Jump to content
Ани

ЧУДОТВОРСТВО

Recommended Posts

ЧУДОТВОРСТВО

Спомени на ученици

Една вечер Учителят гостувал на наш брат в София и останал там до дванайсет часа през нощта. По това време имаше полицейски час, след който никой не можеше свободно да се движи из улиците. Братът, който бил вое-нен, предложил на Учителя да го изпрати до дома Му, за да не Му се случи някаква неприятност. Но Учителят отвърнал, че няма нужда да го изпращат и си тръгнал сам. Като излязъл на улицата, при Учителя отнякъде дошло едно полицейско куче, завъртяло се около Него като край познат и тръгнало пред краката Му. По пътя кучето обикаляло всеки пост и продължавало с Учителя. Никой не го питал какъв е, защото мислели, че щом е с полицейско куче, сигурно е някой от началниците, които проверяват. Само му отдавали чест и Той отминавал. Като стигнал до "Опълченска" 66, Учителят влязъл в двора, а кучето изчезнало в нощта. Когато с братята обсъждахме този случай, виждахме две възможности - случайност това не може да бъде. Първата вероятност е Учителят да е извикал с мисълта си кучето да дойде и да го придружава. А втората - кучето просто да е една мисъл-форма, която Учителят е материализирал, за да бъде видяна от полицаите.
Било по времето на един от съборите в Търново. Появили се много оси, които смущавали братята и сестрите по време на храна. Един ден, като гледал как осите нападат хората по масите и из двора на вилата, Учителят направил някакви движения и произнесъл думи и формули. За минути всички оси от масите и двора се събрали на едно място и застанали като мъртви. Учителят ги побутнал, но те сякаш не проявявали признаци на живот. След това Той направил други движения и изрекъл други думи, след което осите се размърдали, хвръкнали и повече не се появили през цялото лято. След тази случка Учителят заявил: "Мога да направя същото с всички врагове на Братството, но не искам."

Влад Пашов

Една година кошерите на Изгрева дадоха много мед. Сестрите занесли питите на центрофугата в малкия салон, но не се сетили да затворят горните прозорчета и пчелите скоро напълнили салона. Какво да направят? Не могат да ги изгонят. Викат Учителя. Той влиза, казва няколко думи и пчелите си отиват. Учителят има власт над всички земни твари и небесни обитатели.

Борис Николов

Не минава много време след последния разпит на Учителя в Обществената безопасност срещу Лъвов мост и отново започват нападки и донесения срещу Него. Извикали Го пак да дава някакви обяснения, но този път Го задържали и Го заключили в една от килиите, в които се задържат престъпници и нарушители на закона. Това е било по времето, когато министър-председател на правителството е Андрей Ляпчев, лидер на Демократическата партия, която управлява страната от януари 1926 до 1932 г. Като научават приятелите, че Учителят е задържан в полицията, веднага отиват и съобщават на Начо Петров, който по това време е също член на Демократическата партия и е помощник-кмет на София. Той има голям пост и власт - тогава Софийската полиция е на подчинение и на кмета на града. Начо Петров веднага отива на Лъвов мост в Обществена безопасност и нарежда на директора на полицията веднага да освободи Учителя. Директорът се подчинява на заповедта му и двамата отиват заедно с дежурния полицай, който охранява килията, за да отключат и освободят Учителя. Полицаят изважда връзка ключове, отключват, а вътре стаята празна, не намират никого. Директорът крещи на полицая, че Го е пуснал без заповед. Полицаят се оправдава, че никой не е отключвал вратата и че връзката ключове му е връчил лично директорът на полицията. Брат Начо Петров се досетил каква е причината и казва на полицая: "Ти нямаш никаква вина, Учителят сам си е напуснал килията". Сълзите на полицая изразяват благодарността му към брат Начо, който се застъпва за него. Директорът на полицията гледа озадачено, а брат Начо му казва: "Ти не разбра ли, че такъв човек не се арестува?" Онзи мълчи и нищо не може да разбере. Брат Начо отива веднага на ул. "Опълченска" 66 и там вижда Учителя, седнал в столовата, в приземния етаж и пие чай, заобиколен от сестрите. Той се обръща към тях: "Налейте на брат Начо един чай!" Пият всички чай, а разговорът се води спокойно в една съвсем безобидна тема.

