Jump to content

19. При възрастните приятели


Recommended Posts

19. ПРИ ВЪЗРАСТНИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Не, бай Иван пенсия нямаше, не получаваше никаква пенсия и интересно е, че през време на комунизма се провеждаха редица избори, пародия на изборите и на него му носеха редовно някакви формуляри, които трябваше да се попълват и там имаше име, положение семейно, социално и т.н. Всички данни трябваше да се попълнят, щото не можеше да идеш дори да гласуваш, без да ти знаят нали родословието напред и назад, встрани и т.н. Всичко трябваше да се попълни и бай Иван, там където пишеше социално положение пишеше „боледува и гладува благодарение на народната власт“. А наистина беше, че той нямаше никаква пенсия, но той имаше много приятели и как да кажа, материално не беше обезпечен, нали, той не знаеше, че на еди коя си дата ще получи средства. Това нещо той нямаше. Но имаше целия кураж да живее така. Не отиде да се моли на никого, на Народната власт най- малко, да иска социална пенсия, не, не отиде да иска от никого. Повтарям, че имаше куража да живее така. Нямаше вече физически възможности да работи където и да било по причина, че беше със здравето не добре, не виждаше вечерно време, както казах. Пък и къде да иде да работи. Но така, аз с него осемте години ги изкарах добре, живеехме. Само аз спях в квартирата си, а живеех на около 50 метра. Аз имах за квартира къщата на Марийка Марашлиева, тя беше съсобственичка със своята леля. Леля й на Марийка. Къщата беше от две стаи. Отначало аз живеех в едната стая, а долу имаше сутерен, който в едната част беше стая, а другото беше мазе, в което държаха въглищата. В тоя сутерен имаше квартиранти. Но те си излязоха и когато те си излязоха аз се прехвърлих в тоя сутерен да живея заедно с тоя приятел Христо, по което време той, аз и Благи бяхме студенти в София и той, Благи си живееше у тях, а пък Христо и аз живеехме в тоя сутерен. Аз ходех и се хранех на обед, вечеря и закуска у бай Иван. Отначало обядвахме във вегетарианския ресторант години наред, но след това аз започнах с бай Иван. Аз му носех продукти и така заедно си готвехме. Това беше пак от полза за мен в интелектуален смисъл, че хранейки се заедно ние пак разговаряхме на най- различни теми и това допълваше непрекъснато моите празноти в интелектуално отношение. Добре, ама Иван Антонов е нещо като един духовен баща. Аз, идвайки от Русе в София нямах никакви знания. Баща ми се грижеше за мене в областта на материалните средства, обаче за интелектуалните, той само се грижеше да ми осигури средства, за да уча. Но той не можеше да ми даде това, което ми даде Иван Антонов. От него аз научих страшно много, ако той не беше не знам, моя интелект едва може би щеше да се развие, но как и какво, какъв път щеше да хване, не знам. Но с Иван Антонов, всичко, което трябваше да науча го научих и мисля, че той ме обичаше. Защо си. вадя това заключение, разбира се години след това. Защото и точно там където аз правех грешки и бях обект на нападки и най-вече от нашите приятели и особено от възрастните сестри, той ме защитаваше. Той вземаше моята страна. А аз виждам, че не съм прав, аз ги атакувам и не съм прав. Но той ме защитаваше. От там си вадя аз заключението, той просто ме обичаше и даже и недостатъците ми беше съгласен да ги покрие, да ги видоизмени, но само аз да съм прав. В русенския край на възрастните хора като ги срещнеш, на възрастния му казваш дядо, ако е жена викаш бабо и идвайки тука продължих тоя си навик. А живея на Изгрева и не съобразявам, че голяма част от нашите сестри бяха госпожици, а пък са възрастни и аз се обръщам към тях:“ Ами, бабо“. А те като се обърнат към мене, като се озъбят, те ще ме ликвидират. А пък аз бях буен по характер. И те понеже се ядосват, аз още повече ги атакувам. И така един ден на Витоша срещам Олга Славчева. На Витоша имаше една колиба от камъни, аз съм един от участниците в строежа на тая колиба и така бяхме го направили, че през зимата да има някъде човек да се преоблече и т.н. Тя беше трагедия, една катакомба, но все пак на възрастните им създаваше някакъв покрив, да не ги духа вятъра. Аз не влизах вътре, но аз пренасях картофите. На Бивака се беше образувал такъв обичай, че неделята, нали няма къде да ходим, взеха салон, взеха всичко, няма къде да се събираме и на Бивака се събираме и носим картофи. Най-напред всеки носи по 2-3 картофа, но после се организира така, че се купуваха картофи предварително. При бараката на Влад Пашов беше изкопана една голяма дупка и се слагаха там картофите и събота вечер аз отивам и напълвам една голяма раница с картофи. Сутринта в неделя с бай Иван отиваме първи. Бай Иван беше и готвач, много добър готвач и на него му беше задължението да направи картофената супа. А пък сутринта да посрещнем всички приятели, аз имах задължението и Благи, и Христо, да заварим всички чайници с вода и да посрещнем хората като идват с вряла вода. И така и правехме.
