СЪЗДАВАНЕ НА "ИЗГРЕВА"

[Ани]

СЪЗДАВАНЕ НА "ИЗГРЕВА"

Спомени на ученици

Първата неделя на 1920 г. чух за пръв път Учителя да говори. Това стана в един салон на "Раковска" и "Граф Игнатиев". Салонът беше в сградата на Дома на журналистите, на втория етаж. Влизахме от "Граф Игнатиев" през задна тясна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба. Влизахме в широк хол. Отпред имаше една малка стаичка за Учителя, като приемна. В това салонче се държаха беседите. Имаше прозорци и на трите страни на салона към "Раковска". В средата имаше малък подиум, а на него - масичка с бяла покривка, до която имаше стол с облегалка. Около подиума бяха наредени столове.

Братята бяха купили този салон. В него слушахме беседите цяла зима, но през лятото ми казаха, че е станало голямо недоразумение, скарали са се и го продали. Аз бях тогава нова и не бях запозната с братските работи. Но чух, че там имало генералши с много претенции, много важни и всяка искала да командва според генералския пагон на съпруга си. Защо го продадоха? Че се споразумели коя да ръководи и коя да бъде първата от тях. Кой е дал парите - също не зная. Но щом са се скарали и са го продали, значи е била борба за ръководство и влияние. Сега тази двуетажна сграда не съществува и на нейно място е построена многоетажна кооперация. Аз заварих тук Паша и Савка като стенографки.

След напускането на този салон, Учителят се връща отново на "Опълченска" 66 и от 1921 г. продължава публичните Си лекции от 10 до 12 часа зсяка неделя. Те бяха достъпни за всеки, който искаше да слуша. В дома на Петко Гумнеров Учителят държи Словото Си от 1914 г. Стенограф е Гълъбов. След завръщането Му от заточение през 1918 г. от Варна, Учителят продължава да държи Словото Си на "Опълченска" 66.

Известно време Той говори на приятелите в помещение на шивашкото ателие на сестра Ружа Иванович. Беседи са държани също известно време в салона на радикалите.

През 1922 г, приятелите наеха салона на Германското гимнастическо дружество "Турн Ферайн" на "Гурко" и "Евлоги Георгиев". Вечерно време и в неделя салончето беше свободно и Учителят държеше беседите Си. Там се държаха и неделните беседи, и лекциите на Младежкия и на Общия окултен клас, когато се отвори Школата. Имаше поставена черна дъска, където с тебешир се отбелязваха цифри, имена и се правеха чертежи за онагледяване на лекциите.

Беседите започваха по един и същи начин във всички салони, през които минахме. Приятелите идваха по-рано. Бяха облечени много прилично, като за църква. Повечето бяха скромни хора. Виждала съм двама-трима офицери, които бяха с пелерини и шпаги. Учителят влизаше с Библия в ръка. Всички ставаха. След като влезеше, ние казвахме обикновено "Добрата молитва", като я изговаряхме всички гласно. На мен много ми харесваше това гласно изричане на молитвата. Пееха се песните "Благославяй, душе моя, Господа" и "Благословен Господ, Бог наш". Тези песни се пееха и след свършването на беседата. Пееше се и една църковна песен - "Хвала Теб, Господи". Мелодията и думите на песента действаха успокояващо. Учителят казваше молитвата, изпяваха се песните, след това всички сядаха по местата си и Той започваше да говори.

През 1922-23 г, в дома на сестра Маркова, на ул."Шишман", в салона за чужди езици, се четяха лекциите на Младежкия окултен клас.

Учителят започва да прави сутрин разходки с приятелите на края на гората, за да посрещат изгрева на слънцето. Те са го посрещали и на края на боровата гора,зад Семинарията.

След като изгряваше слънцето и направим гимнастиките, Той ни говореше. По това време изваждаха рано гевреците от фурните в града и някой от нас купуваше по двадесет геврека, даваше ги на Учителя и Той ги разчупва- ше и ни ги раздаваше на всички. Това ставаше много често - ако се случеха по-малко, ще ни даде по половин геврек. В онези години стражарите ни гонеха от гората, понеже сме тъпчели младите дървесни насаждения. Тогава тя беше засадена с млади фиданки и минаването за пешеходци и добитък беше забранено. Имаше пазачи, които викаха стражарите, а те от своя страна глобяваха и пъдеха.

