Jump to content

І.02.19. ЗА СВ. АНТИМИНС ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ЦЪРКВА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ"


Recommended Posts

https://petardanov.com/files/file/1257-%7B?%7D/

 

 

19. ЗА СВ. АНТИМИНС ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ЦЪРКВА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ"

 

 



От архим. Инокентий
Сборник в памет на професор Ников София, 1940 година
Възраждането на българщината в гр. Варна започва от 1860 г. До това време живеещите в града българи, макар и да са се чувствували такива, били подчинени на местната гръцка община. Но знаменитото църковно-обществено събитие, станало в Цариград на 3 април 1860 г., на самия ден Великден, когато епископ Иларион Макариополски прогласил независимостта на Българската църква и нейното отделяне от Цариградската патриаршия, събитие, което разтърси духовете на българите, живеещи в пределите на тогавашната Турска империя, не закъсняло да се отрази и в гр. Варна. И ние виждаме как българите в града бързат да се обособят в отделна народност и се снабдяват с двете мощни просветни учреждения: училище и църква.

На 11 май 1860 г. е била образувана българската училищна община, която си направила кръгъл печат със следния надпис околовръст: „печ. на бълг. учил. общ. Варна", в първия ред, на втория, до половината, надпис: „соглаае и дерзост", в средата под тоя надпис: „успех", а под него „1860".

След образуването на българската община, първата й грижа била да се створи българско училище за подрастващото поколение. Отварянето на това училище е срещнало голямо противодействие от страна на силните на деня пред турските власти, но въпреки всичко това, училището било отворено на 19 август 1860 г.

До снабдяването на българите със своя църква, последните се черкували е храма „Св. вмч. Георги", гдето богослужението се извършвало на славянски език. Да се служи на тоя език в тая църква е измолил това от варненския гръцки митрополит Порфирия руският в града вицеконсул Ал. Рачински. Това, обаче, не било за дълго време. Скоро митрополитът отказал, поради великденското събитие в Цариград. След тоя отказ, пак по настояването на Рачински, на славянски език, от време на време, се е служило в манастира „Св. вмч. Димитрий", в Евксиноград, игумен, на който бил йеромонах Теодосий-българин от гр. Велико Търново,

След заминаването на Рачински от Варна в 1963 г., българите нямали възможност да се черкуват в гореказаните църкви. Тогава възникнал въпрос са се сдобият с църква, който окончателно бил разрешен в 1865 г., като долният етаж на новопостроеното училище бил приспособен за църква. Когато всичко било готово, иконом Константин Дъновски заминал за с. Хадърджа, сега Николаевка, за да вземе от тамошната църква църковни принадлежности, необходими за отваряне на църквата и извършване на божествената служба, църковните принадлежности били превозени по мръкнало, а през нощта били наредени в долния етаж на училището. Всичко било готово. На 14 февруари 1865 г., на Сирни Заговезни била отворена новата църква с отслужване на св. божествена литургия. На нея са присъствували всички българи от града, както и от близките села. След завършване на божествената служба, учениците, повече от сто души, изпели в църквата песента на султан Абдул-Азис: „Весели се наш народ...", и с това се завършило тържеството с отварянето на първата българска църква в гр. Варна, посветена в чест на Св. Архангела Михаил.

Горното извлечение направихме от брошурата: „Петдесетгодишнина на първата българска църква „Св. Архангел Михаил" в гр. Варна".

В същата брошура авторът привежда едно извлечение от брошурата: Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-джамиси). Дадено на Отца Константин Дъновски, през юношеството му, в гр. Солун, на 10 април 1854 г."

Привеждаме и ние тук това „откровение" на отца Дъновски, за да го разгледаме критически и докажем, че то не е никакво „откровение", а един апокрифен разказ, добре стъкмен за времето си, а може би извлечен от някаква книга, каквито апокрифни книги, с подобни разкази за разгромяването на Турската империя, особено през 18 век, са изобилствували е такива пророчества.

