Jump to content

66. СЧУПЕНИЯТ КРАК


Recommended Posts

66. СЧУПЕНИЯТ КРАК

Колкото и да съм се старала да не влагам личен елемент в работата си - това са спомени и лични спомени. И без да искаш и твоята дребна личност изпъква наред с Величавия образ на Учителя. Затова и не описах много слу­чаи от живота си, в които Учителят взимаше участие и израстваше в своя по-голям и по-велик ръст пред очите ми. Имах едно преживяване, в което Учителят взе голямо участие, което обаче нямах намерение да описвам, за­щото беше свързано с много страдание и болка, които не исках да преживя­вам отново, пишейки за тях. Но понеже ми казаха, че някои сестри и братя, които са били край мене тогава или са чули нещичко от мене, са писали в своите спомени нещо и за това мое преживяване, което е без те да знаят да­леч от истината, затова се принуждавам да опиша нещо и аз за това преживяване.

Беше краят на лятото на 1938 г. Отидох за сбогом при Учителя. На тръгване Той ме потупа по рамото и каза: „Герой да бъдеш! Герой да бъдеш!" И ми подаде една голяма червена ябълка с думите: „Да станеш червена като тази ябълка!" Благодарих и тръгнах, но с един смут в душата си: Какво ли ми предстои? Учителят ме подготвя с тези думи.

Още с пристигането ми в село ме почна една лека есенна треска. На 3 октомври отидох в съседното градче за заплата си и неочаквано се простудих силно и заболях тежко. Дойде кака Райна Каназирева от Стара Загора да ме вземе, защото сама не можех да пътувам. Да продължа в това състо­яние до София ми беше невъзможно и останах на лечение в Стара Загора у приятелката си Буча, за което съм й неизказано признателно, и на която не съм се отблагодарила както трябва, но затова пък съм се молела на Бога да я възнагради със здраве и живот, и успех в живота. Лекува ме добър Старозагорски лекар. Държах в течение на болестта си Учителя. Той повта­рял пред сестрите все тези думи: „Няма нищо, ще мине, нека се опече питата. Като се опече питата, всичко ще мине". Аз тълкувах по своему тези думи и хабер си нямах за истинското им значение. Казвах си: Учат ме нещо, имам нещо да науча, да придобия - вяра, търпение, смирение и какво ли още не си мислех. След месец боледуване станах „кожа и кости". Да се върна в село срещу зимата при лошите условия, които имат там, беше невъзможно. Лекарят, който ме лекува, в комисия с още един лекар ми даде четири месе­ца отпуска, да се поправя и през пролетта да се върна в село. Веднага след като се оформи отпуската ми си отидох в София и прекарах зимата близо до Учителя. Веднага си намерих мебелирана стая на Изгрева и аз весела и доволна, но още много слаба на втория ден още от пристигането ми отидох с една малка група на Витоша.

Денят беше 14 ноември 1938 г., мек, слънчев, лазурен. Витоша не беше съблякла още своята златиста есенна премяна. Бях извънредно доволна, радостна, щастлива дори, че съм оздравяла от голямата болест, че ще бъда край Учителя цяла зима и че сега съм на Витоша. Изкачих се добре. Прекарахме добре и на връщане по сипеите (тогава нямаше серпентини), без да тичам, без да бързам, без да падна, както си вървяхме бавно и спо­койно със сестра Анна Тодорова, обръщайки се да й кажа нещо „храс". Храсна нещо десният ми крак долу в пищяла, аз седнах и извиках: „Счупи ми се кракът". Обградиха ме сестрите и брат Иван Антонов, гледат - счупен, чу­дят се как може така. Но както и да е. Слезе брат Иван Антонов до село Симеоново, докара волска кола до гората, и на черга ме свалиха до колата и от там на Изгрева. Бавно, бавно, пристигнахме късно в 11.30 ч. вечерта. След обед - късно надвечер Учителят се разхождал из^ поляната, поглеждал все към Витоша и казвал на тези, които били край Него: „Готови ли сте за мило­сърдни сестри?" Те се чудели на тези Негови думи. Но после си ги обясниха.