Тогава някой каза, че трябва да си купим едно място, където да се събираме и да бъдем свободни от стражарите и пазачите. Оказа се, че слугата на журналиста Баучер, който се казваше Иван, беше наследил като подарък за своята служба една нива от пет декара. През 1921-22 г. са го купили. Това място беше записано на имената на седем души. Купено е с братски пари от десятъка. Вече имахме място, където да ходим. Влизаше се от гората. Мястото беше заградено и имаше една вратичка, през която влизахме. Впоследствие, купихме една нива до него, където по-късно бяха построени салонът и кухнята.

Можеше да се минава и от южната страна, не само от източната. Минавахме през житена нива, там, където по-късно бе построен салонът и приемната на Учителя.

Коста Русев беше банкер и зет на Борис Малджиев от Русе. Той беше купил нива преди това, но не знам по какъв повод я продаде на Братството. Около 1922-23 г, Учителят каза на трите стенографки Паша, Савка и Елена: "Идете с брат Коста Русев и там ще се подпишете". Ние отидохме и се подписахме. Братството купи тази нива. Тя беше записана на имената на трите стенографки. На тази нива по-късно бе построен салонът.

Ние ходехме често горе и по-късно нарекохме това място "Изгрев". През годините 1922, 1923, 1924, 1925 посрещахме изгрева на слънцето горе и си правехме гимнастиките. Учителят понякога престояваше до обед там в разговори с нас и пеехме песни. Но салонът беше в града.

Имаше един брат - Иван Радославов - учител по история, който живееше на "Оборище" 14. Той беше закъсал със сметките си и имаше някакви задължения. Беше се хванал с един предприемач, който се оказа голям и печен мошеник. Пред къщата му имаше свободно място. Радославов пред

ложи на Учителя това място, с условие да му платят задълженията. Не го подаряваше това място, а го продаваше на Учителя, за да се построи салон. Тогава ни беше омръзнало да се скитаме от място на място и да търсим разни салони. Учителят постъпи по един много интересен начин. Бяхме в клас и Той ни попита: "Е, къде искате да построим салона? На мястото на Иван Радославов или на мястото на Баучер?" Всички мълчаха. Учителят каза: "Които са за мястото на Иван Радославов, да вдигнат ръка". Вдигна се гора от ръце. "А кой иска да се построи салонът на мястото на Баучер?" Само трима си вдигнаха ръцете - двама братя, а от сестрите бях само аз. Беше гласувано за това място и през 1922-23 г. построихме салона на "Оборище" 14. Там бяха вече младежкият клас, общият клас и неделната беседа. В този салон сестрите ходеха на сестрински събрания в четвъртък и понякога Учителят ги посещаваше. Това бяха молитвени събрания. Събирахме се в четири часа следобед и се молехме. Още през 1917 г. на "Опълченска" 66 са правили молитвени събрания и Учителят е ходил и говорил на сестрите, без да Го викат. А на братята е говорил само един път по това време.

В салона на "Оборище" 14 Учителят е говорил от 1923 г. до пролетта на 1928 г. Какво стана с този салон? Брат Радославов се бе свързал с един предприемач, който го излъга, измами го и накрая му взе къщата, заедно с мястото и построения салон. Така че салонът на "Оборище" 14 беше похитен от чужди ръце и ние трябваше да го освободим, макар че Братството го бе построило и бе заплатило мястото на Иван Радославов. Разрушиха салона, разрушиха къщата на Радославов и на това място построиха кооперация.