Борис Николов

Сестра Василка Иванова дошла на Изгрева, слушала беседите на Учителя и от време на време си мислела: "Много хубаво говориш, Учителю, аз искам да ти вярвам, но не мога да ти повярвам, а искам". И така, както Учителят говори, изведнъж на сестра Василка й се отварят духовните очи и вижда Учителя, че се е превърнал на едно огнено кълбо, голямо два метра в диаметър, трепти и излъчва светлина като слънце, а образът Му е същият и едновременно говори. Тя вижда как целият салон е осветен от Неговата светлина. Косите Му са като слънчеви лъчи, които идват от безкрая и са в светлини, обагрени в различни цветове, а светлината излиза от лицето Му, от тялото Му и всичко трепти по един особен начин. Сестра Василка се сепва и мисли, че това е някаква измама, търка очите си, да не би да е задрямала, започва да се щипе, за да се събуди. Но вижда същата картина, а през това време Учителят спокойно си говори и я гледа все едно, че няма нищо. Сестрата се оглежда наляво-надясно и вижда, че другите слушат, записват си и се убеждава, че те не виждат това, което тя вижда. Това видение продължило много време, след което се спуска една завеса пред очите й и тя вижда Учителя така, както Го е виждала всякога. Тя си казва: "Това, което видях, е само халюцинация." Но след няколко минути тази завеса отново се вдига и тя вижда същата картина на светещото слънце, идващо от Учителя. Това се повтаря три пъти, а Учителят гледа право в нея и леко се усмихва. Свършва беседата, всички излизат навън, тя се приближава към Него и казва: "Учителю, видях слънцето във Вас. Вие ли бяхте това?" Той се усмихнал и казал: "Не бях аз, но Духът бе Истият. Неверни Тома ли си още?" Сестра Василка навежда глава и иска да целуне десницата Му. "Не, Учителю, видях Ви в Дух и в Светлина. Какво повече мога да искам? Вие сте моят истински Учител."

Мария Тодорова

Било е около 1940 или 1941 г. Брат Симеон Арнаудов - Дякона минавал край Изгрева. Учителят от балкона го повикал и му казал: "Иди да кажеш на брат Боев да се приготви утре за екскурзия на Витоша. Ще отидем само двама, обаче да вземе три прибора. И за това никому няма да казва. Двама отиваме, но да носи три прибора." Симеон казал това на брат Боев. Той се приготвил и сутринта на определеното време, тръгнали още по тъмно. А обстановката била зимна, имало навалял сняг. Пристигнали там, седнали на мястото зад скалата, наподобяваща стол, където обикновено сядаше Учителят. Имаше направено огнище и пред огнището наслагани камъни, на които сядаха братя или сестри, които са поканени от Учителя. Брат Боев веднага запалил огън, турил чайника да се стопли вода. Извадил приборите за чай и ето - пристигнал човек при тях. Той бил облечен в каракачанска носия, с интелигентна физиономия, не приличал на селянин. Попитали го къде отива, а той отговорил, че пристига от Самоков, а отивал в София. Учителят го поканил да пият по един чай, да закусят заедно. Брат Боев си казал: "Ето защо носим три прибора." Пили чай, разговаряли. Брат Боев решил да извади бележника си, да запише нещо от разговорите, защото очаквал интересни неща. Обаче Учителят казал: "Оставете бележника, нищо няма да записвате!" Така продължил разговорът. Брат Боев запомнил смисъла на разговора - че Учителят праща този човек със задача. Тогава, до 1941 г., германските войски нахълтаха във Франция и бомбардират историческите паметници. Учителят Му дал задача да отиде и да запазят историческите паметници. Тоя човек изпил чая и тръгнал. Тъкмо заминал зад скалата, Учителят казал на брат Боев: "Кажи му да се върне, че забравих нещо да му кажа." Брат Боев отишъл до скалата по стъпките на гостенина, но оттам нататък вече нямало никакви стъпки. "Учителю, никакъв човек не се вижда, нито пък стъпки има напред! Къде отиде тоз човек?" Учителят рекъл: "Аз нарочно те доведох да те срещна с него, за да присъстваш и да видиш. Той има задача да отиде в Европа и да свърши важна работа."

Георги Събев

Преди около тридесет и пет години /т.е. 1920 г./, бяхме на екскурзия на
Петров връх, който се намира на север от град Айтос. Беше пролет. Гората весело шумолеше, а поляните се усмихваха със своята зелена премяна, об- кичени с безброй цветя. Слънцето грееше и милваше насъбралото се множество тоя ден тук, на върха, на Паспалата.
Поде се разговор за Учението и за Учителя, Тогава един брат каза: "Нашето учение е учение на опита, на приложението, а не само на гола вяра."
 
- "Да направим някой опит" - се обади един. - "Да направим, да направим"
 
- занастояваха други. - "Добре тогава, ще направим опит за левитация."
За този опит са нужни шест души, по трима от двете страни и един, с когото ще се прави опита. Веднага се определиха хората, които ще участват. Опитът се състои в следното: Поставя се един брат, легнал на земята с лице към небето и със затворени очи. Хората се разпределят така: Един при врата, вторият при кръста и третият при сухожията на петите. Другите трима са от другата страна, срещуположно.
При опита се изговарят някои формули, като всеки от участващите си опира двата показалеца на съответното място и си мисли за олекването на оня, който ще се вдига. Същото мисли и той. Така приготвени, с пълна сериозност, всички бавно се повдигат. Повдига се и легналият, който едва се докосва до пръстите на шестимата души. Изправят се прави и постепенно обратно се снема човекът, който е повдигнат.
Направихме опита: Той бе сполучлив. Така ние вдигнахме човек, който тежи над 70 кг, на височина един метър. Повдигнатият беше Стоян Лечев.

