Jump to content

Recommended Posts

УЧЕНИЦИ

Спомени на ученици

През 1900 г. ние решихме с Пеню Киров да отидем във Варна и да се срещнем с Учителя. Това беше по Великден, април.
 
- Кога ще можем да направим конгрес на духовните хора в България? - запитах го аз.
 
- И това може да стане, ако се получи заповед отгоре!
Мен ме порази това: "Ако се получи заповед отгоре".
Можете да си представите нашето самочувствие, когато наистина през месец юли получихме покана за конгрес във Варна. Определяше се точно датата. От Бургас тръгнахме пеш. На другия ден пристигна и третият конгресист д-р Миркович от Сливен.
Конгресът трая три дни и беше едно от най-паметните ми преживявания. Това бяха дни на беседи, разходки из околностите на Варна, молитви, приятелски разговори. Когато аз запитах мислено Учителя: "Как може това да се нарече конгрес, когато в него участват само трима души?", Той каза гласно, като отговаряше на мисълта ми:
 
- Сега сте трима души, но ще дойде време, когато ще бъдете хиляди.

Тодор Стоименов

През 1928 г., когато тръгнах за Младежкия събор в София, твърдо реших да остана там и да си търся работа. След събора останах на Изгрева и започнах да работя по постройките, които тогава започнаха да строят някои от братята. Нашите братя и сестри бяха всеки на работата си - кой на държавна, кой на частна и нямаше кой да работи общата работа. Дойдат въглища или дърва на Изгрева, аз отивах да ги пренеса. Имаше работа из градината. И тъй полека-лека братската работа ме погълна и аз се определих за братски работник. Имаше една сестра Станка, която готвеше на Учителя, тя ни даваше и на нас ядене.
Нашите ми изпратиха вълнен юрган. През лятото прекарвахме с брат Иван Антонов в една братска палатка. Когато наближи зимата, брат Жечо Панайотов ни предложи неговата барака. Влезнахме в нея с още един младеж - Крум Няголов. Бараката беше само обкована с дъски и не беше облепена отвътре с хартия. Печка нямахме, а братята нямаха и завивки. И така - тримата се завивахме вечер под моя юрган и така прекарахме цялата зима. А през тази зима бяха незапомнени студове до минус 40 градуса. Морето и Дунав замръзнаха и на много борове корите им се напукаха, измръзнаха и след това изсъхнаха. Един юрган, без печка, без легло, в една барака спахме на нарове, постлани с една черга.
Брат Цеко Матов Етугов от Мездра в онази вечер, когато беше най-големият студ, прекара под навеса на салона, заврян в царевична шума. На сутринта Учителят го поздрави, че е можал да издържи на студа. Учителят спеше в стаята над салона и Той нямаше печка. Имаше само една грейка, прикрепена на стената с мощност, колкото един котлон. А стаята беше голяма пет на шест метра, така че и на Учителя Му беше студено. На четвъртата година дойде и брат Ради да живее при мен в братската градина и тогава турихме печка в бараката. Сестра Магдалина нямаше квартира. И тя спеше под навеса на гредите. Качваше се със стълбичка горе, беше поставила дъски, върху тях тя сложи една пружина и там нощува в царевичната шума. Накрая Учителят една беседа завърши с думите: "Ученикът живее спартански живот! Здрав дух в здраво тяло!" И това го проверихме. Оживяхме в студените зими.

Ангел Вълков

На Изгрева животът бе много интензивен и не всеки можеше да издържи. Тук върхът бе много висок и вятърът бе много силен. Издухваше хора, времена и събития. Онези, които оставаха на Изгрева, имаха твърдост в себе си и бяха съградили вътрешния си дом на канара. Това бе вярата им в Учителя и в Бога. За обяснение Учителят бе добавил, че Изгревът в духовно отношение стои по-високо от най-високият връх на Хималаите. Това бе обяснението за космичния вятър, който отвяваше онези, които нямаха съграден дом върху канара, така както бе по притчата в Евангелието. Живеехме при примитивни условия. Сковани бараки ни служеха за къщички, но това бе прост и естествен живот. Не само братята издържаха, но и сестрите устояха на тези условия. Онези, които не издържаха - те си отидоха; но онези, които останаха, бяха останали в името на Високия Идеал.
Беседите на Учителя се нижеха през годините в сряда, петък и неделя - сутрин в 5 ч. и в 10 ч. Стенографите записваха, а учениците си записваха някои мисли от Учителя в своите тетрадки. Това бе огромен материал за проучване и приложение.

Борис Николов

Слязох от трамвая при Семинарията и тръгнах по пътя за Изгрева. По пътя ме настигна непознат човек и като разбра, че отивам на Изгрева, ме помоли да го запозная с Учителя. Допуснах, че е искрен, че търси своя духовен път и му обещах. Пристигнахме на Изгрева и отидохме на поляната, където бе Учителят. Приближих се и целунах десницата Му. Но когато поисках да представя непознатия господин, Той ни отпрати с такава сила настрани, че ние се намерихме няколко метра от Него.
Човекът, който ме придружаваше, не е бил с чисти намерения и не е заслужавал да се докосне до десницата на Учителя.
При друг случай Учителят ми каза: "Не ставайте гаранти на хора, които не познавате."

Димитър Шишков

Учителят беше дал задача в един от класовете, в която се казваше, че всеки един ученик през живота си трябва да обърне по един човек към Бога. Мина се известно време и всеки хващаше по някой за ръка и го водеше на Изгрева. Той трябваше да бъде онзи, който ще се обърне към Учението и към
Бога. И тогава дойдоха най-големите разочарования. Някои се преструваха, че са се обърнали към Учението, идваха и търсеха услуги, че дори и пари, за да се подпомогнат.
Така бяха препоръчали един руснак, който бил много напреднал духовно. Водят го при Учителя, а той го пита: "Какво е вашето учение?" Учителят отговаря: "Моето учение е, че говедата трябва да бъдат без юлар, а конете без подкови. Конят сам да се връзва и да отива да оре и сам да се развързва и да се връща". Учителят му говори със символи, а той му казва, че му трябвали пари. Учителят му даде 300 лева, а онзи дойде втори път и получи отново 400 лева, дойде и трети път и заяви, че му трябват обувки, дрехи, за да може да идва на Изгрева. Един брат му услужи с каквото трябваше и после този съмишленик изчезна и повече не се появи. Учителят срещна онзи, който го беше довел и попита: "Какво стана с вашето поръчителство? Какво стана с вашия брат во Христа?" Братът мига и свива рамене: "Учителю, излъгах се!" Учителят го пита: "Ти, знаеш ли как е в света? Който даде поръчителство някому и той не си издължи дълга на длъжника, то кредиторът хваща поръчителя за гушата, води го при съдията и му казва: "Ти си поръчител, давай сега парите!" В Окултната школа окултният закон е много по-строг за поръчителство". Дойде време поръчителят да плаща. Братът се разболя, залиня и не след дълго си замина от този свят.

Драган Петков

Аз бях в 4-ти гимназиален клас, а Гита в 8-ми клас през 1929 или 1930 г. Отидохме на празника на Кирил и Методий на манифестация на площад "Александър Невски". Всичко беше много тържествено. Изведнъж край нас мина една жена с ученическа шапка на Първа девическа гимназия, като отпред на шапката й имаше надпис с едри букви "Жертва на Дънов". Тя мина между ученичките и последните се побутваха и казваха: "Тази е малко луда, но на края на Борисовата градина живее един старец, който на мравката път не минава". Това нещо много ни заинтригува, но ученичките можеха само това да кажат. След манифестацията ние се разхождахме из Борисовата градина и играехме на тревата. Тогава пак стана въпрос за стария човек, защото една ученичка каза: "Недей да стъпваш по тревата, защото можеш да настъпиш някоя мравка, нали знаеш, че на края на гората има един старец, който не минава път на мравката". Тогава ние със сестра ми се спогледахме: Кой може да е тоя старец, който не минава път на мравката - да идем да го видим!
Един ден отидохме на посоченото място. Видяхме голяма хубава бяла къща и вътре в един голям салон насядали много хора. На една катедра беше седнал старецът, за когото бяха говорили ученичките. Ние плахо, плахо влезнахме вътре. Някои от присъстващите ни поканиха да седнем. Започнахме да слушаме беседата. Много от изказаните мисли ни харесаха и ние по-късно размишлявахме със сестра ми за различните мисли, които бяхме запомнили. Бяхме удовлетворени, че намерихме този, когото търсим. Трябва да кажа, че присъстващите изпяха няколко песни и после станаха на крака и казаха молитва. След това всички излязоха навън. А и навън беше много красиво - имаше цветя и хората се събираха на групички и разговаряха. Също и възрастният човек беше с една група и някои му целуваха ръка, други го питаха нещо и Той отговаряше. Но ние двете със сестра ми бяхме плахи, не смеехме да приближим - нали за пръв път отивахме. Всичко обаче ни се видя някак особено и у нас се събуди желанието и друг път да отидем и чуем какво говори старецът. Така отидохме и втори, и трети, и още много пъти и разбрахме, че старецът е Учителят, който проповядва едно Ново Учение на братство между хората, за едни отношения, които имат за основа Любовта, Мъдростта и Истината. Това беше началото на запознаването ни с Братството. Та жената с надписа събуди у нас желанието да потърсим Учителя. Тя беше изпратена от свещениците или властта, вероятно да злепостави Учението, но това ни подейства в положителен смисъл - да намерим пътя си и да се ориентираме в живота, да се пробудим за нещо хубаво. А сестра ми Гита по-късно научила, че Учителят бил попитал тази жена - Магдалина, която носи надписа "жертва на Дънов": "Колко ти платиха да носиш тоя надпис?" Тя отговорила: "Обещаха ми 3000 лв., но ме излъгаха и ми дадоха само 1000 лв." От това изказване на жената става ясно, че Учителят има врагове, които плащат пари, за да го злепоставят пред българския народ. Учителят добавил: "За много малко си се продала!" Така, че пътят на мравката ни заведе на Изгрева.

Кина Рангелова

Един ден на връщане от училище, отидох в печатницата и гледам чичо ми Слави Камбуров, който беше широк социалист - атеист, пристигнал от Нова Загора. Той водеше сериозен спор с пристигналия от София брат Тодор Бъчваров. Чичо ми поддържаше материалистическия възглед, като по най- убедителен начин аргументирано доказвал, че първичният принцип, това е материята. Тодор Бъчваров пък по още по-убедителен начин доказвал, че Духът е първичното начало. Тати каза, че този спор между двамата продължил три дни по три часа и не могли да дойдат да разбирателство.
Накрая, когато чичо Слави си тръгвал за Нова Загора, казал на баща ми: " Като дойде господин Дънов в Стара Загора да ми телеграфираш да дойда. Искам да се срещна с него, да му задам три кардинални въпроса и ще го оборя!" Баща ми обещал.
След известно време Учителят идва. Баща ми телеграфирал на чичо Слави и с първия влак той пристига. Учителят щял да държи беседа в дома на Димитър Караенев. Тати представя чичо ми на Учителя. Учителят казал, че след беседата ще го приеме. След беседата разговорът се състоял. Половин час по-късно всички се разотиват. Тръгват си за дома и тати и чичо Слави. Тати казваше: "Гледам, Слави върви омърлушен, с оклюмала глава. Вървим и мълчим, но си личеше, че той е дълбоко замислен и озадачен. Чак когато стигнахме вкъщи, го запитах: "Е, Славе, как мина разговорът с Учителя?" Той отговори: "Аз мислех, че в лицето на г-н Дънов ще срещна, може би, един голям учен и затова се бях въоръжил с ред необходими факти и доводи в подкрепа на моите възгледи, но той ми показа такава страна от науката и живота, въведе ме в един съвършено нов свят на четвъртото измерение и аз напълно капитулирах и се уверих в съществуването на друг, духовен свят".
От този ден чичо Слави стана ученик на Учителя. И както преди ревностно и убедително говореше в полза на атеизма, така сега с още по-голям жар учеше, възприемаше и проповядваше идеите на Бялото Братство.

