Jump to content
Ани

ЯСНОВИДСТВО

Recommended Posts

ЯСНОВИДСТВО

Спомени на ученици

Присъствайки на братски молитвени събрания и беседи, в началото на мен ми правеше всичко голямо впечатление. Всичко за мен беше ново, хубаво, ясно, всичко излизаше като че ли от дълбочината на душата ми и внасяше обединение и разширение. При един случай у дома, наша близка стара сестра от Братството я помолих да ми даде една молитва, която ми харесваше много. Голяма изненада обаче беше за мен, когато тя ми отговори, че не може да ми даде молитвата, без да вземе разрешение от Учителя. По-късно аз поисках сам от Учителя да ми даде тази молитва, за което Той ме попита: "А коя молитва?" Аз казах, че не зная. Имаше много молитви и всяка молитва си имаше име, обаче аз не знаех това. Учителят ме запита, не помня ли нещо от молитвата. А аз Му казах, че в момента нищо не си спомням. Зная само това, че молитвата ми хареса много и ми допадна на душата. Учителят се замисли и след това каза: "Кажи на сестрата да Ви даде "Молитвата за Царството." Голяма беше изненадата ми, когато после сестрата ми даде молитвата и видях, че Учителят ми даде точно тази молитва, която аз най- много бях харесал и че Той знаеше коя молитва искам, а аз не знаех това. За мен това беше истинско чудо и наистина беше съвсем необяснимо. Но това беше тогава, а сега вече на мен ми е всичко ясно и аз много добре разбирам смисъла и значението на този факт.

Тодор Божков

За Учителя нямаше скрито и покрито. Той знаеше за нашите нужди, за страданията, през които преминавахме. Понякога Той се доближаваше незабелязано до нас и ни помагаше. Помощта идваше по най-естествен начин. За Него всичко беше открито и животът на човека беше бяла хартия. Познаваше състоянията ни, от какво имахме нужда, знаеше за нашите грешки и заблуждения. Той едновременно присъстваше навсякъде в едно и също време. На Изгрева имахме безброй случаи, които се редуваха ден след ден. Спомням си, разказваше Милка Периклиева, че една вечер се случило така, че нямало какво да вечеря, а нямала и пари. По едно време се сеща, че може да отиде неканена някъде на гости и все ще я нагостят с нещо, но си казала, че това е обикновена хитрост и тук на "Изгрева" не върви такава дребна хитрост. Тук гладните бяха много и ние бяхме непрекъснато в оскъдица. Ето защо тя решила, че вместо да напълни корема си с храна, изпросена по този начин, по- добре да вземе беседа и да я прочете. По този начин ще се напълни отвътре с духовна храна и гладният корем няма да я гложди. Взима книгата, зачита се, но ето - на вратата се почуква, влиза една сестра и носи хубави, големи череши и прясна питка. Казва й: "Учителят ме изпрати при тебе да ти донеса череши и тази питка да си хапнеш, защото каза, че най-доброто състояние на ученика е, когато освен духовна храна, поеме и хубави череши и една малка питка". Милка не може да повярва, че не изминават минути, откакто е решила да се нахрани с духовна храна от Словото на Учителя и да превъзмогне гладния концерт, който идва от стомаха й, и ето, пред нея стои сестрата с подноса, изпратен от Учителя, и с Неговото пожелание. Тя благодарила мислено на Господа и на Учителя, хапнала и сладко задрямала. На сутринта отива и благодари на Учителя. Казва Му: "Учителю, няма по-добро състояние на ученика от това да изпита пълно съзвучие между духовната и физическата храна". Учителят се усмихва: "Ето, виждаш ли как хармонията е безгранична и безконечна, когато се движи и създава от Духа на Битието".

Мария Тодорова

Обичах от дете музиката. На Изгрева дойдох с намерение да намеря условия да уча музика. Мина известно време, не се нарежда. Колкото не се нарежда, толкова копнежът ми се усилва. Най-после така се стекоха обстоятелствата, че съзрях изгледи за следване. Ще работя и ще уча. Ще ми помага и брат ми Гради. Срокът за записване изтича, последният ден е, аз трябва да внеса таксата, а нямам пари. Брат ми беше в провинцията и не успя да се завърне до този ден, както ми беше обещал. Потърсих от приятели, от този, от онзи - нямат. Утре, в други ден, по-нататък може да се намерят пари, но днес няма. Притесних се силно. Най-после, кой знае как, ми хрумна мисълта да поискам от Учителя. Като си дойде брат ми, ще Му ги върна. Макар и със стеснение, закрачих бързо, бързо към Него. Изкачих се по стълбата, почуках. Учителят веднага отвори, сякаш е бил до вратата. В ръката си държеше един бял плик. Преди да Му кажа и дума, Той ми подаде плика с думите: "Услужете си, рекох, и ги върнете. Тези пари не са Мои, те са дадени за Господа." Аз останах слисан. "Благодаря, Учителю, много благодаря, разбира се, ще ги върна веднага, щом дойде брат ми." Отворих плика. Сумата беше точно толкова, колкото ми беше нужна, нито стотинка повече или по-малко. Изумен и зарадван, аз благодарих още веднъж и литнах към академията.

Атанас Минчев

След свършването на събора през 1927 г. реших да си отивам, но нямах пари за пътни по влака. Мина ми мисълта да поискам заем от брат Тодор Стоименов. Когато тръгнах към дома му, срещнах Учителя. На никого не бях казала къде отивам и защо. Тогава Учителят ме спря и ми даде един плик, който съдържаше точната сума за билета по влака. Така се върнах читава и здрава с плика.

Иринка Славова

Учителят знае нашите нужди и ни отговаря навреме, като ни помага пряко или чрез друго лице.
Непосредствено след Европейската война брат Пеню Ганев е бил войник в град Скопие, където по същото време са били и Боян Боев и Георги Куртев от Айтос. Брат Пеню го пуснали в годишен отпуск. Пътувал с влак, после влакът се бил развалил, пътувал с каруца, след това пеша. Пристигнал в София, минал през града и си купил книги. Избирал ги да бъдат интересни и да отговарят на неговия вътрешен интерес. Вързал ги в един вързоп, опаковал ги добре, за да не се мокрят и да не се цапат по време на пътя. Отива при Учителя на ул. "Опълченска" 66. След кратък разговор Учителят му казал: "Братът е купил много хубави книги". И му посочил с пръст завързания и опакован пакет. Учителят погледнал пакета и започнал да му изброява едно след друго заглавията на всички закупени книги от Пеню, които са били опаковани във вързопа с военно платнище, което не пропуска нито дъжд, нито влага, а да не говорим, че може да пропусне човешки поглед. Пеню стоял изумен, а вързопът е опакован и стои до стената неразвързан. Учителят се усмихнал: "Бог вижда навсякъде малките неща. Малките неща са за човеците, а големите неща са за Боговете."

Мария Тодорова

Брат Симеон Марков от Русе е на фронта в окопите на първа бойна линия. Сънува сън, че идва при него човек и му казва: "След три дни ще бъдеш в София. Като отидеш там, ще ме потърсиш на тази улица и на този номер." Събужда се братът и се чуди, как ще отиде в София от фронта? Е, това е сън...
Но на другия ден го раняват и го изпращат в София в болницата. Като оздравява, спомня си за съня. Той си е записал улицата и номера. Тръгва да ги търси, намира къщата, влиза вътре и вижда Учителя - човекът от съня. Учителят го приема и го пита: "Как се казваш?" Брат Симеон мълчи, не отговаря. Казва си: "Ако е човекът от съня, ще знае името ми." Симеон мълчи и Учителят мълчи. След малко Учителят се обръща към него и казва: "Си- меоне, Симеоне!". Симеон Му целува ръка. Оттогава става наш приятел, неговите четирима братя също. На тяхното стопанство в Русе през 1923 г. направихме опит за братска комуна. Това бе втората комуна и вторият опит на младежите от Школата.