По разказа на Иван Манев

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града, решил да занесе на Учителя някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: "Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: "Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: "Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: "Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, Той го попитал: "Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: "Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и Му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази костилка силите, които са действали в другите плодове.

Влад Пашов

Това е станало около 1920 г. в София на ул. "Опълченска" N° 66, където е живял Учителят до 1927 г.
Така се случило един ден, че ключът от стаята на Учителя се загубил. Търсили го старателно, но не го намерили. Стаята била със секретен ключ. Всички били обезпокоени от това непредвидено обстоятелство. По едно време, както Учителят бил при тях, изчезнал. Явил се в стаята и отворил прозореца. След това пак се появил вън при тях. "Разбрахте ли - казал Учителят - че аз и без ключ мога да влизам и излизам. Ключ трябва на вас." Тогава всички се зачудили на това ново и непознато досега явление. Мисля, в томчето "Все що е писано", Учителят казва: "Аз мога да разпръсквам Своето тяло."

Георги Събев

В първите години Учителят е наредил да се направи една екскурзия до Витоша, като се тръгне сутринта в 3 часа. Методи трябвало да носи един чайник с вода, а той по това време бил на 19 години и го било страх. Върви той нагоре, но изпитва страх. Започнал да се оглежда наляво-надясно и изведнъж вижда до себе си Учителя как върви до него и му се усмихва. Методи се успокоил. Учителят върви ту пред него, ту зад него в разстояние на няколко часа. Когато се качват горе, всички споделят, че също са изпитвали страх, както от тъмнината, така и от планината. Всички без изключение твърдели, че през цялото време, когато те са вървели, Учителят е бил неотлъчно до тях. А Учителят им бил дал задача всеки да се изкачва така, че един от друг да тръгват на разстояние от десет минути. Накрая горе, когато всички закусват и пият чай, без изключение споделят, че всеки един от групата лично е пътувал с Учителя. Учителят е бил едновременно навсякъде и с всички по време на нощния излет на Витоша.

Мария Тодорова

Едно време ние ходехме всеки четвъртък на бивака на Витоша с Учителя, придружаван от пенсионери, стари хора, които не са ангажирани в работа. Носехме си чайници. Тези чайници бяха големи - 25 литра единият. Два чайника бяхме направили. Единият го носеше Цеко, а другият - друг някой брат, който е здрав. Носехме ги на гърба си. Чайниците имаха вътре огън, да се затоплят, имаха също и малки кранове и който искаше си наливаше да пие вода. Учителят не даваше да пием студена вода. Така, като вървяхме, който искаше, си наточваше по малко вода, както чайникът беше на гърба на брата.
Един път, като си тръгваме вече, Учителят излезе там, където е "Бай
Кръстю", където сега въздушната линия ходи. Минава един офицер с такси, отгоре слиза и си отива в града. Учителят вдигна ръка, офицерът спря леката кола и Учителят му каза: "Можеш ли да вземеш тия два големи чайника и да ги занесеш на Изгрева?" Казва: "Мога. Ами има ли там кой да ме посрещне?" - "Има" - отговори Учителят. Учителят тури чайниците на таксито и си тръгна пеша, а пък офицерът пусна леката кола и отиде на Изгрева. Там го посреща г-н Дънов. Офицерът се чуди: "Той ми ги даде горе, аз с леката кола тръгнах, а Той ме посрещна долу. Как си отиде Той, как можа да се прехвърли? Това е чудо на чудесата!" Офицерът се чуди как става това. Той се движел с лека кола, Учителят вървял пеш, а го посрещнал на Изгрева. Аз също се чудя как е станало това. Значи Той умее да си разлага тялото и да се движи през пространството и така го е изпреварил.

Пеню Ганев

Докато държи Учителят беседата сутринта в 5 часа, Тодора Юрданова е седяла на стола до черната дъска. Както си седи, изведнъж някаква невидима сила я повдига заедно със стола на половин метър височина и после бавно я снема на пода. Които били около нея, видели това и се изненадали. Отиват да питат Учителя какво е станало с Тодора. "Сестрата искаше доказателство за силата на Невидимия свят и понеже молбата й беше много силна, тя получи отговор и сега има една добра опитност."
На Изгрева ние, учениците от Школата, ежедневно се срещахме с тези необикновени чудеса, с които накрая така свикнахме, че и до днес смятаме, че това е нещо в естествения ред на нещата. Затова днес много трудно ги разказваме, защото за нас са обикновени неща, а споменът възпроизвежда не обикновените, а необикновените неща, които са се запечатали в съзнанието на човека.