Ето това откровение: „В 1854 г. Константин Дъновски, наедно е трима свои другари, се отправя за Св. гора на поклонение. По пътя от Цариград за Солун, вследствие на едно злополучно повреждане на парахода, с който пътувал, той, заедно с други десетина души, паднали в морето, някои от тях се удавили, а други спасили." („Петдесетгодишнина", с. 12).

Забележка на съставителят: Тук следва дословно цитираният текст на Откровението, което ние не поместваме, защото ще се публикува отделно по оригинала.
Преди всичко, в това „откровение" има вътрешно противоречие. Така, на първа страница в брошурата „Едно откровение", в разговора между Дъновски и непознатия отец, последният, като запитал първия и другарите му от где са и къде отиват, те му отговорили, че са от Варна и отиват за Света гора. Непознатият отец-(1*) казал, че познавал тия места, живял в тях няколко време, като разпитал и за някои лица от Варна. Това бил Йосиф, който е бил владика там (1839-1844). На втората страница непознатият отец, макар че вече знаел от где са събеседниците му, задава пак въпроса: „Желая да се науча от къде си и за какво отиваш в Света гора."

Целият разговор между двамата се води в солунската църква „Св. Димитрий", която е била джамия ,,Кассъма-джамиси"-(2*). Да се води такъв дълъг разговор „при олтаря", е абсолютно невъзможно, защото, преди всичко, църквата е обърната на джамия, били сме в нея през 1904 г. и никакъв олтар няма, а гробът на Св. вмч. Димитрия се намира в едно странично отделение, при самия вход на църквата. Гробът се пазеше от дервишин, който, пропит с религиозен фанатизъм, никога няма да позволи на „гяури" да водят такъв дълъг разговор; непознатият да изважда от пазвата си бяла кърпа, с нещо обвито в нея, да прави кръстно знамение, да го слага пред несъществуващ олтар, да го целува и пр. Всичко това е добре скроено.

Напечатването на „сто и петдесет и три образа - (3*)за божествени жертвеници, според приетия обичай (?!), както и приложението на частица (?!): „мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предаждъ е благочестивим", е кощунство със светинята.
Чудно ми е, как това добре стъкмено „откровение" е намерило място в брошурата

„Петдесетгодишнина" - (4*), написана от един богослов-духовник, който тъй леко се е отнесъл към написване историята на първата българска църква в гр. Варна, като вмъква в тая история небивалици. Ако наистина това „откровение" отговаряше на действителността, покойният г. проф. П. Ников, който написа животописанието на иконом Константина А. Дъновски, щеше да го помести в своя труд. Но нито дума не става за него. Господин Ников навярно е счел това „откровение" за една измислица, подобно на ония „откровения, които и днес получават някои, като Бона Велинова, Сейко Николов, Устабашев и др., които също така не се стесняват да ги обнародват в своите издания и заблуждават наивните.

Сега ще разгледаме св. Антиминс - (5*), който о. Дъновски, като мирско лице, е получил в Солун от непознатия отец, на който е бил отпосле ръкоположен за свещеник, а впоследствие е била отслужена първата божествена литургия при отварянето на църквата „Св. Архангел Михаил" и ред години подир това; с него са били осветени и руският параклис във Варна и 14 църкви в околните села на Варненската епархия („Петдесетгодишнина", с. 14).
Въпросният св. Антиминс представлява изображение на Христовото погребение, а по четирите ъгли изображение на св. евангелисти. Той е отлитографиран, както се вижда от надписа с печатни букви в най-долната му част, в гр. Солун, в печатницата на Алекси Утинос, а е издание на Св. Иверския манастир в Света гора. Освен тоя надпис, има и други два надписа с печатни букви на гръцки език, които даваме в превод: „Божествен и свет жертвеник, осветен по милост от Всесветия и Животворящия Дух, съдържащ божествените безкръвни жертви на всяко място на владението му." „През патриаршествуването на Светейшия и Вселенски Патриарх г. г. Паисия и управляващият всичко добре и Св. синод в годината 1747 г., януарий 1, който се освети от..." От лявата страна на св. Антиминс, на бялото поле, има следния надпис на гръцки, който в превод на български гласи: „Освети се от св. Месемврийския Йосиф 1820", а от дясната - „Провату (Провадия б.м.) 1820 г. август 6. Мощи св. Мина."

