Jump to content

76. СУРОВИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ БУРЯТА


Recommended Posts

76. СУРОВИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ

БУРЯТА

Беше в едно от първите ни летувания на Рила. Ние с приятелката ми Буча бяхме в една малка нова, триъгълна палатка. Млади и жизнерадостни и винаги вдъхновени, както почти всички млади сестри и братя, прекарвахме тези първи летувания радостни, весели, пъргави, вземахме участие във всич­ки излети и всяка обща работа. Вечер се прибирахме и сладко заспивахме още щом слагахме глава на възглавницата. След един такъв пълен с приятна работа и преживявания ден, сме така сладко и дълбоко заспали, че не сме чули как се е разразила буря тази нощ. А бурите на Рила са нещо забележително, за което ще пиша по-нататък. Колко време е бушувала, не зная, но ни е съборила палатката върху нас така, че тя паднала и покрила леглото ни, а главите ни останали навън. Нищо не сме чули и усетили. Чак ко­гато тя е затихнала и започнало да ръми дъжд, студените дъждовни капки, които падаха по главите ни, по лицата ни, ни събудиха. Разбрахме какво е станало, какво е имало. Придърпахме края на палатката, завихме се през глава да не ни мокри дъжда и се закискахме на дълбокия си сън. Да не чуеш такава буря, която събаря палатки.

Не се мина много време чуваме приятния, познат, мил бащин глас: „Каква е работата, рекох? Как сте?" „Добре сме, много сме добре, Учителю)", обадихме се и двете заедно зарадвани в един глас.

Отварям очи. Учителят надвесен над нас свети с фенерче, оглежда палатката. До Него брат Борис Николов. Той не чака заповед, покана. Здравите му жилести мишци заработиха. Дигна коловете, оправи палатката, няколко чука и тя се изправи на краката си. След туй продължиха пътя си. На другия ден разбрахме, че са обиколили целия лагер и поправили всичките съ­борени палатки. След като се прибрали се изля страшен, пороен дъжд.

Ние не заспахме до сутринта. Разговаряхме и се чудехме на грижата и придвидливостта на Учителя, а за ученика не си спомняхме дори. Тогава центъ­рът беше Учителя.

БУРЯ И СНЕГОВЕ.

Но какво се случи след много години? Учителят си беше отишъл вече. физически от нас. Ние летувахме вече без Него на Рила.

Беше 1950 г. В края на летуването се разрази също голяма буря, която трая цял ден и цяла нощ. - Буря, през деня със дъжд, а през нощта със сняг. Реве вятърът, блъска, напира и събаря, подкопава и дере по-стари палатки. Страхотии! На този хълм, под Молитвения връх, където бях аз, още през деня се събориха и дигнаха няколко палатки. Обитателите им се приютиха в други по-здрави. Тук остана само моята и палатката на Кисьови. При мене не се приюти никой, защото моята беше незакътана отдолу и цяла наводнена. Аз бях на високо легло. През нощта бурята я раздра на две места и натрупа преспи около леглото ми. За чудо само над леглото ми палатката остана здрава и само то остана сухо. Цяла нощ, разбира се, не спах. Изредих по ня­колко пъти всички молитви, псалми, формули, стихове от Евангелието, които знаех. На сутринта бурята затихна. Но беше облачно, мъгливо и студено. Разбрах, че цялата ми палатка от вън е обгърната с преспи сняг. Какво е ста­нало с другите, не знаех. Кой къде е, къде са моите приятелки, не знаех. Лежа, не смея да мръдна от студ и размишлявам: Какво ще стане сега? Как ще се изтъкна от тука? Как ще слезем долу до Говедарци? И т.н... И си въздъхвам: „Ех, едно време Учителят обикаляше след буря палатките, а сега? Знаех, че братята сега ще се отзоват на своите близки. Но кой ще се сети ту­ка за мене на този връх? Аз нямам много близки. Спомних си за Учителя, за брата не помня даже кой беше. Колко е неблагодарен човекът.

Не се мина и половин, един час и чувам мек, приятен братски глас: „Как си, Наталия? Какво правиш? Как изкара бурята?" „Боже! Брат Борис Николов. Как се е сетил? Също като тогава. Ами, че тогава нали той беше, именно, с Учителя? Сега си спомних. Боже! Боже! Кой го доведе? Учителят ли пак? - разсъждавам. Добре съм, Борисе, добре съм", отговарям на

бързо. Няма време много за разсъждения. Той влиза в палатката. Вижда ока­яното ми положение. Пуща няколко шеги (той е духовит), грабва в една ръка постелките ми, с другата ме хваща за ръка и ме завежда в палатката на Кисьови, която е близо до мене и която е съвсем здрава.

