Jump to content

Recommended Posts

ПРЕДСКАЗАНИЯ

Спомени на ученици

Сестра Елена си спомня времето на Първата световна война: "Когато румънците навлизаха в България, Драган Попов дойде у нас изплашен: "Учителю, румънците са влезли в Ловеч и нощес може би ще бъдат в Търново. Да изпратим Здравка и Еленка в Беброво." Учителят спокойно му казал: "Няма защо да ги пращаме в Беброво. Нито един румънски крак няма да стъпи тук. Отгоре не им е позволено. Те всички ще си отидат и за това навлизане ще платят скъпо."
Действително, румънските войници не дойдоха в Търново, а след няколко дни напуснаха България.

Елена Иларионова

Ще ви разкажа един случай за брат Борис Димитров. Когато мобилизират всички, мобилизират и него. Той не би трябвало да подлежи на мобилизация, обаче военните не са обърнали внимание, че Борис е прегърбен, за никаква работа не е годен, не може да носи раница. Взели го на работа в канцеларията на поделението, но не му давали вегетарианска храна - бил на общия казан и братът гладувал. Минало седмица, две, той само хляб яде, никаква храна не му дават. По едно време дошло му на ума - "Защо не отида аз до Изгрева, да си измисля някаква работа, да отида при Учителя." Наистина, намислил една командировка, отива в София при военните и оттам - при Учителя. Отива и Му разказва всичко: "Учителю, гладувам. Петнадесет дни вече ям само хляб и вода." Тогава Учителят помълчал малко и му рекъл: "Ще се нареди." Връща се и се успокоява, че ще се нареди. "Един ден - разказва Борис - съм си свършил канцеларската работа и съм се допрял до вратата, хем се грея на слънце, хем си почивам. В туй време пристига файтон, в него една гранд-дама с монокъл. Спира файтонът, снема файтонджията 2-3 големи куфара и си заминава. Жената се оглежда наляво-надясно, да види кой да й помогне да пренесе куфарите. Като видях, че жената се оглежда и няма никой, аз отидох, и колкото ми беше по силите - тия куфари, за мойте сили ли са - и с голям зор ги понесох. Човек да има вътре или камъни и желязо, такива тежки ми се видяха. Все пак пренесох куфарите. Сетне жената ми каза: "Войниче, имаш ли от нещо нужда?" - "Госпожо, от нищо нямам нужда, само туй, че съм вегетарианец и гладувам, не ми дават вегетарианска храна." - "Тъй ли?" Тя веднага влязла в канцеларията, взела телефона и се обадила: "Ало, генералша еди-коя си." - затваря телефона. Взема втори и там не може, на трето място говори и до вечерта се урежда въпросът за неговото вегетарианство, осигуряват му храна. И не само това - осигуряват за цял живот да не го викат запас и го уволняват. Както казал Учителят, че ще се нареди и наредило се.