Петър Камбуров

Необикновен интерес събужда у нас как сестра Донка е била повикана от Учителя. Ние се вглеждаме в сините й бистри очи и слушаме да ни разказва:
 
- Това беше през войната, през 1943 г. Аз държах павилион, в който продавах стоки и вестници. Мъжът ми до павилиона имаше обущарница. Беше топла лятна утрин, аз бях излязла да забождам по един от вестниците, за да се виждат от купувачите и прегледах заглавията им да разбера докъде са стигнали германците в Русия. В този момент видях човешка сянка до мене. Обърнах се, гледам белобрад старец. Той ме запита:
 
- Какво четеш, сине?
 
- Чета, дядо, новините - отвърнах му аз - да видя, докъде са стигнали германците в Русия.
 
- Това не е за вас - каза ми тихо Той. - У вас имате шкаф с две чекмеджета, в едното чекмедже имате мухлясала Библия.
Погледнах го учудено. Отгде знаеше този старец за тази Библия? И въпреки че бях много изненадана, казах Му:
 
- Дядо, аз нямам време да чета Библия.
 
- Имаш време - отвърна Той. - Когато седнеш да се храниш, ще разтвориш Библията и ще прочетеш наслуки едно стихче и цял ден ще размишляваш върху това,което си прочела.
Това ми направи впечатление и се обърнах да кажа на мъжа ми, който работеше на ниската обущарска маса, близо до отворената врата.
 
- Виж тоя дядо какво ми казва... - Димитър вдигна глава и аз се обърнах, за да му посоча стареца, но него вече го нямаше. Погледнах натук, натам - никъде не се виждаше. Къде може да отиде за секундата, в която бях се обърнала към мъжа си?
През целия ден не ми излизаше от ума тази случка. Кой беше този старец, отгде знаеше за Библията, изоставена кой знае от кои времена в чекмеджето, когато ме вижда за пръв път? "Чудна работа!" - повтарях си постоянно. Исках отново да прегледам вестниците, да отвлека ума си, но старецът отново заставаше пред очите ми и чувах да казва: "Ще разтвориш наслуки Библията, ще прочетеш едно стихче и цял ден ще размишляваш върху него".
Като се върнах на обед вкъщи, най-напред потърсих в чекмеджето Библията. Намерих я. Наистина, кой знае от кои години не беше отваряна. Седнах, както ми каза старецът, отворих я наслуки и прочетох: "Бях на третото небе и това, което видях и чух, човешко око не е видяло и човешко ухо не е чуло..." Тогава само това прочетох и както винаги, се захванах с домакинската си работа. Но каквото и да правех, мисълта за стареца не ме напускаше.
Следобед отидох пак на работа в павилиона. Искаше ми се да разкажа за случката на някого, да споделя с човек, който би ме разбрал, не би се засмял над важността, която й придавах.
Като изреждах мислено близките си познати, спрях се на приятелката ми Невяна Панова. Тя беше духовен човек, ходеше да слуша духовни беседи някъде, щеше да ме разбере и може би осветли. Добре се разбирахме с нея, защото беше добър, скромен човек. Обичаше да се замисля и сериозно гледаше на нещата. Аз бях религиозна и разговорите ми с Панова бяха много приятни.
Вечерта отидох при Невяна да й разкажа това, което ми се беше случило през деня. Позамисли се тя, и ме запита:
 
- Ти къде ходиш всяка сутрин?
 
- На църква - отвърнах аз - нали има сутрешна молитва. А в празник пея в хора на църквата, но право да ти кажа, все нещо празно ми остава в душата. Не може да ме нахрани това, което виждам и слушам там.
 
- Знаеш ли какво, Донче, виждам, че теб църквата не може да те задоволи, защото ти си надраснала това, което се говори там и обредите, които се извършват. Душата ти жадува за нещо ново, което да даде храна на твоя дух. Ако искаш, ела да те заведа там, където ходя аз, за да чуеш нещо, което ще нахрани твоята душа.
 
- Къде? - запитах я аз.
 
- При нашия Учител. Утре е неделя, ела с мене да те заведа на Изгрева, за да чуеш беседата.
Отначало се поколебах. Като се върнах вкъщи, разправих на Димитър всичко и той ми рече:
 
- Иди се разходи, не е лошо. Там е хубаво.
Върнах се при приятелката ми и й съобщих решението си да отида с нея.
На сутринта мъжът ми излезе рано и аз, като заключвах вратата, се малко разколебах и си казах: "Дали не правя грях пред Христа, че отивам при Учителя Дънов, да слушам Неговата беседа?" Въпреки тази мисъл, аз реших да отида. Като влязохме в салона, видяхме, че беше препълнен с хора. Даже имаше и отвън, на двора.
Тръгнахме по пътеката между столовете. Точно срещу катедрата един момък и едно момиче станаха и ни предложиха местата си на пейката. Като седнахме, първият ми поглед попадна върху катедрата. Така останах закована на мястото си от смайване - видях седнал на катедрата същият старец, който бе ми казал за Библията пред павилиона, когато преглеждах вестниците.
 
- Невянке, - побутнах приятелката си - този е същият старец, който ми говори за Библията в чекмеджето.
Тогава Учителят заговори. Заслушах се с всичкото си същество в това, което казваше. Мисълта, че Той бе говорил с мене, без да ме познава и ми каза нещо, което аз дори бях забравила - че имам Библия в чекмеджето, ме правеше да слушам с особен трепет и внимание.
В салона беше абсолютно тихо. Направи ми впечатление, че Учителят говореше тихо, но аз Го чувах, разбирах и не отделях очите си от Него.
По едно време Той спря да говори и като ме погледна, каза:
 
- Тук е дошла една душица, която, когато заключвала вратата си, помислила дали няма да направи грях пред Христа, като дойде тук, за да слуша моята беседа.
Не мога да обясня с думи какво преживях в този момент. Бях поразена и същевременно трогната и покъртена от това, че беше спрял Учителят вниманието си върху мене. От очите ми бликнаха сълзи. Разбрах, че Той бе видял всичко, каквото бе станало в мене. Бършех сълзите си с кърпичката си и не смеех да Го погледна повече. В това време приятелката ми ме попита:
 
- Донче, защо плачеш?
 
- Боя се да гледам Учителя, защото виждам, че за Него нищо не е скрито.
Учителят продължи да говори. Всичко в мене се разтапяше и превръщаше в сълзи, които исках да скрия с кърпичката си, като поглъщах всяка дума, която Той казваше. Тогава чух да казва:
 
- Плачете, плачете, поливайте си изсъхналите цветя в градината си.
Разбрах, че се отнасяше за мене и това още повече ме развълнува.
Беседата завърши, Учителят стана. Всички станаха прави, чух да пеят
песента "Аз мога да любя, добър да стана, аз мога да обичам, силен да стана..." После прочетохме "Отче наш", Учителят напусна салона, а аз все още стоях, без да мога да се помръдна.

(Невена Неделчева: Из живота на сестра Донка Д. Станкова)

Сестра П. разказва:
Мъжът ми се помина. Изпаднах в бедност. Отникъде помощ, но аз не изгубих своята вяра и упование в Бога. Цели девет месеца аз непрекъснато се молих Бог да ми се изяви и да ми помогне материално, понеже бях много затруднена. Точно на деветия месец една заран чух мъжки глас в стаята си и се събудих. Гледам, високо над мене някъде към тавана бюста на жив, интелигентен старец, облечен в чисти шаечни дрехи. Онова, което ми направи впечатление най-напред бе това, че ръцете му бяха изящно красиви, като че бяха изваяни. Той ми рече: "По пътя на дъновистите". Запомних думите без да ги разбера, но все пак аз тръгнах да търся този път, защото очаквах, че тъкмо чрез него ще намеря пари, от които имам такава голяма нужда. Намерих игрище "Юнак" и попитах поста: "Къде е пътят за дъновистите?" И преди още да бях се изказала, той ми посочи пътя нагоре. Тръгнах по шосето нагоре през гората и незабелязано стигнах до квартала зад гората, който се нарича "Изгрев". Влизаха хора, идващи от града, влязох и аз в двора. Там видях салон, почти пълен с посетители. Влязох вътре и застанах до червената мраморна колона. Загледах се в оня, който говореше, в чието лице аз познах стареца, който бе ми се явил оная заран в стаята, но с тази разлика, че сега старецът беше облечен вместо с шаечни дрехи, с европейско облекло. Попитах стоящите до мен кой е той. Отговориха ми: "Учителят." В този момент Учителят се обърна към мен с думите: "Вие сами не сте дошли, вас Господ ви е довел тук." Спомням си, че Учителят говори за значението на страданията, които думи моята жадна душа прие като балсам. Тръгнах по пътя да търся пари, а намерих най-важното, което малцина са намерили - аз намерих Учителя.

Записал: Георги Събев

Бях чел за Братството и познавах някои от братята, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: "В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя. Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Бях голям християнин. Стреснах се да отида в Търново на събора, понеже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида - те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че търсех начин да туря край на живота си. Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджиеви: "Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя?" Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Араджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Варна. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: "Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и Той ще те приеме." Започна да ми говори за него и аз си казах: "Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ме приеме." Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата го видях да идва срещу мен. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към Него, целунах му ръка и почти проплаках: "Учителю, братята ме пъдят оттук, а аз искам да остана." Той ме погледна кротко и ми рече: "Остани, съборът ще се открие в неделя." Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителят ми разреши да остана. Те се зарадваха. В това време сърдито ме срещна Иванов: "Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При Него се ходи само с разрешение!" И пак ми нареди веднага да си отивам. Повечето братя от Варна бяха на моя страна. След като Учителят ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен. Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителят. Беседата беше на тема "Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет." Това беше първата беседа от "Свещения огън". Учителят започна: "Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: "Учителю, искам да уча при тебе, да следвам твоето учение." Аз го изслушах и помислих: "Чакай да видя какво ще рече Господ за този брат?" Господ ми каза: "Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми. Кой съм аз да не го приема?" След това Учителят продължи беседата. Аз се срамувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат."

Михаил Ангелов

Идва един брат при Учителя и Му казва: "Тези 30 000 лв. подарявам на Вас, използвайте ги, както намерите за добре." Учителят му отговаря: "Аз по-добър касиер от Вас нямам и когато ми потрябват ще ги поискам." Братът взема парите и си отива. След време той се помина. Ще кажете - отидоха парите. Не, след известно време идва сестрата и казва: "Преди да си замине, мъжът ми остави тези пари за Вас." - и ги предава на Учителя. Наистина, по- добър касиер от него нямаше. Предаде си обещаните пари на Господа.

