29. Цочо Диков - Ракитски

[Ани]

29. ЦОЧО ДИКОВ - РАКИТСКИ

По няколко думи сега за брат Цочо Диков-Ракитски. Всички го знаеха на Изгрева като дядо Цочо. Дядо Цочо по това време когато аз бях на Изгрева, той беше около 80-годишен. Брат Цочо е бил много години на Изгрева, може би още от създаването на Школата. Просто не ми е идвало на ум да го попитам за това. С него бяхме съседи, живеехме наблизо. Беше нисък на ръст, с бяла коса и с брадичка. Ходеше обикновено с една раничка на гърба, малка и с нея отиваше на пазара, слага колкото може да носи продукти и се прибира и в ръката му имаше винаги една малка тояжка във формата на бастун, но не бастун, а тояжка. Той е бил дълги години лаборант при професор Консулов. А професор Консулов е бил биолог. Имал лаборатория под Изгрева, близо до „Цариградско шосе“ в тоя квартал,който знаем като квартал „Изток“, това е отсечката между Дървенишкото и Цариградското шосета. Там сега има много блокове построени. Но тогава бяха къщи едноетажни и двуетажни и някъде по-близо там, мисля че и досега стои тая сграда, където е извършвал научните си работи професор Консулов. Брат Цочо е бил при него лаборант. За своите изследвания професора е използвал разни мишки, плъхове и други животинки и брат Цочо му е помагал в тая работа и се е грижил за тия животинки и за други неща, които професор Консулов е изисквал от него. Заплатата му е била много малка и той едва свързвал двата края както казваме. Той е живеел на Изгрева, но къщичката му е била от един сандък три на два метра, нещо такова, който сандък е бил от амбалаж на някаква машина докарана от чужбина в България. Брат Цочо е прибрал тоя сандък, докарал го е на Изгрева без някакви особени промени. Сложил му е някакъв покрив и го е пригодил като барака за живеене. Бил го разположил тоя сандък някъде близо до Дървенишкото шосе, но по-късно го преместил на мястото на една наша сестра, която живеела в Бургас, но имала място на Изгрева и понеже тя не ползвала мястото той я помолил да премести неговата барака на това място. То беше близо до гората. Така с течение на времето брат Цочо добавил някаква барачка до неговата за дърва и други неща. Същността на бараката му беше тоя сандък, на който бил направил един прорез за прозорец и един прорез за врата и така живееше и в тоя сандък преживя брат Цочо до последните дни на живота си. Беше голям два на два метра понеже размерите на една машина не надвишават три, три и половина метра. В такъв мащаб беше неговата барака. Аз съм му ходил често на гости и сме разговаряли с него. Средствата, с които той преживявал са били заплатата му при този професор. Битовият му живот беше в тоя сандък, но той живееше през целия си живот в един друг свят, в света на астрономията. Те бяха приятели с бай Иван и ние двамата с бай Иван си казвахме, че брат Цочо е Кеплер. Но искам дебело да подчертая, че това е наше становище, но не и на Учителя, защото може да е бил наречен така от Учителя, но аз не мога да твърдя това, защото не го зная точно. Външния вид на брат Цочо наистина приличаше на този на Кеплер. Умът му винаги е бил зает с мисълта за астрономията. Образованието му е било трети прогимназиален клас по това време когато той е бил ученик. По-голямо образование не е могъл да получи. Още като ученик и след това като е бил някъде на работа и където и да е вълнувало го винаги небето, движенията на светилата. Той е участник в Балканската война, в Междусъюзническата война, бил е обикновен войник, но мисля, че е бил като санитар. Така е прекарал тия войни. През време на войната и когато има някаква възможност, той се е занимавал все с астрономията и особено го е вълнувало движението на Луната, или както той я наричаше Месечината. Той ми казваше: „Абе, дете, мен все това ме вълнува, как се движи Месечината“. Нямал е възможност да попадне на литература в тая област, която да прочете и да си обясни движението на Луната. Като няма решава сам. започва сам, там в окопите, през време на военните действия на Балканската война, там намира той лист хартия и молив и линия, нарисувал си орбитата на земята и как започва да се движи луната. Мести луната точка по точка и така той открива движението на Луната. Как тя ту влиза в орбитата на Земята, ту излиза от орбитата на Земята. По такъв начин той открил, че луната има 13 пресечни точки с орбитата на Земята. Като разбрал тая работа, понеже не е чел нищо до тогава, не знае, че това движение на Луната е открито отдавна. Взема го и един ден, когато успява да получи отпуска, взема някакво превозно средство и идва в София. Отива в редакцията на някакъв вестник, не си спомням дали ми е казал кой