Jump to content
Ани

БОЖЕСТВЕНА ЗАКРИЛА

Recommended Posts

БОЖЕСТВЕНА ЗАКРИЛА

Спомени на ученици

Георги Куртев е мобилизиран по време на Балканската война. Мобилизиран е и Боян Боев. Той беше тогава здрав и изпратен на фронта. Но той декларира предварително: "Аз пушка не взимам и не стрелям. Мога да бъда санитар в болница." Следва наказание след наказание. Лежи доста време в карцер, но като виждат, че не могат да го превият най-сетне го пускат да бъде санитар в болница. И така, двамата се събират в една болница. Брат Георги като фелдшер, а брат Боян като аптекар, понеже е завършил естествени науки. Това е етапна военна болница и се движи с войските. Обаче на южния фронт на Чаталджа възниква холерата. Всички изпадат в ужас. След като избухна холерата, болницата, в която са брат Георги и Боян, е обявена за холерна болница. Но всички санитари и лекари не искат да влизат в болницата. С биволски коли започват да карат болни. За болницата правят бараки вън от селото на един баир. От фронта, от Чаталджа пристигат с биволски коли ранени войници и холерно болни и всички стоварват на баира. А болните викат и вият от нетърпими болки. Главният лекар заявява: "Който отиде горе при болните, няма да види семейството си вече". Никой от санитарите не смее да отиде при болните. Тогава излиза Георги Куртев и казва: "Онези, които викат и вият горе и те имат семейства. Който иска да дойде с мен. Аз отивам горе". С него отиват трима наши приятели. Четирима души отиват горе и започват да се грижат за болните. А това холерата е страшна работа. Брат Георги ни е разказвал потресающи ужасии. Болницата започва да се пълни. Биволските коли стоварват болните и се връщат за нови. Напълват бараките и коридорите. Четиримата мият болните, преобличат ги. Лекарите не смеят да влязат в болницата. Казали са им да им дават по пет капки три пъти на ден йодова тинктура. А брат Георги нарежда да се увеличи три пъти дозировката. След време, когато лекарите разбират, че на болните дават три пъти по-голяма доза, искат да съдят брат Георги Куртев, че не е изпълнил заповедта им. Той отговаря: "С тази трикратна доза по-голяма от вашата, аз лекувах 800 войника. Те оживяха. И ако ме съдите, съдете ме за това, че те са живи, а не умрели. Съдете ме и за това, че никой от вас не посмя да дойде горе в болницата". Като чуват това, спират обвинението срещу брат Георги и не го осъждат.
Брат Георги и останалите като станат сутрин, закусят и се облекат със специално облекло. Целия ден не ядат, нито пият вода, понеже пипат холерно болни. Чак вечерта, имат си специална баня, хвърлят холерните дрехи, изкъпят се, преоблекат се и тогава пият преварена вода и ядат само преварена храна. Така се запазват от заразяване. А да не ядеш и да не пиеш цял ден, това не е лесна работа.
Боян Боев, който си има стаичка за аптеката, като вижда, че са се напълнили стаите, коридора и няма място, той напуска стаичката си и пренася аптечката си в мазето и спи там в мазето на цимента. Оттам му се възпали кракът и получи тази костна туберкулоза, която имаше на коляното си. Брат Георги разказваше: "Бяхме стигнали до такова изтощаване, че просто залитахме. Хем работим, хем сме гладни, жадни, но не смеем да пием и ядем. Холера е това, ще се заразим. Дойде ден и видяхме, че не можем да издържим повече и че ще загинем тук от изтощение. Тогава получихме писмо от Учителя. "За моето око нищо не е скрито. Всичко виждам, всичко зная. Зная положението ви. Дерзайте, още малко!" Като получихме писмото, сила добихме чрез него и можахме да издържим до края. Холерата спря, болницата се разформирова и нас ни освободиха. Ние видяхме семействата си. Ни един от четиримата не пострада, а тук имаше 800 болни. А от лекарите, които не смееха да влязат в болницата умряха трима души от холера."