Ние приказваме, смеем се, споделяме с Кисьови как сме прекарали. Няма време много за разсъждения. На другият ден си тръгнахме. Размишленията и разсъжденията идват сега, когато събитията се отдалечи­ха по време, но се избистриха в съзнанието. Защо именно с този свой ученик Учителят беше излязъл в оная бурна нощ да оправя палатките? Защо именно този ученик изместваше най-тежките камъни по Рила? Защо именно той но­сеше най-тежките товари по екскурзиите - чайници и др.? Защо именно той будуваше по цели нощи край огнището по екскурзиите на Рила, Мусала, Витоша, Стара планина и поддържаше огъня? Има да си спомняме много „за­що" за този брат. Защо именно и сега се струпа най-големия и най-тежкия товар на плещите му? Аз няма да отговоря, ще кажа само: Господ да го благослови. И да му даде сили и живот да издържи това тежко изпитание, ко­ето негли ще го закали за онзи велик живот, за който го подготвят.

Върху него и върху други самоотвержени братя и сестри, с които Учителят изгради и създаде Изгрева и делото си, се хвърли най-много кал. Но Небето не разсъждава по човешки. Ще мине време, ще се избистрят съзна­нията на хората и тогава те ще ги увенчаят със светъл ореол.

Учителят даде санскритски имена на някои от Седемте рилски езера.

Първото назова Махарзи. „То, казва Той, - отговаря на стомаха на чо­вешкия организъм." Той е най-малкото, най-плиткото и най-топлото. На него­вата височина край него растат още клекове и буйни треви. Около него е ме­ко и магнетично. Край него пасат стада - овце и говеда. Рибари отсядат край него на палатки и отправят походите си за риболов по другите езера. Риболовът, както и ловът въобще и всяко насилие над живи същества и убийство, за Учителят беше ужасно неприятен и Той се опитваше да превъз­питава някои от рибарите, които виждаше, че се поддават на новото възпитание. Така Той откупваше понякога уловените риби и.ги пущаше об­ратно в езерото.

През деня първото езеро имаше по-обикновен вид. Неговата мистич­ност се чувствуваше надвечер, в синкавия здрач, когато денят полупритваря очи. Особено, най-силно се чувствува когато пристигаме от София.

Второто езеро, край което се разполагахме ние с по 100 до 300 палат­ки е по-горе, с по-скалиста и по-разнообразна околност и по-красива. Това е най-красивият кът на Рила, а може би и най-красивият планински кът в България. Чух веднъж един брат, който идваше от Пирин, да казва: „Идвам от Пирин, обходил съм всички планини в България, но по-хубаво от ей това кът­че никъде не съм видял!" И протегна ръката си към меката изящна линия на върховете, които обграждаха това кътче.

Второто езеро Учителят назова Елбур. То отговаряло на черния дроб. То е разляло водите си по-нашироко. Има много плитки места край бреговете, в които децата газеха и си играеха, но има и по-големи дълбочини от първото. Незабравими ще останат разходките ни по него с лодката. Нашите трудолюбиви, предани братя я направиха поръчаха долу в София, до­караха я оттам, донесоха я на рамене, боядисаха я и я подкараха с песен към чешмичката за вода. Дотогава водата за кухнята се носеше от сестрите на ръце и от братята на рамене.

„Колко приятно ни носят вълните...", пеем в лодката. Тя пори плавно чистите води. Пеят край нас водните лютичета, които като бяла дантела ко­кетно са наметнали езерото от единия му край. Лазурът се усмихва над нас. Слънцето трепти. И душата се радва, радва...

А белите палатки накацали околовръст почти по трите бряга на езерото, като чайки, трептят също на слънцето и придават още по-приказен вид на обстановката.

