Jump to content

44. Неволи от лъжебратя


Recommended Posts

44. НЕВОЛИ ОТ ЛЪЖЕ БРАТЯ

След като си замина Учителят ръководството на братството се пое от братския съвет, в който влизаха около десет души братя и сестри. Един от членовете в братския съвет беше брат Антов. Веднъж последния като не бил съгласен с някакво решение на братския съвет отива у брат Боев. По това време брат Боев не беше здравословно добре и беше на легло. Брат Антов като няма на кого да си изкара яда, започнал да бие брат Боев. Това нещо се разчу, разтревожи ни и мина някое време и трябваше да започне новата учебна година. Аз мислих много по тоя въпрос във връзка с брат Антов и измислих. Първата беседа, която трябва да посетим, отидох до чешмата където беше портичката, през която минавахме, за да отидем в салона и зачаках, нали сутрин беседите започвах в пет часа. По едно време идва брат Антов с жена си до портичката където седя аз. Казах му: „Брат Антов, сестрата може да отиде на беседа, обаче вие, който се показахте като голям герой, вземахте и бихте един брат, който е на легло, искам да ви видя гърба. Както виждате аз нямам нито бастун, нито тояга в ръка, но искам да се върнете обратно. Няма да ви пусна да отидете на беседа.“ Той в това време тупа с бастуна така и вика: „Аз утре ще ти дам да се разбереш!“ Викам: „Утре, (а наблизо имаше електрически стълб) на тоя стълб може да ме обесите, обаче сега искам да ви видя гърба“. По това време минават други братя и сестри, отиват на беседа и слушат, нали? И той гледа, гледа и като вижда, че е безсилен ще не ще се върна, не дойде на беседа. После гледах по някое време пак идваше с някое негово протеже, да го пази. Аз нямах нищо против това. Исках само да му покажа, че не е толкова силен и че има и други силни.
По-късно бях изгонен като домакин на братския стол под предлог, че съм лъжел и крадял. Пуснаха писма до братствата, в които съобщаваха, че Гради крадял. Брат Куртев като получил писмото го изгорил, а брат Руси Караиванов ми предаде писмото. Аз го пазех, но като ми взеха книгите при обиска взеха и писмото.
Под давление на Антов, който „нали много ме обичаше“ пък може да е имало и други причини, брат Васил Константинов, който беше член на братския съвет беше сменен със сестра Елена Андреева. Мене ме бяха обвинили, че съм откраднал три пружини и ми бяха задържали от заплатата за тях 21 лв. Всичко това беше клевета. Във връзка с тия разпри веднъж разговарях със сестра Елена и тогава тя заплака и ми каза, че била натоварена от братския съвет да ме следи. Сестра брата следи, а вълкът в кошарата си седи.
Това бяха клевети, но както и да е. Като дойде време за отиване на Рила брат Николай Дойнов, независимо от това каквото беше станало между нас, идва при мене и ми вика: „Брат Гради, хайде да ходим пак на Рила, да помагаш“. Отговорих: „Брат Николай, бих дошъл, обаче нямам никакви средства сега“. „Аз“, каза той, „ще поема издръжката ти“. Аз се съгласих. Тогава сестра Ганка работеше още братска работа на Изгрева. И тръгнахме с брат Николай и Ганка на Рила. Тогава брат Коста Стефанов беше счетоводител на братството на Рила. През време на летуването брат Борис Димитров, който страдал от астма, един ден му стана много лошо. (Брат Борис Димитров беше чиновник в пенсионното отделение. Много пъти той ме е молил да му кажа къде съм работил, да ми оформи документите за пенсия, но аз не обърнах внимание на това нещо на времето. После при пенсионирането си срещнах доста трудности и не можах да събера трудовия си стаж напълно.) Като нямаше кой да му помогне казах на брат Янко, а пък последния ще слиза в Гюлечица: „Брат Янко, остави ми най-добрия кон, да мога да сваля брат