Борис Николов

Брат Димитър Звездински беше доста своеобразен, много прям, открит, говореше гръмогласно и направо. Не се съобразяваше с този или онзи, когато трябваше да проповядва Словото на Учителя навън. Беше пробивен. Чиста проба проповедник. Тогава времената бяха други и това можеше да се приеме. Но сега не.
Брат Звездински бе останал без работа доста време и я търсеше усилено. Трябваше да се препитава. По едно време му дават работа в работническата болница. Трябва да седи в една будка по цял ден на един стол и да приема здравните книжки на болните работници от туберкулоза. Нямаше как, трябваше да се работи. Но се уплаши, че може да се зарази от тези книжки и от въздуха там. Отива при Учителя: "Учителю, работя в болницата, страх ме е да не се разболея от охтика." Учителят му казва: "Когато те стегне нещо по гърдите, излез навън и гледай пет минути небето." Така и направи. Това му беше лекарството. Той работи дълго време там, но не се разболя. Спазваше стриктно съветите на Учителя. Лекарство безплатно от чист въздух и чист поглед към небето. А като отправя поглед към разумното небе е трябвало да казва: "Господи, колко си велик в Твоите милости!" И така успя да премине през този ад, гдето вилнееше туберкулозата и покосяваше много хора.

Борис Николов

Аз заемах известни постове, които после различно се тълкуваха от братята. Те не можеха да разберат, че тези държавни служби помагаха Учението на Учителя безпрепятствено да върви в своя ход, както беседите да се издават без всякаква цензура. По-късно го разбраха. Така успях, след като съм бил чист и честен, да изляза невредим от тези постове. Работех в един институт, където всички новини, които идваха от 160 радиостанции трябваше да се систематизират и да се изготви един бюлетин, който да се предава на Министерския съвет. Това бе една чисто информационна задача и затова аз бях най-осведоменият човек в България за това, което става по света. Винаги отивах при Учителя и Му докладвах последните новини. Но аз никога не съм вършил неща, които са противоположни на моите идеологически разбирания или в разрез с моята съвест. Този институт тогава се наричаше Дирекция на пропагандата. Тук на Изгрева беше пристигнал главният секретар на министър-председателя. Тогава Учителят лично го извика и му нареди, че аз трябва да се махна от тази агенция. От следващия ден ме назначиха като началник на Държавната печатница. В момента, в който напускам Дирекцията на пропагандата, новият шеф нарежда да се направи пълен списък на служителите с техните адреси и телефони, за да могат да бъдат извиквани по спешност. Списъкът е направен и разпространен на много места. Но моето име не фигурира. И всички, които бяха в този списък след 9.IX.1944 г. бяха арестувани, съдени и отидоха по затворите. Така Учителят ме спаси.

Методи Константинов

Методи Константинов работеше след 9.IX.1944 г. в едно министерство, като шеф на отдел. Но след промяната на политическата обстановка в този отдел бил назначен един партиец - комунист като представител на новата власт и започнал да го тормози непрекъснато. Методи се пита, дали не е време да напусне тази служба и дни наред мисли върху това. Решава да отиде в Мърчаево и да пита Учителя какво да прави в случая. "Учителю, аз мисля да напусна министерството!" - "Защо, Методи?" - "Много ме тормозят вече." Учителят протегнал ръка и посочил горе стаичката си в Темелковия дом. "Е, отиди горе и от горния долап извади едно черно сако. Облечи го и по никой начин няма да сваляш това сако". Методи се връща в София и на следващия ден отива на работа със сакото, подарено от Учителя. Не може да повярва на очите си. Среща навсякъде коренно ново и напълно различно отношение. Уважение имат всички към него. Любезен и внимателен вече към него е онзи партиец, новият началник. Оценили работата му и така той останал да работи в същата служба.