През 1926 г. на поляната на Изгрева се състоя съборът. От провинцията дойдоха много приятели. Те си построиха навеси от платнища и спяха там. Една сутрин на Изгрева осъмнахме, заобиколени от полиция. Властта бе решила да забрани събора. Точно в този ден Учителят беше на "Опълченска" 66 и изпрати един брат с писмо до тогавашния министър-председател, кой- то отмени по телефона блокадата на полицията. Тогава имаше много хора. Всички идваха с каруци, одеала, платнища. Построи се цяло селище. Това беше един голям събор. Но съборите в Търново бяха по-тържествени, защото софиянци не бяха дисциплинирани - с тях идваха техни приятели и вместо да слушат внимателно, те се оглеждаха насам-нататък, шепнеха си и онази мистична атмосфера, която беше на Търновските събори, не се създаваше.

Елена Андреева

На този събор присъстваха около 1000 човека. Беше голям, тържествен събор. А да се хранят толкова човека няколко дни не беше лесна работа. Бе построена стаичка за продуктите. Няколко казана димяха непрекъснато на огньовете - казани с чай и с гозба, а около тях дежурните сновяха насам- натам. Този събор се проведе на самата поляна. Сковаха една поставка, на която сложиха стол и катедра, от която Учителят да държи беседите. Напразиха едно навесче с платно, за да Го предпазва от слънце и дъжд. Наоколо някои седяха на земята, други стояха прави и слушаха беседата. Намери се един фотограф, който засне тази обстановка и ние я имаме днес като документ. Обстановка от скромна по-скромна. Голям събор на гола поляна. Като видяха всичко това, онези, които построиха стаичката за продуктите, казаха: "Ама то може догодина да се дойде две недели преди събора и да се построи салон!" Съобщиха идеята на Учителя и Той каза: "Хубаво!" Това беше идея на приятелите, но и метод на Учителя. Той изчакваше идеята да дойде от учениците.

През събора в стаичката държахме хранителни продукти. След събора в нея поставиха инструментите, необходими за обработка на нивите на Изгрева. Към лятото Учителят спомена: "Не е лошо да се почисти тази стая и да се сложи едно легло". Това бе сторено. Сутрин Учителят от града идваше на Изгрева и след общата молитва, гимнастиката, разговорите и закуската, отиваше да си полегне на леглото. Тогава разбрахме, че тази стаичка бе необходима за Учителя. Вътре бяха поставени и някои елементарни удобства. Учителят я хареса, есента нареди да се постави печка и остана да зимува тук през зимата на 1926/27 г. През 1927г. Учителят повечето време преспиваше тук. Беседи изнасяше на улица "Оборище" 14, където бе построен братският салон. Понякога отиваше в стария си дом на ул. "Опълченска" 66 и преспиваше там.

Стаичката беше много скромна. Като разбрахме, че Учителят ще презимува тук, решихме да направим антренце пред стаята, за да не духа. Учителят като влезе, да има къде да си оставя балтона, шапката и да бъде по-удобно за Него. Антренцето го направихме през есента. Аз трябваше да измажа. Работих цял ден, а вечерта стана много студено. Тъкмо привършвам и Учителят ме пита: "Как върви работата?" Отговарям: "Учителю, завършвам, обаче тъй както мръзне вечерта, през нощта ще стане по-студено. Мазилката може да замръзне и като се размрази да падне". Учителят ме погледна: "Ако си я направил с любов, няма да замръзне". А сутринта беше студ с шушулки по покривите, но мазилката не замръзна и не падна. Дойде време, когато разрушиха салона, разрушиха и къщичката с антрето. То бе така запазено, както съм го замазал. От 1926 г. до 1972 г, когато салонът бе разрушен - това са 46 години и не са малко за една мазилка.

След като 1927 г. бе построен салонът, тази стая стана приемна на Учителя. В приемната бяха сложени няколко картини, формули по стените. Тук Учителят приемаше посетители и работеше с тях от сутрин до вечер. Днес всичко това може да го видите на запазени снимки, където се вижда общ изглед на салона и до него залепена една малка къщичка - това е приемната. Дори има снимки на Учителя, застанал пред своята приемна сам или с приятели.