Георги Събев

Когато дойдохме с д-р Иван Жеков да живеем на Изгрева, направихме си малка двуетажна къщичка, за да имаме възможност да приемаме приятелите от провинцията. Наш съсед беше брат Петко Епитропов, който обикаляше провинцията, защото беше застрахователен агент и пътуваше служебно. Той отсядаше при приятелите по градове и села и беше връзка на приятелите с Учителя. Освен това всички съобщения за празненствата на Братството се подписваха от Петко Епитропов. Той беше много деятелен. Веднъж един брат от провинцията ме помоли да запитам Учителя получил ли е сумата три хиляди лева, която е изпратил по брат Епитропов. Като чу това Учителят стана сериозен, защото не му бе предадена тази сума. Значи брат Петко Епитропов беше присвоил тази голяма сума. След няколко години брат Епитропов построи триетажна голяма къща, въпреки че Учителят бе предупредил на Изгрева да се правят само малки дървени бараки. За да реализира големия си строеж брат Епитропов без да поиска разрешение от нас, засегна нашата къщичка и почти разруши втория етаж. Тази постъпка ме огорчи и остави сянка в душата ми. Но беше причина и за много разправии. Един ден, когато дежурях в кухнята, дойде Учителят и ме повика да отида в Неговата стаичка, където приемаше посетителите. За моя изненада там беше брат Епитропов. Като го видях, сърцето ми трепна смутено. Но Учителят застана между нас и ни помири. По случай това помирение Учителят каза, че ще направим общ обед и Той даде всички необходими продукти и пари за 20 топли хляба. Аз приготвих обеда, дойдоха много братя и сестри и тържеството за помирението беше мило и сърдечно.
Брат Епитропов завърши къщата, с която подсигури децата си. Един ден Учителят дойде към нас и като обиколи из двора, потропа на едно място с бастуна си и каза: "На това място ще построите голяма къща, в която ще отсядат приятелите, а тази (и Учителят посочи къщата на брат Епитропов), в нея няма да живее нито той с жена си, нито децата му". Както каза Учителят така и стана. Семейството се пръсна, брат Епитропов замина за другия свят, а къщата я продадоха на чужди хора. Никой не живя в нея.
На това място, където Учителят потропа с бастуна си, днес се построи голяма къща, а къщата на съседа по новия план бе определено да се разруши.

Юрданка Жекова

Във времето, когато Учителят пътуваше из България, пътуват веднъж заедно с един брат. По едно време се задава каруца по пътя, настига ги и каруцарят ги поканил да се качат. Минават покрай едно ханче и Учителят казва на каруцаря: "Да почакаме тук да премине този облак." Но каруцарят е буен, самонадеян, бърза: "Е, ти от един облак ли се страхуваш? Да вървим!" И тръгват. Ала след половин час се излива такъв пороен дъжд, че водата щяла да ги завлече по пътя. Едва се спасяват. Каруцарят пита: "Абе ти защо не каза, че си пророк?" Учителят добавя: "Откакто свят светува пророците все говорят, а човеците все не ги слушат."
Друг път край Варна Учителят като се разхожда, минава край един бостан. Казва на бостанджията: "Тази вечер да те няма тука!" Бостанджията е недоволен: "Ще изкрадат дините, а сега таман зреят."
След няколко дни Учителят пак минава оттам. Бостанджията му се оплаква: "Щяхме да се издавим миналата вечер. Такъв порой се изля, едва не ни завлече, 4-5 часа валя като из ведро. Водата се вдигна до колене, отнесе половината дини. Три дни ги събираме по полето. Ама ти защо не каза, че си пророк, та да те послушам?" Учителят добавя: "И пророк да ти говори, ти пак нямаше да послушаш, защото пророк говори на човеци, а не на бостан и на дини."

Борис Николов

Това беше през 1941 г. Бях в запас на турската граница. Там, където работех, ми плащаха заплата. Добре, ама ние бяхме в движение и записът от парите не можеше да ме настигне и чак в София ме настигна. Получих си парите, поглеждам ги и си казвам, че тия пари така не случайно ме преследват и затова ще си купя билет от лотарията с тях. Не знам защо, но купих само четвъртинка билет от лотарията. Можех да купя цял, можех да купя десет и сто билета. Но купих само четвъртинка. Направих си такъв подарък. И с тази четвъртинка спечелих четвърт милион. Ако бях взел цял билет, щях да спечеля 1 000 000. Но все пак 250 000 лева не бяха малко пари. И понеже аз бях забравил за билета, с вестника търсеха печелившия билет с щастливия човек. Накрая аз проверих и разбрах, че съм печеливш. Отивам там с билета все пак така предпазливо, все не ми се вярва. Подавам билета, а на тях им бе омръзнало да чакат и да идват разни хора да ги питат, дали се е явил печелившият. Обаче като се облещиха изведнъж! Станаха любезни, внимателни и ми напълниха една чанта с пари. Аз никога не съм имал мисъл да получа много пари заради нещо. Кой ще ми даде така пари заради нищо? А сега чантата ми е пълна с пари. Значи някой ми ги е дал и съм ги получил за нещо.
Изведнъж като вървя с чантата и парите под мишница си спомних нещо и завеса от забрава се свлече пред очите ми. Видях себе си на Изгрева, когато веднъж Учителят бе казал: "Един от вас ще спечели на лотария!" Да, Учителят точно така спомена, без да укаже кой ще бъде този. Значи, това бях аз. Вървя с парите, а беше съборен ден. Минах покрай пазара на Римската стена и от един селянин закупих цялата му кола с дини за събора. И той с конската си каруца ги закара горе на Изгрева. Всички ядоха, облизваха се и си спомняха думите на Учителя, че тези думи бяха не само храна за душата, но и станаха причина да се закупят тези дини и да си правят гощавка с тях. С тези пари направих паваж от Дървенишкото шосе до Изгрева. Вложих идея в този паваж, чрез този път целият свят да дойде до Учителя на Изгрева. Това се реализира. Днес всички посолства са горе на Изгрева. Значи целият свят дойде на Изгрева, макар че всички плачехме, когато се разруши салонът и Изгревът и построиха там легации.