Понякога братята поканват Учителя да Го разходят из езерото с лодката. Тогава ние, по-младите сестри, палави и волни, се събираме за миг на брега близо до палатката Му. Следим с радост разходката и пеем. Пеем „Баркарола" от Вебер, „И скачам аз" от Учителя, „Светъл лъч от горе слиза", „Весел ден" и т.н.... Лодката тържествено се движи, обхожда няколко пъти езерото и спира пред нас. Учителят радостен и доволен поздравява и бързо се скрива в палатката. След малко докато не са се разпръснали изпраща или сам донася някоя голяма кутия шоколадови бонбони или локум - големи локуми, каквито днес няма с лешници и орехи, да почерпи.своите весели и щастливи деца.

На връщане от чешмичката, като вървите по тясната пътечка, спрете се за миг, погледнете отсрещния бряг на езерото. Там брегът е нисък, няма наоколо скали и върхове и се открива далечен хоризонт чак до Витоша. В който час от деня минете, този хоризонт ви привлича, омайва, омагьосва със своите нежни, нежни, най-разнообразни краски и тонове... И ти, обърнал се за миг и погледнал на там, спираш се и не можеш да се откъснеш. Ако някой художник-пейзажист иска да рисува нежноцветист хоризонт да дойде тук. А душата на всеки от нас е такъв художник, който се омайваше от този пейзаж, рисуваше го всеки ден най-разнообразен вътре в себе си и тези кар­тини ще ги носи в себе си през вечността. Мисля, че тази картина е нарису­вана от нашия добър брат-художник Михаил Влаевски с пастел.

Паметни ще останат и вечерите - вечерните огньове край Елбур. Когато припадне здрач и заблестят една по една едрите звезди надникнали в езерото да видят своя лик, те виждат там и огънчетата, които се оглеждат, запалени тук-там между палатките, край които са насядали сестри и братя на разговор и песни.

Централният огън, обаче, скоро привлича всички. Кладата му е голяма. Околовръст е почистено и са наредени пейки, дървета, пънове за сядане. Малко пушек, после огънят Се въззема право и буйно нагоре. Слизат по скло­новете като сенки братя и сестри в топло, вечерно облекло и мълчаливо се нареждат около огъня в очакване. След малко идва и Учителят. Той сяда на определеното място. Сядат и сестрите и братята. Мнозина стоят прави наоколо, защото няма място за всички. Малко мълчание, после започват песните: една, две, три... много песни... Вечерите край огнището бяха посве­тени главно на песните. Понякога, макар и рядко, някои сестри и братя реци­тираха свои стихове или четяха свои разкази, приказки... Никакви разговори. Сам Учителят не говореше. Той е говорил цял ден: говорил е сутринта на върха, говорил е на обед и след обед, говорил е на чешмичката, при някое езеро, където сме били на Паневритмия или на разходка, някъде по пътя, или там, където се е работило нещо. Говорил е край палатката си. И сега мълчи. Вечерите край огнището са свещенодействие. Песните са молитва. Почивките между тях - размишление. Дълбоко размишление, което издига и носи душата някъде високо и далеч... дори до Бога. Най-после - „Добрата мо­литва" или „Отче наш" и всеки се прибира мълком в палатката си за „сладък и спокоен сън", както Той много пъти ни пожелаваше. И наистина, колко бе­ше сладък и спокоен, окрилен от една безгранична Любов.

И какви чудновати и красиви сънища се сънуват там. Ето, например, един: На небесния син купол ярко блестящи златни звезди са събрани в съзвездия, които представляват чертежи, фигури, математически формули, тъй както Учителят ги чертаеше и пишеше на черната дъска в клас. Или пък някоя от дадените от Него формули: „Бог е Л1обов!" „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди" и т.н...

И тука е школа. И денят е школа, и нощта е школа - тихата, звездна и спокойна нощ.

БУРЯ И НОЩИ БЕЗДОМНИ.

Да разкажа ли сега за една бурна нощ? Може би и тя е школа - друг род школа!