Борис Николов

В семейството си Методи Шивачев бил последното дете. Той бил най- хилавото дете и са смятали, че ще залинее и ще почине и затова много-много не са му обръщали внимание.
Като гимназист той е научил за теософското учение и решил да посещава събранията на Софроний Ников. Всички посетители идвали официално облечени, на входа стоял пазач и там имало кутия, в която пускали по една монета - това е бил входа и таксата за събранието. Но Методи не е имал пари, завъртял се и пазачът не го пуснал. Тогава той е бил беден ученик, върнал се обратно и бил много обиден. Споделил с един свой приятел за огорчението си и той му казал, че имало друг човек, при който се събирали много хора и там не е нужно да имаш пари, за да влезеш и да слушаш. Методи отишъл на посоченото място, седнал и слушал. Казал си: "Това е, което търся". Когато влизал, си казвал, че ако не го приемат, той ще се откаже изобщо да се занимава с духовни науки.
Като свършила беседата, Методи се приближил към онзи, който проповядвал. В това време Учителят му протегнал ръка и казал: "Здравей, Методи". Методи подскочил от изненада, понеже не бил познат никому.

Мария Тодорова

Пред братския салон на Изгрева се тълпяха хора, дошли да чуят Словото на Учителя. Салонът бе препълнен. Пристигна Учителят. Изпяха се няколко песни и беседата започна, както винаги върху стих от Евангелието. До известно време Словото течеше бавно и със спокоен тон. Продължаваха да прииждат нови слушатели, някои от които, току-що дошли, бързаха да си вадят бележници и да си вземат бележки от беседата. Отведнъж Учителят стана строг. Обърна се към едно лице от публиката и каза: "Някои са дошли да слушат беседа, но като не разбират смисъла, изопачават думите ми. Но те нека добре знаят, че аз съм най-големият детектив на земята, изпратен от Небето, и съдбата на българския народ зависи от това какъв доклад ще дам Аз за него. Това добре да се разбере. Разбирате ли?" След тези думи Учителят погледна в друга посока и продължи беседата си със спокоен тон.
По всичко личеше, че Учителят в дадения случай говореше не на всички, а само на ония лица, които бяха дошли със специална задача и съзнателно да изопачават думите му, за да го уязвят. Той тях предупреждаваше. Ясно бе, че за Учителя нямаше нищо скрито. Той четеше мислите и своевременно отговаряше на въпросите или предупреждаваше, според случая.

Георги Събев

В салона един страничен посетител дошъл от любопитство, за да чуе какво говори Дънов. Като слушал, понеже дошъл от любопитство, нищо не разбирал и говорът на Учителя му изглеждал обикновена попщина. Така навремето свещениците говореха едно, а вършеха друго и това се казваше попщина. Идва до това заключение и си казва мислено: "Ама какъв шарлатанин е този Дънов". Само след секунди Учителят спира беседата си, поглежда го право в очите и казва: "Аз не съм шарлатанин, но отговарям на въпросите на присъстващите, а че въпросите им са необикновени, то се дължи на тях, а че моите отговори са също необикновени, то се дължи, че за всеки човек има различно лекарство и лекарството е, което аз давам, но всяко лекарство е горчиво". Този любопитен, дошъл на Изгрева, направо се стресна, ние го изгледахме, получи някакъв укор от нас и той полека-полека излезна навън. Беседата свърши, той изчака да излезем от салона, разказа ни какво е мислел за Учителя и някой го посъветва да отиде и да се извини. Той отиде, изчака реда си и се извини. Учителят му каза: "Ти не дойде от само себе си. Тези, които те доведоха, те влезнаха в тебе и това са онези духове, които воюват срещу Мене. Ето, имаш една опитност и имаш опрощение и от Мен". Учителят му подава десницата си и той я целува.

Мария Тодорова

Една жена от провинцията, която била слушала за Учителя да се говорят много неща, отишла в София и оттам на Изгрева. Било неделен ден и слушала беседа. Слушала как Учителят говори, при което засяга разни въпроси, но тъй като нищо не разбрала, си рекла полугласно: "Шарлатанин!"
"Не, аз не съм шарлатанин", казал Учителят. "Аз уча хората как да живеят. Какво съм виновен аз, че те не ме разбират? Вината ми е, че аз съм първото цвете на духовната пролет на човечеството."

Георги Събев

Това ми го разказа една сестра - името й няма да кажа.
Тя отивала на беседите тогава, когато на душата й било тежко, когато нямала друга радост. Наистина, както това ставаше с всички нас, след беседата тя чувствала радост, която не могла да се сравни с нищо друго на света.
Тоя ден тя била много умъчнена. Тежка мъка тежала на душата й. Около нея изглеждало непрогледно тъмно. Тя слушала с радост думите на Учителя и току я налегнал един въпрос, който тя сама чувствала и отправя към Учителя: "Ние поне сме греховни, правили сме и правим грешки, заради които си получаваме нашите наказания - страдаме. Ами Ти, който си съвършен и безгрешен, каква сила те принуди да дойдеш на тоя грешен свят и да страдаш заедно с нас? Твоите страдания от какво са заслужени?"
Тя сподели с мен: "Като отправях тоя въпрос към Учителя, аз Го гледах право в очите. Погледна ме и Той и ми проговори ясно, като че беше до мене:
- Питате: Защо съм дошъл на тая грешна земя? Дойдох заради вас! Дойдох да ви донеса светлина. Дойдох да ви помогна да не ходите в тъмнина. Ето за това съм дошъл на тоя свят!
Стори ми се, като че в салона стана светло, че бремето излиза от плещите ми, стана ми весело, радостно, като че не съм имала никаква болка, никакво страдание.
Нямаше никакво съмнение, че Той беше доловил мисълта ми и ми беше отговорил ясно, категорично и напълно разбрано."

Невена Неделчева

Мара Халачева прекарваше цяла зима във Варна, а хазайката ми пък отиваше през лятото в София.
Хазайката вероятно е разказала на Мара Халачева за моите убеждения, защото между разговора Мара Халачева започна да разказва за съпруга си. Ще се помъча да предам думите й дословно: "Много добър беше моят съпруг, г-жа Стойкова, но само едно му беше лошото. Вместо да ме води неделен ден в Борисовата градина на езерото, на ресторант, той ме водеше в 10 часа на Изгрева да слушам беседи. Пък на мен не ми беше приятно. Един ден в събота вечерта се бяха събрали у дома седем души професори от различни специалности на разговор. Между другото, един от професорите се обади: "Абе, този Дънов привлече цялата ни студентска младеж. Не може така. Трябва да направим нещо". Мислили, мислили и решили всеки от тях да си намисли по някой въпрос, но доста труден и на другия ден - неделя да отидат на Изгрева и след като Дънов свърши беседата, да му зададат по един въпрос и да го сложат на тясно. Така младежите ще се разочароват и ще се отделят.
На другия ден точно в 10 ч. били пред салона на Изгрева, но какво било учудването им, когато салонът бил толкова препълнен, пред вратата събран народ и те няма как да влязат. По прозорците (били седем на брой) били на- качулени младежи.
По едно време от вратата излязли две сестри и хората направили шпа- лир. Изглежда са ги познали. Сестрите отишли при професорите и ги поканили да влязат. Още повече се учудили, като видели, че салонът бил претъпкан, а около катедрата имало седем празни стола. Сестрите ги поканили да седнат. Учителят бил вече на катедрата. Беседата започнала, като Учителят най-изчерпателно отговорил на първия въпрос, после на втория, третия и т.н. до седмия въпрос. Отговорите били не само изчерпателни - Учителят говорил на такъв висок стил, че професорите само се споглеждали.
Учителят свършил беседата и запитал публиката: "Има ли някой да зададе въпрос или да не е разбрал нещо?" Всички мълчали. Мълчали и професорите с наведени глави. Учителят почакал, почакал и се обърнал към професорите: "Е, господа професори, нали снощи, когато се бяхте събрали в дома на проф. Халачев казахте, че съм привлякъл цялата студентска младеж и решихте всеки от вас да ми зададе по един труден въпрос, за да ме поставите натясно, та да разочаровате студентската младеж. Ето, аз съм готов да отговоря, чакам".
Професорите навели глави, мълчали. Учителят почакал, почакал и дал знак да изпеят една, две песни и да направят молитва. После хората се раз- отишли.