Борис Николов

След събора през 1926 г, веднъж младежите сме се събрали около празните казани и се чудим каква вълшебна дума да измислим, както в приказките, че тутакси да се напълни някой от тях с топла чорба. Ето ти насреща Учителят. Той ни поглежда и пита: "Е, рекох, какво има?" А един от братята отговаря: "Учителю, трябва да има гозба в тия казани, но ние не знаем вълшебната дума от приказките и затова гледаме, че в тях няма нищо". Учителят оглежда празните казани и казва: "Тук на Изгрева не трябва да има гладен човек". След няколко дни дойдоха сестри и започнаха да готвят. На следващата година - 1927 г, когато се построи салона, Учителят нареди да се построи и кухня. Сестрите започнаха редовно да готвят. Дежуряха на групи по един месец. Така се сменяха сестрите всеки месец и всяка група показваше изкуството си да готви.

Сестрите дежуреха в кухнята и се хранеха безплатно. Продуктите се купуваха, а голяма част от тях изпращаха приятелите от провинцията. Като се нахранехме, след благодарствената молитва и песните, всеки пуска доброволно вноска кой колкото има в една дървена кутия. Който няма пари, не пуща. Никой няма да му държи сметка. Това се използваше от бедни студенти и бедни чиновници, които нямаха редовно средства - като дойдат на Изгрева поне ще се нахранят. А ако останат на беседа на Учителя може да се нахранят и духовно. На всеки според глада, който има в себе си. Аз сковах маси и пейки пред салона за сядане при общите обеди. Учителят нареди зад масите да се посадят в една редица лешници към 100 броя, които израснаха големи храсти.

Общата кухня и столът продължиха през време на цялата Школа, дори и след това.

По покана на Учителя през месец юли 1927 г. група братя и сестри от Айтоския край идват за построяването на братския салон на "Изгрева". Инженер Руси Николов от Стара Загора е направил строителния план.

Участници като строители са следните братя:

1. Долапчиев от село Каблешково, Бургаски окръг.

 

2. Слави Тодоров от село Габерово, Бургаски окръг.

 

3. Георги Йорданов от село Каблешково, Бургаски окръг.

 

4. Янко Карагеоргиев от село Габерово, Бургаски окръг.

Участват също и следните сестри:

1. Славка Митева Георгиева от село Каблешково, съпруга на Георги Йорданов.

 

2. Комня Тодорова от село Габерово, съпруга на Слави Тодоров.

 

3. Ирина Долапчиева от село Каблешково, съпруга на Васил Долапчиев.

 

4. Иринка Славова Тодорова от село Габерово, дъщеря на Слави и Комня Тодорови.

Братята участвали в строителните работи, сестрите работили като общи работници.

На 19 август 1927 г, Преображение, в 5 часа сутринта всички сме изпълнили новия бял и светнал салон, насядали по пода, понеже нямахме още столове. С неизразима радост в душите слушаме незабравимото Слово на Учителя, което се излива щедро като поток по 2-3 часа, сутринта в 5 часа, в 10 часа преди обед и в 4 часа след обед и е събрано в томчето "Пътят на ученика" - съборни беседи от 1927 г.

Наталия Накова

Проектът на салона бе даден от Бертоли. Учителят препоръча да се направят големи прозорци. Те трябваше да бъдат заоблени отгоре. Цялата източна и южна част на салона беше прозорец до прозорец. Учителят в една беседа каза: "Няма по-хубав салон от нашия. Вижте колко светлина има в него". Подготовката за строителната работа беше извършена от Бертоли. Той беше много акуратен човек. Отначало много се радвахме на нашия салон, но скоро той стана тесен. Тогава се наложи да се разшири по дължина с още два прозореца. Това бе предложение на Бертоли и бяха направени две допълнителни колони от мрамор. В тази част, която се продължи, се направиха две стъпала и се построи допълнително сцена. Салонът стана по-дълъг. При нас винаги имаше концерти и затова ни бе необходима сцена. Пристройката бе направена през 1936 г.

Купихме хубаво пиано "Фингер", а след това и малък хармониум, който беше до катедрата на Учителя. На хармониума свиреше обикновено Мария Тодорова, която беше завършила Музикална академия.