Небето е ясно, чисто, кристално. И слънцето от него почти жари. Но ето от запад, като изневиделица се метва един тънък воал от прекрасни бели, леки, перести облачета. Да им се ненагледаш. И ние ги гледаме и им се радваме. А някой познавач на времето по облаците казва: „На вятър са те, на буря. Буря ще има". А друг добавя: „Не видяхте ли снощи какъв беше хори­зонтът при залез слънце - огнено червен? И то показва, че ще има вятър". Не се минава и час от разговора и от запад ни плисва една вълна - въздушна въл­на - вятър. Втора, трета... Започва да става застрашително. Братя и сестри бързат, кой където е да се прибере в палатката си и да я закътат. Стягат въжетата, окопават ги наоколо, затискат с камъни, отвътре нареждат вещи околовръст да няма дупчица от където да влезе вятърът, че влезе ли веднъж, надуе ли я отвътре, тя е загубена. Ако не още в началото, до края на бурята, колкото и да е здрава, тя ще падне или ще бъде разкъсана. И готова или не, всеки се прибира в палатката, застава до входа й като страж и почва борба с бурята. Тя напира, блъска, ти държиш, стягаш, връзваш отвътре, оправяш по­валени вещи и дрехи и т.н.... А бурята реве, бучи, блъска жестоко, яростно, понякога придружена и със силни мълнии, гръмотевици, светкавици... Ад! Същински ад! Страх да те съвземе. Затихне за миг, като че ли да си поотдъхне и събере сили и с по-голяма ярост връхлита. Разгневена е природата, мис­лиш си. Колко е разгневена. Страшен е гневът на природата. Не познавам по-страшен гняв от нейния. Като че ли е решила да те помете. Да помете всичко по пътя си. Защо ли е тъй разгневена? - Най-после се запитваш. Какво ли съм направил? Какво ли сме направили? Почваш да търсиш и своите, и чуждите грешки и почваш да се молиш и за себе си, и за другите. Ние всички сме така свързани, като скачени съдове и злото, и доброто ни е общо, отразява се на всички. А Учителят казва: „Планината - нейната приро­да или нейните духове се сърдят, когато ние престъпваме нейните закони. Тук човек трябва да бъде много внимателен. Да пази чистота и физическа, и духовна, за да не я разгневи". Веднъж Той ни обясни, че една буря тогава би­ла предизвикана от туристи, които минаваха през деня и стреляха за удовол­ствие към скалистите върхове. Оттогава сме забелязали, че винаги когато минават туристи или рибари, които стрелят, след няколко часа се явява буря. И те веднага напускат планината. Но тежко им където ги застигне. По такъв начин тя очиства планината от хора, които не познават законите й и не ги зачитат. И ние, които стоим там по 30-40-50 дни, се стараем да сме внимателни, но въпреки това, почти не минава лято да не се яви поне по една такава буря.

И ти се бориш с бурята, молиш се, питаш се, търсиш грешките си, обещаваш, че ще ги изправиш ако си открил някъде в себе си нещо за изп­равяне и т.н.... Но тя не се подкупва с нищо. Върлува, беснее, лудее от яростно, по-яростно, събаря палатката над главата ти, шиба те с нея жестоко. Или пък я раздере и ти оставаш под открито звездно или облачно небе. А Боже мой! Колко е чисто тогава небето. И колко едри и блестящи звездите. Да не те е страх и да не ти е студено да стоиш и да им се любуваш. Ако ли е пък облачно и вали, тогава тежко ти. Увиваш се победен в разпарцалената палатка и чакаш да спре бурята. Най-после, уморена тя спира. Уморен и ти заспиваш. Когато се събудиш - тишина, тишина, тишина. Такава контрастна тишина! Ни помен от бурята, ни лъх от ветрец. И светлина, светлина, светлина... Небето е тъй прозрачно синьо! И слънцето тъй светло, като че по-светло грее и топли и милва!

Боже, колко е прекрасна планината след бурята и колко сме жалки ние! Тук, там стърчат някои по-здрави и яки, и добре закътани палатки, а дру­гото е повалено. Притичват се братя и сестри от всички страни на помощ и палатките една по една се изкърпват, издигат и подреждат. '

Всичко е тъй хубаво, всичко е като преди. Рила е прекрасна! Ние сме весели и бодри! И доволни! Нито помен от бурята. Само споменът е запеча­тан за през вековете, споменът и може би урокът - в по-чутките души!

За третото езеро, което Учителят назова Балдердару, споменах преди малко, като за най-близко.до второто и с обширна до него мека поляна, на която обикновено, почти всеки ден идвахме да правим паневритмичните упражнения. То не е много дълбоко, широко разляло водите си, огрявано от слънцето цял ден понеже близо до него не стърчат високи върхове, водата му е мека, топличка и мнозина любители на езерните бани идваха тука да се къпят. Поляната до него е обширна, мека като кадифе и осеяна с безброй дребни, розови карамфилчета, представлява голям двор, в който ние идвахме често да се разхождаме и печем на слънце. Близо е и чешмичката ни. Близо до нея е и четвъртото езеро - Близнаците.