Люба Стойкова

Беше коледна ваканция. Дойдох да я прекарам в София. Гостувах у леля си в града и само за клас оставах у сестра Динова.
Бях си набелязала на едно листче няколко въпроса да питам Учителя. Така ме беше посъветвал Той в едно по-раншно посещение при Него: "Отбелязвайте си, рекох, на едно листче в село въпросите, които ви интересуват, та като дойдете при мене да не ги забравите."
Отивам един ден при Него да Го питам, ще ме приеме ли. Отложи този ден за някой друг, че сега бил зает. Отивам друг ден - пак зает. Отивам трети ден - пак не се нарежда. Казва: "Елате утре". Това е последният ден. Отивам сутринта на Изгрева, Той отишъл с една малка група на Витоша. Останах да Го чакам да се върнат. Чаках Го до вечерта. Цял ден сновах от салон в салон, от двора до сестра Динова. Стискам листчето и чакам. А студ 22 градуса под нулата. Вечерта се върнаха премръзнали, изморени. Нямаше тогава превозни средства. Косата Му, брадата Му, веждите Му, целите заскрежени.
Дожаля ми и досрамя ме да Го безпокоя. Останах да пренощувам у сестра Динова, защото на другия ден, петък - имахме клас. От класа трябваше право да бързам за гарата. Нямаше възможност да ме приеме и сутринта.
Цялата нощ не можах да заспя от мисъл и мъка защо не ме прие Учителят - в какво съм се провинила, какво съм съгрешила. Ровя, търся, анализирам себе си цяла нощ. На сутринта отивам на беседата и сядам най-отзад до прозорците и до вратата близо, свита, подтисната от безсъние и от мисълта защо Учителят не ме прие цяла ваканция. Това се случваше за пръв път.
Учителят дойде и започна да говори. Аз съм се навела, нито Го гледам, нито дори Го слушам какво говори. По едно време чувам, долавям нещичко, с което ми се изяснява първия от написаните на листчето въпроси. Понадигнах главата си. След малко чувам отговор на втория въпрос, на третия, на четвъртия, петия... до последния. Как и кога ги видя и ги подреди последователно в лекцията си? Сякаш цялата лекция беше построена върху тези мои седем въпроса. Аз обаче имах отговорите, олекна ми на душата, изправих се бодро. И като свърши лекцията устремих се към Него да се сбогувам, да Му благодаря и да Му кажа, че ми е отговорил на въпросите. Като приближих, Той пръв ме посрещна с думите: "Аз ви отговорих на въпросите в лекцията."- 'Благодаря, Учителю, разбрах." Целунах Му ръката и като птичка изхвръкнах из вратата радостна, че имах такава опитност, заради която бях лишена от прием. Съжалявам, че не съм запазила нито въпросите, нито отговорите и съм ги абсолютно забравила. Аз се радвах на красивата опитност и нея съм запомнила и всичко друго съм забравила. То беше много отдавна. Може би в годините 1929, 1930, 1931. Помня само, че беше петък, последният ден на коледната ваканция, която беше продължена до 20-21 януари, поради големия студ.

Наталия Накова

Едно преживяване на брат Крюгер: "Веднъж бях в София на Изгрева. Беше Нова година. По този случай имаше братска вечеря и преди полунощ, Учителят каза всеки да си направи тайна молитва, да си помисли какво желае да постигне през идващата година. Аз като си направих тайна молитва, пожелах през тази година да позная и опитам Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина. След молитвата Учителят се качи на катедрата и започна беседа. Още в началото, обърна погледа си към мене, гледаше ме право в очите и взорът му излъчваше светлина, която ме проникна. Каза на всеослушание: "Някой искат да познаят Божията Любов, Мъдрост и Истина, но това е голяма работа. За да опита някой Божията Любов, Мъдрост и Истина, той трябва да е готов да пожертва всичко."

Влад Пашов

Бях седнала в салона. Събирахме се за беседа. Трябваше естествено да изпълним салона с добри, чисти и красиви мисли. Вместо това, моята мисъл се отправи с негодувание към един от братята, който в този момент влизаше в салона и чийто начин на разбиране и прилагане на Учението в своя живот смятах, че излагат пред външния свят и Учението и Учителя. Мисълта, която мина, беше: "Тези глупци! Тези идиоти! Само излагат Учителя и отблъскват външния свят от Учението!"
През това време Учителят беше горе в стаята си. Той слизаше в салона точно в 5 часа. За точността Той казваше: "Нито минута по-рано, нито минута по-късно." В 5 часа Той влезна. Пяхме, казахме молитвата, седнахме, седна и Учителят. Той отвори Библията, изгледа ни бавно, бавно от единия край на салона до другия и започна беседата с думите: " Тези глупци! Тези идиоти! Не се говори така!"
При тези думи Той поклати леко неодобрително главата си. Тонът му беше сериозен, почти строг, но без да бъде сърдит. Това обаче ми стигаше да потъна в земята от срам и да си взема веднъж завинаги урок от думите Му. Естествено, аз бях единствената в салона, която разбра защо Учителят почна тъй странно беседата си с тези думи.

Мария Райчева

Сега ще ви разкажа един случай за цената на българското съзнание. По време на Европейската война Учителят даде няколко съвета, които не бяха спазени и пророкува неща, които ще се сбъднат, ако не се вземат предвид Неговите съвети, за което цар Фердинанд интернира Учителя във Варна. Тогава Учителят ежедневно Го посещаваха приятелите от Варна и за Него се разчу наоколо, че бил пророк, че бил ясновидец и още такива неща, които се харесват на хората. Няколко младежи от местната гимназия чули, че Учителят гледа на ръка, че разбира от хиромантия и решили да отидат и на тях да погледа на ръцете. Но се уговорили, че ако ги излъже и започне да говори разни небивалици, то да го набият. А между тях е бил и Елиезер Коен. Онзи, който дойде по време на Школата, беше толкова активен, целуна хиляди пъти ръката на Учителя, написа десетки статии в списание "Житно зърно" и беше вещ по различни духовни въпроси. Но след като си замина Учителят, се обяви срещу Него и срещу Братството. Това не го разказвам случайно, защото искам да ви покажа финала на тази личност. Тогава, като младежи, те отишли при Учителя, за да им гледа на ръка, но Той ги посрещнал, засмял се и им казал: "Значи вие идвате да ви гледам на ръка, но сте се уговорили, че ако не ви кажа истината, ще ми турите един бой, за да ми дойде акълът в главата". Те се сепнали, изненадани от това, че Учителят вече знае за техния план. Тогава Учителят се обърнал към всекиго един от тримата и поотделно започнал да им говори за техните дарби. На двамата от тях казал, че те не са за училище, че си губят само времето, защото накрая ще ги скъсат, защото са слаби в учението и ще напуснат училището, затова по-добре да се насочат към някой занаят. За нашия Елиезер Коен казал, че той не само ще завърши с отличие училище, но ще завърши факултет, ще защити докторат, но най-главният докторат, който трябва да защити, иде след това и трябва да внимава как ще го защити.
Така и станало - онези били скъсани, напуснали училище, усвоили занаяти и така си изкарвали хляба, а нашият Елиезер Коен завърши факултет, защити дисертация, дойде време да защитава присъствието си в Школата и той накрая се обяви срещу Учителя, срещу Учението му и срещу школата. След няколко месеца той почина от рак на черния дроб. Ето ви пример за бурените и плевелите в Божията нива.

Мария Тодорова

Брат Панталей е от Панагюрище и е бил ученик на брат Боян Боев, когато е бил учител в същия град. И други ученици на брат Боян дойдоха в София и в Братството. Понеже Панталей е дърводелец, започват да си строят бараки, уж за временно ползване, то в последствие си останаха за дълги години на "Изгрева". Тъй като е дърводелец, е бил повикан да участва при построяването на Изгрева. Почти всеки ден Учителят е идвал Да гледа как майсторите строят бараките и е бил винаги с много добро разположение и разговарял с тях. Панталей ми разказваше: "Аз се стеснявах от Учителя да бъда по-близо до Него, да разговарям с Него, предостатъчно ми бяха беседите, които слушах в салона. Но един ден след продължително посещение на Учителя при изграждането на бараките, аз се поосвободих. Той така, както беше много разположен, Му казвам: "Учителю, имам намерение да сменя професията си." Учителят стана сериозен, строг и ми каза: "Христос беше дърводелец. Ти какво искаш да станеш?" Така аз възлюбих професията и през целия живот с голяма любов работя дърводелската работа."
Разбира се, не е без значение да кажа какво му се е случило, когато е работил на Изгрева. Ядяло му се сладко, но не е споделил с никого това свое желание. Следващия ден Учителят държи буркан в едната ръка и супена лъжица в другата и му дава знак с ръката да отиде при Него, пред салона. Учителят усмихнат, с голямо разположение, му казва: "Вземи буркана, ето ти и лъжица." Освен че се засрамил, защото е мислил за сладко миналия ден, но с никого не бил споделил това, но и драго му било, едно смесено състояние на чувствата му. Изял сладкото с удоволствие и продължил работата си.