Катедрата беше с размер 130/120 см. Тя имаше две стъпала, по които Учителят се изкачваше, имаше стол и масичка (40/65 см), на която Той поставяше Библията и там изнасяше своята беседа.

Обикновено Учителят пристигаше в строго определен час без да закъснее нито минута. Той си носеше Библията, "Завета на Цветните лъчи на светлината" и още някоя Негова беседа. Казваше се една кратка молитва, изпявахме няколко песни, за да се създаде хармония и тогава Учителят встъпваше към беседата. Преди беседа сестра Мария свиреше на хармониума. Мария заучаваше всяка нова песен и след това отиваше при Учителя и Му показваше каква хармония е сложила. Той изслушваше хармонията и даваше съвети. Така че всяка песен, която се свиреше на хармониума, предварително бе уточнена с Него и прослушана от Него.

СТАИЧКАТА НА УЧИТЕЛЯ - ГОРНИЦАТА

Горницата представляваше една стая над салона - 4 на 6 метра. В нея имаше легло, маса, бюро и бюфетче. Обстановката, в която живееше Учителят, беше крайно скромна, дори нямаше елементарни удобства. Стаичката бе проста и до нея се излизаше по 25-30 дървени стъпала, които се извиваха край салона отвън. Горницата имаше прозорци на изток и юг и малко бал- конче. Имаше антре, където бе сложена голяма пернишка печка, която се палеше главно с дърва. Зимно време Учителят прекарваше повече от времето си около печката в антрето, топлината през отворената врата отопляше Неговата стая. Нямаше чешма, а имаше казанче с кранче, напълнено с вода и отдолу леген, над който Учителят си миеше лицето и ръцете. Имаше малко гардеробче за дрехи; малка библиотечка, в която се слагаха най-важните неща. На стената висеше огледало. Цялата обстановка бе от скромна, по- скромна и бедна но се поддържаше чисто от сестрите.

Над стаичката на Учителя Бертоли направи солариум, за да може Учителят да се пече на слънцето без да бъде притесняван. Това беше една слънчева веранда, където можеше да се правят слънчеви бани - едно интересно приспособление, макар че не беше архитектурно подходящо към сградата. Учителят го използваше в слънчеви дни, прекарваше доста часове горе на слънцето и беше доволен от това приспособление. Днес може да го видите на снимка.

Когато направихме нашата барака, ние се прочухме, че можем да строим. Приятелите видяха майсторлъка ни и започнаха да ни викат да строим и на тях бараки. Те ни даваха грошове за хляб и за чорба, която правехме от картофи и лук. Немотия и беднотия до шия. Така направихме около дванадесет бараки.

Първите години нямахме пари за дърва. През 1928 г. бе люта зима - минус 20 градуса. Нямахме печка. Сутрин се събуждахме премръзнали. Много сняг имаше - бе до кръста ни и трябваше да бягаме през този сняг, за да се сгреем, чак до Подуене, където работехме в едно мазе. Тогава си простудих и стомаха, защото пиехме ледена вода. После сложихме печка и направихме кухня. Забием няколко кола, сложим бичмета и отгоре дъски - това ни бяха наровете, на които спяхме, а отдолу под тях духаше вятър. Така прекарахме няколко години - добре че оживяхме. После сложихме дюшеци пълни със слама.

Борис Николов

Ние, трите стенографки, живеехме в една барака, която се наричаше "Парахода". А защо "Парахода"? Северната страна на бараката беше права, а останалата част на нашата постройка беше полукръг. Това беше скована набързо барака. Тя имаше такава форма, защото мястото, на което бе построена, бе такова. От дъски беше скована, а отвътре облепиха дъските с хартия да не ни духа. Отоплявахме се с печка. Там трите стенографки, Паша, Савка и аз, започнахме да живеем от 1928 г.. Имаше един голям прозорец горе на тавана. Покривът бе объл. Паша стана кръстница на тази постройка. "Това прилича на параход, който пътува на небето" - каза Паша. Горе на правата страна имаше голям прозорец и в бараката беше много светло. И на вратата имаше малко прозорче.