вестник, но отива най-щастлив така и усмихнат им поднася това, което той е открил. Редакторът го видял, разгледал го. Какво е помислил редактора той не знае. Но редактора се обърнал към библиотеката си и извадил една енциклопедия, отворил я на мястото където има дадено за движението на Луната и му показал същата картинка, същия чертеж, който дядо Цочо е направил самостоятелно. И дядо Цочо вижда, че това е открито много отдавна и много се отчаял. И в такъв смисъл се отчаял, притеснил се по-скоро от това, че редактора ще го помисли за плагиат, че той е откраднал това нещо от енциклопедията или от някъде другаде където го има и му го носи като някое свое откритие. Дали така е помислил редактора или не ние не знаем, той не си е казал мнението, той само му е казал, че няма да му публикува откритието тъй като това е вече открито и следователно няма нищо ново под слънцето. Дядо Цочо вижда истината, примирил се с нея, прибрал си чертежа и си е тръгнал. Но истината е, че той без всякакво образование е успял да открие точното движение на Луната, така както е в действителност. По-нататък той непрекъснато, през целия си живот се е занимавал с това. Беше си направил макет, истински макет как земята се върти, как слънцето е в средата, как се движи Луната и имаше обяснения защо Уран, неговото въртене е обратно на всички останали планети и въпреки това пак се движи по същия начин както другите планети. Имаше си свои обяснения, беше написал всичките си становища по тия въпроси с картинки, с чертежи на пишеща машина. Има издадени дребни брошурки с тая тематика. Интересно е неговото споделяне за първата книжка, която е от 10-15 страници, която той е написал. Той имаше един приятел руснак, който се казваше Шапошников и мисля, че в него останаха тия неща. Аз ще стигна в разказа си и за това. Но малката пенсия, която той получаваше на времето от 42 лв. С тия 42 лв. той се хранеше, обличаше, плащаше отопление, осветление, въглища, дърва и от тях отделяше да се печата на машина, да се купува хартия и т.н. Изобщо всички средства, които той получаваше ги даваше, отделяше за себе си минималното за живеене, а останалото даваше, за да върви неговата идея напред и да работи в тая област на математиката. Мисълта ми е, че първата книжка, която той е написал и тя е била отпечатана, той е изживял щастлив миг и казваше: „Дете, а пък да знаеш какъв трепет беше, какво напрежение докато се отпечата и си казвах, един път да се отпечата, да го видя напечатаното и след това с мене да става каквото ще“. И действително, той изживял един щастлив миг, отпечатала се книжката му, колко се е разпространявала това не знам. На каква тема е била? В момента не мога да кажа, но аз притежавам някои от неговите неща, които той ми е дал. А как се подписваше той? Цочо Диков-Ракитски. Да. Това е истинското му име, знам го много добре. Така той продължаваше да живее с тази си вглъбеност и насоченост в астрономията. Много от своите идеи той отпечатва в списание „Природа“. Там има словесни пререкания с известния наш учен Любомир Андрейчин. Аз лично съм чел тия изказвания и на дядо Цочо в списание „Природа“ и на Любомир Андрейчин. Теорията, която дядо Цочо си имаше за движението на светилата, за движението на Луната, движението на Уран и т.н. той си я беше оформил. Идеята му беше оригинална, интересна, но му липсваха математическите доказателства. Любомир Андрейчин го атакуваше тъкмо в тая насока, че всичко,което той казва е интересно, но трябва да го докаже иначе не е достатъчно. А трябва да го докаже с математически средства и образно му обяснява в списанието: „Ами, г-н Ракитски, тая теория прилича на едно бебе, което е родено, но няма дрехи. То трябва да се облече в дрешки, за да може да живее по-нататък“. А дядо Цочо в следващото списание му отговаря: „Ами, г-н Андрейчин, аз ви родих бебето, вие му намерете дрешки и го облечете“. Но Любомир Андрейчин го нападаше в списанието по всички правила на науката и му доказваше, че трябват други средства, не само тия, но му признаваше едно, че дядо Цочо имаше безупречен език и стил и казва: „Стилът му отговаря на един академик“. Така се изразяваше професор Андрейчин по отношение на езика и на стила на дядо Цочо. Така, че той беше оценен много високо по отношение на езика. И наистина дядо Цочо можеше да се изразява на много висок стил и да спори дори на страниците на едно авторитетно списание „Природа“ с професор Андрейчин. Той разбира се е питал Учителя за някои неща, съзнателно, но какво точно, това не ми е казвал. Може да Го е питал, може и да не Го е питал. Нещо, което не знам в туй отношение не мога да твърдя, а само да премълча.