Борис Николов

При една болна сестра е отишъл Учителят с приятелите да я посети. Сестрата Го пита: "Учителю, успях ли да науча нещо в тази Школа? Ако си замина, това, гдето съм научила, ще го взема ли със себе си? Защото толкова години ви слушах, но все мисля, че нищо не съм запомнила и че нищо не знам".
Учителят я оглежда с внимание. "Не мислете, че сте прости. Вие сте по-учени от учените долу в града. Това, което знаете вие, те не го знаят. Те знаят много, но непотребни неща. Вие знаете малко, но необходими неща, които те не знаят." - "Е, Учителю, вече съм спокойна". А Той продължава: "Нито един учен не би могъл да ми зададе този въпрос, който ти ми зададе. В него се намира философията за предназначението на слизането на човешкия дух на земята. Човешкият дух чрез човека учи своите уроци тук на земята и продължава своето обучение в Невидимия свят. Ученикът долу е ученик и горе в Школата на Бялото Братство също е ученик."
Сестрата се просълзява. Тя вече знае, че както е ученик тук на Изгрева, така ще бъде и ученик горе в Невидимия свят, в Школата на Бялото Братство.

Борис Николов

Истинското име на дядо Благо е Стоян Русев. Дядо Благо е псевдоним, който си е сложил сам, когато е създал списание "Славейче". На неговите страници той пише свои стихове и целта му е да подпомогне образованието на децата. Оттогава всички почват да му викат дядо Благо и така остава известен. Той е бил 40 години учител на децата.
Дядо Благо бил на Изгрева за Новата година - 1937 г. На масата, на която седял Учителят, били насядали 12 по-възрастни приятели, които се считали за едни от най-личните. Когато наближава вече 12 часа, Учителят обикновено държи беседа. След свършването на беседата приятелите помолили Учителя да каже нещо за Новата 1937 г. Той казал няколко събития, които предстоят и накрая завършил с думите: "От всички 12 души, които са на тая маса, един ще си замине".
На другия ден дядо Благо отива на гости у бай Иван. В разговора, който водят двамата, той вмъква: "Дете, Учителят каза, че един от тия 12 души, ще си замине и това съм аз". А Учителят не е посочил кой ще бъде. Бай Иван му казал: "Ах, старче, това е твоя измислица. Я е така, я не е така". Нямало никакви признаци. Дядо Благо си е бил здрав, не е боледувал и Бай Иван го обнадеждава. Но на мен бай Иван ми е казвал, че дядо Благо все си повтарял, че той е този, за когото Учителят е казал, че ще си замине. Идва есен. Студена, влажна била есента на 1937 г. Някакъв близък на дядо Благо починал и дядо Благо отива на погребението му, но тъй като есента била много студена, той се разболява, защото прекарал дълго време навън. Простудява се, не може да оздравее и той през месец декември си заминава - така, както бил предсказал Учителят, без да е посочил поименно кой ще бъде.
Преди да си замине, Дядо Благо казва на жена си: "Аз сигурно ще си замина, но като си замина, ти да не тръгнеш по гробищата. Ако искаш можеш да ми запалиш две свещи, да ги сложиш на комина, те ще ме намерят къде съм". По такъв начин той искал да освободи жена си от ходене по гробищата и да не прави нищо повече. За следващите две неделни беседи в 10 часа, Учителят накрая на беседата казва: "Тия две беседи, аз ги държах за дядо Благо. Те са като две запалени свещи за него и в Невидимия свят те ще му светят и той ще има свободата да се движи безпрепятствено, където си пожелае. Аз държах тези беседи за него, защото много го обичах". Това е единственото изказване на Учителя за наш приятел в такава форма.

Тодор Ковачев - внук разказва спомените на Иван Антонов

Дядо Благо беше духовен човек. Учителят веднъж в класа попита: "Представете си, че ви пратят на една планета, където няма никой, сам да живеете. Бихте ли приели някои?" Само дядо Благо каза "Аз". Никой друг не се обади. А мен ми се видя страшно като ад.

Елена Андреева

Големият салон на Изгрева, в който Учителят щеше да държи беседите, беше готов към края на лятото на 1927 г. Дойде есента. Трябваше да се помисли и за отоплението на салона. По това време за отопление на помещения се използваха печки тип "Перник", които горяха с дърва и въглища. Точно в този момент, ми се наложи да отида по неотложна работа в града и затова помолих някои братя, да поставят печката и кюнците. Върнах се едва привечер. Гледам печката поставена, кюнците наредени, но братята посърнали, бяха унили и седяха с наведени глави, приклекнали вън пред салона. "Какво има, какво е станало, поставихте ли добре печката?" Запитах ги бързо аз, защото разбрах, че нещо се е случило. Най-после един от тях, хленчейки, каза: "Абе, то я поставихме, поставяхме я цял ден. Но Учителят идваше и все беше недоволен от поставянето й". От многото случаи, които съм имал при работа с Учителя, всякога съм разбирал, че Той държи всичко да се върши най-прецизно и безупречно, без никакви пропуски, по всичките правила да бъде, както Той често обичаше да казва. Разбрах, че братята са направили някакъв пропуск, без да могат да разберат това. Влязох в салона, внимателно разгледах печката и наредените кюнци и видях, че един от кюнците е неправилно поставен - обърнат е и ще пуши оттам, щом се запали печката. Те много пъти са ги слагали, но не са могли да забележат грешката си, която на пръв поглед беше незначителна, затова всякога са ги поставяли с тази грешка. Поправихме грешката и когато всичко беше готово, Учителят влезе в салона. Една топла усмивка грейна на лицето Му и с мек, тих глас каза: "Сега е добре". След това като посочих грешката на приятелите, които бяха вече ободрени и радостни, че този път успяхме, всички с усмихнати лица промълвиха: "Толкова малък пропуск, а цял ден ни измъчи". За ученика малките и големите пропуски са еднакво важни.

Николай Дойнов

След като пораснаха плодните дръвчета и започнаха да цъфтят, някой подхвърли идеята да се закупят няколко кошера.
Учителят отпусна средства и купихме 5-6 кошера. Грижата за тях пое Колю Каишев, който по професия беше пчелар, но не беше опитен. Беше повече фантазьор, отколкото практичен и може да се каже със сигурност, че от пчелите не сме яли мед. Не минаваше година да не виждаме Каишев с пчеларска маска на главата край кошерите, а на есента - никакъв мед. Накрая една сестра отива при Учителя и Го пита: "Учителю, каква е тая работа, брат Каишев все около кошерите обикаля, но досега аз нито една лъжица мед не съм изяла. Къде отива тоя мед?" И поглежда Учителя изпитателно. Той отговаря: "Сестра, и аз не съм ял от този мед, дори не съм го помирисвал. Но има братя пчелари от провинцията и те носят по някой буркан. Ела сестра да се почерпим, но с друг мед." Двамата се качват в стаичката на Учителя. Учителят донася буркан, отваря го и нагребва една лъжица, пълна догоре с мед, поставя я в чинийка и я поднася на сестрата. После слага и на себе си. "Да хапнем, сестра, и да благословим труда на брата и на неговите кошери." Сестрата изяжда меда и казва: "Учителю, това не може ли да стане и тук, та всеки един от нас поне веднъж в годината да изяде по една такава лъжица." Учителят отвръща: "Може и да стане." На следващия ден Учителят е строг и казва: "Тази година Аз ще се грижа за пчелите! И никой няма да се доближава до тях." Той се грижеше цяла година за кошерите. Преглеждаше ги и наблюдаваше кошер след кошер. От това време има няколко снимки на Учителя с пчелина. Тази година беше единствената година, когато от кошерите се извади мед около 2-3 тенекии, благодарение на Учителя. Учителят занесе една тенекия на един обед и накара същата сестра да гребе по една лъжица мед на всеки. Така всички се облажихме с меда и се изпълни желанието на сестрата. Всички наобиколиха Учителя и Му казват: "Учителю, много Ви е сладък меда!" Учителят се усмихна и каза: "Сладък е, защото аз изнесох една беседа на пчелите. Аз толкова години ви изнасям беседи и още не съм опитал от вашия мед. Знам само как жилите. Това опитвам от вас. А знаете ли как народът казва? Не ти искам нито жилото, нито меда!" Учителят вече е сериозен. Ние се оглеждаме и вече не се облизваме, защото с лъжицата мед, която изядохме, ни бе предаден един урок, че Словото на Учителя трябва да се прилага в живота.
Следващата година кошерите пак минаха под грижите на Колю Каишев и други братя, които се интересуваха от пчеларство, но такава пчелна реколта не се повтори вече.

Борис Николов

Учителят често посещаваше концерти. Понякога самите артисти Му изпращаха билети или приятелите Му вземаха за някой хубав концерт. Винаги Го придружаваха няколко братя.
Веднъж двама приятели взели билет за Учителя за концерт в зала "България" на един голям цигулар. Разбира се, че те ще Го придружават. При това, тези братя държаха много на общественото мнение и на външността си. Вземат файтон и идват. Пък е зима - сняг до колене и виелица. След малко излиза Учителят готов, с бастуна, но за най-голям ужас на приятелите, Той си е турил на главата сламена шапка - панама. Как да Му кажат сега, че зимно време сламена шапка не подхожда? А Учителят е спокоен, като че ли тъкмо тъй трябва да бъде. Няма какво, преглъщат хапа приятелите, тръгват. Във фоайето Учителят грее със сламената шапка и очите на всички са обърнати към Него. Братята с голямо стеснение бързат да предадат на гардеробите дрехите си. После, на излизане от концерта - пак същото. Казва ми един от братята: "Посред зима, в студа, се изпотих."
Когато се връщат всички на "Изгрева" с файтона, Димитър Кочев отива при Савка и пита: "Сестра Савке, няма ли Учителят друга шапка, освен тази, сламената, че заради нея всички ни се смяха на концерта в зала "България"? Савка го завежда до стаичката, отваря вратата и какво да види братът: много шапки - наредени на масата като на изложба във фирмен магазин. Гледа Кочев и не може да повярва на очите си. Всички шапки - коя от коя по-офици- ални. Братът пита: "Ами защо са тука?" Савка спокойно отговаря: "Учителят ми нареди да ги изчеткам от праха и да ги сложа на масата, понеже щяло да има изложба на шапки и те трябвало да са готови". Братът разбира, че случаят е подготвен от Учителя за него, отива и разказва на другите с меките шапки, те идват и гледат новите шапки и се чудят. През това време Учителят разказва на тези, които са Го заобиколили и Го разпитват за концерта, както това се случваше всеки път.
Димитър Кочев гледа, очите му се насълзяват и сълзите текат по лицето му. От друга страна, в него нещо го надува от смях и той започва да се смее. Хем се смее, хем плаче. След време, когато разказваше този случай, сълзите винаги пълнеха очите му, бършеше ги с ръка и казваше: "Какво величие имаше в тази сламена шапка и колко смешни бяхме с меките шапки на главите си".
Казаха на Учителя на другия ден, колко са се смутили братята на концерта. Учителят отговорил простичко: "Е, какво има от това, че съм бил със сламена шапка? Общественото мнение ли? Важно е, че урокът е предаден на учениците."
Общественото мнение е тиранин. Учителят иска да ни освободи от него. Първите години ние се хранехме при Учителя в трапезарията в къщата на "Опълченска" 66, в приземния етаж. Бяхме горди от това, че Учителят разделяше трапезата Си с нас. Но понякога се случваше да ни поканят в София в един от братските домове. Идваха възрастните братя - ще вземат най-официално Учителя и ще Го закарат у тях. Но яденето - тенджерите с гозбите, хлябът - трябваше да се пренесат от "Опълченска" 66, ние ги хванем за дръжките, а те - големи тенджери, събират до двадесет литра храна. И така вървим ние през града. Няма къде да се скриеш. Всички ни оглеждат, усмихват се и ни се подиграват. На първо време много ни беше срам, едвам издържахме - що подигравки бяха само от гражданството. Но постепенно привикнахме, особено след като тези тържествени обеди за Учителя се учестиха. В момента, когато привикнахме на смеха и подигравките и ни стана безразлично какво носим в ръцете си, за какво го носим и през какви улици минаваме - случи се най-неочакваното: Учителят изведнъж преустанови да ходи на обеди по братските къщи. Вероятно бяхме си научили урока за общественото мнение. Общественото мнение е голяма сила. И понякога една сламена шапка, дори върху главата на Учителя, може да преобърне света в нас и около нас.
Това бе един урок за стремежа на ученика към външната страна на нещата.
Учителят казва: "Обектът на ученика е вътре - Бог. И затуй няма спънки за постигането Му, той е всякога доволен, защото всичко е вътре в Него. Хората от света търсят своя обект отвън, затова техният живот е пълен с недоволство."