Нестор Илиев

Приятелка на сестра Димитринка от Изгрева през една лятна ваканция отишла на Изгрева. Сестрата тайно страдала от индиферентността й към Учението на Учителя. Ето защо много й се искало да я запознае с Учителя. Намерила подходящ момент и им уредила среща. На уречения ден и час те се срещнали. Учителят я приел на разговор. Но тъй като тя не проявила никакъв интерес, Учителят й задал още няколко въпроса и срещата свършила. На излизане тя видяла на масата, зад паравана, три хубави круши и тайно ги пожелала. Сестрата я чакала навън и те се отправили към дома. В това време Учителят праща брат Ради с трите круши, за да ги предаде на учителката, която току-що била при него. Настига ги при жилището и й дава крушите.
Тогава тя възкликнала от изненада: "Димитринке, твоят Учител не бил обикновен човек. Той чете мислите на хората. Аз на излизане от приемната видях тия хубави круши и си ги пожелах. Казах на себе си, че ако и аз ям такива круши, и аз ставам Учител. Сега разбрах, че за Него няма нищо скрито. Той всичко вижда. Всичко разбира и всичко знае. Той е велик като Христа."

Георги Събев

"През 1926 г. съборът стана в София. Учителят предприе екскурзия с Братството до Мусала. Аз бях в София с брат си Марин и работехме с конете и каруцата. Поради голямото наводнение каруцарите бедстваха и бяхме доста задлъжнели. Марин реши да отиде с групата на Мусала. Обадих се на Учителя, че искам и аз да тръгна с тях. Той ми нареди: "Не, ти няма да дойдеш с нас! Ти трябва да останеш тук!" След малко поднових молбата си, но Учителят повтори: "Не, ти трябва да останеш тук!" Опитах трети път, а Той ми рече: "Ти ще останеш да пазиш квартирата на "Опълченска" 66". Когато за четвърти път отидох да Го питам, внезапно ме заболя десният крак и ми се поду ходилото. Учителят извади един галош и ми го даде. Махнах обувката, превързах крака и обух галоша. Автобусът с групата замина, а аз останах в София да вардя квартирата. През нощта сънувах някаква силна гръмотевица и се събудих, но разбрах, че не било гръм, а някой силно чукаше на пътната врата. Станах, отворих и гледам нашето чираче - чука на вратата и вика: "Бай Петре, конете се отвързали, отишли в една нива и я огазили! Стопанинът ги хванал и ги закарал у тях. Ако не отидеш до обяд да ги откупиш, ще ги продадат на търг." Аз веднага се облякох и тръгнах, а кракът вече не ме болеше. Чирачето ни Бончо ме заведе при човека. Конете бяха вързани в двора му и не бяха яли цяла нощ. Поиска ми 3000 лева, но аз успях да го склоня за 500 да освободи конете. Тогава разбрах защо Учителят настояваше да остана в София. Той беше подействал да не загубя конете си.

Петър Камбуров

Десет месеца прекарахме в Мърчаево като едно голямо семейство. Ходехме на Витоша, на хижа Острец, обикаляли сме местността и сме оставали да преспим там по една-две нощи. За това място Учителят казваше, че има голямо духовно посещение.
Ходехме на минералния извор в Рударци, минавахме през горичката над извора и там сядахме на почивка. Имаше два бука големи, там сядаше Учителят и ни говореше за извора, за дърветата, за природата, за всичко, което ни обкръжаваше. Идвахме на извора да си правим бани, перяхме се там и си носехме вода за пиене. Учителят ми беше подарил един златен пръстен с чуден камък и като гледаш в камъка, виждаш чуден пейзаж. Един ден като съм прала дрехите на рударския извор, ми е паднал камъкът от пръстена във водата без да забележа. Връщам се в Мърчаево и виждам, че ми няма камъка на пръстена. Умъчнена, отивам при Учителя и Му казвам как съм загубила камъка на пръстена. Той се съсредоточи: "Иди на извора утре по-рано, погледни във водата и ще го видиш". Аз станах сутринта, отивам на извора и гледам във водата, а тя беше много бистра и го видях. Бръкнах с ръка и си го взех. Радостна се прибрах, съобщих Му новината и тогава ми каза: "Не пери повече с него! Пази го! Това е един светъл дух, вграден в камъка. Това е скъпоценен камък". Този подарък от Учителя го запазих, а на вас разказвам историята на скъпоценния камък.

Юрданка Жекова

Ще ви разкажа един случай. В началато на века Учителят е пътувал от село на село, от град на град и правел своите френологически изследвания, измервал е главите на българите, проверявал е техните възможности и качества и е вършел Своята работа, за която ние днес едва можем да се догаждаме. Една година Той е бил в село Койнаре, Белослатинско, при един свой почитател, преспал там и на следващия ден излезнал по улицата да се разходи. По едно време отпред се задава свещеникът на селото. Учителят го поздравил, заприказвал се с него и му казал: "Отче, не ми изглеждаш добре. Много си умислен". Дядо поп го изгледал и му отговорил: "Остави се, да знаеш каква беля ме сполетя. Имах една хилядолевова банкнота, като че ли в дън земя потъна. Сложих я някъде да я скрия от жена ми и децата, а сега разбрах, че съм я скрил от себе си. Три дена нито мога да спя, нито мога да ям". А по онова време една банкнота от хиляда лева беше много голяма пара. Учителят се усмихнал и му казал: "Недей да се кориш, отиди си у дома и на твоята маса има една дебела Библия и на страница 867 ще намериш твоята банкнота". Дядо поп тичешком отива в стаята, отваря Библията и намира въпросната банкнота. Целунал банкнотата, целунал и страницата на Библията, пък решил да прочете какво е целунал на тази страница. За негово най-голямо учудване това е била книга на пророка Осия, глава 10, стих 1. "Израил е лоза, която се разпростира и дава обилно плод за себе си. Според множеството на плодовете си, умножи олтарите. Според хубостта на земята си, хубави направи истуканите". Замисля се дядо поп на онова, което е прочел и си казал: "Ето Израил е наистина голяма лоза и разпростира лозинките си навсякъде, ето и аз съм Божий служител, ама и този, дето ме срещна и той е клонче от голямата лоза на Израил". А духовният Израил това е държавата на Йехова, държавата на Духа Господен. В Писанието има един израз: "Блажен онзи народ, чийто Господ е Бог". Ето в тези времена се виждаше духовният Израил и неговият господар, който бе Господ на Силите и Бог на Боговете.

Мария Тодорова

Беше пролет. Овощните дървета бяха накичени и пременени със своята най-хубава бяла премяна, когато един файтон спря пред дома на Боздугано- ви в Шумен, от който слезе Учителят. Вестта, че Учителят е пристигнал, се разнесе бързо между нашите приятели. Научи се и сестра Радева и взе да се приготовлява, за да отиде и да Го поздрави, като знаеше, че все ще научи нещо ново и поучително. Да, Учителят беше жива книга. Само да можеш да четеш и да разбираш. Сестра Радева не искала да отиде при Учителя с празни ръце, ето защо слязла в мазето, за да вземе някое бурканче със сладко. Посегнала да вземе едно, но то й се видяло голямо и се поколебала, но после пак него взела и Му го занесла. Като Му го дала, Учителят й благодарил и казал: "Ти, сестра, като го вземаше, ти се досвидя." Сестрата, като чула това, изчервила се от срам и нищо не казала. Когато вземала бурканчето, никой нямало при нея и тя на никого не бе казала, Учителят отгде знаеше? Това тя само бе го помислила.

