох на гарата, т.е. на перона почнах: най- напред свалих багажа им и след това почнах възрастните хора и най-после остана една млада жена и като я хванах така за лактите, както беше изправена, тъй както е висок влака, свалих я на едно разстояние от около два метра настрани и тя вика: „Ей, колко хубаво било голям човек да те пренася“. Мъжът й казва: „А, той е наш приятел!“ Та оттам се разделихме. Отидохме в Бургас. Там седяхме един ден мисля у брат Петър Кулиш. Там ни беше седалището, у съдържателя на вегетарианския ресторант. Сестра Пенка ни прие така и на другия ден се качихме на влака за Поморие. В Поморие ни дадоха една каруца, с която отидохме до с. Даутлий, сега Каблешково. Оттам отидохме на село, моето родно село Габерово, сега Гьоргенкьой. Там отседнахме у леля Комня, а сестра Йорданка и сестра Стефанка отидоха у вуйчо Янкови. Там прекараха няколко дни и след това сестра Стефанка понеже беше телефонистка отиде в с. Бата при брат Димитър Вергиев и брат Владимир и там я наредиха в пощата да работи като чиновничка. През това време ние останахме на село и аз често ходех в Даутлий-гр.Каблешково, понеже там имахме роднини, кръстниковци и т..н. Един ден отивам у кръстник Иван, който работеше в общината и го гледам нещо отчаян. Викам му: „Какво си се отчаял?“ Той отговори: „Абе аз не съм ходил в София, а сега ме пращат там да получа някакви електромери“. Това беше срещу Великден. Имаше около една седмица до Великден. Аз помислих така. А той казва: „Не познавам София!“ А пък това беше и по времето на бомбардировките и всички се страхуваха. София беше бомбардирана няколко пъти. Имаше много разрушения. Аз му казах: „Виж какво, кръстник, кажи на кмета и на секретаря да дадат пълномощното на мен. Аз познавам София много добре. Тъкмо ще отида да видя какво става с брат ми“. Брат ми пък го нямаше като тръгвахме и аз му оставих една бележка, на която му пишех, че отиваме в село Габерово. Кръстник ми Иван се зарадва и аз докато бях там се уреди тоя въпрос с командировката, дадоха ми пълномощното и аз още на другия ден си отидох на село, казах на мама и на лелини и заминах за София. Като отидох в София, брат ми разказва, а той имаше много приятели - Стефан Дойнов, Георги Сталев и други и нали бях занесъл 150 яйца в една кошница, масло, мед, събрал всички и понеже са много сложил тавата на печката и маслото, чупят яйца и ядат. Както и да е, аз много се зарадвах, че ги видях там. После слязох в града и там първата ми работа беше да отида в Министерството където уредих въпроса с електромерите. Те ми ги дадоха в няколко кашона. А в София имах един близък, даже бяхме малко роднина, казваше се Атанас Кацаров. Когато през 1928 г. отидох да уча за трети прогимназиален клас, живях у тях. Той имаше в София рибарски магазин. Продаваше риба, маслини, зехтин и т.н. на пл. „Македония“, на ул. „Христо Ботев“ мисля, която отива към гарата. Та отидох при него и го помолих да оставя кашоните с електромерите при него, та тъй да отида в Мърчаево. „Много хубаво“ каза той. (Аз бях работил в магазина разни тезгяха и други работи и се чувствахме близки.) Той беше спал у дома в София докато си подреди магазина. Той ми вика: „Гради, на другия ъгъл, отстрана на спирката на трамвая, който отива към Княжево, там има голяма сладкарница и други магазини. Понеже аз често затварям, най-хубаво ще бъде да оставиш кашоните се електромери в сладкарницата. Ще по помоля да ги сложим там някъде. Отговорих му: „За мене няма значение, там да бъдат щом казваш“. Той отиде, помоли съдържателя, който се съгласи и така аз предадох електромерите, те бяха няколко. Оставих ги там и отидох в Мърчаево. Исках да се видя с Учителя и с братята и сестрите. Учителят се беше евакуирал в с. Мърчаево при брат Темелко. Отидох, целунах Му ръка радостен, че Го видях отново. Между другото Му казах, че съм дошъл в София да получа едни електромери, дори му показах бележката, с която съм ги получил и че съм ги оставил в една сладкарница, която ми е посочил мой близък.
До Великден имаше два-три дни и аз казах на Учителя: „Учителю, сега тъкмо съм дошъл тука, да остана за Великден при Вас, много ще бъде хубаво“. Учителят ме погледна така и каза: „Рекох, по-добре ще бъде да пътуваш, да се прибереш на село“. Отговорих: „Добре, Учителю“. Щом Учителят казва така, аз си тръгнах нали, че трябва да пътувам. После там беше притеснено за спане. Пък и да не се тревожат на село. В Каблешково ще чакат електромерите, а на село мене. И тъй отпътувах. Стигнах в Каблешково, предадох електромерите и оттам си отидох на село. Като отидох на село след един ден ли какво дойде Великден. И после съобщиха по радиото, че на Великден точно е имало голяма бомбардировка над София. Казах си: Брей, добре че Учителят ми каза да си тръгна. Какво щях да правя и много се зарадвах, че Учителят ми спести излишни неприятности.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×