Борис“. Брат Янко ми остави, имаше един хубав бял кон, и тръгна напред. Като се приготвих, качих с други братя брат Борис на коня. Конят беше със самар за сведение и при наличността на толкова братя и сестри, само брат Нестор Чуклев ме придружи до второто езеро, да минем най-трудното място до пълното езеро, нали. Там имаше много скали и т.н. После ме остави сам и аз трябваше да се справям с тоя „лек случай“, държейки коня за юздата, да придържам и брат Бориса, който едва седи на самара на коня. Как го заведох до сипеите, там където свършват клековете, там беше много върло, сам не знам как се движим. По едно време като се изправи коня на задните крака, насмалко да падне брат Борис. Аз в това време се сетих и си казах: „Хей, брат Борис си заминава за оня свят!“ (Понеже съм чувал от Учителя, че конете виждат това нещо.) И какво да направя, вързах коня за един клек, вземах брат Борис, той беше с пелерина, сложих го на гърба си и оттам почнах да слизам по пътеката така, само че обикалях както обикалят конете, защото може да се плъзна, та да отиде и брат Борис и аз, да пострадаме. Слязох на полянката долу до боровата гора. Сложих брат Борис на пелерината и аз се върнах. Отвързах коня и тръгнах с него надолу. Като стигнахме полянката пак вързах коня, качих брат Борис на самара и пак полека, полека минах гората, минах Вадата и оттам слязох на хижа „Вада“. По него време слизахме на Гюлечица. Като стигнахме Гюлечица, брат Янко ме чакаше още там. Посрещна ме и брат Коста Стефанов. Той беше на Гюлечица. И тъй оставих брат Борис Димитров на тях и тръгнах за Самоков да търся кола, да мога да го заведа до болницата в Самоков. Той беше тежко болен. Отидох в Самоков, търсих насам, натам, най-сетне намерих една таксиметрова кола. Като се върнах да взема брат Борис на Гюлечица, той беше си заминал вече за оня свят. Качихме го в колата, минахме през Самоков, обадихме се на таксиметровата служба, че трябва да го заведа в София, да не се чудят какво е станало с колата, аз не мислех да го водя чак в София. Бях взел колата за един, два часа колкото да го заведа до болницата в Самоков. Но сега се налагаше да го заведа в София. И така, тръгнахме от Самоков за София. Като наближихме София, минахме покрай Изгрева, спрях на мостчето, отидох и казах на някои братя и сестри, те дойдоха, видяха го. В това време дойде брат Димитър Звездински, те бяха с него големи приятели. Той се качи в колата. Трябваше да минем покрай домът на брат Борис Димитров. Той живееше до университета срещу градината. Отидохме с брат Звездински и той съобщи на родителите му за станалото. Те дойдоха и на всичко отгоре нахокаха брат Гради, понеже им беше жал за сина им, нали. Добре, но аз нямах никаква вина, аз просто прислужвах. Занесохме брат Борис на гробищата и го оставихме в дома на покойника ,понеже трябваше неговите родители да отидат с дрехи да го преоблекат. Та оставихме го и излязохме да се качим в колата с брат Звездински. Обаче като се качихме в колата, шофьорът се мъчи да запали колата, но тя не ще да тръгне. Нещо не предава горивото и мина половин час и повече. Брат Звездински седи и се моли. Вика: „Брат Борисе, моля ти се пусни ни да си тръгнем. Трябва да си отиваме“. Мина долу, горе един час и най-сетне шофьорът се справи с колата. Минахме пак покрай Изгрева, оставих там брат Димитър Звездински и продължих до Гюлечица, докъдето можеше да ме закара колата. Платих на шофьора и продължих пътя си за езерата.