Борис Николов, Мария Тодорова

През есента на 1942 г. на екскурзията пожелаха да дойдат само братя, защото според братята, сестрите, като жени, само пречат за истинска духовна екскурзия. А какво се случи? Като излязохме горе на хижата, първият човек, който ни посрещна, бе едно момиченце. Вероятно с родителите си бе на хижата. Момиченцето дойде усмихнато и застана пред Учителя. Той го помилва по главата, обърна се към братята и каза: "Вие не искахте сестри на тази екскурзия, но ето - сестрата ви посреща!" Всички гледат онемели, а Учителят добави: "Щом братята дойдоха, и сестрата дойде!" Така Учителят използваше всеки случай, за да ни предаде един урок. Желанието на братята бе да няма сестри, за да не ни пречат при прехода. Учителят като разбра желанието на братята в София, им каза: "Ех, ще минем и без тях". А сестрата ни посрещна първа на хижата. Учителят никога не е унижавал жените. Винаги сестрите са ценени наравно с братята. Това бе правило в Неговата Школа. Той не правеше разлика и не даваше предпочитание на братята. Всички бяха равни - в беседите, упражненията, екскурзиите. Затуй веднъж каза: "Тъй, както Аз водя Школата, никой не я е водил досега." Проблемите, които възникваха между братята и сестрите, Учителят ги е разглеждал в разговорите и беседите. Дал ни е методи как да се справяме с всички мъчнотии в нашия живот. Затуй е ценно знанието, което ни даде по пътя на Ученика.

Борис Николов

Домът на чичо Петко Гумнеров беше отворен за всички. Той стана Божи дом. Тук Учителят живееше, приемаше непрекъснато гости и държеше пред отворения прозорец Своите беседи. Особено неделята бе много тържествена. В двора на чичо Петко бе пълно с народ.
Един ден като вижда толкова много хора в градината, в него се повдигат хубави чувства и развълнуван, прегръща едно момиченце на 10 години и го целува. Чичо Петко е женен, но няма деца. А да целунеш чужди деца пред толкова народ не е разрешено по тогавашните порядки. Другите приятели виждат това и за тях е голям грях и голям срам да целуне едно момиче. А той в градината пред всички го прегръща и целува. Тогава тези неща не се допущаха. Моралът бе много строг. Други бяха времената. След тази целувка започва една глъчка, кампания срещу него и общо недоволство. Събират се възрастните приятели и осъждат чичо Петко. През това време Учителят е в Сливен и заедно с други приятели са опънали палатки на Сините камъни. Братята в София правят съд, укоряват го и го изключват от Братството. Казват му: "Ти вече не си от Братството!" Решават, че Учителят не бива повече да живее в дома на чичо Петко, защото е вече опозорен. Тогава един от богатите членове на току-що сформирания съд, предлага хубава стая в голямата си къща с прислуга. Той е богат човек - ръководи военното издателство, където има фирма "Лазар Котев и Гугулов", има складове за литература на ул. "Бенковски" 19; освен това притежава единствения склад на всички тео- софски книги на ул. "Алабинска" 37. В неговите складове се държат отпечатаните беседи "Сила и живот" на Учителя. Изобщо, преуспял човек. Тогава той решава да финансира една делегация от трима души, които да отидат в Сливен при Учителя и да съобщят решението на съда - че чичо Петко е изключен от Братството и че Учителят трябва да се прехвърли да живее в богатата къща на Лазар Котев. Така се създава тричленна комисия.
Вторият член на комисията е Тодор Бъчваров. Той е общественик, виден теософ, издава библиотека "Духовен живот" и чрез нея издаде много окултна литература. Движеше се в нашите среди, познаваше Учителя, но Го смяташе като човек по-напреднал, по-учен и по-преуспял като проповедник.
Третият член на комисията бе Иван Радославов, гимназиален учител по история, изключително надарена личност, историк с голям дар слово. Около Учителя е още от първите години.
И така тричленната делегация тръгва от София за Сливен да поднесе пред Учителя своето решение. Пристигат братята на Сините камъни, Учителят ги посреща сдържано, сериозно и строго. Братята застават пред Него и Иван Радославов започва да излага случая. Той говори убедително на висок академичен стил с такова вдъхновение, че другите двама от делегацията слушат със зяпнали уста и само кимат с глава, потвърждавайки, че са съгласни с Радославов. Учителят обаче мълчи, нито дума не казва. Колкото повече говори братът, толкова Учителят става по-строг. Свършва братът, Учителят мълчи. Става чак неудобно. Братята се чувстват неловко. Накрая се обръща към Радославов и му казва само една дума: "Усра се!"
Радославов разказва на Паша Теодорова: "С тази единствена дума в един миг Учителят събори моята реч. Аз, специално, се почувствах като оголен и крайно засрамен. Учителят млъкна и ни остави свободни да се изкажем по-нататък, но ние мълчахме. Един от нас запита: Кажете ни нещо за самите нас. - "Ако сте силни да понесете това, което ще ви кажа, мога да задоволя желанието ви." - "Готови сме, Учителю" - отговорихме и тримата в един глас. - "Слушайте тогава. Първото нещо, като ученици, трябва да научите следния урок: Ученикът няма право да коригира Божественото. Независимо от това, ето какво ви очаква в скоро бъдеще: един от вас ще фалира, ще пропадне материално; другият ще си замине, а третият е осъден на старческа самота."
Всички си тръгват изненадани, а Бъчваров е изключително възмутен и пише едно стихотворение в акростих като началните букви погледнато отгоре надолу, дават следното изречение "Петър Дънов е лъжепророк". Това стихотворение се публикува, но до края на годината той се помина. На следващата година Лазар Котев, който беше богаташ и книгоиздател фалира. Той впоследствие се обяви срещу Учителя. А Иван Радославов след като загуби салона на "Оборище" и къщата си, след като обраха парите му, дойде да живее в една барака на Изгрева.
Дъщеря му Люба се помина, а след нея и жена му и той остана сам самичък. И което е най-важното, на Изгрева имаше около 200 човека, които се надпреварваха как да си услужат един на друг, но за брат Иван Радославов никой не се сещаше. Той бе забравен от всички, макар че беше на Изгрева. Накрая, ако случайно някой отиваше при него, посочваше себе си и казваше: "Ето един, който се опита да коригира Божественото!" Беше покъртителна сцена и поука за следващото поколение. Ние сме свидетели как думите на Учителя се изпълниха точно.
Брат Иван Радославов беше интелект, но се заблуди в този случай и забрави, че Учителят не беше от човешка еволюция, а пратеник на Божествения свят. Старият морал, старото, външно благочестие не може да бъде мярка на новия морал. Пред Великата Божия Любов всичко старо отстъпва, мълчи, слуша и се учи.
На събора в Търново беше и Петко Гумнеров. Изреждахме се на групи по 10 човека на молива в Горницата. Но никой от групите не искаше да го приеме при себе си, защото Петко бе направил грях според тях. Той бе останал самичък. Беше греховен за всички. Така, както бе угнетен от постъпката си, както бе измъчен от презрението на всички, той беше почти отчаян човек. Никой не го приемаше в групата, за да може да се качи в Горницата и да се помоли заедно с тях. Всички групи се изредиха в Горницата да си направят молитвата. Тази задача бе приключена. Тогава Петко случайно минава покрай вилата, Учителят излиза и му казва: "Петко, ела да излезем горе двама да се помолим!" Братът остава като втрещен. Учителят го взема под ръка, излизат горе, правят си молитвата. Не бързат, защото групите са вече минали и са се разположили около палатките. След известно време отгоре слиза един възроден Петко. Слиза усмихнат, просветнал, от очите му текат сълзи от радост. До него е Учителят. Всички устремяват погледа си към тях. Петко целува ръка на Учителя и си отива. Приятелите мълчат и наблюдават гледката. Това е живо човешко възкресение. И оттогава Петко не го измъчваше туй, че приятелите го пренебрегваха.

Борис Николов, Паша Теодорова

Веднъж на една от пейките бяха насядали възрастните братя и сестри, ние тогава бяхме младежи. Седяха много важно, беше някакъв празник и си бяха облекли новите дрехи. Те бяха окупирали пейката. Мястото около Учителя бе заето и искаха цялото внимание на Учителя да бъде само към тях, защото те ни ревнуваха, че Учителят отделя повече внимание на младите. А причината бе много проста. Ние отивахме по всяко време и за всяка наша нужда Го питахме и не се срамувахме да Го питаме. И по този начин бяхме непрекъснато около Него. А те бяха много важни, понякога надути спрямо нас, защото бяха още от първите години на Братството с Учителя. Седяха на пейката, а по средата е седнал Учителят и разговаря с тях. По едно време се чу трясък от пейката и всички пременени възрастни братя и сестри бяха паднали на земята с вдигнати нагоре крака. Учителят стоеше прав. Миг преди да се счупи пейката, Той се изправи. Следващият миг се чу трясъка и всички се натъркаляха на земята. Брадите на старите братя стърчаха нагоре като на козли, панталони и фусти стърчаха нагоре. Обща врява и глъч. А Учителят стоеше изправен, облечен официално в бежов костюм. Да, това бе пример за будното съзнание на Учителя. Суматохата продължи няколко минути. Започнаха да се изправят, а ние младите стояхме настрани и се смеехме. "Ами тук няма ли някой, който да ни помогне?" - извика една възрастна сестра. "Има, има - обадихме се ние - но вие не ни искате". - "А, искаме ви, искаме ви!" Ние се приближихме и почнахме да ги повдигаме. Тогава възрастните братя и сестри запяха "Братство, единство". Учителят се усмихваше. В един и същи миг бяха предадени няколко урока на учениците.