Не зная защо Учителят не даде за него санскритско име. Може би, то е, както се казва за децата „дошло е с името си". То само си носи, определя името, то представлява две отделни езера съединени помежду си с тесен и плитък провлак.

Външният близнак е по-широк и открит, разлял водите си между поля­ната на третото езеро и рида, който се възкачва към петото, то е слънчево и се посещава от любителите на баните и рибарите.

Но вътрешният Близнак е нещо съвсем друго. Дълбоко, тъмно и тихо и сякаш страшно, тайнствено. Заобиколено от високи върхове, които са много наблизо и които хвърлят сянка почти през целия ден. От едната страна стър­чи Харамията със своите харамии плъзнали по него със сивите си ямурлуци, калпаци и пушки, от другата страна - Езерният връх и между тях двата, висо­ко било, което ги съединява. И по склоновете на тези върхове винаги има преспи сняг. Към него мъчно можеш да намериш пътечката, то е недостъпно - оградено с големи блокове камъни, изронени от околните върхове. И ти ска­чаш от блок, на блок, ако искаш да навлезеш по-навътре или да го заобиколиш. Колкото отиваш по-навътре, то става по-недостъпно, по-страш­но и тайнствено, мистично. И чистота! И тишина! Като във храм! И ти неволно сключваш ръце за молитва и чакаш някое неземно същество да ти се изяви, защото тъй осезателно чувствуваш нечие неземно присъствие. Тука няма рибари, няма къпещи се. И мислиш, и разсъждаваш, и съзерцаваш. Поглеждаш и в себе си, в дълбочината на своята душа, където е също тъй тайнствено и чисто.

Тук Учителят държа веднъж беседа, когато бяха французите. Насядали по блоковете ние слушахме нечувани слова за чистотата и дълбочината на човешката душа. Имаме и снимка от там за спомен с французите.

Махабур е петото езеро или Бъбрекът, което има форма на бъбрек. То е дълбоко, много дълбоко, тъмносиньо и с още по-чиста, бистра и проз­рачна и по-студена вода. Тук вече няма риби и рибарите не идват до тук. Тука идват само любителите на красотата и овчарите. Пред него има една огром­на поляна с мека като кадифе трева - килим. Много често тука Учителят ни е извеждал за Паневритмия. Гледките от тука са прекрасни. След Паневритмията оставаме на слънце и държи беседа. Тук е дадена и песента „Весел ти бъди". „Тука, - каза Той веднъж, - за в бъдеще ще слизаме с аероплан. Ще идваме за 10 минути от София сутрин да си правим Паневритмията". Кога ще бъде това? Може би следващото прераждане. Може би поколението братя и сестри след нас ще идват, а ние ще присъству­ваме духом. Но, което е казал, то ще стане.

По-нагоре е Сърцето - шестото езеро. Дълбоко и страшно като чо­вешкото сърце, тъмносиньо, по което често плуват заснежени парчета лед и наподобяват лебеди - то има форма на сърце. И за него няма санскритско име.

Тука няма просторна поляна. Скалисти върхове и то ронливи са надвис­нали страхотно над него. Тук не оставаме за дълго. Спираме само за почивка, когато правим по-дълги екскурзии. Тук е място само за малка група или за един, двама души за съзерцание. Тук можеш да потънеш в съзерца­ние с часове и ще се издигне духът ти до шеметни висини. Но сянката прилазя близо до тебе. Ти потръпваш от хлад и прекъсваш съзерцанието.

По ронлива пътечка се изкачваме към седмото езеро - главата - Шемхаа. То е по-малко, по-плитко и по-топло, макар че е на по-голяма височина. Но е открито и цял ден е огрявано от слънцето. От тук се ширва безкрайна поляна.която неусетно води до връх Дамга, от дето се открива хо­ризонт до Пирин. Пирин се възправя пред тебе снежен и горд със своя Ел-Тепе. Струва ти се, че ако простреш ръка и ще го докоснеш. От тука, от Дамка се виждат и Урдините езера, Еленин връх, Рупите, Попова шапка, Мусала и много други малки и големи върхове на Рила.

Кадифе и лазур! И розова омара! И лек сребрист воал! А под краката ти килим от най-ароматната мащерка, която разлива щедро и щастливо аро­мата си под стъпките ни. Особено под Неговите стъпки!