Люба Стойкова

Олга Славчева решила да си намери учител като начинаеща поетеса. Отишла при Иван Вазов, който е имал кръжок от няколко начинаещи млади поети. Когато се запознава с тях, той запитва откъде идват и в каква среда се движат. Олга решила да не крие и да си каже истината: "Аз съм от обществото на Учителя Петър Дънов". Иван Вазов я огледал, усмихнал се и казал: "Попаднала си там, където трябва. Между добри хора си попаднала". Отива Олга при Учителя и разказва как Иван Вазов е защитил Учителя. Той казва: "Когато дойде време и ние ще го защитим!" След 9.IX.1944 г, когато комунистите дойдоха на власт, имаше едно политическо течение, което обвини Иван Вазов, че е буржоазен поет и искаха да го изхвърлят от българската литература, но се намериха други, които го защитиха и го обявиха за народен поет. И днес той е още такъв, И утре ще бъде такъв. Учителят удържа на обещанието Си и Иван Вазов бе защитен точно навреме!

Борис Николов

По кръчмите и по вертепите се крояха планове как да посегнат върху сестрите, когато отиват от града за "Изгрева". Имаше много случаи, когато някои сестри се връщаха на Изгрева късно пеша през гората и срещаха мъже, които посягаха върху тях, но те получаваха невидимата помощ на Учителя, само като извикваха думата "Учителю". Спомням си, една сестра закъсняла от града и се движела по Дървенишкото шосе за "Изгрева". Излизат двама мъже и се насочват към нея с цел да я изнасилят. Те приближават към нея застрашително, тя побягва, а те след нея. Единият я спъва с крак и тя полита и пада към земята. Тогава се сеща и извиква: "Учителю!" Разказваше ми: "Онези, като че ли нещо видяха - така се уплашиха, че побягнаха от мен. Какво видяха, не зная. Но когато се прибрах на "Изгрева", Учителят стоеше на балкона и ме чакаше. Аз минах покрай Него и плачех. Учителят ме запита: "Как е, сестра?" - "Благодаря Ви, Учителю, за помощта", а Той продължи: "И друг път не закъснявай, за да не изкушаваш другите и да не заангажираш Небето и Бога." Такива случаи имаше много, но нито един с другия не си схождаше. По този път от града за "Изгрева" нито една сестра не пострада, но много имаха различни опитности как Учителят ги е охранявал и пазил. Вие ще ги намерите, ако - разбира се - бъдат описани от потърпевшите.

Мария Тодорова

Когато бях в София, живеех на квартира в града и за беседите сутрин ставах рано и отивах на Изгрева. Учителят, като чу за сутрешните ми страхове, каза: "Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева, вървете посредата на пътя." И добави: "Всякога, когато има беседа, аз бдя върху пътя и го почиствам, за да няма никаква опасност за тези, които идват."

Куна Христова

Няколко пъти в беседа Учителят бе посъветвал сестрите да си носят в чантичката в една малка торбичка лют червен пипер и ако някой мъж ги нападне, да му хвърлят лютия пипер в очите. Разправял го е много пъти, но малцина от сестрите си ушиха торбички и си сложиха червен пипер за тая цел.
Една от тези сестри бе Маргарита Вонидова. Една сутрин по пътя за Изгрева зад нея тръгнал някакъв мъж. Тя не носила червен пипер и започнала да се моли на Учителя. След няколко крачки към нея се приближило едно голямо овчарско куче. Върви с нея, вдигнало опашка и от време на време се обръща и изръмжава на онзи, който я следи на тридесет крачки.
Преследвачът като видял, че това куче я придружава и освен това е много голямо и ръмжи, отказва се и се връща. Кучето придружава сестра Маргарита до Изгрева. След това изчезва. Сестра Маргарита е вече в клас. Учителят започва беседата. По едно време вмъква тази мисъл: "Колко пъти ви говорих да си носите лют червен пипер, но малцина изпълниха това, което казах. Когато търсите помощ от Небето, знайте, че то е място на порядък и всички същества са заняти със своята работа. Те не могат непрекъснато да си напускат работата, за да идват и да ви охраняват и пазят поради вашето лекомислие." Спрял за малко и тихичко добавил: "Е, понякога и едно куче, ако ви придружава, може да се окаже по-ефикасно от лютия червен пипер". Сестра Маргарита Вонидова слуша и знае, че това се отнася за нея. Знае вече и кой е изпратил онова същество, за да влезне в кучето и да го докара в подходящия момент, за да бъде неин придружител и Божий охранител.