Ангел Вълков

Това се случи към 1908 г. Аз живеех с моите родители в Бургас. По това време Учителят обикаляше България по своята най-ранна духовна дейност и държеше френологически сказки, като измерваше главите и черепа на българите. Той посещаваше много градове в България, дойде и в Бургас. Моята майка Величка Стойчева беше една от първите ученички на Учителя. Тя, по Негово нареждане, ходеше в Сливен и други градове и държеше беседи по поръка на Учителя. Освен това, тя събираше в нашия дом на женско събрание сестрите в четвъртък като държеше беседа между тях. Събираше малките дечица в нашия дом и им разказваше духовни приказки. Все едно, че идваше Господ у дома. В нашия дом вечер се събираха почти всички братя и сестри от Бургас, като майка ми и баща ми приготвяха разкошна Божествена трапеза. На нея присъстваше Учителят и много братя и сестри, на които Той държеше беседа. Нашата къща беше голяма, с четири големи стаи, помежду един грамаден салон, към сто стола събираше. Там ставаха женските и детските събрания, които се ръководеха от моята майка. А долу под нас, точно под нашата стая беше кръчма. Една вечер, когато Учителят и много братя и сестри бяха на трапезата, в кръчмата долу, която бе в приземния етаж на къщата, влязъл гайдар, поръчал си вино, ракия и започнал да свири с гайдата. Понеже къщата ни беше паянтова, свиренето горе се чуваше. Тогава майка ми излезе отвън и извика тайно баща ми: "Коста, иди долу да кажеш на кръчмаря да го махне този гайдар навън". Баща ми слиза долу и казал му: "Горе имаме гости, моля ти се, изкарай го навън този гайдар, да не ни смущава, защото горе много се чува". Той казал: "Разбирам, господин Стойчев, но той ми е редовен клиент и не мога да го изгоня". Баща ми се качва горе вкъщи, казва на майка ми. Тя е много смутена. Гайдарят продължава, надува, надува, гайдата писука и тя втори път изпраща баща ми, пак без знанието на Учителя, за да каже на кръчмаря да го изгони навън. И кръчмарят пак му казва: "Не мога да го изгоня, защото той е клиент". Баща ми се качва втори път горе. Всичко това става тайно, без знанието на Учителя. Тогава Учителят, както стоял на стола и се хранел, казал пред всички присъстващи на масата: "Искате ли да накарам гайдата да спре да свири?" В този момент гайдарят надул до крайност гайдата и тя изведнъж казала: "Пи-у-у-у-у-у" и се спукала. Тогава горе чули виковете на гайдаря: "Толкова години я имам таз гайда и досега не можа да се продъне, а сега се пукна". В туй време Учителят взима кърпичката си, слага я на устата си и почва да се смее. Всички се смели на това, което Учителят извършил. Утихнала цялата къща, наедно с кръчмата и си провели събранието. Значи Учителят с мисълта си пробил гайдата. Та има сили, които съдействат, но има и такива, които противодействат, но Бог превръща всичко на добро.

Стефка Няголова

Когато Учителят пътуваше из България и проучваше типа българин, идва в Бургас, държи няколко сказки по френология и демонстрира пред учителите в училището науката. Казва: "Доведете ми едно отделение от децата". Той посочва на учителите кое от децата по кои предмети е силно, по кои предмети какви бележки има. Учителите се учудват като сравняват със своите тефтерчета. Той вярно посочва бележките, които са получили децата. Те съвпадат с бележките на учителите. Един от учителите обаче е непримирим. "Не съществува невидим свят - казва той - Аз не вярвам. Искам доказателство. Докато нямам лична опитност, не вярвам в невидимия свят." Учителят му казва: "Тази вечер ще имаш тази опитност". Прибира се този учител в стаята си, ляга да спи. Тогава усеща в стаята като че духа вятър, почват да се местят предмети. Уплашил се той и се завил през глава, но това не помага. Леглото почва да се клати, надига се задния край, надига се предния край, после цялото легло се вдига чак до тавана. Духовете му показват изкуството си, забавляват се с него. Едва на разсъмване тези явления престават. Отива той на училище бледен, уморен, уплашен. Учителят ---зи ден държи сказка. Пита го: "Имахте ли лична опитност?" - "Г-н Дънов, имах лична опитност, но моля Ви се, да не се повтаря повече."
От този ден всички знаят в учителската стая, че имат доказателство за Невидимия свят чрез техния колега, който им е разказал за преживелиците си през нощта. Но нито един от тях не дойде при Учителя, за да слушат Словото Му и да станат Негови ученици. Безверникът още живееше и днес продължава да живее в този народ.

Борис Николов

Един път Георги Сотиров отива при Учителя по личен въпрос. Почукал на вратата три пъти. Обикновено е така. Чука се три пъти и се чака отвътре да отговори Учителят, че може да се влезе. Ако не се отговори, значи не трябва да се влиза. Понякога Учителят сам идва и отваря вратата и посреща госта на прага с думите: "Рекох, какво има?" Но този път се случило друго. След като почукал, изведнъж вратата започнала бавно да се отваря. Зад вратата нямало никой, а Георги стои на прага и поглежда в стаята. Какво да види? Вижда Учителят, че е във въздуха на един метър и половина от земята. Чува гласа Му: "Не се допирай до Мен". След малко Учителят слиза на земята, стъпва на пода и приема обикновения си вид. Казва му: "Това ти дадох да го видиш, за да може да ти се усили вярата. Ето това е важното, защото някои хора по Дух възприемат нещата и за тях не е необходимо доказателство." Например, за мен Учителят е Живият Бог. На мен не ми са необходими доказателства. Затова аз нямам такава опитност. Обаче за други нещата стоят по-иначе. Те трябва да видят, да чуят и да пипнат, за да се убедят, че всичко, което се явява пред тях, е жива реалност и че лъжа няма и не може да има. За такива хора са необходими опитности, за да им се усили вярата. Така Учителят усили вярата на Георги Сотиров.