Крум Въжаров

Цветана Щилянова е била около четири годишна, когато Учителят посещавал различни семейства, измервал главите с металически кръгове и правил свои изчисления. Родителите й попитали Учителя, за децата си. Тогава Той казал за нея, че ще стане художничка. Също тъй се сбъднало и това, което бил казал за брат й и сестра й.
На 14 години Цветана Щилянова е постъпила в рисувалното училище, което след пет години било превърнато в Академия. Затова е трябвало да учи още три години, за да бъде признато за висше образование. По-късно е отишла в Париж на специализация за четири години.
На 9 юли 1931 г. в Париж големият художник Пасло я приема, след като е чакала години за тази среща. Съветът е бил: "Работите ви са много добри. Имате рисунък. Търсете сега движение и грация. Сега за вас това е най-ва- жното. И работете често малки работи, например пейзажи, направени бързо за 1-2 часа."
Въпреки сериозната й подготовка, тя нямала работа и не печелила нищо. Тогава майка й я посъветвала да нарисува Учителя, което може да й донесе благословение. Учителят се съгласил и й позирал най-внимателно. Казал й някои думи за изкуството, от които тя била изненадана - от познанията Му. Той я посъветвал да даде изложба и казал: "Рекох, ти по този път ще успееш!" Още първата й изложба през 1934 г. имала голям успех и оттогава заваляли толкова много поръчки, че трябвало да рисува от сутрин до вечер.

Цветана Щилянова

Учителят бил на гости в едно село у наш приятел. Братът го помолил да му предскаже нещо. Тогава Учителят му казал: "Догодина на днешната дата да не излизаш от къщи! Ако излезеш, ще ти се случи някакво зло." След година на този ден завалял силен дъжд и покривът на брата прокапал. Той трябвало да се качи на покрива да поправи, каквото може. Горе се подхлъзнал, паднал и си счупил крака. Тогава си спомнил предупреждението на Учителя.

Влад Пашов

През 1902 г. Учителят пътуваше из страната и държеше своите сказки по френология и полагаше основите на Братството. Среща се във Варна с един адвокат Драгулев, виден общественик. Адвокатът Му казва: "Материализмът е последната дума на науката." Учителят отговаря: "След пет години ти ще имаш възгледи, противоположни на тези, които имаш сега." След пет години адвокатът отишъл на събрание, жена му останала вкъщи, бутнала някак газовата лампа, тя се счупила и газта се запалила. Тя се опитала да я угаси, запалили се дрехите й и жената изгоряла. След това нещастие в душата на адвоката става преврат. Той става верующ. След време изпраща дъщеря си с писмо до Учителя, в което Му съобщава за случката, за коренната промяна, станала в душата му. "Вашето предсказание се изпълни точно." Дошло страданието и го преобърнало в друга посока. Тогава паднали оковите, които го придържали и той се видял в един нов свят.