Борис Николов

Лично от брат Жечо Панайотов съм чула негова опитност от събора в Търново. Не си спомням коя година е било. Съборът трябвало да продължи десет дена, обаче той нямал отпуска за толкова дни. По тоя повод се обърнал към Учителя със съжалението, че трябва да си тръгне. За негово учудване, Учителят му казал да остане, защото това ще се уреди. При това положение той останал през цялото време и се успокоил.
Когато се върнал на работното си място, му направило много силно впечатление, че никой от колегите му не го попитал дори къде е бил през тия десет дни.

Магдалина Григорова

На събора на Духовната верига през 1912 г. в Търново присъстват седемдесет човека. Всеки получава лична покана от Учителя с името му, написано на една малка картичка. Съборът продължил три дни. Когато си тръгват и си вземат сбогом от Учителя. Той ги изпраща, като им казва: "Сега, като си отидете вкъщи, първата ви работа е да си купите дърва и брашно за зимата." Това го повтаря три пъти. Всички са учудени. Накрая запитват: "Защо, Учителю? Война ли ще има?" Учителят отговорил строго: "Война ще има. Всички ще отидете и всички ще се върнете". Тогава те един по един Му целуват ръка и се разотиват по домовете си, а след един месец се обявява войната. Никой до този момент не е знаел за нея, но Учителят е знаел и е предупредил нашите приятели за предстоящите събития. Войната между България и Турция е обявена на 5 октомври 1912 г. При раздялата на събора, Учителят бе препоръчал всеки да носи в себе си собственоръчно написана "Добрата молитва" и "91 Псалом", зашити във военните куртки. Всички, които са били на събора, са участвали във войната и всички са се върнали живи и здрави. Те донесоха със себе си невероятни опитности, които са имали по време на Балканската война, опитности, които говореха за силата на Духа, Който ги бе проводил на война и Който стоеше над тях.
Сестра Елена Иларионова била на гости на снаха си в София: Поканена бях от сестра Гумнерова на вечеря и да нощувам у тях. Тогава Учителят живееше в нейния дом. Той беше на вечерята, имаше и още двайсетина души. Стана дума, че някой ще си тръгва за провинцията и аз също се одумах, че ще си вървя. А всъщност, никак не ми се искаше да се прибирам. Тогава Учителят ми каза: "Да, ти трябва да си отидеш! Защо стоиш в София, пушекът на комините ли ти харесва или що?" Аз му обясних, че стоя в София за по-лесна връзка с мъжа ми и брат ми, които бяха на фронта. "Ти ли ще ги пазиш? Аз бдя над тях и Костадин ще се върне невредим, косъм от главата му няма да падне. Още какво искаш?" Тогава помолих Учителя да запази и брат ми, който беше на опасно място на фронта. Учителят помисли и каза: "Да, брат ти Асен има малко карма." Аз възкликнах: "Учителю, искам го да се върне!" Учителят рече: "Добре, но брат ти ще се върне ранен в ръката." Наистина брат ми Иван дойде в Търново на лечение с други ранени войници, преди да свърши войната. Прострелян бе в ръката при Одрин.

Елена Иларионова

Това било към края на Европейската война. Брат Иларионов бил на сръбската граница. През деня се водило сражение с променлив успех. Войсковата част, където бил Иларионов, била обкръжена от неприятеля. По това време Учителят бил на гости във Велико Търново в неговия дом. Бил настанен на горния етаж. По едно време Той слиза бързо при сестрата и я пита как би преживяла, ако той не се върне. "Голяма ще бъде мъката ми, Учителю. Нека се върне." Учителят пак се качва горе. В това време се явява при Иларионов и го извежда назад, извън обкръжението. Сръбският пост ги видял, но останал пасивен по непонятни нам причини.
Учителят пак слязъл долу при сестра Иларионова, като й казал, че съпругът й е спасен. Когато войната приключила и брат Иларионов се връща в дома си, жена му подробно му разказала за разговорите, които бе водила с Учителя през ония решителни за живота му дни, когато той по чудо бил спасен от смърт и от пленничество.