Драган Петков

Учителят често променяше очите Си. Виждал съм го със сини, кафяви и тъмни очи. Той казва: "Като станеш сутрин, огледай се в огледалото и кажи: Сутринта моите очи трябва да бъдат сини. Тогава душата ми ще бъде свързана с цялото Небе. На обед очите ти трябва да бъдат кафяви и да кажеш: Сега трябва да живея с хората и да бъда мек. Вечерта очите ти трябва да бъдат черни и да кажеш: Хората страдат толкова много, затова аз трябва да им дам нещо от себе си."
Учителят често изпълняваше това Слово.

Светозар Няголов

Първите години, когато се устройваше Изгрева, братята и сестрите пожелаха да посеем една нива с жито. Още повече, че един брат от старозагорските села беше изпратил една кофа жито "Загария". Разораха мястото от сградите до шосето и Учителят се обърна към присъстващите: "Умее ли някой да сее жито?" Излезе един млад брат от селата и каза: "Учителю, аз зная да сея". Учителят му заръча: "Посей ни нивата". Братът закрепи една крина отпред на пояса, сипа житото и започна да сее. Сее той, житото намалява, а нивата е още в началото. Явно е, житото доникъде няма да стигне. Сестрите казаха на Учителя: "Учителю, житото свършва, да пратим някой брат в града да купи". Учителят отговори: "Няма да пращате". А на брата каза: "Продължавай да сееш". Братът продължи, а житото не се свършва вече. Пося братът цялата нива, а в крината остана още жито.
Изумен беше братът, изумени бяха всички, които наблюдаваха как се сее нива от три декара с половин кофа жито. Онези чудеса, които Христос бе извършил преди 2000 години като с пет хляба и две риби нахрани 5000 души, то ние ги видяхме и тук на Изгрева. Видяхме силата на умножението небесно. После посятото поникна, стана едно жито за чудо и приказ и същият брат дойде да участва, когато тя бе пожъната. Има запазени житни класове от същата нива в дома на брат Темелко в село Мърчаево. А братът беше от едно село Бургаско.
През 1972 г. на Рила един брат ме прегърна, "Не ме ли познаваш?" Казвам: "Не мога да си спомня." - "Аз съм братът, който преди години пося нивата на Изгрева. Колко съжалявам и сега, че не си взех от онова жито, което остана в крината."
Името на този брат го забравихме. Не си го записах, забравих да го питам как се казва и през 1972 г., когато бе дошъл горе на "Салоните" на 7-те Рилски езера. А трябва да му имаме името при тази опитност и да се знае как се казва.
Е, все някой ще го знае и ще ни го каже по-късно, за да го притурим към нашия разказ. Ако не сега, то утре. Неговото име е записано горе на Небето, но това го искаме за онези, които ще дойдат след нас, за да знаят, че това е било, че е имало такъв брат, защото тук бе и Учителят.

Юрданка Жекова и Борис Николов

Брат Ради набере една-две кошници с плодове неделен ден, когато идваха приятелите отвсякъде и след Паневритмията ги занесе на поляната. Постави кошницата пред Учителя и Той на всеки един от кръга ще раздаде по една ябълка. Интересно бе, че те точно стигаха, никой не оставаше без плод. Брат Ради ги пълнеше и не знаеше колко ябълки има, не ги броеше, но когато Учителят почваше да ги раздава, стигаха за всички, независимо колко души биваха там.
Никому не правеше впечатление как две кошници с ябълки или круши стигат за 200 човека. Тогава не обръщахме внимание на това раздаване от Учителя, защото го смятахме за нещо естествено. Ха сега вие напълнете две кошници с ябълки и с тях почерпете 200 човека, че дори и повече. Сега за вас са чудеса, а за нас, учениците от Школата, не бяха такива, защото ние живеехме с тях и това беше нашия живот.

Борис Николов

В първите години Учителят идва в Бургас. Там били Пеню Киров, д-р Миркович и Тодор Стоименов. Вникнати в разговор в някаква духовна работа, поизморили се, пък станало към 9-10 часа, огладнели. "Хей, какви сме големи юнаци, да има сега една баница" - казал брат Пеню Киров с усмивка и с желание да хапне баница. Учителят го погледнал, усмихнал се и нищо не казал. Продължили разговора. След малко, като излезли на пруста, една гореща голяма баница, четвъртита, ги чакала вънка, парела. Когато видели баницата там, се чудели кой я донесъл. Както и да е, изяли я. Тогава Учителят казал: "Е, сега, брат Тодорчо, като най-млад, да отиде да плати баницата". Отишъл при баничаря. Баничарят рекъл: "Четири баници извадих - пък едната тава къде изчезна и се загуби? Никакъв човек нямаше край мене. Ама щом я плащаш, няма да се интересувам по-нататък." Прибрал парите и брат Тодорчо се върнал.