Борис Николов

Възрастните приятели бяха много заможни - повечето от тях бяха с различни професии, които носеха много пари. Имаше чиновници, адвокати, учители, търговци. Държаха много имот и пари, докато ние, бедните студенти, ходехме по строежите да работим, за да си изкарваме прехраната. Това бяха онези богати братя, които смятаха, че Учителят разбира само от духовните неща, а не разбира от материалните. Така смятаха всички. Беше за учудване. Ако днес отворите беседи, държани от Учителя по онова време, ще намерите Неговото становище за материалните блага и за духовните блага. Има закони, по които се движат онези сили, които носят духовните блага и материалните блага. Това го има в Словото на Учителя. Но едно е да слушаш, друго е да го разбереш и трето е да го приложиш. А най-важното е дали ти изнася това, което говори Учителят.
Обърнаха се възрастните братя към Учителя и Го запитаха: "Учителю, какво да правим с имотите си?" Учителят ги изгледа строго и каза: "Ще ги оставите на държавата!" Този израз като че ли с нож разряза звездното небе над "Изгрева" отгоре надолу и го разполови на две. Разполови и възрастните приятели. Те изтръпнаха и се ужасиха. Как така на държавата, та те имаха деца, наследници? Те смятаха, че с отговора Си Учителят ще им даде някакъв съвет как да си запазят имотите, как да ги съхранят и в знак на благодарност за тази услуга от Учителя ще отпуснат някакви пари за братски нужди. Но в случая отговорът бе категоричен: "Имотите да се оставят на държавата!" Те изпаднаха в паника и се разотидоха. Аз стоях безмълвен. Учителят ме погледна сериозно и строго и нищо не каза, после се отдалечи.
Минаха повече от десет години. Дойдоха комунистите на власт. Учителят си беше заминал. Излязоха новите закони. Един от тях бе законът за едрата градска собственост. Според него всеки имаше право на едно жилище. Властта взе всичко, национализира го и го направи държавно. Възрастните братя изведнъж обедняха. А на онези, които си бяха заминали - техните наследници обедняха. Всички негодуваха и упрекваха комунистическата власт за извършеното от нея беззаконие. А пред мен беше погледът на Учителя в онази звездна вечер на "Изгрева" и думите Му, които разполовиха нощта.

Борис Николов

Олга Славчева отишла на фризьор, накъдрила си косата и след това отишла на беседа. Учителят трябвало да покаже някои френологични центрове. И така както Олга е била фризирана, започнал да показва на нейната глава различни френологични центрове. Тя се чувствала неудобно, защото Той не е одобрявал къдренето на косата. Изведнъж вниманието на всички трябва да се насочи към главата й и тези френологични центрове, които не всеки може да види и разбере.
Но става обратното - всички оглеждат фризурата й, тя цялата пламнала от червенина, избила я пот и едвам издържала погледите им. А Учителят продължавал спокойно да обяснява и се правил, че нищо не забелязва.
Учителят беше за това, сестрите да не си къдрят косите, а косите да бъдат сресани естествено.

Марийка Марашлиева

Когато имахме общи обеди, обикновено двете места около Учителя се оставяха свободни. Понякога Той поканваше някой гост, който бе дошъл от провинцията или пък някой приятел имаше да разрешава своя задача с Учителя и Той го поставяше до Себе Си. Но Учителят не даваше никога обяснение защо този или онзи сяда до Него. Имаше борба и съперничество кой да седне до Него. Понякога имаше и сцени, скарване, случките бяха толкова забавни, че всички се смеехме, включително и обидените от това, че не са седнали до Учителя. Понякога се развиваха толкова неща само за секунда или минута, че този, който трябваше да седне до Учителя, изведнъж се оказваше отклоняван от въпросното място или го заприказваха и друг сядаше до Него. Сядаше този, който трябваше да седне. А това го знаеше само Учителят. Та всяка една преживелица около тези две места до Учителя беше свързана със съперничество и големи преживявания. Онази сестра, която смяташе, че има привилегията да седи до Учителя, бе Балтова. Веднъж един млад брат седна до Учителя на онова място, което тя смяташе за свое. Тя беше закъсняла с една-две минути и Учителят беше вече седнал на мястото Си. Балтова дойде и направи забележка на младия брат да стане, понеже това било нейното място до Учителя. Обаче братът се опъна. Тя вдигна скандал: "Искам истината от Учителя за това място, което е мое по привилегия и по благодат!" Учителят я погледна съвсем сериозно и каза: "Предлагам да се напишат номерца на всички столове, да се хвърли жребий и да видим тогава кой как ще бъде нареден по волята но жребия". Това явно се хареса на всички, защото ония от крайните места се надяваха по волята на жребия да се доберат до Учителя или срещу Него. Бяха написани по двойки номера, като единият номер бе оставен пред всеки стол, а другият - в една шапка. Разбъркаха номерата, всеки тегли своя жребий. Приятелите започнаха да си заемат местата. Какво се оказва? Жребият определи, че кой каквото място заемеше преди, сега го зае отново и нямаше абсолютно никакво разместване. Най-важното: бе определено мястото на Балтова. Изтегленият от нея номер показа, че тя трябва да заеме точно онова място, за което имаше претенции и за което беше казала, че й бе дадено по привилегия и благодат. Тя най-демонстративно седна на мястото до Учителя. Учителят бе сериозен и не продума нито дума. А онзи брат, който бе седнал до Него, зае мястото срещу Учителя. Това място преди жребия беше свободно, обикновено там седеше Тодор Стоименов, но той беше извикан по някаква работа и не можеше да дойде на обяд. Случаят бе разрешен и всички разбраха, че Балтова има право на това място. Но през цялото време Учителят не продума с нея нито дума, нито се обърна към нея, нито й се усмихна. През цялото време Учителят разговаряше засмян с младия брат, който седеше срещу Него на масата и чието място бе определено по жребия. Накрая Балтова не издържа и каза: "Аз искам да си сменя мястото с този брат отсреща". Всички се разсмяха звучно и смеховете им се издигнаха до небесата. Учителят, гледайки напред, каза: "Човек трябва да има послушание пред волята на жребия, когато се извършва пред лицето на Бога". Това бе един интересен случай за "волята на жребия".

Мария Тодорова

Сестра Тодора Юрданова Станчева беше братска работничка и с нея работехме заедно. Беше леко нервничка и от време на време си упражняваше нервите върху мене. От известно време тя имаше лошо отношение към мен и аз гледах да я понасям без да реагирам. Но тя доста прекали и аз реших да отнеса въпроса до Учителя. Един ден излизам от лозето, където работех и в това време Учителят пристъпва към мен. Аз мислех, че този въпрос трябва да го отнеса до Него. Исках да използвам случая, за да Му представя всичко - което ми се случва с тази сестра и точно в този момент Той ме изпревари и без аз да продумам дума, ми отговори гласно: "Да, знам, знам, тя има много грешки. Духовете са те поставили на много тежък изпит. Дано можеш да го издържиш. Трябва да бъдеш герой". Аз си замълчах и знаех вече, че имам работа не с Тодора, а с духове размирни, които влизаха в нея и чрез нея ме атакуваха денонощно. Имам много да разказвам различни случки на такава тема, но не е много удобно всичко да се изнесе. Аз издържах, но вие няма да издържите като четете. Ще запитате: пък каква е тази школа? Веднъж Учителят ми отговори на този въпрос така: "Тук, в тази Школа се учат и боговете!" Разбирате ли, че това не е само Школа за човешките души, но и за боговете, които управляват цели Вселени.

Ангел Вълков

Бяхме на екскурзия на Витоша. По пътя за Бивака имаше един камък, който Учителят беше кръстил "Камъкът на съкровището". На този камък винаги при връщане от екскурзии почивахме. Беше удобен за сядане и от него се откриваше хубава гледка надолу. Защо го кръсти Учителят така, не можах дa разбера. Но други разбраха думите на Учителя буквално и когато следващия път се изкачвахме отново на Бивака, големият камък беше изместен настрани, а мястото, където бе лежал, беше разкопано. Наши приятели бяха копали да търсят заровено съкровище, но не бяха открили нищо. Ние видяхме дупката и казахме на Учителя. Лицето му взе недоволен израз: "Аз мисля, че водя ученици на планината, а то съм водил иманяри". Ние се спогледахме, а тези, иманярите, си правеха оглушки, че не се отнася за тях и смятаха, че ще остане всичко скрито. Учителят нареди: "Да се зарине дупката и да се постави камъкът на същото място". Онези изведнъж извадиха скритите кирки и лопати и се заеха да заравят. А ние сме седнали по-нагоре и от далечината ги виждаме как се трудят да зариват "съкровището". А той се намираше на една голяма поляна от Бивака надолу. Имаше и смешни и тъжни неща около нас. Учителят много пъти бе говорил категорично, че заровените съкровища не са безобидни, че тях ги пазят духовете на тези, които са ги закопали и могат да пострадат онези, които решат да ги изкопаят и не знаят какво да правят в такива случаи. Но едно е да се каже, друго е да се чуе и трето е да се изпълни. Изпълнението се отнася за ученика, слушането - за слушателя, а оглушките - за иманярите.

Мария Тодорова

Седим на пейката до чешмичката и разговаряме с Учителя. Изведнъж се чу говор, който се засили и се превърна в караница. Две сестри се караха за оградата, която делеше дворните им места. Голяма врява вдигнаха. Учителят намръщи вежди и каза: "Виж им акъла. И за какво се карат? Те мислят, че туй е "Изгревът" на Бялото Братство". Той посочи с ръка целия "Изгрев'' - поляната, салона, малките дървени къщички и продължи: "А "Изгревът" още не е слязъл на земята!"
След като Учителят си замина, сестрите продължаваха да се карат, по едно време се сдобриха, после пак се караха, за да дойде онова време и онази сила, която да ги махне от бараките и да ги настани в апартаменти, а бараките да разруши.