Георги Събев

Бащата на Петър и Марин Камбурови, старият Стефан Камбуров, отива войник през Балканската война. Минава при Учителя и Му съобщава, че заминава войник, но се опасява, ако падне убит, какво ще стане със семейството му. Учителят го изслушва внимателно и го успокоява: "Ако се озовеш в опасност, повикай ме с думата "Учителю!". Стефан се разделя с Учителя и заминава на фронта. Това, което е чул от Учителя, го възприема като нещо, което не подлежи на размишление и умуване. Приема го не само като съвет, а като разрешение при неговото участие във войната. На фронта забравя за това. Но се оказва в опасност, шрапнели падали около него и загивали много хора. Идвало ред и за него. Помислил за семейството си, децата си и чак тогава си спомня, какво му е казал Учителя в София. Изведнъж извикал: "Учителю!" Не изрекъл още думата и изведнъж канонадата спряла като под команда. Следващият залп щял да бъде върху неговата позиция и неговия окоп, защото залповете вървяли последователно и обстрелвали наред метър по метър. Ако е имало още един залп, шрапнелите щели да паднат в окопа и с тях е било свършено. Но канонадата спряла изведнъж по нечия заповед. Стефан вдигнал глава и благодарил на Учителя. Той с няколко още войника седяли в окопа и мислено преживявали онзи миг, в който обстрелът спрял и животът им бил запазен.

Борис Николов

По време на Първата световна война Минчо Сотиров е командир на Пети Бдински пехотен полк, наброяващ няколкостотин човека. Една сутрин целият щаб на полка около 20 офицери са се събрали в голяма палатка, която е била построена за съвещания на щаба. Минчо Сотиров е ръководел съвещанието за предстоящите действия за борба срещу противника.
Изведнъж отвън се чува гласа на военния куриер: "Г-н командир, имате спешно писмо от София". Охраната на палатката на щаба не му разрешава да влезе вътре. Такава е била заповедта, да не се допуска никой по време на съвещание. Минчо Сотиров излиза навън - на 20-30 метра от палатката го чака куриера, приближава се, взима спешното писмо от София и в този момент се чува страшен гръм. Върху палатката на щаба, падат няколко снаряда и убиват всички на място. Не остава нито един жив от онези, които са в палатката. Целият полкови щаб е мъртъв.
Минчо Сотиров е залегнал на земята. Пушек и стенания се разнасят от всички страни. По едно време поглежда плика и вижда, че писмото е от Петър Дънов. Гледа и не вярва на очите си. Писмото на Учителя Дънов го спасява от смърт. Тази опитност му доказва кой е Учителят и какви са Неговите възможности. Такива опитности той е имал много. Описал ги е, но са изчезнали.

Вергилий Кръстев

Рожденият брат на Станка беше участвал във войната и бе паднал в плен. Тя се тревожеше много, непрекъснато плачеше, не можеше да работи, предаваше тревогата си върху мен и това беше толкова потискащо, че създаваше напрежение у дома. Тогава аз една сутрин реших да отида при Учителя и го помолих да помогне на Станкиния брат, за да се завърне от плен жив и здрав. Учителят ме погледна с укор: "Защо ме молиш за хора, които не са за Господа, а чужди?" Аз се стъписах, но пак се помолих: "Учителю, нека се върне, защото Станка непрекъснато плаче и това още повече ме тормози." Погледна ме и изрече: "Е, хайде, от мен да мине". И направи един жест с ръка. Учителят се съгласи, но се съгласи само и само в дома ми да се премахне това напрежение и непоносимата обстановка. Да, това беше Божие благословение към дома ми и за всички, които живееха в него. Аз бях успокоена, върнах се у дома и разказах всичко и за мен проблема вече не съществуваше, а трябваше да се мине време и братът на Станка да се завърне. Около Учителя бе винаги пълно с работници от Невидимия свят, които чакаха като дежурни Учителят да изрече само една дума, за да тръгнат и да изпълняват волята Му по своите невидими пътища. Учителят изрече думата и светлите същества заминаха и свършиха онази работа и доведоха брата на Станка жив и здрав. Станка си разреши въпроса с карма- та на брат си, плати за него с онази работа, която тя работеше в нашия дом като работа за Бога. Това бе един малък епизод от голямата работа, която вършеше Учителят за всички.