Интересна е една случка с дядо Цочо, която се изразява в един пряк разговор с Учителя. Аз споменах, че той е бил на ръба на минималните материални средства, които имал и се е хранел най-ограничено вкъщи. В същото време е съществувал и братския стол където в трапезарията се е готвело общо и са се провеждали редовни братски обеди. Един ден дядо Цочо по обяд се връща от лабораторията от работа, прибира се вкъщи да се наобядва. Като се прибирал, минавайки край салона се среща с Учителя. Учителят му казва: „Брат, защо не останете тука да обядваме заедно?“ Дядо Цочо смутен, страх го е да разкрие така нещата като смята, че не трябва да се открие никому и да каже същността. Смутен, но няма накъде, признава на Учителя и казва: „Учителю, аз едва успявам да скърпя двата края, едва имам възможност да се храня с минималните си средства вкъщи. Нямам възможност да се храня тука, да си купувам храна от братския стол“. Макар че тя е била на възможните най-ниски цени. Там се е плащало доколкото зная само стойността на самите продукти и нищо друго. Тогава Учителят му казва: „Ами, брат, рекох, Вие пак може да се храните с вашата собствена храна, но елате тука, да се храним заедно. Важното е заедно да се храним, защото тогава душите ни се обединяват“. От което се вижда, че независимо неблагоприятните материални условия по-добре е да се храним заедно, отколкото поотделно, защото това има голямо значение за самите нас. Аз съм чел в една беседа, Учителят препоръчва да се събираме на излети, на екскурзии, на летувания в планината по двама, трима души. По две-три семейства, които да прекарват общо, заедно. Материалните разходи да ги разпределят и дава пример, че той с някакви други приятели е прекарал известно време на планината и казва, че на нас ни излезе по-евтино, споменава дори и цифрата, че им излязло по 14 или по 16 лв. на ден на човек. Получавайки тая препоръка от Учителя брат Цочо започва да ходи да се храни с другите като си носи храната от къщи там на стола на Изгрева.

На 29.Х.1964 г. брат Иван Антонов си замина за другия свят. 2-3 дена след това дядо Цочо идва при мен и ми вика: „Дете, всички говорят ти как си се грижил за брат Иван. Ела тука при мене, искам така да се грижиш и за мен“. А каква му беше мисълта на дядо Цочо? Той страдаше от някаква болест, от лошо храносмилане в дебелите черва. Смяташе, че повече няма да може да живее. Нещо повече. Беше решил, че трябва да сложи край на тия страдания, които му носят много неприятности и потърсил помощта на един свой почитател-руснак Шапошников, възрастен, аз го знам само така, не съм имал възможност да разговарям нещо особено с него. Но този г-н Шапошников е имал някаква връзка в Бърза помощ в „Пирогов“. Уговорили се с дядо Цочо да го закарат там и да го подложат на операция, за да могат да го излекуват от това страдание, което той има. А дядо Цочо се съгласява, защото знае, че няма да може да издържи на операцията и ще си замине. Това той го съзнава много добре. Имайки тоя разговор с г-н Шапошников, той идва при мене и решава, че трябва да си запази трудовете и нещата по някакъв начин, като ги предаде някому. След като дълго разсъждавал на кого, решава, че трябва да ги предаде на мене. Че аз мога да свърша тази работа. Сложил в раницата си всички книги, книжа, документи и т.н., макетите, които имал ги сложил в кашони и един по един ми ги дава на мене и аз ги пренесох в квартирата където живея. Тя беше на около 30-40 метра от неговата барака. Така получих аз цялото му наследство, накрая той ми даде и портфейла си с парите, колкото имаше и вика: „Каквито разходи има да се правят за погребение, за издаване на тия трудове ако изобщо дойде такова време, ето ти тия пари. Дали ще стигнат, но това имам“. Даде и портфейла си да ги съхранявам. На другия ден ще дойде колата на Бърза помощ, за да го закара в „Пирогов“, там да го прегледат и да го оперират. Идва тоя Шапошников с линейката и се качваме на линейката. Дядо Цочо го слагат там да си легне, като е реда за болен човек. Шапошников сяда при шофьора, а аз при дядо Цочо. Ще го водим. В това време идват съседи и гледат, че дядо Цочо се качва на линейката. Питат го: „Дядо Цочо, къде отиваш?