Борис Николов

Откъде се пръкна тоя човек и дойде на Изгрева, аз не знам. Беше пакостлив човек. Скимна му да имитира образа на Учителя и си пусна същата брада, същата прическа, тъкмеше се дълго време с гребен пред огледалото, за да прилича досущ на образа на Учителя. Ходеше по провинцията и проповядваше. Представяше се за г-н Дънов там, където не го познаваха. Разви цяла дейност чрез имитация и за заблуждение. Беше прост и неук човек. И това се случи по време на Школата на Учителя. Ще го видите на някои общи братски снимки, застанал все встрани и позира стойката на Учителя. Дори има такива снимки, където Учителят е заснет с приятели, а Савов е отстрани и се явява като двойник на Учителя. Но като се вгледаш с просто око, ще видиш имитацията и падението на един човек.
Много сестри и братя се чудеха на търпението на Учителя, защото той Го компрометираше по тоя начин. Не стига, че отвън духовенството, военните и обществени среди хулеха Учителя при всеки случай, но тази имитация в лицето на Савов се яви вътре в Братството, за да може да подхранва още повече подигравките срещу Учителя и да дава повод на другите да казват: "Вижте г-н Дънов колко е прост!" Накрая една сестра не изтърпяла, отишла при Учителя и казала: "Учителю, не мога да разбера, няма ли Божие възмездие за онзи, който е приел образа на Бога и кощунства с Него?" Учителят я изгледал и казал: "Сестра, аз не съм казал, че няма Божие възмездие, но то идва при строго определено време". Сестрата не останала доволна от отговора, но нямало какво да прави.
Един ден имитаторът Савов тръгва от града за Изгрева и минава през гората. Не щеш ли, там са отседнали войници. По онова време войниците ги обучаваха, че най-големите врагове на царството са комунистите и дъновистите. И точно по това време минава Савов, който носи един псевдообраз на г-н Дънов. Един от войниците извиква: "Ето го - Дънов минава, дайте да му покажем как ще разрушава царството!" Всички скачат на крак, втурват се към Савов, хващат го и му налагат такъв бой, че го просват на земята. След това войниците побягват доволни, че са се справили с врага на царството. Савов с мъка се довлича до Изгрева, ляга на горния край на поляната и стене. Минава случайно същата сестра и го вижда. "Какво ти е брат Савов?" - "Взеха ме по погрешка за Учителя и ме пребиха от бой." Разказва целия случай. Сестрата се разплаква от умиление пред Божието възмездие. А брат Савов като гледа сестрата, смята, че тя плаче заради него и продължава да разказва с най-големи подробности за нанесения му побой. Накрая казва: "Сестра, да знаеш, каква тежка корона нося на главата си. Тежка е царската корона за един обикновен поданик." Сестрата добавя: "Брат Савов, защо не хвърлиш царската корона, па да си обръснеш брадата, да си острижеш косата и да за- приличаш на човек?" - "Не мога, сестра, такава ми е службата, чужда корона дa нося." Сестрата чак тогава разбира, че Савов знае кому служи и кому се е цанил да бъде слуга.
Това беше по времето на Учителя. А след Учителя се повтори същото, Михаил Иванов от Франция направи същото и се дегизира като взе образа на Учителя, пусна си същите брада и мустаци и Го имитираше. Беше се обявил, че той е вече Учител. Цигуларката Йоана Стратева беше отишла в Париж, беше го посетила, за да им посвири и накрая той заявил пред нея: "Аз съм най-големият имитатор!"

Борис Николов

Живяли в старата част на София - баща, майка и дъщеря. Бащата бил занаятчия, работил своя занаят в един малък дюкян денонощно, за да може дa изхранва жена си и любимата си дъщеря.
Съпругата на занаятчията станала последователка на Учителя Дънов и започнала да посещава на Изгрева беседите. Тя въвежда и дъщеря си, която е била гимназистка, около 17-18 годишна. Ходели заедно, играели Паневритмия, срещали се и с последователи на Учителя и се чувствали превъзходно. Но за всичко това е било необходимо време и те така се захласнали и отплеснали, че престанали да се грижат за онзи, който им изкарвал прехраната с пот на челото от сутрин до вечер. Връщал се, но вече нямало сготвена храна, не го чакали жена му и дъщеря му, не бил опран и изгладен. Изобщо, домът вече бил запуснат. А преди това не било така. Започва да ги разпитва, да се кара с тях. А те вместо да млъкнат и да се грижат за него, отворили и двете едни големи усти и го обсипали с нови, непознати за него думи и упреци.
Той узнал от тях, че семейният му живот с тях е карма, че той е задължен да ги храни, понеже си изплащал кармата. Упреквали го, че е материален човек, а те са духовни и се чудели как още го търпят и живеят с него. Бил изостанал в еволюцията си, понеже се грижел само за материалното.
Чудел се какво да прави материалният човечец. Споделил с един свой стар познат какво чудо му е дошло на главата. Онзи му казал: "Абе, защо не ги изгониш да отидат да живеят там на Изгрева?" - "Не става - те са непрекъснато там от сутрин до вечер, за какво да ги гоня." - "Добре де, ама кой ги храни тогава?" - "Сами се хранят, но с мойте пари." - "Много ти е тежко положението тогава. Отиди при Дънов и се оплачи на него." - "Ще отида, защо да не отида. Ще го питам направо очи в очи. Такава голяма беля да ми дойде на главата."
Една неделя, на беседа от 10 часа, когато са били допускани и граждани от града, идва и нашият познат, сяда на един стол и решил да слуша знимателно какво толкоз говори Дънов. И тогава, за негова най-голяма изненада, Дънов започнал да говори каква трябва да бъде съвременната жена и съпруга, съгласно Новото Учение. Слушал и не вярвал на ушите си. Жената трябвало да бъде мила с мъжа си, да не му се кара, да не гълчи, да се грижи за дома, да лъщи от чистота, да е сготвила вкусна храна за мъжа си, да е опран, изгладен, закърпен; когато се връща, да вземе леген, да му полее да си измие ръцете, после в легена да му измие краката, да го обърше с бяла кърпа и през цялото време да бъде любезна с него. Защото тези ръце и крака хранят всички в дома. И Учителят изредил към 30 точки каква трябва да бъде съпругата и какви са нейните задължения. А точно това жена му не е правила, откакто е станала дъновистка.
След това, за негова изненада, Дънов започнал да изрежда каква трябва да бъде дъщерята към баща си: да го посреща, да го уважава, да му пее песни, да му глади ризите и още много такива неща, та чак до 30 точки - точки на задълженията на дъщерята към бащата. Слушал онзи човечец и не вярвал. Свършила беседата и той отишъл при Дънов и го попитал: "Ти така ли им говориш и така ли ги учиш всеки път?" - "Да, така им говоря и така ги уча." - "Да, ама това аз у дома не го виждам; това, дето го говориш, го няма у дома." - "Аз тука съм Учител и ги уча така, както и ти чу и видя. А у твоя дом - там има друг Учител и затова там нещата са различни. Тук Учителят е един, а там у дома ти Учителят е друг." - "Добре, сега какво ще правя с онзи Учител у дома?" - "Отиди при Боян Боев, разкажи му всичко и той ще ти каже какво да правиш."
Отива при Боян Боев и му разказва всичко отначало до край. Брат Боев през цялото време се залива от смях. "Ама, на теб ти е смешно, а на мен ми се плаче." - "Сега, ако ме слушаш и изпълниш каквото ти кажа, то други ще започнат да плачат, а ти ще се смееш като мен." - "Ще го сторя - няма къде да ида".
Брат Боев му посочва една барака, където да пренощува. Накарал го на следващия ден да отиде да си прибере дрехите, парите и храната, купена с неговите пари. Да докара всичко товас една каруца на Изгрева и да предупреди в квартала никой да не дава пари на жена му и дъщеря му, за да си купуват храна. Речено - сторено. Натоварил каруцата, а онези там му се присмиват и му се подиграват. "Нещастник си ти. Добре, че се отървахме от теб, защото си заклет кармичен враг. Благодарение на нас ти съществуваш. Без нас си загубен." Той мълчи, товари каруцата. "Добре де, къде отиваш, да знаем и да кажем на онези, които питат за теб?" - "Отивам на Изгрева при Дънов". "О-о-о, в едно семейство двама дъновисти стигат. Ние сме достатъчно. Та с трима ще се затрие домът." - "Той така и така се е затрил, затова станах дъновист". Колата тръгва, а онези двете започват да се карат помежду си. "Ти си виновна нашият човек да стане дъновист". Нашият познат пристигнал на Изгрева, разтоварил каруцата в празната барака. А там е Боян Боев, посреща го с две сестри и му казва: "Сега ние ще се грижим за тебе. Но утре отиди при Учителя и му разкажи докъде си стигнал. И как си стигнал до бараката на Изгрева."
Отива при Учителя и Му разказва всичко от игла до конец. Учителят му казал: "Отиди при стенографките и им кажи, че аз те изпращам да ти дешифрират и дадат едно копие от тази беседа, в която говорих каква трябва да бъде жената и дъщерята според Новото Учение." Отива там, разказва им зсичко, те се смеят и му дават копие от беседата. Връща се при Учителя и му съобщава, че беседата е в ръцете му. "Ще си извадиш на отделен лист зсичко по точки, което съм говорил каква трябва да бъде жената и дъщерята". Сяда, чете той и записва. Идва Боян Боев, чете беседата, чете точките и казва: "Всичко туй ние ще го изпълним с две сестри - едната ще изпълнява по единия списък - този за съпругата, а другата по другия списък - за дъщерята." Така и става. Едната сестра чете по точки и изпълнява. Посреща го, помага му да си измие ръцете, измива му краката, избърсва ги с бяла кърпа. Слагат на масата вегетарианска храна. На масата има всичко - нали човекът си дава вече парите на Боян Боев. Нахранва се, онези му запяват няколко песни и го оставят да спи. На сутринта отива на работа и се връща късно по мръкнало. Двете сестри го чакат и работят по списъка, окачен на стената - едната изпълнява точките за съпругата, а другата - точките за дъщеря му. В магазинчето му казват: "Ти идваш обръснат, измит, опран, изгладен и вече заглади косъм. Кой те храни, кой те пои и кой те гледа?" - "Не една, а две се грижат за мене. Четат от два списъка по точки и изпълвяват". И разказва какво му се случило. Никой не може да повярва, че това е истина, и че може да се случи в София, и то при дъновистите на Изгрева.
А онези две - майката и дъщерята, изведнъж разбират, че нямат пари, нямат провизии - всичко е прибрано, никой не им дава на версия продукти и не им дава пари назаем, понеже мъжът е предупредил всички в квартала. Започват да изгладняват, карат се непрекъснато помежду си и се упрекват кой е виновен за всичко това. Накрая отиват при Боян Боев и му се оплакват. Той им казва: "Вие го изгонихте, а ние тук го приехме. Две сестри се грижат за него - едната работи по единия списък, а другата - по другия списък."
 
- "Какви списъци?"
 
- "Ето, вземете и прочетете тази беседа, която Учителят държа за него и за вас. Понеже вас ви няма, а него го има - то намерихме две сестри - едната изпълнява ролята на съпругата, а другата на дъщерята. Прочетете беседата на поляната и ми я върнете след това." Четат, прочитат, нищо не разбират и я връщат. "Нищо не разбираме, вътре няма никакви точки и списъци.
 
- "Елате да ви заведа до бараката му". А там е спретнато и е чисто. На стената е портрета на Учителя, от едната страна е окачен списък "Задълженията на съпругата", а от другата страна списък
 
- "Изисквания към дъщерята". Боян Боев им чете точките. "Добре бе, а има ли кой да ги изпълнява тези неща?"
 
- "Има, сестра, има - две са. Едната играе ролята на съпруга, а другата на дъщерята. И той е много доволен от всичко това."
 
- "А приспива ли онази при него?"
 
- "А-а-у, сестра, тук не зная това. Аз знам какво нещо е Божествената Любов. За човешката любов - вие сте специалисти."
 
- "Ами какво ще правим сега?" - "Ние сме го приели тука като брат. Той не ни тежи. Излиза сутрин - връща се вечер, а парите си оставя на мен и аз давам на сестрите да му купуват храна и да му готвят. Изпълняваме си всички точки подред. Много усърдни сестри се оказаха." - "Ами ние какво да правим сега?"
 
