8. Комунистите и бъчвата. 9. На Рила

[Ани]

8. КОМУНИСТИТЕ И БЪЧВАТА

Имаше един приятел, казваше се Георги Патников. Той не е от Братството, ама ни симпатизираше и решил един ден да отиде при Учителя. Свършил си работата в София, за която отишъл и ето го на Изгрева. Но Учителят три дена не го приема. На четвъртият ден наново отива и си рекъл, че ако и днеска не го приеме Учителя, то след обед заминава за Петрич. Случва се така, че като отишъл на четвъртия ден на Изгрева, то Учителят сам го посреща пред Салона. Разговарват се за едно друго и между другото Патников Го запитва: „Учителю, тия комунистите много напреднаха. Уж са безбожници, а пък много напреднаха. Преминаха през Румъния и България, преминаха през Сърбия и ще прекосят цяла Европа. Как стана така, че уж са безбожници, пък дойде Силата у тех?“ Учителят го изслушва и му казва: „Рекох, те комунистите са сега, като една бъчва стегната отвън с обръчи. Ама като му дойде времето, като грейне слънцето, ще паднат обръчите, бъчвата ще се разсъхне и те сами ще паднат и сами ще се ликвидират. Ама първо трябва да се изпие бъчвата, що има у нея.“ Разговорът с Учителя приключил. Върна се Георги у Петрич и ни разказа всичко за бъчвата. Всички я запомнихме тая случка. Другите измряха, останах само аз да я помня. Изминаха 45 години от тогава. И бъчвата все пълна и обръчите все я стягат. Грее всяка година слънце, ама тя не се разсъхва, защото е пълна. През тези 45 години комунистите все управляват, защото бъчвата е пълна и обръчите я стягат. Но накрая бъчвата се изпразни, а всеки знае как и по какъв начин става това. И понеже всяка година грее слънце накрая тя се разсъхна, обръчите сами паднаха, ребрата от бъчвата сами паднаха и накрая се сбъднаха думите на Учителя, че „те сами ще паднат“. Така първо бъчвата се изпи, второ слънцето я напече и трето бъчвата се разсъхна и ребрата на бъчвата паднаха на земята. Дойде 1990 г. и Съветската империя се разпука по шевовете и сама се разруши отвътре. Силата що я крепеше тази империя се оттегли и изчезна. А като няма Сила, нищо не става. И ако е останало нещо, то от това нещо накрая нищо не остава. Това го видяха всички.

А аз останах до края, за да видя как тази случка се сбъдна и тази приказка за бъчвата излезе верна и трябваше тази приказка някому да я разкажа. Защото всички приказки разказани от Учителя по Негово време се сбъдват и от приказки стават на истински случки и истински събития. А събитията се завъртят и времената дойдат, че да се изпълни всичко онова що е изрекъл Учителят пред человеците за съдбините на света.

Мене ме викат Крумчо Божинов от Петрич. Като кажат Крумчо, знаят че само един Крумчо има и той е от Петрич. А вие ще знаете, че аз съм този Крумчо дето ви разказах приказката за бъчвата. Що била четиридесет и пет години пълна и чак накрая се разсъхнала, за да се сбъднат думите на Учителя.

9. НА РИЛА

През 1949 г. отидох за първи път на Рила. Минах през Самоков, оттам през с. Говедарци. Питах хората по пътя, кой е пътя за 7-те езера и те ми го посочиха. Тръгнах и вървях доста дълго време. Казаха ми още, да вървя все в дясно по реката. Вървях, радвах се на красивата природа и си пеех. На едно място гледам в ляво хубав, изработен път. Тръгнах по него. Но ме обзе някаква тъга. Радостта, която имах изчезна. Вървя нагоре по пътя и в далечина-та гледам мечка седи и като че ли мене чака. Ами сега? Назад няма да се връщам. Човекът е по-силен от всичко. Той може да мисли. Викам Учителя на помощ, правя молитви, да мина благополучно. Ето наближавам до нея... и из-веднъж гледам, а то какво било... дънер. Посмях се на себе си. Пак ме поста-виха на изпит. Отминах, но притеснението не ме напуска. Спрях за малко, въртя се наоколо и гледам по едно време към реката: двама души се хранят. Поздравих ги и ги попитах, този ли е пътя за езерата. Единият отговори, че е този. Но аз не почувствувах никакво облекчение. Другият ме запита, за кои езера? Отговорих, за 7-те езера. „А, не е този“, отвърна той. „Този е за Урдините езера.“ „Сега ще трябва да се връщам чак долу“, казах аз. „Не, няма да се връщаш. От тука нагоре ще се качиш и като стигнеш най-горе като погледнеш ще видиш пътя, който е оттатък.“ Така аз се изкачих по стръмното и оттам излезнах на пътя и се успокоих.