“ А дядо Цочо усмихнат вика: „На гърба на месечината!“ Така заминахме и стигнахме „Пирогов“. Беше след обед, когато е бил на смяна познатия лекар на Шапошников. Вкараха дядо Цочо в лекарския кабинет, какви изследвания му правиха, какви прегледи медицински не знам, защото аз не бях вътре. Но след един час дядо Цочо излиза, води го*Шапошников и казва: „Дете, ние трябва да се прибираме“ „Защо, бе?“ „Ами не искат лекарите да ми направят операция, защото казват, че съм щял да умра на операционната маса. Те не искат да поемат такава отговорност“. А той какво заболяване имаше? Той имаше заболяване в червата, по-точно дебелите черва. Това той си го знаеше и се лекуваше по методи, които той си знаеше, природни, но вероятно атаките са били силни и болезнени. Но той не обичаше да занимава хората със себе си и каквото в това отношение ми е казвал, то е било само колкото да обоснове нещо друго, а не, за да се оплаче. Разговорите, които не го вълнуваха и му бяха на сърцето бяха изключително за астрономията. Нали има изказвания на Учителя в тази област. Той не е записал тия изказвания на Учителя в областта на астрономията, тези изказвания не знам дали е записвал, но трудовете му в тая област си бяха лично негови. Може да е вмъквал нещо идеи, които е давал Учителя. За мене той беше един ученик на Учителя, който се мъчеше съвсем съвестно да следва идеите, които дава Учителя. Нали дотолкова, доколкото той има възможност да го прави. Никога не е искал да се покаже като нещо голямо, че е най-добрия ученик, нямаше такова тщеславие, самолюбие. Той си знаеше мястото, просто, че тоя живот, съдбата го е хвърлила така там накрая според него, но нямаше претенции да блести и да бъде напред.

И той се връща от „Пирогов“. Така приключи с „Пирогов“, но сега линейка за обратно движение няма, г-н Шапошников ои отиде и аз трябваше да се занимая с дядо Цочо, с трамвай ли се върнахме или с такси, най-вероятно с трамвая сме се върнали, защото и аз в ония студентски години и аз нямах средства за таксита. Но с трамвая полека-лека се прибрахме. Дядо Цочо продължи да си живее в бараката. Така, така мина един месец, минаха два, минаха три, дядо Цочо въпреки своите очаквания не си заминава. Така след известно време той започна едно по едно да си прибира нещата и си прибра всичко, което беше при мене. Разбира се най-напред му върнах портфейла с парите. Не зная колко пари е имало вътре, нито съм го отварял, след това и другите неща. После той ми подари единия от трудовете си, единия си го спомням, че беше хубаво подвързан, написан на пишеща машина, вътре със снимков материал и т.н. Притежавам част от трудовете на дядо Цочо. За негово огорчение трябва да кажа, че не съм отделил време да преглеждам, така мимоходом някои работи съм прочел, но изобщо така да го взема и да го прочета от начало до края не съм го направил. Няма ли някакви опитности написани там? Не, това е изключително само в астрономията неща, опитности с Учителя е това, което сам съм казал. Може и друго да ми е казвал, но аз не си спомням в момента. Дядо Цочо от тоя момент нататък живя още четири години. Но моята съдба беше такава, че аз отидох да живея на друго място и малко така се поотдалечих. Рядко се виждахме с него и денят, в който той е починал аз не съм бил близо до него и не знаех, аз научих след това, така че той отначало искаше аз да бъда много близо до него. В тия моменти когато той си заминава, но станаха така събитията, че аз не бях далеко. Но знам, че четири години след това време 1968 г. или 1969 г. не мога да кажа точно, но той си замина. А предполагам, че всички тия работи, които той искаше да остави при мене, може би ги е оставил при този Шапошников, който беше негов почитател. Неговите дири после се загубиха.