От всичко това се вижда, че св. Антиминс е отлитографиран в множество тела, в 1747 г. - (6*), а този, за който става реч, е осветен в 1820 г. Следователно, твърдението на иконом Константин Дъновски, че той е получил тоя св, антиминс в Солун от един непознат свещеник, не отговоря на истината.

Той в своята брошура „Едно откровение", на с. 3, в която споменува за годината 1747, когато са отлитографирани множество св. антиминси, нигде не споменува, от кого и кога е осветен нашият антиминс. А съгласно наредбите на Св. църква, върху неосветен св. антиминс не може да се извършва божествена литургия, следователно, и твърдението на автора на брошурата „Петдесетгодишнина", че иконом Дъновски ,.е бил отпосле ръкоположен - (7*)за свещеник, служил е на него при отварянето на църквата „Св. Архангел Михаил" и ред години подир това с него са били осветени и руският параклис във Варна и 14 църкви в околните села на Варненската епархия (стр. 14), ако се приеме за действително, то и авторът на „Петдесетгодишнина" се е заблудил. А самата истина е, че въпросният св. антиминс не е бил даден на иконома Дъновски в гр, Солун от непознатия свещеник, както това се твърди в двете горепоменати брошури, а той има съвсем друга история.

В архива на покойния наш съгражданин и ученолюбив общественик Кръстьо Ив. Мирски се намери една черновка, дописка, написана половината с мастило, а другата с молив, собственоръчно, от покойния варненски свещеник Христо Върбанов, която е била предназначена да се напечата във в. „Мир", но след това „Мир" зачеркнат и поправен с молив на в. „Странджа". Черновката се пази в архива на Варненския археологически музей. Тук предаваме цялата дописка със спазване и на правописа й.
„До господина редактора на в. „Странджа".
Моля Господине редакторе, вместете в почитаемия си Вестник следующата дописка. Научаваме се от верни източници тук в нашия град Варна, че някой си свещеник, а именно К. Дъновски, бил казал на Негово Ц. Височество - (8*), че когато ходил в гр. Солун, някой си калугерин му бил дал един св. Антиминс, като му и казал; земи това свято нещо и го пази, че наскоро ще се освободи България, тогава да го извадиш наяве, това е опазено в мене от църквата „Св. Димитрий М. Солунски" и пр. този св. Антиминс се фотографирва и се изпровожда до негово Ц. Височество, както и в светейшия Синод, т.год. Чуда се на постъпката на Негово Благоговейнство как не му е дошло на ума, че този св. Антиминс е взет от мене от гръцката митрополийска църква „Св. Атанас", заедно със свето миро и внесени в Българската църква -„Св. Архангел Михаил" при отварянието и в 1863 г., и аз съм го дал на светиня му, а не калугерина, за този Св. Антиминс, както и за светото миро, наваден от варненския тогавашен митрополит Йоаким. На руския вицеконсул Александър Олхин и при негов секретар Н. Г. Даскалов, бях съден защо съм взел таквози свято нещо от святата трапеза, с настоящите думи от Архиерея - сен коркмадън му ве да якъйендън бьоле атешин янъйда атеж елене алън истедин ере потире син - дюшюимедин му ки янаджян, дюшеимеюрмусун юглежен въктънда ер кабул етмейджек сени, в отговор: Бен алдъм гютиридим яимадъм, Бен юолдиктен сора истерлерса денизе атсънлар; - (9*) запитан от консула что Архиерей говорит? Аз казах гореизложени думи; запитан от консула от где взяли ета вещи? От церков и где потащили в болгарский церков? Кому отдали? Свещ. Константину. Здесь нет болгарской церков, сего дня обедия била, Ви отнеднесли ети вещей прямо от Церков в Церков? От церков в церков ступаной в домой. Този св. Антиминс беше в българската църква до 1880 г., над когото свещениците извършваха божествената литургия.
Думата ми е, че Св. Антиминс е откраднат от гръцката църква, в гр. Варна с надпис „Патриарх Йосиф" - (10*), а не от Солунската, както е казано от негово благоговейнство свещеник Костадин Дъновски.