Боже, колко красота си създал Ти за човека! А човекът? Колко още не е достоен той за всичко това. За това е дошъл Той на земята. Да го издигне, да му отвори очите за тази красота и да го направи достоен. Затова Той - 70, 75, 80-годишен, неуморен като младеж върви пред всички и говори, говори, говори... Спира се тук и там с простряна ръка сочи, обяснява, разказва легенди, разказва за невидимите обитатели-адепти на Рила, за невидимите строители-архитекти и т.н...

Там долу е Пазар-дере. А далеч - Калинините върхове с езерото Карагьол. Водил ни е и там. водил ни е и на Еленин връх. Цялата околност е обходена, проучена, обгърната с поглед, възлюбена. Тук всичко е Божие и следователно - наше. Веднъж Той ни го завеща: „Всичко това е направено за вас и Аз, от името на Бога, ви го завещавам!" Колко радост беше тогава. Каква красота! Какво богатство! Ние се чувствувахме тогава най-богатите хора на света. Ние и сега, когато съумеем да се изкачим до тези прекрасни висини по дух се чувствуваме най-богатите хора на света, макар да са ни взе­ли всичко.

Кой може да ни отнеме лазура, слънцето, високите върхове, красотата? Те са наши. Всичко, що е красиво е наше. Защото ние го ценим, любим и му се радваме. Всичко що е тленно може да ни се отнеме, но нетлен­ното - никога!А във всичко видимо е скрито нетленно богатство. Ето, това ни завеща Той! Нетленното! Духа на нещата! Красотата на живота! за което другите хора са слепи. А Той ни отвори очите за невидимото, за красивото, за вечното!

Ако се изкачим до Седмото езеро или до Дамка ние няма да се върнем по същия път, но ще продължим по тесния ръб между Урдините езера и Чанаците. Ще посетим нашия специален любим салон - „Салонът на съзерца­нието", който надвесва скалите си над двата Чанака или както Учителят ги е прекръстил Езерото на Съзерцанието и Езерото на Чистотата и ще се спус­нем надолу през Езерото на Чистотата и ще се върнем на Елбур. Ако пък сме излезли по пътечката към Чистотата, ще се върнем през Седемте езера. Винаги правим кръг.

Та за нас ли да разкажа по-рано? Дали за белия едър равнец, който обича да расте по най-чистите скали към езерото на Чистотата, към езерото на Съзерцанието или към Езерния връх и който е толкова лековит. Зъб ли те заболи, Учителят казваше: „Равнец". Корем ли те заболи: „Равнец". Изстинал лиси: „Равнец".

Та аз съм пропуснала да разкажа за Езерния връх, който се издига над вътрешния Близнак и от който се виждат всичките седем езера или по­етично казано - Седмострунната арфа на Рила, на която свирят или леки зефири, или понякога страшни ветрове и бури. От тук е получил и името си Езерен връх.

МЪГЛИТЕ.

Не съм разказала и за танцуващите мъгли, които като неземни същес­тва размятат нежни бели воали по меките килими на рилските поляни, по си­нята повърхност на кристалните езера или по белите скалисти върхове и съз­дават все по-нови и по-нови, все по-красиви и по-красиви гледки. То е феерия, за която нямам думи. А понякога когато запристъпват от низините мъгли - тънки, гъсти и непрогледни мъгли и като някакво войнство за миг отв­ред ни обградят, тогава е страшно и опасно. Ти можеш така да се заблудиш и загубиш пътечката, по която си тръгнал, да загубиш и другарите си, с които си тръгнал. Тогава само молитвата може да те спаси - сърдечният зов към служителите на Бога, към Разумните същества, обитатели на планината. Те ще изпратят лек ветрец, ще прекратят мъглите в друга посока, над теб ще се ширне синьо небе, а пред теб - заляна в слънчева светлина прекрасната Рила с познатите върхове, езера, поляни и пътечки. Каква радост е тогава! И благодарност!

Една вечер край огнището след кратка музикална програма ни заоби­коли внезапно такава гъста мъгла. Ние попяхме, попяхме и млъкнахме. Нещо ни смути пеенето. Всеки се вглъби в себе си. Настана едно тържествено мълчание. Учителят беше дълбоко вглъбен и Той. По едно време Той наклони главата си надясно. Тя се отпусна като на дълбоко заспал човек и се разпиля меката Му като коприна бяла коса в страни. „Учителят заспа! Учителят заспа!", чу се шепот. „Ами, заспа, усмихваха се някои по-знаещи. - Кой знае каква работа върши. Учителят ще заспи!"