- " Подвизавайте се в Господа."
След няколко дни отново идват на Изгрева, но гладни, измършавели, с наведени погледи, мълчаливи. Брат Боев им дава една тенджера с гозба и казва: "Това го сготвиха вчера сестрите за него. Хареса му, яде, но му артиса. Хапнете и вижте с какво го храним." Онези се нахвърлили върху тенджерата и я изпразнили. Дъщерята казала: "Те готвят по-хубаво от тебе, затова баща ми ще остане при тях." Майката й ударила една плесница. "Неблагодарнице аз те създадох." - "Да, ама те готвят по-хубаво от теб." - изкрещява дъщерята. А Боян Боев се смее. "Брат Боев, няма ли някакъв изход за нашата работа?" - "Отидете при Учителя да видим какво ще ви каже". Отиват и през цялото време мълчат с наведени глави. Казал им: "Отидете при стенографките и вземете онази беседа. Прочетете си я, извадете по 30 точки за майката и 30 точки за дъщерята и почнете да ги изпълнявате. Ако се научите да ги изпълнявате, може мъжът ти да се върне." Четат, преписват, извличат точките и от мъка плачат.
Наближават два месеца, откакто този приятел е на Изгрева и за него се грижат двете сестри по точки от двата списъка. Майката и дъщерята носят списъка при Боян Боев и той ги изпитва дали знаят точките наизуст. Знаят ги. После отива при Учителя и му докладва докъде е стигнал случаят. "Да си приберат мъжа, но да работят по тези два списъка!" Връща се Боев и съобщава новината. Онези въздъхват облекчено. Боев им дава пари, за да му сготвят ядене. Мъжът се връща у дома си. Двете го посрещат и се надпреварват да му услужват.

Вергилий Кръстев

Веднъж на беседа аз, бидейки под влиянието на недобри съветници несъзнателно в себе си мислех по някои неща, като не се съгласявах с това което Учителят говореше в момента. Моето поведение не беше нито враждебно, нито отрицателно, но по-скоро критично, самостойно и с претенции че и аз имам собствено мнение и разбиране. Никога не съм допущал в себе си мисълта, че Учителят е нещо обикновено като нас, нито пък че съм го отрекъл в съзнанието си или че съм го свалил от Неговото високо положение През време на беседата, за моя изненада, Учителят веднага направи едно малко отклонение и каза: "Ако спориш с по-умен от тебе, ще видиш, че си глупав човек, ако се бориш с по-силен, ще бъдеш повален и ще пострадаш Веднага се опомних, разбрах, че това се отнася до мен, спрях лошите мисли които в момента бяха нахлули в главата ми и аз сам не знаех как и откъде бяха дошли, влязох в течението на мислите на Учителя и продължих слушането на беседата. Аз разбрах, че при Учителя трябва да се присъства с нужната подготовка, внимание, чистота, че съзнанието трябва да бъде будно и човек трябва да бъде добре обграден от влиянието на тъмните сили, които искат да попречат на делото Му. Макар и по отрицателен път, аз получих една опитност, за която съм твърде благодарен на Учителя.

Тодор Божков

Между първите ученици имаше такива, които под влияние на теософ- ските идеи търсеха път лесно да се издигнат, да станат магове, да притежават и боравят със сили, с които да влияят на другите хора, да предопределят съдбините на хора, общества и народи. С една дума - да имат лично превъзходство над другите хора. Те очакваха, че Учителят ще им даде такива знания, но останаха разочаровани. Учителят очерта един път, в който човешката душа с постоянство, упоритост и работа трябва да работи върху себе си. На някои не им се хареса такова нещо. Те искаха да им се дадат магически сили и да контролират природните сили и стихии. Но те се разочароваха и се оттеглиха.
Когато някои молили Учителя да им даде духовни сили или както Петър Манев - ключовете на астрологията, Той казал: "Ако ви дам знание за духовните сили, вие един друг ще се избиете."

Борис Николов

В първите години Учителят пътуваше из България, държеше своите сказки и образуваше братските кръжоци. Идва и в Бургас, където приятелите се събират на братска вечеря. Обикновено това ставало в квартирата на Тодор Стоименов, която била по-широка. Случва се, че същата вечер имало на площада голямо политическо събрание и брат Пеню Киров го посетил. Времето било есенно, ръми дъждец, кално. Народът се връща след събранието, в навалицата върви и брат Пеню. По едно време гледа пред него върви селянин. Направило му впечатление лицето - хубаво, кротко, светло, като че огряно отвътре. Облечен скромно, спретнато, но бедничко, цървулите му скъсани, краката му мокри. На брат Пеню направило впечетление, приближил се до него и го попитал: "Ти къде така ходиш?" Човекът отговорил: "Ходя, където ме Господ изпрати!" Този отговор харесал на Пеню и му казал: "Би ли дошъл с мене до вкъщи, ще ти дам едни обуща, краката ти са целите мокри". Селянинът отговорил: "Ще дойда!" Пристигат до къщата на брат Пеню, но той не смее да покани човека вътре - жена му прави сцени, вика, кара се. Пеню казва: "Почакай тука." Човекът чака пред вратата. Пеню влиза, след малко се връща и носи едни обуща, кърпени, но здрави и един чифт вълнени чорапи. Казва на човека: "Обуй се сега!" Човекът се обува, благодари и си тръгва.
Пеню бърза за братската вечеря. Като влиза, всички са вече насядали и Учителят е там. Пеню разказва за срещата си с човека. Учителят казва: "Това беше Христос!" Пеню се удря по челото. "Христос ли? Аз да срещна Христа и да не Го позная!" Хуква веднага навън да търси човека. Цял час ходил из града, но човекът го няма. Връща се отчаян. Учителят казва: "Българите дотам са дошли - да дадат на Христа едни кърпени обуща и вълнени чорапи."
Години по-късно Учителят каза: "Само Христовият Дух може да съедини човеците с Бога чрез Любовта. Защото Любовта е свръзката на Съвършенството, която води до Истината, която пък слиза от Божествения свят."

Борис Николов

Елена Цочева получава писмо от Учителя, че Той я вика да дойде на Изгрева. Добре, ама ние сме такива, че разгласяваме всичко. Докато тя да тръгне на другия ден, всичките ръководители на Братствата научили и тръгнали заедно с нея. - Каква е тая Елена Цочева - един обикновен учител, а онези ръководителите са били заслужили стари братя. Поканата ще да е и за тях, откъде накъде само за Елена Цочева.
Но когато стигат гара Пловдив, минава кондукторът и всички братя, които са се качили от Айтос до Пловдив, ги свалил, защото нямат открит лист. Покрай Елена минава, все едно, че не я вижда, а тя също няма открит лист. Елена пристига на Изгрева. Учителят я посреща, смее се, и първите Му думи били: „Рекох, открит лист не искаха, нали?" А другите всичките ги свалили. Те бяха неканените, а тя бе от малцина, избрана и поканена от Учителя.

Йотка Младенова

Бяха дошли латвийците на Изгрева. Отиват при Учителя и Му съобщават, че те имат Братство в Рига, но много се дърпат един други, няма мир и съгласие помежду им. Учителят допълни: „И между нас има дърпане и теглене. Има противници, но не стрелят с пушки и оръдия, но само с ноктите дращят и със зъби се гризат". Латвийците се поогледаха, усмихнаха се и се зарадваха много, че те не правят също изключение от учениците на Изгрева, при които бяха дошли на гости.
Веднъж Учителят нареди да предадат заръката Му до един търговец от провинцията, като идва в София, да се отбие при Него на Изгрева. Предадоха му думите на Учителя, но той казал:"Та аз не познавам господин Дънов и нямам нищо общо с вас. Пък и моят път не минава през София." Казват това на Учителя и той изпраща друг при него: "Учителят Петър Дънов каза, че твоят път минава през София и оттам минава за друго място." Този търговец се учудва на тези думи. Минава известно време и неговата фирма го изпраща по работа в София. Пристига на Изгрева, среща се с Учителя и слуша думите Му: "За теб има една работа, която трябва да свършиш. Ще ти дам един пакет книги, това са мои беседи, които ще занесеш на посоченият от мен адрес в Истанбул." Търговецът вдигнал рамене и възкликнал: "Ама аз никога не съм се канил да ходя в Истанбул. А иначе ще ги занеса, защо да не ги занеса." Учителят добавил: "След един месец ще заминеш." Наистина, така се наредило, че фирмата го изпраща в Истанбул и той посещава посочения адрес. Посреща го един турчин с бяла чалма и с бяла брада, усмихва се и казва: "Много се радвам, че молбата и молитвите ми се сбъднаха и че ми се изпратиха тези книги." Той ги слага на бюрото си и след това разпитва госта си за София, за "Изгрева" и за Петър Дънов. Разговорът се води на турски език. Търговецът се връща в България. След това отива в София, за да докладва в своята фирма какво е направил. Неговото пътуване било много успешно. После отива на "Изгрева", среща се с Учителя и му казва, че е изпълнил всичко, каквото трябва. Накрая запитва Учителя: "Господин Дънов, не мога да разбера едно нещо. Онзи турчин не знае нито дума български. Как ще чете вашите книги?" Учителят отвръща: "Словото има универсален език. Един ученик може да чете Словото дори и написано на български, ако да не познава езика. Достатъчно е да прелисти страниците и ако е ученик, то Словото влиза направо в него. А този турчин е Мой ученик." Търговецът продължава да пита: "Ами други ученици имате ли по света, освен този турчин?" - "Моите ученици са по света. Те са тези, които прилагат Словото Ми. Те го хващат направо от въздуха, защото Словото Ми се разнася по въздуха по целия свят. Учениците Ми се обединяват чрез Словото Ми - това са ученици от вътрешната Школа на Бялото Братство." Този гост клати глава, недоумява, оглежда ни как ние сме застанали на поляната и запитва: "Ами тези тук тогаз какви са?" - и ни посочва с пръст. А ние сме се строили да играем Паневритмия. Учителят се обръща, оглежда цялото Братство на "Изгрева" и казва: "Това не са мои ученици. Тях съм ги довел от света. Тук аз съм ги вързал. Ако ги развържа и ги пусна, сума бели ще направят по света. Мъжете ще отидат по затворите и ще увиснат на бесилото. А жените ще напълнят вертепите по света. Затова са вързани тук и са под ключ. И всеки може да се развърже, след като си изпълни задачата, за която е доведен в тази Школа."
Гостът целува ръка на Учителя и си тръгва. След време той ни разказ- ваше този случай, дори го накарахме да го напише собственоръчно, та дори да се подпише. Този приятел се казва Желю Байрамов и е от Нова Загора. Имаше снимка - подарък от Учителя с надпис, която ни показваше, като потвърждение на разказа си.