Борис Николов

Учителят веднъж ни разказа следното: "Преди войната една госпожа от Пловдив, запозната с духовните науки, идва при мен за съвет. Казва: "Събрала съм материали, ще построя едно здание, имам и един-два милиона лева, ще го съградя." Казвам й: "Ако питаш Мен, не го гради сега. Ако искаш да градиш, ще имаш големи загуби." Това беше през 1913 г. Тя започна градежа, стана войната през 1914 г., строежът спря. После тя ми казваше: "Защо не ми каза? Сега имам вече големи загуби." - "Аз казах, но ти мен не слушаш, а слушаш другите, които са ти втълпили тази идея. Целта им е да те провалят. А моята цел бе да те спася, за да не загубиш времето си, определено ти да бъдеш при Господа и да слушаш Словото Му." Тази жена повече не се мерна. Остана си в света.

Борис Николов

Била съм едва 4-5 годишна, когато съм се разболяла. Болестта ми всеки ден се влошавала. Почнала съм да губя съзнание. Майка ми, като видяла, че всички взети мерки са безрезултатни, вече приготвила дрехите ми и ги сложила до мен. Учителят пък бил дошъл в Айтос и бил в дома на семейство Габровски. Баща ми научил за присъствието на Учителя, отишъл и Го посетил. След като се видели и поразговорили, той станал да си отива, защото тревожно било положението около мен. Много му се искало да бъде до Учителя, колкото се може по-дълго, но не го сдържало. Излязъл той оттам и бързал за дома, за да ме види и пак се върнал при Учителя, но не казва нито дума за моето критично положение. Върнал се и втори път, и когато за трети път искал да си излезе, чак тогава Учителят го попитал: "Как е детето?" - "Много е болно, Учителю. Вече сме го оставили в ръцете на Бога" - "Сега, като отидеш, ще го свариш право на прозореца и то ще ти се обади, ще ти каже: "Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм". Баща ми си отива и за голяма негова радост и изненада става точно тъй, както Учителят го казал само преди няколко минути. Аз съм била права на прозореца и щом съм видяла, че баща ми влиза в двора, съм извикала: "Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм."

Верка Куртева

Скоро след революцията в Русия, през 1923 г. един ентусиазиран младеж беше успял през Германия да отиде в новата Съветска страна. През първите две години той бил в контакт със семейството си, но след това изведнъж престанал да пише. Цели двадесет години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез делегации можаха да разберат поне жив ли е. Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той бе твърде загрижен. Считаше, че брат му не е сред живите. - "Николай, ще отида горе на Изгрева и ще попитам Учителя за Васил. Може би, все пак е жив!" Бяха изминали много години откак познавах Учителя и вярвах в Неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но фактите потвърждаваха силите Му и при всяка трудност се обръщах към Него. За мен той бе фар в бурното море на живота. Винаги Учителят намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех, че Той сега ще намери начин да смекчи болката на това семейство. - "Питай го - отвърна Николай, но сега е 1943 г, а Васил замина за СССР през 1923 г. Цели двадесет години. Ако беше жив щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него, той бе любимото й дете... Питай!" - завърши той, опитвайки се да скрие от мен отронените сълзи. Следната вечер беше пред утринна беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Чаках и аз. Когато дойде моят ред, аз го помолих да ми отдели няколко минути. Знаех, че Той винаги вечеряше преди залез слънце и се чувствах неудобно, задето го задържам. - "Извинете ме моля, но идвам по един важен въпрос." - Казах му накратко причината за моето посещение. Той ме изслуша много внимателно. После затвори очи. Аз седнах с благоговение на стола. След няколко минути Той отвори очи и каза с тих и спокоен глас: "Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години, да не се безпокоят." Преглътнах дъха си. Благодарих му и на следния ден казах невероятната новина на загриженото семейство. Майката, братът и двете сестри на Васил приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда покълна в тях. Две години по-късно, през 1945 г, Васил се завърна при своето семейство. Възможностите на Учителя да вижда през разстояние бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които, Той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствия в много тежки и опасни моменти в живота им. И тъй, Учителят, нашият Учител продължава да ни помага.