Разказала сестра Радева на Ал. Петров

Учителят изпращаше на брат Георги Куртев в Айтос по две-три дамаджани, които да напълнят с вода от Чортленския извор. Изпращаха от София празна дамаджана и я връщаха пълна по железницата. Веднъж брат Георги Куртев бил много зает и дал дамаджаната на брат Слави Иванов, който бил съсед на брат Георги Куртев, да напълни дамаджаната. Но водата не течала, а капела като сълза. Омръзнало на брат Слави да се бави толкова много и отишъл на минералната баня, налял от водата, занесъл дамаджаната на гарата и я предал във фургона за София. Учителят получил дамаджаната чрез някой брат, който отивал на гарата за тая работа. Обаче не минали десет - петнадесет дни и брат Куртев получава от Учителя писмо, в което пишело: "Георге, когато ще Ми изпращаш вода, искам лично ти да ми я наливаш". Брат Куртев си казал: "Какво ли е станало сега?" и извикал брат Слави. "Я ми кажи, какво стана с водата? Не сме се виждали, не си ми казал." И брат Слави, хъка-мъка, си казал. Видяло му се пълненето на дамаджаната с чортленска вода много бавно и напълнил дамаджаната с вода от минералната баня.

Гради Минчев

Имаше един хиромант, който обикаляше из България, гледаше на хората на ръце и с това се препитаваше. Идва и при Учителя. Учителят ни разправяше после: "Не обичам да казвам на хората какво виждам, но този път направих изключение. Казвам на хироманта: "Тази сутрин ти си бил при един лекар. Но лекарят не е бил вкъщи. Жена му ти казала: Ей сега излезе. Оттам отиде в една млекарница, но не си купи мляко, а извади нещо от джоба си и яде от него. След това дойде при Мене." Хироманът казва после на приятелите: "Сега вече вярвам в Учителя! Прочете ме като книга на светло."
На Изгрева бе пълно с хироманти. Всеки пророкува и никой не улучва. Питат Учителя защо не улучват. "Истинският хиромант гледа с други очи, а не с физическите. Под физическите линии има други линии. Той гледа с духовните си очи. И по тях чете. Но трябва да знае тази писменост."

Борис Николов

Един случай разказва сестра В. И.: "През време на войната след 9.IX.
моят син замина за фронта и дълго време не се обаждаше. Аз отидох при Учителя и Му разправих, че момчето ми е на фронта и от дълго време нямам никакво съобщение от него. Попитах го какво е станало със сина ми. Учителят се наведе към земята и започна да чертае някаква окръжност, писа нещо, а после вдигна глава и ми каза: "Като си отидеш вкъщи, момчето ти ще бъде там." Аз се зачудих, но повярвах на думите и Му благодарих. Взех си сбогом и се запътих към дома. Когато стигнах, действително намерих момчето си там, току-що беше пристигнало и баща му поливаше да се умие. Значи Учителят е видял, че момчето си е дошло и ми го съобщи.

Влад Пашов

Още преди войната от 1938 г. всички мъже у нас минаха запасно военно обучение. През 1941 г. получих повиквателна бележка да се явя на преглед, за да ме вземат запас. Тръгвайки от Изгрева, където живеех, не се обадих никому, нито даже и на Учителя. Из пътя срещнах една наша сестра - Йорданка Жекова. Казах й за моята повиквателна. Тя малко разтревожена отива на Изгрева и казва на Учителя за моя случай. Учителят спокойно я изслушал, усмихнал се и казал: "Николай няма да отиде сега запас, ще го върнат". Наистина, когато се явих пред военната комисия, останах изненадан от резултата на прегледа. Бях напълно здрав. Не знам защо, членовете на комисията ме гледаха, въртяха ме насам-натам и най-после отсякоха: "Върви си, свободен си". Защо ме върнаха, не разбрах. Всички, които бяха дошли, ги взеха, а само мен върнаха.

Николай Дойнов

Редовно посещавах беседите на Учителя, макар и да живеех в Самоков.
Веднъж, изтерзана от своята голяма мъчнотия, търся Учителя на Изгрева. Това беше през бомбардировките в София и блокадите.
Казаха ми, че бил в Мърчаево. Обзета цяла от тежкото си и непоносимо страдание, не се спирам пред нищо - куршуми свистят наляво-надясно, аз вървя направо, напред, устремена към целта - да видя непременно Учителя!
Тогава Учителят казал на сестрите: "Една сестра пристига при нас много развълнувана, излезте да я посрещнете!". Те излизат и ме посрещат.
Вече съм при Учителя и Той пак с топлите си и успокоителни думи се обръща към мен: "Не се тревожете и 5-те писма са задържани за цензура и утре ще Ви ги донесат". И действително на другия ден и 5-те писма ми бяха връчени. А аз изобщо още не бях споменала за какво отивам при Него.
Много съм благодарна и дълбоко признателна на милия ни и любим Учител. Той ни помогна. Той ни спаси от явна смърт, затова мислено винаги Му целувам ръка и Го обичам.

Иванка Петрова

В неделя сутринта рано в 4 часа Божков става и тръгва по тъмно за Изгрева, за да слуша утринната беседа на Учителя в 5 часа.
Облича се цивилен, за да бъде по-свободен с приятелите, понеже тогава офицерската униформа всяваше освен респект и уважение, но и страх. Божков решава да си вземе пистолета, защото ще минава през гората и всичко може да му се случи. А той е висш офицер и те са задължени по устав да ходят освен с оръжие, но и с ординарец. Пристига Божков на Изгрева и застава най-накрая в салона. Учителят влиза, казват се молитви, пеят се песни и Учителят започва беседата си със следните думи: "Когато човек отива при Бога, не ходи с пистолет в джоба". Всички в салона се чудят какъв е този израз на Учителя. А Божков разбира какво значат тия думи на Учителя, защото те са за него, понеже пистолетът му е в десния джоб на сакото.
След свършването на беседата той отиде да се извини на Учителя и ни каза, че наистина в джоба му има пистолет, защото той е висш офицер и е задължен да носи оръжие за охрана.
После стенографките изхвърлиха това изречение от беседата на Учителя, защото според тях то нямало нищо общо с беседата Му. Сметнаха го за обикновено вмъкнато изречение. Е, според вас правилно ли постъпиха стенографите. Според мен - не!

Борис Николов

Ние сме до чешмичката до Учителя с няколко човека. По едно време минават покрай нас една група млади ученици и ни поглеждат. Учениците са любопитни и ни разглеждат. Един се спира, отделя се от групата, идва при Учителя и Му целува ръка. Той се наведе и му каза нещо. Момчето се върна при групата ученици и те продължиха пътя си. Ние с поглед Го запитахме, каква е тази работа - сам, едничък, отделя се от групата ученици и идва при нас. Учителят обясни: "Той имаше за задача да се запознае днес с мен. Утре той си заминава. Утре всички ще се чудят как е станало това и защо толкова малко това момче умира. Ще плачат родителите му, ще тъжат близките му за кончината. Но той се роди, дойде тук, за да се срещне с Великия Учител!"

Борис Николов

Една седмица преди брат Цеко да си замине, Учителят го пита: "Ти, Цеко, в другия живот като дойдеш, какъв искаш да станеш?" И брат Цеко, както обича да се изразява в римувани изрази, казва: "Учителю, аз искам да се родя като поет, за да измета от света всичката смет!" Учителят отговаря: "Добре". Веднага след това на брат Цеко му идва вече друга мисъл и вика: "А, не, не, не, не, Учителю, искам да се родя окултен ученик". Учителят му отговаря: "А-а, не може, ти вече си избра. Не може".
Заедно с Учителя в Мърчаево имаше около 50-60 души. Един неделен ден брат Цеко отива при Учителя да го види. Учителят му казва: "Брат Цеко, приготвяй се, горе ти гласят апартамент!" Брат Цеко се усмихнал, защото се чувствал здрав и бодър. "Няма таквоз нещо, Учителю!" Учителят нищо повече не му казал. Брат Цеко си заминал за София.
Цеко по професия бе електричар, работеше в града, в електроснабдяването. Аз му казах: "Цеко, да отидеш да ми поправиш електричеството, защото нямам ток." Цеко се качи горе по една дълга стълба и оттам се заприказва и си отвлече вниманието. Приказваше за Калинка, която дружеше с един брат, а Цеко много обичаше тази сестра и искаше да даде свои пари, да й купи пиано. Най-после той решил да й купи пиано и тъкмо ми казва: "Калинка", и токът го удря и падна на земята. В този момент Учителят е в Мърчаево, на двора, на масата при брат Темелко, където се хранел с приятелите на една дълга маса. Учителят погледнал нагоре и казал: "Брат Цеко дойде!" После пак се обърнал към другите. Те погледнали: "Няма го, Учителю!" Разговорът продължил. Минали два-три часа, идва телеграма: "Цеко почина." Значи брат Цеко, когато в момента се отделя от тялото, веднага се явява при Учителя. Учителят го вижда, другите не го виждат.