Мария Тодорова

Една група софиянци посетили Братството в Айтос с цигулки и песни. Завърнаха се след десет дни и веднага отидоха при Учителя, за да разкажат какво са видели и чули. Обикновено всеки, който отиваше в провинцията, се обаждаше на Учителя и смяташе за свое задължение при завръщането си отново да Го посети. Идват приятелите и споделят с Учителя, че това са най- прилежните ученици в провинцията, което бе вярно според мен. Учителят ги погледна и каза: "Тези души са с религиозно съзнание!" - "Ами как така, Учителю? Те са толкова предани, сърдечни, усърдни в делото!" - казва една сестра. Учителят я поглежда и продължава: "Ученичеството започва с пробуждането на човешката душа в търсене на контакт с Бога и живот за Бога, което е проявената Божия Любов към себе си, към ближните си, към враговете си и към Божествения Дух. Това означава пробуждане на човешкото съзнание, навлизане в свръхсъзнанието, което е път на ученика и е фаза и състояние на ученичеството. Ученикът борави и живее с Космическото Съзнание. Всички ония души в Айтос са с религиозно съзнание. Трябва да преминат от него в духовното съзнание и чак тогава да преминат в свръхсъзнанието или Космическото състояние на съзнанието, което е пътят на ученика. Дотогава има дълъг път да се извърви от тези души. А всяка душа е лъч от светлината на Бога. И всяка душа е ценна за Бога."

Мария Тодорова

Когато започна да се строи салона през 1927 г., на Изгрева изневиделица се изсипаха 20-30 братя с бели ризи, червени пояси и черни потури и започнаха да работят ден и нощ. Иззидаха сградата, измазаха я и дочакаха съборните дни през август. Учителят седеше пред катедрата в новопостроения салон и изнасяше Своята беседа, макар че не бяха сложени още врати и прозорци. Та онези, които построиха салона на Изгрева, не бяха братята от София, а братята от айтоския край, които бе изпратил брат Георги Куртев.
Група от Изгрева веднъж посети техния събор. Бяха приети сърдечно в
братската градина в Айтос. Направило им впечатление, че братята дошли с черни потури, с бели ризи и с червени пояси, а сестрите били със сукмани и бели забрадки. А софиянци били с градски дрехи - контраст по всички правила. Всичко преминало много добре. Връща се групата и веднага посещава Учителя, за да Му разкаже всичко. Една сестра описва подробно цялата обстановка на смирение и послушание на братята и сестрите към брат Георги Куртев. Сестрата казва: "Учителю, ние тук, на Изгрева, колко сме различни, а там, в Айтос, всичките са еднакви по послушание и по облекло". Учителят ги гледа и казва: "Това са души, които са в почивка". Всички се оглеждат. Техният вътрешен възторг изчезва и те излизат един след друг. Минаха няколко дни и ние не можехме да проумеем казаното от Учителя. Един ден се бяхме събрали около Учителя, водеше се разговор за преражданията. Една сестра Го запита: "А брат Ради кой е по прераждане?" Всички се изсмяха. Брат Ради беше градинарят на Изгрева. От сутрин до вечер работеше, копаеше, движеше цялото стопанство на Изгрева, докато други се подвизаваха в Господа само с молитви, без да работят. Брат Ради беше облечен непрекъснато с един панталон, привързан с кълчищна връв през пояса, с много кръпки по него. Имаше голяма брада и разчорлена коса. Беше неписмен и неук. Пример за човек, стоящ на най-ниското стъпало на Изгрева по своето човешко развитие. Учителят изгледа всички и каза: "Брат Ради по прераждане е българският патриарх Евтимий, но сега е душа, която е в почивка". Замряхме. Тишина. Стояхме без да мръднем. Там, на 50-60 метра от нас, брат Ради копаеше с мотика в градината, а ние, духовните ученици на Школата, се занимавахме с неговото прераждане. Като разбра моята мисъл, Учителят продължи: "Когато една душа е в почивка, тя заема обикновена длъжност на земята. Нали когато отивате при Извора, трябва да вземете празно шише или стомна, за да го напълните? Ако сте с пълно шише, нищо няма да ви ползва Изворът. Брат Ради е дошъл при Извора с празна стомна и тя сега се пълни, за да може да работи в бъдеще с българския народ и да му предава Учението на Бялото Братство. Той сега се пълни със Словото Божие, ако и да е неписмен и неук. Той е неук за вас, но към Божественото той е учен, защото Го приема направо, без остатък. Това означава, че той ще Го прояви в следващия си живот."

Мария Тодорова

Учителят е на улица "Опълченска" 66. Изведнъж през вратника нахълтва един млад човек. Изкачва се по стъпалата, влиза в стаята и пита: "Къде е господин Дънов?" Учителят отваря вратата и пита: "Какво има?" - "Господин Дънов, чувал съм, че сте свят човек. Може ли да ме скриете, че ме гони полицията? Аз съм анархист и ако ме арестуват, ще ме убият, защото има заповед да бъдат ликвидирани всички анархисти." Учителят му казва: "Влезте в моята стая и застанете в ъгъла." След малко в двора нахълтва полиция - униформени и цивилни. Влизат при Учителя и питат: "Господин Дънов, има ли у вас един човек, който току-що е влязъл - да се е укрил у вас? Търсим опасен престъпник." Учителят протяга дясната Си ръка и казва: "Моля, може да проверте лично!" Проверяващите оглеждат стаята и не намират никого. После претърсват останалите стаи, двора и си заминават. След малко Учителят се обръща към онзи, който стои изправен в ъгъла на стаята и който остава невидим за полицията, и му казва: "Рекох, вие сте свободен. Може да си ходите." Младежът се обръща и пита: "А мога ли да идвам при Вас и да Ви слушам?" - "Ако искате, можете да идвате." Младежът си заминава. Този млад мъж се казваше Никола Антов. Той беше анархист по убеждение, след това премина към комунистите и накрая дойде на "Изгрева". Беше си построил барака и в стаята си, след заминаването на Учителя, беше закачил редом с Неговия портрет и този на Георги Димитров. Според него един комунист можел да бъде едновременно и дъновист и на никого това не пречело. След заминава- нето на Учителя той взе дейно участие при установяването на новата власт на комунистите в нашия район. Заради негови грешки пред комунистите беше изпратен за шест месеца в концлагер. Като се върна оттам, ме срещна веднъж и каза: "Сега аз се връщам от затвора. Ваш ред е - вие да отидете в затвора." Дойде време, някои от нас отидоха в затвора. Но преди това, на процеса пред съда, той каза: "Дошло е време на това Братство да му сложим една надгробна плоча." Наистина, дойде това време, когато "Изгревът" беше разрушен и всички сметнаха, че му е сложена надгробна плоча. Но ние бяхме взели участие в разрешаване на онази задача, когато преброихме космите на анархизма, който се превърна в комунизъм. Това бяха 360 000 косъма и толкова са формите на превъплъщение на онези сили, които дойдоха да прокарват онзи метод - чрез разрушение и сила да променят историята и обществото. Те го промениха, но отвътре не промениха човека и той си остана същият. Учителят даде методи - и те са в Словото Му - за промяна на вътрешния човек, за да дойде времето, когато ще се пробуди неговото съзнание. Учителят бе казал: "Ние не разрешаваме въпросите на света. Въпросите на новия свят, който слиза отгоре като свят на идеи, те са разрешени. Вие трябва да влезете в този нов свят като работници, които да ги реализират."

Мария Тодорова

Една сестра се възмущава от братята и сестрите и отива да протестира пред Учителя, защо не се намират други по-подходящи хора за Школата, с ум и талант, и възпитание. Учителят отговаря: "Бог ми ги изпратил такива. Щом Бог ги търпи и Аз ще ги търпя такива, каквито са".
Разказваше ми един художник, който отива при Учителя, но е разочарован от цялата цигания на Изгрева - дървени бараки, телени мрежи, разхвърляни неща, неугледни хора, небрежно облечени - изобщо, няма никак- во представителство и приличие. Тази мисъл го е занимавала много пъти и накрая влиза в разговор с Учителя: "Учителю, това, което говорите, е много хубаво. Но много от човешкият материал, с който работите, не е качествен наглед, представлява голяма сплав и конгломерат". Учителят го изгледал с мъчителен и страдалчески поглед, мълчал дълго. "Когато Аз трябваше да слезна Отгоре, да работя тук на земята, на мен ми поставиха и създадоха из- вестни условия. Намеси се онзи опашатия с рогата и ми каза: "Ще те пуснем на земята, но ние ще ти подберем хората. Ти няма да си подбираш хората, с които ще работиш". И аз се съгласих да слезна, защото трябваше да свърша една работа за Бога. Слезнах и тези хора дойдоха, защото други ги избраха". Ето, така седят нещата за онези, които дойдоха при Учителя.
В тези думи на Учителя се крият най-големите откровения за състава на Школата.

Симеон Арнаудов

През лятото на 1939 г. дойдоха много гости на Братството от Франция, Латвия и Естония, за да прекарат с нас на Рила. Бяха около тридесет човека. Французите бяха много официални, амбициозни и обичаха да ни поглеждат отвисоко. Те донесоха на Учителя една модерна палатка с всички удобства и приспособления, които може човешкият ум да измисли. А нашите палатки бяха простички, ние сами си ги правехме. Купувахме американ, шиехме ги и накрая американа го импрегнирахме хубаво с парафин. Това беше наша рецепта. Купувахме твърд парафин, разтопявахме го в една тенджера, добавяхме бензин, но настрани от огъня, в съотношение две части бензин, една част парафин и в тази течност потапяхме палатката. След това я изнасяхме на слънце да изсъхне, а парафинът вече е импрегнирал американа и не може да пропусне дъжд. Такава бе и палатката на Учителя. Сестрите я бяха ушили, а братята бяха подготвили колчета и въжета за опъване. От тези палатки ние бяхме много доволни. По-късно към тях прибавихме и двоен покрив - спускахме едно платно да минава от двете страни и отзад. Това приспособление беше срещу буря, дъждове и вятър. Така палатките станаха по-стабилни.
Някои сестри, които бяха удивени от модерната френска палатка, наредиха да се опъне до самата палатка на Учителя. Но Учителят не пожела да влезе в палатката на французите, дори не пожела да надзърне в нея. А тя вътре беше окомплектована с походни легла, масички и различни удобства за планински туризъм.
Канят Учителя да влезе в палатката, но Той не влиза. Входът е затворен със специално приспособление. Учителят мине покрай нея, погледне я, пипне я, после се усмихне, но не влиза вътре, нито си подава главата през входа. Сестрите казват: "Учителю, ще ви преместим дрехите и леглото в новата палатка". Учителят казва: "Не!" Сестрите пак настояват: "Защо да не преместим багажа Ви? Вижте колко е удобна". Учителят отново казва: "Не!" Сестрите пак настояват. Накрая Той не издържа и каза дословно: "Аз не съм дошъл на Земята за френския народ. Аз съм дошъл за българите и за българския народ. Словото на Бога днес се предава чрез български език. Това е решение на Бога, а не Мое! И аз не мога да променя и не искам да променям нито на йота Волята на Бога. Всемировият Учител е дошъл между българите и предава Словото на Всемирното Велико Бяло Братство на български". Това бе категоричното мнение и решение на Учителя.
Влезе в палатката от американ, ушита от нашите ръце, седна на леглото и не прие да влезе във френската палатка. На следващия ден Учителят споделя: "Вижте им акъла. За една паница леща искат да си продадат първо- родството. За една палатка ще си отклонят благословението, което сега се излива върху българите".

Борис Николов, Мария Тодорова

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...