Георги Събев

Работели в ягодите на градината на Изгрева сестра Янакиева, брат Ради, мисля че и Ганка и други и в гладните години си мечтаели: "Ех, да има сега, ако може, такъв хляб да има, такова ядене да има, такива плодове". Говорят си какво им се яде. Сестра Янакиева отишла за нещо до нейната барака и се показала от бараката като викала и махала с ръка възбудено: "Елате всичките!" Когато отишли, видели масата натрупана цялата с това, което са си пожелавали. Наяли се хубаво и казвали: "Досега не разбрахме кой е наредил тая трапеза. Ако беше друг, щеше да се обади. Значи, Учителят е." Казвам го по повод на това, че чух и за други такива случаи и на някой ум се вижда това нещо невероятно. Та затуй го разказвам, да потвърдя това.

Йорданка Колева

В миналите векове хората са търсили да намерят еликсира на живота, за да се подмладят и да останат вечно млади и безсмъртни. Търсили са и скъпоценния камък, чрез който могат да превръщат елементите един в друг - желязото да го превърнат в злато. Но никой не е успял да се домогне до тайните на алхимията. На Изгрева ние също коментирахме тези легенди и веднъж на поляната запитах Учителя: "Учителю, какво ще ни кажете за алхимията? Съществува ли тя или е само легенда?" - "Когато дойде време да говорим за алхимията, ще ти кажа моето мнение по този въпрос."
Мина известно време и ето, ние сме събрани в Общия клас в сряда, в 5 часа сутринта. Учителят говори върху алхимията, на какви принципи се основава. След като завърши беседата, застана прав пред катедрата. На жилетката Той имаше златен часовник и сребърен ланец, който Му беше около врата, минаваше отпред през една брошка на ризата и отиваше в джоба на жилетката Му, където беше часовника. Имаше една брошка, която пристягаше ризата под брадата Му. Той застана прав и каза: "Гледайте сега какво ще направя". Вдигна ръцете си, тури ги отзад на врата и почна да опипва сребърния ланец. Пръстите Му се движеха постепенно надолу по ланеца. Там, където минаваха пръстите Му, ланецът от сребърен се превръщаше в златен. Пръстите се движеха надолу до часовника. Видяхме как този сребърен ланец, който с години висеше на врата на Учителя, за броени секунди и по-малко от минута се превърна от сребърен в златен. До края на живота Му си остана златен. След като си замина Учителят, приятелите го прибраха като реликва от Учителя, но след процеса 1957/58 г. след донос на един жител на "Изгрева", властите направиха обиск и прибраха часовника на Учителя със златния ланец. Изчезна и не се видя вече. А ние видяхме какво значи алхимията в ръцете на Великия Учител.

Ангел Вълков

Учителят отива при една сестра на гости в провинцията. Пристига нейният син. Сяда при тях и слуша разговора. Вади кутия да черпи Учителя с цигара. А Учителят в това време бръква в джоба си, вади и Той цигари и поканва синът й да вземе от Неговите. Той взел от цигарите на Учителя, запалил я, изпушил я и оттогава престанал вече да пуши. Туй ми го разказа онзи, гдето вече не пуши цигари.

Георги Добрев

Когато веднъж Учителят бил с Братството на летуване на Рила, приятелите ни преживели следното: Както винаги на планината, вечерно време палели големи огньове, около тях се пеели песни, а понякога Учителят говорел. Учителят седял между двама братя, греел се на огъня и слушал песните. Изведнъж Той наклонил главата си към един от тях, сякаш заспал. Всички забелязали това и стояли учудени. Един брат се сетил да види колко е часът - било към 10 вечерта. След три минути Учителят изправил главата си и наоколо облекчено въздъхнали, че не се е случило нищо лошо с Него. Запели отново, Учителят продължил да разговаря, сякаш нищо не е било. Никой не посмял да попита за случилото се, но и никой не могъл да си го обясни. На другия ден към десет и половина преди обяд пристигнала група от 16 братя и сестри, които тръгнали предната вечер от град Дупница. Някой им показал нов, по-кратък път към езерата, но като вървели по него, се стъмнило, те се объркали и изгубили посоката. След като се лутали в безизходица, най-после един брат предложил да спрат и да се помолят на Учителя, за да им помогне по някакъв начин да излязат от това положение. Всички се съгласили, спрели и започнали заедно да четат молитва, като отправяли силно мисълта си към Учителя да им помогне. Веднага след молитвата съзрели, че сред мрака блясва светлина и ясно видели Учителя, който с пръст им посочил къде трябва да вървят. Те поели натам и намерили пътя, по който стигнали до лагера. Още когато блеснала светлината, някой погледнал часовника си и запомнил, че е 10 часа. Било точно времето, когато Учителят "заспал" край огъня на бивака.