Пеню Ганев, Иван Антонов

Имаше много писма на приятели, адресирани лично до Учителя, в които те благодаряха за помощта или отправяха въпроси към Него, или пък търсеха помощ и съвет за своя личен път. Повечето от тези писма изобщо не бяха отваряни от Учителя, макар че Му бяха поднасяни. Достатъчно беше Учителят да вземе едно писмо, да види адресанта и да се свърже с него мислено и да прецени какъв да е отговорът и каква да бъде помощта, от която той има нужда.

Мария Тодорова

Дядо Филип от Красно село бил приятел на Учителя, Който от време на време го посещавал в голямата му овощна градина.
Веднъж Учителят посетил дядо Филип, който бил неспокоен, понеже очаквал някого от влака. Притеснявал се, а Учителят му казал: "Влакът ще закъснее с един час." - "Ти отгде знаеш?" - попитал дядо Филип.
Както казал Учителят, така станало. Влакът имал закъснение цял час.
Друг път дядо Филип копаел градината, когато Учителят го посетил, но се оплакал, че работата не му споряла. "Раздели градината на квадрати, копай и мисли само за единия квадрат." Така направил дядо Филип и скоро прекопал цялата градина.
Градината, преди да бъде довършена, започнало да се заоблачава, но дядо Филип не искал дъжд, за да не прекъсне работата си. "Дъждът ще дойде до оная ограда и ще се върне"- казал Учителят.
Дъждът завалял като из ведро и се приближавал към градината, но щом като дошъл до посочената ограда, извил на друга страна и отминал.
Дядо Филип се изумил от изненада и се чудел отгде знае Учителят кога ще вали, догде ще дойде дъждът и кога влакът ще има закъснение.

Разказал дядо Филип на Г. Събев

През 1943 г. бях при Учителя на Изгрева. След срещата ми с Него аз исках да тръгвам и отидох да Му се обадя. Той ми каза да не тръгвам. След още няколко часа реших да пътувам и пак отидох да се обадя на Учителя. Тогава Той ми каза: "Вземете си хляб за три дни". Сбогувах се и си мислих: "Защо ми е хляб за три дни, ще взема за два дни".
Но ето какво се случи: На 15 километра от Добрич влакът спря и не тръгна. Изядох храната, която си носех за два дни и на третия останах без храна. Хората слязоха от влака и всеки разтворил чантата си и се хранеше, а аз нямам нищо, а ме е срам да си поискам. Вече ми премаляваше от глад, когато дойде при мене млад, интелигентен човек, който носеше куфарче с храна. Спря се при мене, разтвори куфарчето и каза: "Сега ние с вас ще хапнем". Но тъй като аз се стеснявах да взема, той ми отдели от всичко, което носеше: хляб, сирене, баница, кашкавал, варени яйца и ми каза: "Заповядайте!" Това, което той ми остави, бе не само за едно ядене, а за цял ден, дори и за два, толкова бе изобилно. След като се нахранихме, той си прибра куфарчето и под предлог, че има бърза работа, замина и вече не го видях.

Веса Петрова

През 1918 и 1919 г. приятелите направиха опит за Братска комуна в село Арбанаси, край Велико Търново. Когато комуната вече съществувала с 15-20 души, през есента, Учителят пожелал да я посети.
След като Учителят пристигнал в Арбанаси, научили се и групата анархисти от селото, които обичали словоборството и веднага пристигнали, за да спорят с Учителя. Били в една голяма стая. Ораторът на анархистите веднага започнал да говори за правотата на анархистическите идеи и не се поскъ- пил да цитира разни автори, с които искал да подсили речта си. Говорил повече от половин час. След като млъкнал, искал да чуе и думата на Учителя. Тогава последният погледнал към масата, на която имало панерче с дюли. Посочил една едра дюля и попитал оратора: "Тази дюля колко тежи?" - "Около 500 грама." - "650 грама" - казал Учителят. Претеглили я и излязла точно 650 грама. "Тази колко тежи?" - попитал Учителят. - "Около 400 грама." - бил отговорът. "520 грама" - казал Учителят. Претеглили я. Излязла 520 грама. Тогава Учителят посочил трета дюля и тя излязла точно, колкото казал.
Ораторът се зачудил на Учителя как само от поглед може да определя теглото на всяка дюля, на всеки предмет. След този опит ораторът загубил всяка охота да спори с Учителя. Отишъл си с понижено самочувствие.
Горната случка е разказана на братската градина - Айтос, по Петров- ден, 1962 г. от Петър Камбуров от Преслав, който е бил един от членовете на Братската комуна в село Арбанаси.
Сега ще разкажа един интересен случай. Тя беше девойка и се казваше Ричка. Беше дъщеря на ръководителя в Нова Загора - Георги Маринов Петров, който беше много деен и тяхната братска група беше доста внушителна. Ричка била девойка и непрекъснато слуша да се говори за Учителя.
Посещавала редовно братските събрания, на които нейният баща е ръководител. Искала да дойде в София, за да види Учителя, но кой ще пусне девойка сама по онези години. Тогава прочела в една беседа на Учителя, че за да се сбъдне едно желание, човек трябва да се моли деветдесет и пет пъти на Бога и тя започнала всеки ден да се моли по един път да й се отвори път, за да може да отиде при Учителя да Го види. Минали два месеца, родителите й предложили да отидат в Сливен на гости. По онова време братята и сестрите от различните градове си гостуваха често. Отишла Ричка в Сливен и се запознала с една от нейните роднини, която щяла да ходи в София и трябвало да си намери придружител. Тогава родителите решават да я пуснат и да заминат двете в София, за да се видят и да се срещнат с Учителя. Като пристигнали в София на Изгрева, тя продължавала да се моли вътрешно за среща с Учителя. Учителят извикал една сестра и наредил да доведе младото момиче, което пристигнало от Нова Загора при Него. Когато влиза Ричка при Учителя, Той се усмихва и я запитва: "Сестра, вие докъде стигнахте с молитвите? Колко молитви поднесохте към Небето?" Ричка отговорила, че си ги отбелязва и че били шейсет и седем. "Е, виждате ли, че законът работи и не ви оставиха до деветдесет и пети път, а Небето ви доведе по-рано. То е възнаграждение за вярата Ви в закона". Ричка е необикновено възбудена от този разговор с Учителя. Той я пита: "Има ли нещо да Ме питаш и да искаш?" - "Учителю, ще се омъжа ли скоро и за кого?" Учителят я погледнал, после навел глава и според Ричка, Той заспал. Тя толкова много се смутила и започнала да плаче тихо. Казала си: "Аз с глупавия си въпрос за женитбата го успах." Тя така си мислела, защото за пръв път е пред Учителя. През цялото време тя плаче, защото смята, че е виновна за това състояние на Учителя. След около пет минути Учителят вдигнал глава, огледал я, а според Ричка, Той се е събудил и казал: "Потърпи още малко. Твоят жених сега е през девет морета, та в десето. Има дълго да пътува, докато пристигне тук. След девет месеца ще се нареди".
Ричка си заминава за Нова Загора и никому не казва нищо. Мълчи и чака. Минават тези девет месеца и тя се запознава с един учител, който дошъл да преподава в гимназията. Харесали се, сближили се, но решила да отиде да пита Учителя. Отново отишла при Него. Учителят казал: "Кажи на баща си, че този човек не случайно идва в неговия дом. А на теб ще ти кажа, че ти ще му бъдеш юзда, а той ще бъде кон, който да тегли колата". Отишла си в Нова Загора, дала си съгласието и идват в София с годеника си, за да накупят подаръци за сватбата. Тръгват двамата по улица "Пиротска", тогава там са били магазините на търговците, те са били повечето евреи, гърци, арменци и какви ли не още. Вървят и оглеждат магазин след магазин, купуват разни неща за подаръци и на Ричка направило впечтление, че нейният годеник от време на време говори с търговците на разни чужди езици, като един с друг те не си приличат. Понеже била заета с покупките, не го разпитвала, но накрая го запитала: "Я ми кажи, откъде знаеш толкова много езици, че говориш с всеки човек по различному". Той се усмихнал и казал: "Ама не съм ли ти казал досега? Аз преди три месеца се върнах от Америка и докато дойда, преминах през девет морета, чак от десето тръгнах". Ричка изведнъж си спомня думите на Учителя, че нейният жених ще дойде след девет месеца, но трябва да премине през десет морета. Отива при Учителя и го пита: "Учителю, този ли е дето щеше да дойде и да премине девет морета и чак от десето море да дойде?" Учителят се усмихва и казва: "Този е". Тя се усмихва, целува ръка и си заминава. Този жених се казваше Методи Шивачев. След като почина бащата на Ричка, който беше ръководител на Братството в Нова Загора, то ръководител стана Методи Шивачев и той в момента е такъв. Ето това е един пример, когато духът е този, който събира човеците в брак.
Трябва да добавя също, че Ричка, когато решава да се годява за Методи Шивачев, нейния баща изпраща писмо до Боян Боев, за да пита Учителя дали може тя да се ожени за него. Боян Боев взима писмото, отива при Учителя, прочита го, а Учителят казал само една дума, която повторил няколко пъти: "Може, може, може...". Това са били думите на Учителя и след това Боян Боев изпраща една телеграма, където думата "може" е повторена девет пъти.
А когато рожденият брат на Ричка се запознава с едно момиче и искал да се ожени, решили да отидат и да питат Учителя. А тя била арменка. Учителя казал: "В никакъв случай да не се жени за арменка. Те са стара изостанала раса на човечеството". Но брат й не послушал, оженил се и животът му премина и се насочи в съвсем друга посока. Накрая заплувал в арменски води и още е в техни води. Ричка много пъти разказваше този случай с голямо огорчение.