Мария Тодорова

Един ден поканихме Учителя на гости. Той, още като влезе в стаята ме попита: "На кой етаж сте отгоре надолу?" - Аз в първия момент сбърках, но след това се поправих и отговорих: "На третия." - "Добре", каза Учителят. И повече нищо по този въпрос. Водеха се разговори на други теми. Това беше през 1942 година. След една година започнаха бомбардировките над София. Над нашата кооперация също падна бомба, която разруши горните два етажа, а нашата таванска плоча само се пропука. Къщата ни бе спасена. Тогава си спомних за идването на Учителя в нашия дом и какво ме бе попитал. Учителят е знаел какво има да се случи. Но понеже бяхме дали прием на Учителя в нашия дом, Той по неведом начин бе запазил жилището ни.

Тодор Божков

София бе бомбардирана по Великден. Засегна и нашата улица "Тракия". Цялата улица бе обсипана с бомби. Нашата къща остана като остров всред разрушенията. Всички бяха засегнати - кой без покрив, без стена и т.н. Откъм североизток имаше една голяма бомба от 250 кг, на един метър от къщата ни, побита в земята, а крилата й нагоре стърчат. По чудо тя не беше избухнала. Гледахме я с брат ми. Ако беше избухнала, щеше да разруши къщата. Имаше паднали запалителни бомби на тавана и покрива. Паднали, но след това угаснали. Можеха да причинят пожар. Ако бях останала тук, в къщата, щях да преживея ужас. Баща ми беше в Сливен. Той също излезе късметлия. При всички бомбардировки над София, които станаха, той все някъде преди това бе заминал.

Лиляна Младенова

При друга една бомбардировка, която също била оповестена с вой на сирените, отново всички се събрали пред стаята на Учителя и чакали Неговите разпореждания. Те знаели, че при предната бомбардировка са се запазили, благодарение на молитвите, които правели в салона и благодарение намесата на Учителя - Той обикалял непрекъснато около поляната, за да гони онези духове, които искаха да разрушат салона. Това бяха същите тези сили, които непрекъснато противодействаха на Учителя, онези сили, които отвориха две световни войни, за да не може Той да работи спокойно и да свърши Своето дело на земята. Този път Учителят не повел приятелите към салона, а ги отвел в гората край Изгрева, като молитвите били подавани една след друга от Него. По това време София се бомбардира от самолети. Един от тях се отклонява от общото ято, идва и пуска една бомба над Изгрева и тя пада на няколко метра зад салона, но не експлодирала. Била е тежка около 2000 кг. Ако е била експлодирала, щяла да разруши салона до основи. Онези се бяха целили в салона, бомбата пада на пет метра от него. Гледахме, чудехме се и се удивлявахме на Божието присъствие. После дойдоха военните, извадиха тази бомба, обезвредиха я и се чудеха откъде такава голяма бомба да се намери, че да се пусне точно върху Изгрева. А тя, ако беше паднала върху самия салон, и да не беше експлодирала, пак щеше да го разруши. Всички се чудехме и казвахме: "Хвала на Бога".

Мария Тодорова

Имах един познат Обретен Недев от гр. Търново. Беше комунист и подгонен от властите, побягна към Драгоман, като искаше да премине границата и да се прехвърли в Югославия. Тогава комунистите оттам бягаха, после се прехвърляха в Австрия и оттам заминаваха за Съветска Русия. Но той не успява, охраната на границата е била на мястото си. После се връща в София и преминава в нелегалност. Търси нови пътища да мине границата и да се спаси от преследването на полицията. Но понеже чувал за Петър Дънов от много хора, както и от свои близки, решава да отиде при Него за съвет и помощ. Отива и Му разказва всичко. Учителят му казва: "Няма да се отказваш от идеите си. Премини границата!" - "Но има охрана!" - отвърнал той. - "Аз ти гарантирам преминаването на границата!" - рекъл Учителят. Отишъл си с вяра, че неговият път е отворен. Хванал влака, качил се като обикновен пътник до Драгоман, като седнал в купето на влака, който заминавал за Югославия. Той разказваше: "Никой не дойде да ми провери нито билет, нито паспорт, които аз нямах. Седях си спокойно в купето. Така преминах границата." Този случай ми го разказа 10 години след 9.IX.1944 г. Разказа ми още какво му е казал Учителят: "Вашите идеи са хубави, но методът за тяхното постигате е погрешен. Вие искате насила да накарате хората да мислят като вас."