Като пристигнах на езерата бях капнал от умора. Толкова време бях в напрежение, нали. И макар още да беше рано, легнах си и съм заспал в палатката. По едно време чувам някаква сестра вика. А то беше към 10-11 часа вечерта. Аз съм легнал на леглото, но чувам и викам: „Какво има?“ Сестрата се обади, че сестра Йотка ме вика: „Почакай“, казвам. Облякох се и излязох. Викам: „Какво има?“ „Абе аз бях днеска на Мальовица и като се върнах уморена легнах с децата. Обаче сега като се събудих, гледам децата ги няма и се много разтревожих.“ И пак няма кого - брат Гради вика за тая работа. Слязохме с нея до езерото, там имаше запален голям огън. Обаче нейните дъщери Мими и Виолета ги няма там. И питаме и разпитваме и ни казаха най-после, че тука една групичка - хижаря, Анчето на брат Тодор- гледача, брат Георги Стратев и Виолета отишли към чешмичката. Викам на сестра Йотка, тя пък бавно ходи. Аз имах батерийка, с която ходех: „Аз ще отида да ги търся“. Минах чешмичката, оттам тръгнах по пътеката нагоре към третото езеро и по едно време чувам някой говори и като ги наближих светнах с лампичката и гледам нашите хубавици се връщат. Анчето беше първа. Пък там пътеките са не пътеки, а вади, поради това, че водите по някое време са обилни и дълбаят и тя седи. Като отидох до нея, нали тя беше първата й ударих едно шамарче.А тя сигурно не от шамарчето, но тя не е седяла добре на пътеката и падна. След това Георги Стратев се пази да не го бия и него, но никого не ударих. Само Анчето и тръгнахме. Отидохме при огъня.
Понеже Анчето обичаше хижаря, вземала брат Георги и Виолета, нали, та да си пофлиртува или едни други да си правят параван...
На другия ден виждам Мими и я питам: „Абе, Мими, къде ходихте снощи?“ „Ами, брат Гради, аз се разхождах с лодката, бях с някое гадже“. Разхождала се с лодката, а никой не ме питаше, че два дена не бях спал, не бях почивал. Върнах се на езерата, пак неприятности.
Един път така както сме на бивака на Рила, долу имаше много посетители на хижата, гледаме едно момиче се качва на Харамията. Ама отстрани откъм бивака имаше един хребет. Викам: „Никой няма да вика, да не се изплаши“. Обаче, като се върна, то се указа дъщерята на брат Кадиев. Аз й викам:“ Я си събери багажа и веднага да дойдеш при мен“. В това време ме заобиколиха брат Слави Печеников и други. Те и неговите деца бяха също такива палавници. Нали и те имат деца. Викам пак: „Събери си багажа!“ Другите викат: „Какво ще правим?“ Викам: „От тука да си върви в София!“ Брат Янко тъкмо щеше да слиза. „Ама тъй било, тъй било...“ А пък аз мислех да го заведа до езерото долу. Като вземе да слиза по камънаците да го върна. Обаче това не стана... Прибрах се. Викам: „Хайде, тоя път нищо няма да направя“. След това брат Кадиев дойде след няколко дена и казва: „Ама вие тука трябва да купите топки, пък не знам какво, че децата да има с какво да играят“. Викам: „Като искаш да има топки и люлки и забавачки за децата, ще ги изпратиш в някоя детска почивна станция, няма да ми ги пращаш тука, да ни тревожи“. Та имах много такива подобни случаи.
Около 1950 година работих във Видин един фонтан. По него време си бях направил едни обувки, много хубави бяха - цели и много ми харесваха, само цвета им не ми харесваше понеже бяха черни. Но нямаше как, носех ги. По същото време сънувам, че сестра Василка Иванова (сестрата, която живееше на ул. „Опълченска“ 66, която переше дрехите на Учителя и беше около Него. Тя беше от Айтос) ми вземала обувките и ги носи така през една поляна и аз викам: „А, сестра Василка ми вземала обувките“. Аз тръгнах след нея, за да видя какво ще ги прави. Тя като вървя, вървя, взе че ги пусна на земята и по едно време изчезва. Аз отивам и гледам, че те са пуснати в един трап. А пък те са съвсем нови обувки, само че черни, не ми харесваха, нали? Наведох се там, взех си ги.
Същите обувки ги бях изцапал много с кал когато развалях бараката гдето правих фонтана, та бях решил да ги занеса да ги почистят и си бях обул други обувки. Но отидох на фонтана с отговорника на парка, с когото бяхме станали близки, понеже фонтана беше в неговия обсег. Почнахме да разглеждаме фонтана и в това време аз оставих обувките на перваза на фонтана. После тръгнахме с тоя човек да го оглеждаме отблизо, после от по-далеч, да гледаме как изглежда и забравих обувките. Сутринта отивам на фонтана да търся обувките, нали ги бях оставил там като говорих с тоя мой познат, но обувките ги няма. Питах, търсих, но уви, няма ги.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...