Влад Пашов

През юли 1920 г. Учителят бе отишъл на "Сините камъни", по-точно на Куш бунар в Сливенския балкан. Отидох и аз десетина дни след тях. Компанията този път беше необикновено малка - Димитър Добрев, Марко Шишманов, Иван Каланджиев и аз. Около седмица преди пристигането ми, Марко Шишманов е имал едно рядко преживяване, с което не закъсня да ми се похвали.
"Понеже бяхме малко, чувствахме се по-свободни и разговаряхме с Учителя даже и малко "приятелски" - започна бай Марко. - Аз се осмелих да кажа в един разговор, че досега не сме имали някое необикновено преживяване от невидимия свят, което би ни импулсирало за по-деен духовен живот.
Учителят слушаше без да възрази нещо, даже даваше вид, че не слуша. Два дни след това мое "оплакване", следобед всеки се оттегли в палатката си на почивка. Току-що си бях легнал, с полуотворени очи, унасях се вече в дрямка, гледам, в палатката ми влиза един грамаден турчин, въоръжен до зъби с ножове и пищови. Още с влизането си, измъкна грамадния ятаган и го вдигна високо, за да го стовари върху врата ми. Аз извиках, скочих ужасен и изхвръкнах от палатката. Обърнах се да видя гони ли ме, но за голяма изненада нямаше никой. Приближих се до палатката, ослушах се - вътре никакъв шум. Окуражих се, повдигнах плата, който служеше за врата - палатката беше празна. Чак тогава разбрах, че съм имал посещение от астралец. Прибрах се малко засрамен и твърде развълнуван, легнах пак, но не можах да заспя. От време на време поглеждах към вратата - разбира се, никакъв турчин не се яви.
Когато мина времето за почивка и като чух, че другите братя са станали, станах и аз. Току-що излязох от палатката и гледам - срещу мене на десетина крачки стои Учителят, гледа ме и се пуши от смях. Приближих го, Той ме пита: "Е, почина ли си, добре ли спа, не сънува ли някой лош сън? И ти си един от недоволните, че нищо не съм ви показал досега, не съм ви направил някое чудо, а само съм приказвал. Аз ти изпратих само един безплътен турчин, да ти опитам куража и ти едва не се побърка от страх. Ами ако ви разтворя ас- трала с неговите ужаси, знаеш ли, че половината от вас ще полудеят? И кой ще плаща за това? Само аз! Някои искат да съм им дал сили да работят. Давал съм. Но знаете ли какво правят тогава "любезните" ученици? Първата им работа е да вържат мене, за да не им преча и го удрят на живот, на ядене и пиене. Знаете ли колко съм хапан и драскан от моите ученици? Аз съм решил обаче да не допущам повече това, нито да плащам за когото и да е."
През време на разговора дойдоха и другите братя.
След малко Учителят продължи с малко по-мек тон: "Да, Балканът е пълен с такива духове - скитници, българи и турци, които все още се гонят да се убиват, да "освобождават". Те не знаят, че отдавна са умрели, че отдавна са престанали да бъдат турци или българи, а са само безплътни човешки същества, но са дълбоко невежи и заспали. Някои от тях скитат по Балкана повече от 300-400 години и все мислят, че вършат онова, което са вършили на земята. Я, Марко и другите, наберете малко сухи съчки и кютюци и ги на- трупайте на полянката до извора."
Разшетахме се и за по-малко от половин час натрупахме един доста голям куп сухи дърва. Учителят отиде до купа, драсна клечка кибрит и го запали. Ние стояхме настрана и с голямо внимание и любопитство го гледахме.
Когато пламъците обхванаха по-голямата част от купа, Учителят започна да го обикаля и да говори нещо тихо. Обиколи го няколко пъти и след това дойде при нас. Направи ни впечтление, че димът от огъня не се разстилаше нашироко, както обикновено, а се отправи нагоре към небето, като че излизаше от фабричен комин.
"Посъбрахме малко от скитниците - каза Учителят - и им дадохме направление нагоре. Сега, като ги откъснахме от тяхната среда и изпратихме в друга, при по-напреднали души, те ще разберат какво е станало с тях и какво ще трябва да правят занапред. Гледайте и вие да се будите за духовния живот, защото като умрете, може и вие да скитате като този турчин по гори и планини и да мислите, че правите екскурзия с вашия Учител."

Тодор Попов

Това се случило в първите години, когато Учителят обикалял градовете в България и държал сказки по френология. Моята майка Величка заболяла тежко. Ние живеехме в Бургас. Баща ми Коста Стойчев написал писмо до Учителя в София, в което Му разправял за болестта на майка ми и искал от Него съвети за лекуването й. Баща ми беше чиновник в пощата и сутринта отишъл на работа. Тъкмо щял да пусне писмото за Учителя, подали му телеграма, която била от Учителя. В нея Учителят му давал съвети как да излекува майка ми. Това било отговора на писмото, което било още в джоба му непуснато. Баща ми приложил съветите на Учителя, които Той давал в телеграмата и състоянието на майка ми се подобрило и тя оздравяла. Сам Той казва: "Когато имате трудна задача за решаване или някакво голямо изпитание и желаете да получите Моя съвет и съдействие, достатъчно е да ми напишете кратко писмо от няколко реда и след това оставете писмото на масата, без да го пращате и бъдете сигурни, че Аз ще получа това писмо. Ще намеря начин да ви отговоря и укажа своето съдействие и помощ, независимо къде се намирам Аз".