Гледам, наклонил глава, затворил очи, спи, дълбоко спи. Видя ми се по­зата Му неудобна, мъчителна за Него и ми се искаше да отида и да подпра някак главата Му, висяща във въздуха. Но не посмях. Сигурно и у други се е явило това желание, но никой не посмя да се доближи до Него, никой не Го докосна. След няколко минути Той се изправи, стана и каза да направим ве­черната молитва. Прибра се в палатката си Той, прибрахме се и ние. Останаха неколцина само край огнището, на които още не им се спеше.

Не се мина и един час, още незаспала чувам гласа на брат Димитър Звездински, пристигнал с брат си Милето (Михаил Звездински) от Дупница: „Ах, братя, ах, братя, как се бяхме заблудили в тази мъгла. Объркахме пътя. Нито се не вижда. Ами сега? На къде?И как да дойдем до тука? А изморени, изпотени, жадни! От Дупница идем пеш. Как да прекараме нощта в тази сту­дена мъгла на открито? Спряхме се и почнахме да се молим, да викаме към Господа и Учителя: „Господи, Господи! Учителю, помогни!" И хоп, мъглата се раздра, пред нас блесна милото огънче в далечината. Ей, това вашето огънче. Ориентирахме се, взехме една пътечка и ето ни тук. Слава на Господа, слава на Учителя, нашия любим Баща!"

Слушам аз разказа му през палатката - тя беше близо до огнището и ми се искаше да излезна и да му разкажа как Учителят се излъчи. Сигурно то е било в онзи момент, когато са Го зовали. Братята, които бяха край огнище­то му разказаха всичко.

„Милият Учител! Милият Баща. Слава на Господа!" Следваха до безк­рай излиянията на нашия добър и винаги вдъхновен брат Димитър Звездински.

ИЗЛЕТИТЕ.

Няма пътечка, няма кътче, няма тревичка, няма камъче, което да не познава стъпката Му. Той навред из околността ни води. Запозна ни, сроди ни с всичко. Върховете станаха наши приятели. Харамията. Този легендарен връх стана наш любимец. Всеки ден по пътечката му нагоре от езерото на Чистотата търчаха младежи, деца и развяваха бели кърпи нагоре. Даже вечер, намираха се смелчаци, които се изкачваха и от там ни поздравяваха с размахвани запалени фенери.

Езерата ни станаха приятелски близки и родни. Ние и сами ходехме край тях, любувахме им се, вдъхновявахме се, пеехме, свирехме, декламирахме, пишехме стихове и поеми, рисувахме край тях. Прекрасни са пейзажите от това време на нашия брат-художник Михаил Влаевски с пастел и на художничката Цветана Симеонова - акварел. И те - езерата ни обикнаха. Обикнаха ни, защото винаги ни се усмихваха и награждаваха с вдъхновение.

Обикнаха ни и поточетата и изворчетата, които срещахме нагоре обле­чени в незабравими незабравки и омайни омайничета. И преспите, под които цъфтяха бели като сълзи камбанки. Обикнаха ни и рибките, които свободно и волни си плуваха из езерата, когато бивахме ние и нямаше рибари. Те знаеха, че ние не ги ловим. Те подскачаха в игрите си на 10, 20, 30, 50 см ви­сочина над езерото и пак се гмуркаха във водата и описваха концентрични кръгове, които той ни забавляваха. Понякога Учителят откупваше уловената риба от някой рибар и я връщаше във водата на езерото. С това ни даваше пример. По-късно, когато Него Го нямаше вече между нас, някои от нас пра­веха това. Каква ли благодарност са изпитвали тези риби, когато са се връ­щали пак в сладката, студена, бистра вода на езерото? Ако биха имали език, сигурно бихме чули излиянията им като на брат Звездински: „Милият Учител! Милият Баща! Слава на Господа!"

Всичко, до което са се докосвали стъпките Му и ръката Му, е оживявало, възкръсвало, благославяло. Благословени да бъдат и стъпката Му и ръката Му навеки!