По въпроса за отварянето в гр. Варна Българската църква от Българския народ подбуден извърших гореизложеното аз."

Дописката е без дата. Дали тя е била изпратена в редакцията на в.
„Странджа" и дали е обнародвана, не ни е известно. Пък и без дата мъчно може да се направи нужната справка.

Но и изтъкнатото в тая дописка от покойния свещ. Христо Върбанов не отговоря на истината - (11*). В автобиографията си, която се пази в архива на музея, той не пише нищо за отварянето на първата българска църква „Св. Арх. Михаил" в гр. Варна, такова голямо събитие, което не можеше да отмине мълком. При това, в дописката се казва, че църквата била отворена в 1863 г., когато тя е отворена на 14 февруари 1865 г., а свещ. Върбанов, според автобиографията му, дошъл във Варна на 2 февруари 1869 г., връщайки се от Цариград, където бил заминал на 6 януари с. г., за да уреди въпроса за приемане на духовно звание Такова той приел, като бил ръкоположен от Варненския гръцки митрополит Йоаким на 10 февруари с. г., и след това заминал за гр. Шумен и свещенодействувал в разни села. Едва в 1875 г. той става Варненски епархийски свещеник. Следователно, твърдението му, че по „въпроса за отварянето в гр. Варна Българската църква от българския народ подбудим извърших гореизложеното", не отговаря на историческата действителност. Като е тъй, той не е откраднал Св. Антиминс и св. миро от църквата „Св. Атанасий", както се твърди във въпросната дописка.

А ето как стои всъщност историята с предметния св. Антиминс:
Още като дете, прислужвайки в съборната църква, в старото здание, гдето се помещават църковната канцелария, ливницата, кръщелната, имаше и една стая, в която живееше покойният иконом К. Дъновски - (12*). В последствие той живя в една от стаите при църквата „Св. Архангел Михаил". Беше голям събеседник. Често го посещавах и говорих с него."Разказваше ми за минали събития. Така, един ден, бе ми разказал, как той и покойният Иван Чубрицата откраднали от църквата „Св. Атанасий" Св. Антиминс и св. миро, които били необходими за отварянето на църквата „Св. Арх. Михаил".
При църквата „Св. Атанасий" имаше църковни одаи, които са съборени. В една от тях живееше клисарката. В един прекрасен ден, в турско време, о. Дъновски и Чубрицата отишли при нея и я помолили да им отвори църквата, защото искали да вземат мярка от някои икони, за да им се направят сребърни нимбове. Клисарката им отворила църквата, оставила ги да си свършат работата, а сама се прибрала в стаята, като им поръчала, щом си свършат работата и излязат, да й се обадят. Останали сами в църквата, о. Дъновски взел oт cв. престол Св. Антиминс и св. миро, скрил ги и си излезли благополучно от църквата, без да ги подозират за извършеното. На следния ден работата се разкрива, става достояние на турското правителство, което подвежда под отговорност виновниците, но те се оправдали, като отрекли извършеното.

Тази история сме я слушали и от други стари варненски жители, между които е и 90-годишният стар опълченец Георги Димитров.
Целта да напишем настоящето е да разсеем една заблуда относно произхода на Св. Антиминс, с който бе отворена първата българска църква в гр. Варна, и с това се започна редовното богослужение на славянски език, за българското общество в града ни, което, още през 1860 г. с отварянето на първото българско училище, си образува българска община.
Въпросният Св. Антиминс-(13*), както самият оригинал, тъй и копие от него, се съхраняват във Варненския археологически музей, записани в интентара, отд. V, №186.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...