Стефка Няголова

До чешмата на Рила, встрани, има една скала, върху която като с човешка длан е положен един голям камък с яйцевидна форма, закрепен в една точка. Учителят често се спираше пред него и с един пръст - с показалеца на дясната ръка, го побутваше и той се клатеше. Учителят се забавляваше и се смееше от сърце. А той беше висок колкото един човешки ръст. "Хайде, поклатете го и вие с един пръст, да ви видим". Това беше любимо място за правене на снимки.

Борис Николов

Сестра Радка Сарафова, която бе съпруга на Кръстю Сарафов, имаше втори баща - майка й Анастасия се беше оженила за един руснак на име Никита. Те са живели във Варна. Никита непрекъснато пиел. Тогава майката решила с Радка Сарафова да отидат заедно при Учителя, да Го помолят за съвет и помощ срещу това пиене. Радка уредила среща, отиват двете при Учителя и Анастасия разказала: "Много е добър мъжът ми Никита, но когато пие, става страшен. Може ли да му се даде нещо като лек, за да се излекува от това пиянство?" Учителят мълчал. Тя три пъти подред Му разказала за Никита. А Учителят все мълчал. Когато приключила срещата и Учителят станал да ги изпрати, им казал следното: "Всякакви стават неща". По пътя майката се ядосвала, че е била път от Варна до София и то за нищо. Но като се върнала във Варна, установила, че Никита спрял да пие вече. Така не е пил 7 години до смъртта си. Та всякакви неща стават по света, но само тогава, когато Духът разполага със Силата Божия, за да ги задвижи.

Мария Тодорова

Това се случи през 1920 г., когато Учителят говореше на приятелите през прозореца на стаята си на ул. "Опълченска " 66. Беседите редовно ги посещаваше една млада жена.
Един ден идва офицер с униформата и сабята си, така както се движеха навремето офицерите. Застава пред мене и търси да се срещне с г-н Дънов. Аз отивам и предавам на Учителя, че Го търси някакъв военен, но по изражението на лицето Му виждам, че е сърдит. Учителят се обръща към мен: "Нека да влезе, но стой и ти тука!" Поканвам офицера в стаята при Учителя. Той от вратата почва да се кара и да обижда Учителя, че е подмамил жена му, че заради Него тя го напуснала, че бил голям лъжец и мошеник. Тогава бърка с дясната си ръка в кобура и изважда пистолета си и го насочва към Учителя, за да го застреля. В момента, в който насочи ръката с пистолета си, готов да стреля, то ръката му остана неподвижна и се скова в това положение с насочения пистолет към Учителя. Изведнъж той започна да гледа с уплаха Учителя и доста време стоя в това неподвижно положение, смутен и изненадан. След известно време започна със смирение да моли Учителя да го освободи от това положение, каза, че имал деца. Тогава ръката му, която стоеше във въздуха, като че ли беше прикована с пирони на неподвижна дъска, изведнъж се отпусна и револверът падна на земята. Той се обърна към Учителя с думите: "Разбрах, че Ти наистина си светец". Поиска прошка и си отиде в дълбок размисъл от случилото се. Учителят се обърна към мен: "Рекох, вземи револвера и го пусни в клозета, там да стреля червеите".
След известно време този човек започна редовно да посещава беседите на Учителя.

Юрданка Жекова

Има много такива факти и примери от живота на Учителя, които говорят за Неговите възможности на велик посветен и на Учител, Който е свързан с Бога, с Космоса и за когото всичко е възможно. Той не се намесва, когато някой ще придобие някаква опитност. За Него нямаше нищо скрито под Слънцето. Той виждаше и чуваше всичко, което ставаше по земята. Той долавяше мислите и копнежите на всяка душа и на всички помагаше по невидими пътища. Окото на Учителя беше будно за всички страдания, нещастия и радости на хората. Той проникваше целия човешки живот и го носеше в себе си. Той помагаше, за да внесе духовен импулс в техния живот. Учителят можеше да лекува неизлечимо болни, да възкресява даже и мъртви, защото Той беше Господар на живота и на смъртта и познаваше законите на живота. Имаше примери на лекуване на болни, граничещи със смъртта и възкресението. Имаше всичко на Изгрева. Тук бе мястото, където Духът Господен обитаваше.

Стефка Няголова

Вие търсите чудеса. Та чудесата са около вас. Няма по-голямо чудо от това на светлината. Няма по-голямо чудо от това на водата и на въздуха. Няма по-голямо чудо от това на хляба. На нито една планета няма такива чудеса, както на Земята, които са ежедневни за вас и които вие не виждате.

Учителят

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×