Понякога си взимахме храна и обикаляхме всички по-близки върхове и езера за цял ден. А някога отивахме само за Паневритмия. След нея постоим малко на слънце, попеем, поговори ни Учителят и се връщаме за обед на второто езеро, където ни чака топлото вкусно ядене.

Понякога след Паневритмията ни завежда край брега на езерото, наре­дим се по един събути и по даден знак навлизаме наблизо във водата, изми­ваме лицето, ръцете и краката си, правим някакви леки упражнения с плиска-не на вода и когато излезем на брега се чувствуваме като младенци. Това сме правили на по-плитките, по-топлите и по-чистите езера - на „Езерото на Чистота", на външния Близнак и на Махабур - петото езеро.

Много пъти като се върнем на лагера заварваме туристи. Ако са някои по-културни и по-любознателни хора и се приближат при нас с въпроси, Учителят влиза в разговор с тях и им обяснява много неща. Те остават доволни, много доволни и усмихнати се сбогуват. Но, не! Той ги нахрани духовно, сега ще ги нахрани и физически. Поканва ги на обед. „Пет хляба и две риби." Обедът приготвен за 100-150-200 души може да нахрани още десе­тина души. Понякога става обратно. Ние сме на обед, пристигат туристи. Разполагат се за почивка някъде наблизо. Учителят знае какви хора има между тях. Веднага праща дежурните и ги поканва на обед. Те приемат с удоволствие. Топла храна на над 2000 метра височина. Нахранват се и радос­тни се приближават да благодарят на Учителя. Тогава Той ги нахранва и духовно. Започва разговор, който трае с часове. Тези разговори из планини­те Рила и Витоша, па и на Изгрева и навред са стенографирани от нашия неуморим, неповторим, многоуважаван и многообичан брат Боян Боев, който неотстъпно се намираше винаги до Учителя с тетрадката.и молива.

Понякога минават групи с хора от по-ниска култура - крещят, провик­ват се, стрелят, подиграват се с нас и т.н. На тях не обръщаме никакво внимание. Но ако, не дай Боже, се установяха близо до нас, не се минаваше и час и се заспущат мъгли, заприиждат облаци, загърми, затрещи или задуха силен вятър и лагерът се очистваше за миг от тях - от неканените гости.

Много професори, лекари, географи, инженери, геодези, българи и чужденци са ни посещавали, минавайки от там. И са бивали приемани от Учителя. Едно лято мина един професор - чех, със жена си. Те след като се запознаха с Учителя се установиха при нас. Направиха си палатката на бре­га на езерото, близо до палатката на Учителя. Те така се приобщиха към нас, че целия си престой прекараха между нас и от тук предприемаха разните си излети из Рила. Той много често разхождаше Учителя из езерото с малката си гумена лодка. Тогава още ние нямахме нашата дървена лодка.

Всеки по-културен, по-буден човек щом влезеше във връзка с Учителя оставаше възхитен, и възтрогнат от Него и се разделяше със съжаление. Той не се сещаше, че не ще се раздели никога вече с Него. Така бяха попаднали между нас две чужденки-художнички - едната шведка, другата финландка. И дълго след това те кореспондираха с Учителя и с някои от нашите братя и сестри. Той помни всички добри хора, които са влизали в контакт с Него и следи за живота им. И се отзовава щом Го позоват, когато са в нужда. За те­зи неща ще оставя да пишат други, които знаят повече случаите, за които съм чувала да се разказва.

Аз ще разкажа за нашите редовни гости - летовници-чужденци, нашите братя и сестри от Латвия, Литва, Естония, Полша, Югославия, Швейцария и Франция.

Нашия предан брат Петър Пампоров с езика есперанто обиколи една година почти цяла Западна Европа и намери чутки души, будни, които щом чуха само за Учителя, познаха Го, приеха Го и станаха Негови ученици. Те - някои от тях идваха години подред да летуват с нас на Рила. То бяха празници. То беше тържество тогава за тях и за нас. Учителят и Той биваше видимо възрадван, вълнуваше се, стараеше се да им се устрои такова посрещане, такъв прием, че да го помнят през вековете... Биваше щедър и в слово, и в сили, и в средства. Бивахме възрадвани и вълнуващи се и ние и от­варяхме широко вратите на малките си дъсчени къщички на Изгрева, на па­латките си на Рила за тях. Отваряхме широко и сърцата си - нашите славянски, широки и гостоприемни сърца! те не можеха да не откликнат, да не отговорят със същото!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...