Отидох на езерата. Там ме посрещнаха братя и сестри. Попитаха ме, понеже беше вече късно, дали има къде да спя. И наистина, аз нямах палатка като другите и нямаше къде да спя. Но някой ми каза, че там е палатката на брат Димитър Звездински, който бил на екскурзия с други приятели. Досега не са се прибирали и навярно са останали да спят в някоя хижа. Аз се настаних в палатката. А там имаше и една чиния ядене оставено от яденето от общия обед. Аз бях гладен. Изядох манджата, благодарих на Учителя за всичко, легнах си и заспах. През нощта някой ме събуди и попита: „Кой е тука?“ Аз се обадих и запалих свещта. Звездински влезе, легнахме двамата и се завих-ме с одеалата. Но братът полежа и стана като каза: „Аз съм мокър, ще отида в кухнята да се суша.“

Ето по какъв начина работи Учителя. Той постави мечката, да ми изпи-та вярата, Той нареди да има хора, които да питам, за да не сбъркам пътя, Той накара единия от двамата, които се хранеха да ме запита за кои езера съм тръгнах, Той ми даде и палатка и храна.

Веднъж отидохме две сестри и трима братя до хижа „Иван Вазов“ за храна и там бяхме до 7 часа вечерта. Питам ги: „Тук ли ще спим или ще си отиваме при нашите палатки на второто езеро?“ Решихме да тръгнем. Дока-то се изкачим до връх Острец се стъмни. С мъка намерихме пътеката за на

долу към 6-тото езеро и слязохме бавно до 3-тото езеро, до рибарника. Внезапно ни освети един прозрачен балон - елипсовиден. Дълъг около 6 м и широк до 3 м. Мина пред нас и изчезна. Не усетихме да се допре до нас. Питам другите: „Видяхте ли това кълбо?“ „Видяхме“. „Човек видяхте ли?“ „Не“. Казвам им: „Това са светлите същества, които ни придружават, светят и пазят!“

Трябва да ви кажа, че тук, на това място на рила ми се даде видение: Край езерото се играе Паневритмия. Горе на високо до Харамията седи Учителят, грамаден, величествен. Паневритмията достига до Него. Наоколо цялото пространство пълно с хора - хиляди, хиляди. Помислих си за това, което е казал Учителят, че тук ще идват самолети от цял свят и ще се играе Паневритмия.

Друго видение: Учителят стои върху висока могила - голям, величествен. В дясната си ръка държи голяма Библия, а в лявата бяло знаме дълго стотина метра. В тоя момент духа силен, ураганен вятър и знамето плющи хоризонтално във въздуха. Казвам си на ума: Така устоява Учителят за нашето спасение.

Друго видение на Рила: Пристигнахме с един наш брат на хижа „Мусала“ към 4 след обед. Последният изяви желание да обиколи наоколо и излезе от хижата. Понеже той идваше за пръв път, аз си казах, че може да се заблуди някъде, затова излязох от хижата, но брата не го видях. Тръгнах полека нагоре към „Сфинкса“. Изкачих се на билото. Там духаше силен вятър. Слез- нах малко по-долу и почнах да се моля за брата, да се завърне благополучно. Тогава ми се даде да видя следната картина: Учителят Го носят 24 старци и много ангели има около тях. Сетих се, че Учителят казва някъде: „На небето има 24 старци. Сега се гласи двадесет и петия.“

Веднъж тръгнах от хижата в 3 часа сутринта на върха Мусала с фенерче заредено на ток. Като стигнах до езерото над хижата фенерчето угасна. Ами сега какво да правя. Пътеката не се вижда. Тъмно е. Почнах да се моля: „Учителю, не ме оставяй тук да мръзна, помогни ми да стигна върха за изгрева.“ По едно време виждам като че ли се зазорява, пътя почва да се очертава все по-ясно. Стигнах до заслона. Чак тогава почна да съмва. Качих се на върха, имаше чуден изгрев и наоколо хоризонта бе опасан с ярко светла дъга от всички цветове. Вълшебна картина. Радвах се и благодарих на Бога и Учителя за всичко, което ми дават.

Друг случай за молитвата. Тръгнахме веднъж от хижа Белмекен за Мусала и вместо да тръгнем направо в дясно, тръгнахме на долу. Изминахме доста път. Тогава като видяхме картата, разбрахме, че сме на погрешен път. За да не се връщаме, тръгнахме по посока на дясно и нагоре, но път не намерихме. Решихме да се помолим. Още като казахме „Отче наш“ и отсреща се показа един коняр, който ни насочи към пътя и след малко излязохме на него.

Пак за молитвата. Веднъж тръгнах от „Страшното езеро“ през хижа „Мальовица“ по заешката пътека. Под връх Мальовица слезнах в Урдина река. Изведнъж падна гъста мъгла. Нищо не се вижда Започнах да се моля и не мина много време изведнъж мъглата се процепи в дясно и право нагоре. Ориентирах се и тръгнах. Излезнах точно на салоните. Значи, пак ми помогнаха.

Друг път тръгнах пак от „Страшното езеро“ на горе по Великана. Като стигнах Алпийския лагер тръгнах на ляво по скалите под Попова шапка. Нататък не може. През всичкото време вървях в молитва. Като спрях за малко, местото на което стоях на два метра в диаметър започна да се свлича като лавина. Аз се стреснах и свличането спря. От там надоле са езерата под връх Мальовица. Не вярвам друг човек да се е изкачвал от там. Но светлите същества ме свалиха и спасиха. Ето така работи Учителя с учениците си.