Мария Тодорова

Имам един приятел професор в академията. В детството си е бил крайно нещастен: баща му, капитан, го убиват в Балканската война, майка му се умопобърква от скръб, най-големият му брат, току-що завършил адвокат, го убиват в Европейската война. Той и двете по-малки братче и сестриче остават на грижите на старата си баба. Като младеж бил слаб, болнав, завършва някой клас и го взимат войник. Той е музикален и там учи духов инструмент. Излиза от казармата и за щастие се оженва за едно хубаво, добро и културно момиче. От този ден неговият живот се променил. Тръгнало му напред. Той учи музика, подпомаган от жена си. Жена му е добра съпруга, добра домакиня, отлична майка и възпитателка на двете им деца. Той напредва в музиката и стига до професорска катедра. Но дяволът си няма работа. Среща някаква жена, която му завърта главата и иска от него да се разведе с жена си и да се ожени за нея. Жена му научава. Той е объркан и не знае какво да прави. Споделя с мене, но аз съм млад и неопитен и не зная какъв съвет да му дам.
Един ден той ме моли да разкажа на Учителя за него и Той да му даде съвет какво да прави. Аз съм стеснителен и му казвам: "Да отидем заедно, ти да Му разкажеш всичко, аз ще те придружа." Един неделен ден след обед излизам и близо до Изгрева срещам ги с жена си, излезли да се разходят.
Поканих ги да дойдат да си починат у дома. Влизаме в Изгрева. В това време Учителят се задава насреща и се устремява към нас. Аз ги представих. Учителят се усмихна и каза: "Вие имате отлична другарка. Тя е добра майка и добра възпитателка. Цялото си положение Вие дължите на нея. Тя има голям капитал. Вие живеете на неин кредит. Без нея Вие не струвате пет пари. Без нея Вие ще разсипете живота си."
Ние и тримата останахме като гръмнати. Аз не бях казал нищо на Учителя. Учителят си подаде ръката за сбогом. Жената се наведе и с гореща благодарност целуна ръката Му. Приятелят ми свали почтително шапка: "Благодаря Ви!" Аз стоях занемял. Учителят със спокойни крачки се отдалечи.
На следващия ден приятелят ми ме среща и ми казва: "Атанасе, какво ли щеше да стане с мен, ако не бях срещнал Учителя?" Аз му отговарям: "Щеше да стане онова, което ти беше преди да срещнеш и да се ожениш за тази жена. Щеше да станеш едно голямо нищо". Той ме прегръща и се раз- целувахме. Аз също бях преминал в младите си години в беднотия и немотия, защото майка ми също бе вдовица, а ние сираци от войната. Тази братска прегръдка ни отведе в детството ни, където спомените можеха да ни обединят чрез един идеал.

Атанас Минчев

Иван Антонов бил журналист и си пишел статиите в бараката. Било е един летен ден, топъл, но дъждовен. Валял пороен дъжд. А той е вътре в стаята си. Седнал там и пише нещо за вестника. Изведнъж, както вали дъжда, силен, пороен, отваря се вратата и вътре влиза една жена 40-45 годишна, мокра цялата, боса. Влиза вътре и се обръща към бай Иван: "Ти ли си Божия човек?" Бай Иван разбира, че се отнася за Учителя.
Той я пита: "Кой те изпрати?" - "Лекарите от психиатрията, от болницата. Те казаха, ние не можем да ти помогнем, защото ти все слушаш някой да ти пее и говори. Тук лек за тебе няма. Иди горе на Изгрева, търси човекът, който всичко знае, само той може да ти помогне, защото горе са всички като тебе - все чуват, че някой им пее и говори." Вижда братът, че лекарите са искали да се пошегуват. След като дъждът спира, той вижда, че на поляната под беседката седи Учителят и няколко братя и сестри. Братът казва на жената: "Ела с мене". Завежда я. Жената пада на колене пред Учителя, гледа го с умоляващи очи и мълчи. Учителят й вика: "Стани, сестра". Тя обаче не става, коленичила и мълчи. Тогава Той я пита: "Какво има?" А тя му отговаря: "Ами ти знаеш!" Той пак я пита: "Какво има?" - "Ти знаеш. Ти всичко знаеш!" И третия път Той пак като я пита: "Какво има?"- тя пак отговаря: "Ти всичко знаеш!" Тогава Учителят си затворил очите, замислил се и може би след пет минути се обръща към нея: "Ами ти нали имаше мъж?" - "Имах, но във войната го убиха." - "Ами нали той обичаше да ти пее?" - "Обичаше и ми пееше." - "Нали той много те обичаше?" Тя му отговаря: "Много, много, много, много, много, много!" Тогава Учителят й казва: "Ами сега той пак ти пее". А тя зарадвана вика: "Ама той ли е?" - "Той е, той пак идва при тебе и пак ти пее." - "Пък аз къде ли не ходих, всички болници обиколих. Луда ме изкараха и най-после едни се намериха да ме пратят при Тебе". Тогава тя извадила една монета и я сложила пред краката на Учителя. Станала и си отишла. Учителят показал монетата и казал на другите приятели: "Виждате ли, тя обича за всичко да си плаща". Така е приключил случаят между тази жена и Учителя.