Милка Периклиева

Към края на месец май 1944 г., подполковник Стоянов от граничния гарнизон в Малко Търново свиква актива на града на спешно съвещание, на което присъства и брат Георги Желев Тахчиев в качеството на заместник-директор на гимназията. Началникът на граничния гарнизон иска да заангажира обществеността за бързо и спешно ликвидиране на комунистите. Обмисляли се мерки, планове, как по-скоро да се ликвидират враговете на държавата - комунистите. След като съвещанието приключило, началникът на гарнизона се обърнал към брат Тахчиев, за чиито убеждения бил информиран, като му казал твърдо и заканително: "След като свършим с комунистите, ще почнем с вас, дъновистите." Братът нищо не му казал. Посрещнал мълчаливо тая закана за кървава разправа и когато дошъл края на учебната година, братът си взел куфарчето и право на Изгрева при Учителя. Разказал Му подробно за свиканото съвещание и за заканата на подполковника. Учителят, след като го изслушал, помълчал малко и казал: "Няма да им стигне времето." Братът, като чул думите на Учителя, чакал да види какво ще стане. Той не бил изненадан, когато на 8.IX. същата година Съветският съюз обяви война на България и на 9.IX. минаха границата. България бе окупирана от съветските войски.
"Да - казал брат Тахчиев - на преследвачите на комунизма не им стигна времето. Учителят го бе предсказал преди три месеца - през юни 1944 г." Не има стигна времето да преследват и дъновистите.

Георги Тахчиев

Имаше един случай, много интересен. Това беше, когато се строеше големият храм-паметник "Александър Невски". Били докарани много камъни, направени големи изкопи, строежът бил голям, десетки дюлгери-каменоделци работели около новия строеж. Приятелите споделили с Учителя, че се въздига нов храм за Бога. Учителят минал веднъж покрай строежа и казал на един от приятелите, които го съпровождали: "Запомни, тук няма да се мине без жертви". Построили църквата, издигнали камбанарията, поставили големи камбани, обаче една грамадна камбана при монтирането се откачва и убива няколко души работници, направо ги сплескала и натикала в земята.

Мария Тодорова

Преди да стане атентата на 16 април 1925 г. в църквата "Света Неделя", Учителят среща една група приятели и казва: "В България ще стане голямо събитие, тук в София, и ще пратим един от вас да види кое и как". Изпраща се Начо Петров. Като голям чиновник в общината, той има пропуск и влиза в църквата "Св. Неделя" по време на погребалното опело на убития от комунистите запасен генерал Константин Георгиев, бивш началник щаб на армията и градоначалник на София. Присъстват много официални лица. В три часа след пладне чудовищен трясък от поставена над централното кубе бомба с часовников механизъм, разтърсва из основи църквата и цялото централно кубе се събаря върху главите на препълнената с хора черква. Под развалините намират смъртта си над 150 човека, а ранените са двойно повече.
Начо Петров е бил до един прозорец и само прах от мазилката поръсва главата му. Отворил прозореца и изскочил. Останал жив - видял атентата и пораженията от него.

Николай Дойнов

Учителят говори за нашето семейство. Каза: "В едно гнездо има седем гълъбчета, славейчета. Едно от славейчетата ще си замине." Майка ми веднага разбрала и нещо като нож я прорязало. Първото славейче била най-голямата ми сестра, Цветанка, която си замина. Цветанка, беше се оженила и имаше две дечица.

Верка Куртева

Друг случай ми разказваше Георги Томалевски. Майка му, като била вече в доста напреднала възраст, живеела при него и един ден заболяла. Георги бил на Изгрева, на поляната, където играехме Паневритмия. Минава Учителят, покрай Георги и го поглежда. Понеже мисълта му е заета за майка му, Учителят казва: "Ще мине, ще оздравее!" - и си заминава. Без Георги да пита Учителя. След няколко години вече в по-дълбока старост, майка му е отново болна, той пак е на Изгрева, но отново не задава въпрос. Макар че го вълнува здравословното състояние на майка му, не пита Учителя. Учителят минава покрай него и му казва: "Пътница е!". И наистина, след известно време тя почина.