Една сутрин бай Иван бели картофите, аз глася чайниците, вода, дърва и Христо тича натъй, натъй и виждам, че Олга Славчева пристига. И аз се усмихвам така и викам: „Бабо Олге, заповядай!“ Леле, какво беше учудването ми когато баба Олга застана срещу мене на 5-6 метра и вика: „Повтори, повтори. Какво каза?“ „Ами, бабо Олге, заповядай, какво да кажа друго“. И леле тая баба Олга беше с бастун, подпира се нали като идва, като дигна бастуна и като полетя към мене, ще ме бие с бастуна. Пък какво ще ме бие, аз мога да я вдигна и да я метна, но гледам, че тя е разярена. И се отдръпнах настрана. А тя прелетя край мене, спря се до бай Иван и вика: „Иване, виждаш ли“ и плаче жената, плаче. „Виждаш ли до къде я докарахме, баба да ми вика.“ А бай Иван вика: „Ами като си баба, какво да ти направя“. И тая сестра се пъхна в колибата и там плаче, плаче. Да, ама с тоя плач аз съм на 20 години, къде може нещо да ме трогне, нито нищо. Аз като го ударих така на всички, коя срещна баба, баба Иванка, баба Стоянка, баба Марийка и всички ги бабосвах. Ех, ако е сега няма да го направя, но тогава беше така. И Стоянка Илиева и тя беше от тоя сорт. Ха, да, само че тя понасяше тая работа и въпреки, че й виках бабо, тя беше съгласна. Обаче каква беше работата с нея. Тя имаше комерчески отношения и заради това се съгласяваше. Нищо. При нас стоически понасяше тая атака. Защо? Аз съм от Русе. А тя преди години, може би преди 30 години или колко години е било в Русе и там имаше стопанство, братя Маркови, известни с магазина си и с това, че ползвала се е от благата материалните, които имало и сега вече ги няма. Но останало й в ума, че те освен други неща правят и хубав оцет. И аз когато си отивам през ваканциите в Русе тя все ми заръчва оцет да й донеса. И аз й донасям оцет. Отивам при братя Маркови, вземам от оцета едно шише и й донасям. Един път обаче забравих да донеса оцет и тя като започна да ми се кара, като че ли съм направил кой знае каква грешка. И аз й викам: „Добре, ще ти намеря оцет“. А живеехме вече с тоя Христо. Той ми вика: „Абе стига, що се занимаваш с нея, какво толкова оцет, та оцет. Ще купя от магазина един оцет и ще й дадем. Колко му е сложна работа, може и така“. При второто заръчване на оцет, следващото, никакъв оцет не нося аз от Русе, но вземам едно старо шише, отивам в магазина, купувам едно шише, преливаме го оцета в другото шише и й го занасяме. Те ти русенски оцет. Чакаме какво ще стане. За наше учудване сестра Стоянка възприема оцета като русенски и вика следващия път пак да ми донесеш. Следващият път пак от магазина едно шише, пак сипваме в това и й носим. На тия години как да не й се смееш на сестра Стоянка, че ние й носим фалшив русенски оцет. Тя обаче си го приема като хубав, русенски. Това ни е една от шегите, които ние си правехме и със Стоянка, и с Петър Филипов, и с всички останали образи, които живееха тогава. А те бяха страхотни. Пък за коя изгревянка ли с усмивка да не говорим.
Един интересен образ на Изгрева беше сестра Севда. Коя не знам, но така си я знаехме по туй време когато аз бях на Изгрева. Тя беше вече доста възрастна, малко прегърбена, живееше в тия братски стаи, където живееше Гради, Методи, Пантелей. В една от тия стаички живееше и тя там, около Гита. Веднъж тя ми се оплака, че я болят краката, нещо не е добре с краката и я болят. Аз й викам: „Ами, сестра, в беседите е казано, че краката са свързани с добродетелите. Значи не правиш достатъчно добро. Трябва да правиш добрини. Първата добрина, която можеш да направиш и може да ти облекчи краката е да ми направиш една баница и готово, ще ти минат краката“. „О, брат, ама ти не знаеш, те чак толкова не ме болят“. И така в този случай баница да направи, не. Болките изведнъж преминаха, отказа се от лечението.
После допълнително ще се спрем на всички образи, за които си спомням. Имаше и смешни неща, но сериозните бяха повече стигащи до невероятно заплетени случаи от кармични развръзки. Тук бе Школа - окултна Школа.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...