Учителят ни идваше много често тук на гости. Разговаряхме за беседите и всички проблеми около тях - нали ние бяхме стенографките, дешифрирахме беседите и ги подготвяхме за печат. Идваше след беседа, понякога за закуска или след закуска. Докато нямаше стол, много пъти се хранеше -ри нас. Извика някоя от нас, даде ни продукти и каже: "Ха сгответе това и аз ще дойда да се храня". А друг път каже: "Ха сгответе това и донесете в една чиния и за мене". Животът в "Парахода" бе много интензивен. Учителят даваше на всяка от нас задачи за разрешаване. Аз бях студентка и работех по малко. Една сестра ми скрояваше плата и аз шиех някои дрешки. С получените пари се издържах. Паша я издържаше рождената й сестра Аня, която бе учителка. Савка беше студентка и я издържаше майка й Тереза. Когато завърших през 1927 г, отидох при Учителя и Му казах: "Учителю, сега трябва да работя. Баща ми има познат в Министерството и могат да ме изпратят в някой хубав град като учителка. Какво ще ми кажете по този въпрос?" Учителят каза: "Като отидеш там, ще имаш пари за един хляб. И ние можем да ти дадем този хляб". Аз се отказах да учителствам и останах на "Изгрева". Паша работи една година като учителка в Русе, но беше уволнена като дъновистка. Като студентки и стенографки, Учителят изпращаше за трите стенографки по някоя и друга банкнота по равно в три различни плика, за да се подпомогнем. Но след като завършихме, се установихме за постоянно на "Изгрева" като стенографки. Учителят даваше всеки месец на трите по един плик с пари, с което Той бе поел нашата издръжка. Това бяха суми за прехрана. А понякога ни даваше и други три плика, в които имаше суми за дрехи и обувки. Ние бяхме стенографки на Учителя. Той бе поел нашата издръжка и лично се грижеше за нас.

Елена Андреева

Ние, младежите, обработвахме нивите на Изгрева и садехме най-вече картофи и други зеленчуци, каквито вирееха там. Тогава Учителят взе инициативата да се насади овощна градина. Имахме приятели от Стара Загора и Русе, които имаха чудесни овощни градини. Те ни изпратиха разсад за градината. Ние младежите изкопахме дупките, сложихме тор, а Учителят държи дръвчето с дясната си ръка, да бъде изправено, докато ние го заровим. Не даваше на друг да държи. Така насадихме плодните дръвчета. Сега някой от тях са останали около мястото на Учителя. Да знаете, че Учителят ги е държал, когато са били фиданки. Тук насадихме ябълки, круши, сливи, череши, вишни. Те се хванаха и вирееха много добре. Аз не помня лоша година на Изгрева за плодните дръвчета. Ние им пеехме песни, играехме им Паневритмия, а те наблюдаваха всичко това, растяха, цъфтяха и даваха изобилно плод. Имахме и сини сливи, които бяха до поляната, на която играехме Паневритмия. Бяха свели клони с обилен плод и слушаха Паневритмията. Затова плодът им бе вкусен и изобилен. Главно за тях се грижеше брат Ради. Нямаше плодна градина в София или другаде, която да ражда повече плод от изгревската. Дърветата, с ниско сведени до земята клони, биваха отрупани с плод: жълти, сочни, сладки круши, едри червени ябълки, череши, вишни, вишнапи, праскови, които нямаха толкова листа, колкото плод. Подпорките едва ги издържаха. Всички външни хора, които идваха на разходка край Изгрева се спираха в почуда да ги гледат. Учителят, в противовес на съвременните агрономи, не позволяваше да се кастрят дърветата и затова те раждаха много повече плод.

А малката цветна градина от два триъгълника привличаше стотици любители да й се радват и вдъхват прекрасния аромат. Особено розите. Те вдъхновяваха десетки художници, които идваха да ги рисуват.

Всичко, на което Учителят обръщаше внимание и до което се докосваше, ставаше красиво, голямо, силно, ароматно, сладко... А на какво не обръщаше внимание? За Него всичко беше важно, всичко имаше значение, за всичко намираше време да се спре при него, да му каже някоя дума.

Борис Николов