Нестор Илиев

Една сестра в мое присъствие попита Учителя дали не греши като крие от мъжа си, че дохожда на Изгрева. Той отговори: "Когато една майка отива там, където детето й не трябва да иде, а то плаче подире й, тя трябва ли да му каже къде отива?"
По-късно същата сестра се оплака на Учителя, че мъжът й и родителите й непрекъснато я спират да не ходи на беседи на Изгрева. Тогава казал: "Тези хора трябва да разберат, че ако вие престанете да ходите на беседи тук на Изгрева и да слушате Словото на Бога, то баща ви трябва да си замине от този свят".
И стана точно така. Нейният баща се помина точно в такъв период, когато сестрата беше абсолютно възпрепятствана да посещава Изгрева от домашните си. По това време тя не обърна внимание на това. В един момент, при повторна забрана, си замина мъжът й. Тогава тя си спомни думите на Учителя.

Мария Райчева

В Стара Загора живее богат брат със семейството си. Това е семейство Мечеви. Възрастният брат има двама сина и две дъщери. По едно време братът се разболя и наближава време да си замине от този свят. Тогава направи завещанието си и раздели имота и богатството си между трите си деца. Но по-малкия син, любимецът на бащата, успял да го убеди малко преди да си замине да скъса първото завещание и да направи второ завещание в негова полза, като обещава на баща си, че той ще се грижи за сестрите си. Казва му: "Те са неопитни и някой може да се завърти около тях, да им завърти главата и да им даде съвет да разпродадат имота. А така, когато всичко е у мен, имота и богатството ще се запази цяло". Баща му се доверява. Така най-малкият син заграбва всичко и на двете си сестри той не дава нищо.
Един ден, като пътува из България, Учителят идва в Стара Загора, посещава семейство Мечеви и сестрите се оплакват от малкия си брат. Учителят го извиква, застава строго пред него, хваща го за ръцете, раздрусва го и му казва: "Защо ограби сестрите си? Поправи това, което си сторил, докато е време, защото всичко ще изгубиш и не само това, но когато ходиш, ще пипаш с тези ръце стените". Братът обещава, но не изпълнява.
Става промяната на 9.IX.1944 г., комунистите взимат богатствата на богатите. И на него му взимат всичко. От голямо притеснение го хваща диабет и той ослепява. Като се движи из къщата, с двете си ръце опипва стените на стаите, за да открие къде е вратата. Както каза Учителят, така и стана. Ослепя и след това диабетът го довърши. А за сестрите му остана жив окултният закон за "Ограбеното родово наследство". Родовите връзки са кармични и кармата се разрешава с Любов и саможертва.

Борис Николов

Брат Матей Калудов, който бе военен капелмайстор, бил подложен на тежка операция. Раната не заздравявала, измъчвала го и се отчаял. Отишъл при Учителя и Му казал: "Учителю, искам да си замина, тъй и тъй положението ми е тежко." Учителят го погледнал продължително и казал: "Още дълго време ще размахваш ти диригенстката пръчица." След тази среща брат Калудов започва да се подобрява и не след дълго оздравява напълно. След това той дълги години беше капелмайстор и се пенсионира като такъв. Дойде на Изгрева в една барака, дълги години живя там и дирижираше оркестъра, който свиреше Паневритмията на поляната. Има много снимки, където могат да се видят приятелите, играещи на поляната, а сред музикантите се откроява бялата глава на възрастния диригент, който държи своята пръчица и дирижира - така, както му бе казал Учителят.
Ето и разказа за последния спиритичен сеанс на д-р Миркович. Събрали се той, Пеню Киров и Тодор Стоименов на сеанс да викат духове. След сеанса се заговорили по различни въпроси. Неочаквано при тях пристигнал Учителят. По време на разговора д-р Миркович го запитал: "Учителю, много работи сте ни казали и всички са се сбъдвали. Едно нещо обаче съм имал желание да Ви питам, но не съм се решавал. Сега ще Ви го кажа. Искам да зная кога точно ще умра." Учителят го запитал: "Няма ли да се уплашиш, ако узнаеш?" Той отговорил: "В никакъв случай няма да се уплаша." Тогава Учителят му казал: "Щом е така - приготви се, след три дни ще си отидеш." Тримата останали като гръмнати. След това обаче Пеню Киров се обърнал към Миркович и го помолил: "Докторе, ти така и така си отиваш скоро, остави ми за спомен поне антиката на златния си часовник." И наистина, доктор Миркович си заминал, както предрекъл Учителят. Случая ми разправи дядо Благо, който беше близък с Тодор Стоименов.