Събудиха се сестрите ми съседки, приеха ме, настаниха ме в стаята ми. Съобщиха на Учителя. Той веднага дошъл, погледнал през прозореца, но не влязъл. Обаче наредил на другия ден рано да извикат народния лечител Г. Воденичаров, да ми намести крака. И след като го намести Учителят дойде да ме види. От тогава в продължение на 40 дни Той идваше през ден. Не про­пусна нито веднъж втория ден да не дойде. Бре, мислят си и си приказват ня­кои сестри, каква е тази душа, та Учителят прави толкова неща за нея. Той за никого досега не е правил това, не е посещавал болните така често. Приказват си и коментират. Какви ли не коментарии не чух. Но Той си знае защо. Когато дойде първият път да ме види Той каза тези думи: „От главата през крака. За да спасим главата, счупихме крака." Аз си тълкувах по своему пак и тези думи. Мислех си: Лекарите ме изплашиха, че имам нещо в белите дробове. Сигурно за това казва така. Счупил ми е кракът, за да излезе този бръмбар от главата ми. Така мислеха и други.

Кракът ми обаче не беше наместен добре и болките не преставаха и не ми даваха мир, не ми позволяваха ни денем, ни нощем да спя. Защо трябва­ше да бъде така когато след всяко правилно наместване болките преставали? Защо с мене стана така - да не се намести крака ми както трябва? Защо, въобще го счупих? Защо всичко ми се струпа така изведнъж над главата ми? Като че цялото Небе бе разгневено на мене. Като че ли съм извършила някакво голяма престъпление. И ровех и търсех в спомените си, в душата си кога и какво съм направила. И питах и питах: Защо? Защо? Защо?

Учителят идваше през ден, но никога не Го оставяха да дойде сам. Имаше, не мога да се произнеса защо и за какво, една постоянна групичка, един антураж около Него, които идваха винаги с Него и аз не можех да си ка­жа и да питам нищо по интимно, нищо от онова, което ме интересува сега, което ме тревожи. И понякога се дразнех на тях, но разбира се, имах доста­тъчно самообладание и самодисциплина, за да се отнеса грубо и нежелател­но с тях. Оплаквала съм се само на някои по-близки мои сестри и братя. Не съм се оплакала даже и на Учителя и да поискам да ги отстрани. Най-после Той е доловил нуждата ми, истинската ми нужда да остана някога сама с Него, за да Го питам и да Му кажа неща, които пред всекиго не бих могла. И ми подари такива случаи. Кога душата се разкрива пред Учителя си, те тряб­ва да бъдат сами. Тогава Му казах и чух много неща. И разбрах, че ми предс­тои голям изпит, че ме чака още по-голям изпит. Точно какъв не знаех, но чувствувах тревога, необяснима тревога. А външно всичко беше много хубаво. Учителят идва през ден, сестрите се трупат по няколко във всички часове на деня, пък и през нощта и се надпреварват да ми услужват и носят кой каквото има и може. Отвориха се сърцата и на много братя, които досега бя­ха затворени за мене, отвори се и моето за тях. Идваха да ми услужват, да ме навидят, да ми посвирят на цигулка, на цигра или да разговорят с мен. Аз бях трогната и възхитена от всичко това. Трогнат и възхитен беше и лечите­лят ми - Г. Воденичаров, който можа да види всичко това. „Такова нещо не съм видял. Само във вашето общество можах да видя да се обгради един страдащ човек с такава любов и с такова внимание", казваше той. Чудех се и аз. И въпреки всичките ми болки и вътрешни страхове и смут пак се радвах на всички и на всичко и най-много на Учителя, който ме беше обградил с та­кава любов Незабравими ще останат дните и вечерите, когато Той идваше при мене. Още при тръгването Му от стаята Му, болките на крака намаляваха. Аз веднага познавах и казвах: „Учителят иде". След малко Той почукваше на вратата и влизаше сам или с някои други. Сядаше близо до ме­не и започваше разговор с мене или с тези, които идваха с Него или биваха в стаята. Кракът преставаше да ме боли, докато беше при мене. Незабравима ще остане една вечер когато дойде и завари един брат, който обичаше музи­ката и свиреше на цигулка. Цели три часа стоя и говори за музиката. Аз не взимах участие в разговора, но слушах всичко с полупритворени очи. Съжалявам, че не бях здрава и не наех стенография, да запиша този ценен разговор. Братът задаваше въпроси. Записа ли нещо, не зная. От време на време Учителят разтриваше крака си (десния) долу в пищяла, там дето беше счупен моя. За мене нямаше две мнения. Той облекчаваше по такъв начин болката ми. Аз бях трогната и щастлива и мълком Му благодарях. И все се питах: С какво заслужих тази грижа и това внимание. И си отговарях: Сигурно заради страданието ми е. Да го направи по-леко. Но истинската при­чина не открих. На въпросите ми: Защо, защо? Той все отговаряше: „Ще раз­береш". И аз се мъчех да разбера и все нищо не разбирах. Най-после дойде денят да разбера.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...