Тодор Ковачев - внук

Сестра Иларионова разказва за една екскурзия на братята и Учителя от Търново до Преображенския манастир: "На една полянка близо до манастира мъжът ми Костадин искаше да се отдели с децата по пътечка, която съкращавала пътя. Учителят твърде категорично го посъветва да не прави това, а на мене направо заповяда: "Еленке, ти върви с нас!" Но Костадин и децата се засмяха и весело поеха по пътеката, а ние - по пътя, по който ни водеше Учителят. Стигнахме манастира преди Костадин, чакахме ги доста време, но не идваха. Родителите на децата доста се обезпокоиха, защото калугерите ни казаха, че тези кратки пътища за манастира са доста опасни - до пътеките имало дълбоки пропасти. Тогава всички гости на манастира излязохме да ги търсим, но на нашите викове никой не отговори. На едно място под скалите намерихме захвърлени провизии, които носеха. Тогава Учителят взе със себе си двама от братята, отдалечиха се от нас и приближиха една скъта. Учителят посочи някъде далече надолу: "Те са там!" Един от калугерите, добър ка- терач, тръгна към посоченото място, заедно с няколко ученика от Софийска гимназия, които също бяха дошли на екскурзия до манастира. Намерили ги в ниското, скупчени неподвижно до скалите - били попаднали на такова място, от което не открили изход. След като се върнахме благополучно в манастира, сетихме се за предупреждението на Учителя и за погледа Му в това, което ще стане. В края на екскурзията сестра Недялкова искаше да се върне със семейството си с един файтон, но Учителят не им позволи, защото щяло да им се случи нещастие. Файтона наеха други хора, но още на излизане от манастира конете се устремиха към една пропаст, отделена от пътя с тел. Хората изпопадаха от файтона, а единият кон се нарани доста тежко в тела. Тогава Учителят ни разкри: "Още като излязохте от Търново, ви преследваше един дух, който искаше кръв. Отгоре го ограничиха с кръвта на коня, иначе всички щяха да паднат в пропастта."

Елена Иларионова

Един брат от град Хасково имал голямо желание да дойде в София и да посети Учителя. Искал да го види, понеже досега е само слушал за Него и чел Негови беседи, но тъй като бил беден, нямал пари да си купи билет за влака. Много пъти поднасял молитва към небето да се нареди някак си, че да отиде в София и да целуне ръка на Учителя. Случило се така, че неговият комшия имал дете, което се разболяло тежко. Преглеждали го лекари, лекували го, но казали му, че за това дете лек няма и трябва да се подготвят за най-лошото - детето скоро щяло да почине. Чул това нашият брат и споменал пред своя богат съсед, че в София неговият Учител ще може да му помогне, но трябва да се заведе детето там. Нашият приятел казал: "Ти знаеш, аз съм беден и нямам толкова пари за път, за да те придружа и да те представя". Съседът отговорил: "Аз ще платя всички пътни разноски". Съгласили се да пътуват и определили деня. По онова време имаше един Александър Кръст- ников. Той бе издал книга, в която бе класирал по групи различните духовни хора в България и в Европа, а себе си беше поставил на най-високото място, а Учителя Дънов поставил по-долу от себе си. Много пъти нашият брат се питал кой е по-голям учител - Кръстников или Дънов. Тогава той си рекъл: "Ще взема тази книга на Кръстников и ако Дънов е наистина Учител, то аз като държа книгата в ръката си, Той ще ми я поиска и ще отвори точно на мястото, където пише за Него и ще го прочете. Чак тогава ще разбера дали Дънов е наистина Учител." Това е било съкровеното желание на този брат, искал да намери истинския Учител. Тръгнали от Хасково и пристигнали в двора на ул. "Опълченска" 66. Там видели много хора, които чакали своя ред. Поогледали и си рекли: "Толкова много народ, кога ли ще дойде нашият ред". Едва изрекли това и ето, Учителят се показал на вратата и рекъл: "Сега приятелите от Хасково могат да дойдат при Мене". А те били най-отзад, едва тръгнали от смущение и влезнали при Учителя. Учителят погледнал болното дете и дал съвети на бащата какво да направи и му казал, че ако изпълни съветите му, детето ще оздравее. Говорил сериозно на богатия съсед, онзи кимал с глава и всичко запомнил. След това се обърнал към нашия брат и смеейки се, го запитал: "А ти какво искаш от Мене?" След което посегнал с ръка, взел му книгата, която държал, отворил точно на страницата, на която пишело за Учителя, прочел го на глас, засмял се и му върнал книгата. Казал му: "Е, разбра ли сега къде е Истината и кой е Учителят?" Братът вдигнал рамене и от смущение не могъл да каже нищо. Учителят продължил: "Духът на Истината е Този, Който стои най-горе, защото глава на Словото е Истината". Учителят протегнал с ръка, взел една книга, на която пишело "Сила и живот" и му казал: "Рекох, вземи и чети. Духът на Истината дава Сила и Живот у човека". Така двамата се връщат в Хасково, единият - със съветите на Учителя, а бедният съсед - с книга, която трябвало да проучи и да види как и откъде идва Духът на Истината. След няколко дни детето на богатия съсед оздравяло, а пък нашият брат дълго време четял, прочитал и не могъл да разбере кой е този Дух на Истината. Богатият съсед му поискал книгата, прочел я и му я върнал. Казал му: "Сега разбрах кой е Учителят Дънов. Той е Учител на Истината, защото даде Сила и Живот на детето ми". А до него встрани подскачало и пеело детето му, което било живо и здраво и радвало баща и майка.

Мария Тодорова

Братството бе излезнало на Рила на лагеруване. Бяхме опънали палатките, разположили се сред Седемте Рилски езера и се намирахме в онова приповдигнато състояние на духа, както бе всеки път, когато отивахме на Рила с Учителя. Една вечер сънувам там, в палатката на Рила и виждам
Борис Николов, че се намира в дъното на един кладенец с вода, разпънат на кръст в страшни мъки. Сънят приключва, но аз го запомних и на сутринта отивам и го разказвам на Учителя. Той ме изслушва, но не казва нищо. Минават няколко дни, времето от хубаво, по-хубаво, слънчево, тихо, приятно и нашият общ живот с Учителят е неповторим, както никога досега. Една сутрин Учителят излиза от палатката си и нарежда всички палатки да се съберат, да се опаковат, да се натоварят на мулетата и с раниците на гърбовете да слизаме от Рила. Всички останахме учудени. Някои протестираха, защо ще си ходим при това хубаво време, че и да беше лошо времето и друг път сме стояли тук на дъжд и на буря. Но Учителят беше неумолим и строг: "Рекох, прибирайте бърже багажа и слизаме". Започнаха да си прибират палатките с неохота и нежелание, никой не можеше да схване и разбере защо Учителят така бърза. Но се подчинихме, макар че всичко ставаше от бавно по-бавно. Той изпраща няколко пъти братя и сестри да ни подсещат, че няма време. Всички се запитват как така да няма време, време в планината има колкото искаш от сутринта до вечерта, че и през нощта. Багажът бе натоварен и започнахме да се спускаме надолу. Бяха изпратени приятели да викат камиони от Самоков. Те дойдоха, натоварихме багажа и потеглихме. А горе на езерата се беше вече стъмнило, гърмеше, трещеше - буря и дъжд. Постепенно дъждът дойде и до нас, но тук той бе друг, а горе бе страшно да се гледа, там бе по-високо и бурята вилнееше. Колите тръгнаха полека по коларския път. Дойдохме до една долина, където минаваше река, намерихме брод и трябваше да преминем. Точно когато колите навлизаха в коритото на рекичката, от сто метра се зададе една голяма вълна от вода, влачеща, бучаща и носеща цялата стихия отгоре. Ние изпискахме от уплаха, Учителят се обърна и каза на шофьора да побърза. Колата забуксува, а водната стихия приближаваше. Моторът изгасна, после отново се запали, колата тръгна назад, после се засили и премина на отсрещния бряг, като вълната закачи само част от каросерията на камиона. Ние бяхме вън от опасност. Другият камион бе на отсрещния бряг и всички ни гледаха, изтръпнали от страх. Ако бяхме закъснели със секунди, вълната щеше да помете целия камион и щеше да ни издави всички. Онези от другия камион останаха на отсрещния бряг и там престояха няколко дни, докато преминат през околни пътища, за да се приберат в София. Ние се отдалечихме, след това спряхме и слязохме да огледаме какво бе се случило. Учителят се усмихна и каза: "Изпреварихме само с една минута".

Мария Тодорова

Когато убиха Стефан Стамболов, Учителят беше у нас в Търново. Той ни съобщи: "Убиха Стамболов." Ние запитахме - във вестника ли пише? - "Не, сега се извърши престъплението." По същия начин ни каза и за смъртта на м-р Петков - в момента, когато бе станало деянието.

Елена Иларионова

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×