Влад Пашов

ЗАПИСКИ ОТ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Аз в живота си два пъти имам нещо, за което съжалявам, че съм го казвал. Първото беше на един мой приятел - д-р Миркович. Той искаше да знае кога ще умре. Определих му деня и годината. Като му казах, като че ли го попарих с вряла вода. И умря точно, когато му казах, замина за другия свят.
Другият случай беше на 1914 г. Един ден беше дошла една млада дама и хлопа. Казва: "Нещо много серозно искам да ви питам." Казвам й: "Нямам никакво време сега." Като нямам време, аз зная, че ще ме пита нещо, дето нито в нейната работа влиза, нито в мойта. Тя обаче настоява: "Моля пет минути само да отделите, защото туй нещо решава съдбата ми!" Щом е за съдбата й, приех я. Тя ме пита: "Кажете ми, ще бъда ли щаслива?" Гледах, гледах, казвам: "Ти има да живееш още само две години. Има една много малка възможност да останеш на Земята. Случва се на 10 000 веднъж, може да ти се случи. Вземи Евангелието да четеш, След две години ще отидеш на другия свят, определено е. Ще похлопа ангелът. А ако те оставят, ела да ми кажеш." И досега тя не е дошла. Казвам: Що ми трябваше да й кажа, че след две години ще замине? Можеше да й кажа, че нищо не зная. На д-р Миркович казах: По-добре е човек да не знае, то е най-хубаво. Невежеството в такива случаи е за предпочитане пред знанието. Да знаеш кога ще те обесят, да знаеш кога ще се удавиш, да знаеш кога ще си пукнеш главата, да знаеш кога жена ти ще умре, или кога децата ти ще умрат - това е едната страна на нещата. Но има и друго нещо, което е по-важното: Да знаеш защо именно става това.
Има неща, които са определени да станат още преди създаването на света. Нищо не може да измени тия неща. Дойде ли времето им, те непременно ще се сбъднат, както са определени. Обаче, има неща определени, които могат да се смекчат, а могат и съвършено да се изменят. Това зависи от човека. Затова е казано, че човек сам чертае съдбата си. Обаче, има съдба, която по никой начин не може да се отмени.
Значи, има неща в света, които не могат да се изменят, каквито усилия да се правят: Ако са определени да станат, ще станат; ако не са определени да станат, няма да станат. Натъквате ли се на такива неща, не си правете илюзии, че можете да ги измените. Каквото да правите, както да разсъждавате, те ще станат според Великото Предопределение на Битието. Обаче, дойдете ли до неща, които са във ваши ръце, там трябва да приложите всички усилия и способности да ги предотвратите.
Помнете: Животът на човека е точно определен. Има неща, които не са определени от Бога и те могат да се изменят. Следователно, аз предсказвам това, което сам мога да изменя или другите могат да изменят. В никой случай не предсказвам неща, които са определени.
От Божието Око нищо не може да избегне. То следва и най-малката мисъл, най-малкото чувство и най-малката постъпка. Затова бъди чист пред Бога.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...