Илия Узунов

Имаше един брат Руси Караиванов от село Ветрен, Старозагорско. В младите години е бил с леви убеждения, лежал в затвора заради идеите си и след като излиза от затвора се задомява. Минават години, но жена му е бездетна. Тя пие билки, давани от стари баби и знахарки, но дете не се ражда. Накрая Руси си казал: "В билките вярвам, но виждам, че от билки дете не се ражда. Ще търся друг лек." Някой му подхвърля да се срещне с ясновидеца дядо Влайчо от село Коньово, Сливенско. Но дядо Влайчо през деня се укрива и отсяда в къщите на познати семейства по селата и там при него идват нуждаещите се за помощ. Тръгнал Руси от село на село по следите на дядо Влайчо. Накрая се срещнал с него. А дядо Влайчо взимаше пред себе си Евангелието, прелистваше страниците Му, по някой път се спре на някоя страница, прочете някой стих, помоли се и чака какво ще му каже пророческият дух, който работи чрез него. Руси стои пред него и чака. "Докато не станеш вегетарианец и тръгнеш по нов път няма да ти се родят деца." Думите, казани чрез дядо Влайчо, били произнесени с такъв тон, че Руси веднага отсякъл: "От днес ставам вегетарианец." Отива на село при жена си, разказва подробно случилото се и тя също отсича: "От днес аз също ставам вегетарианка." Следващата година им се ражда първото дете, което кръстили Иван. След това му се раждат още две деца.
Минали години, Иван пораснал и отишъл войник. Същата година Руси с другите си две деца отива в София, посещава Учителя, за да получат малките му деца благословение. Учителят му казал: "Няма да заминаваш за село, а ще отпътуваш веднага за Русе, където Иван е войник. Там ще искаш да ти преместят момчето на друго място." Той отначало се уплашил, как така с жена и две малки деца ще върви до Русе. Учителят отново повторил категорично да замине за Русе. "Там ще намериш брат Георги Димитров, който ще ти помогне за случая". Руси веднага заминава за Русе с жена си и децата си. Пристигат в казармата, молят часовоя да извикат сина му Иван. Той пристига разплакан и споделя с баща си, че искал през нощта да се самоубие, защото е в нелегална комунистическа група, която иска да изнесе оръжие от казармата. Но един от войниците се похвалил и вече тайната не е тайна. Руси се чуди как още не са арестувани участниците в нелегалната група и изпратени в карцера. Той разбира, че това е помощ от Учителя. Веднага намира брат Георги Димитров и му казва, че Учителят е наредил да извади сина му от казармата, за да бъде спасен от разстрел. Русенското братство по онова време бе голямо братство. В него е влизал и полковник Георги Коцев, който е командир на полка в казармата. Той е запознат с идеите на Учителя, посещава братските събрания. Георги Димитров отива при Георги Коцев, предал поръката на Учителя да се извади веднага момчето на Руси от казармата. Полковникът нарежда на дежурния офицер да му докарат Иван. Докарали го под стража с няколко войници. Той пуска войниците да си отидат в казармата, а Иван задържа при себе си като ординарец. Тогава всеки висш офицер има право по военния устав на ординарец. Така случаят се потулва. Командирът на полка изпълнява заръката на Учителя и спасява сина на Руси Караиванов от разстрел.
След 9.IX.1944 г., когато комунистите вземат властта, всички бивши командири на полкове ги съди военен съд. Това важи и за полковник Георги Коцев. Военният съд го осъжда на смърт. През това време Руси Караиванов като бивш антифашист, комунист и бивш политически затворник заема пост в новата власт. А синът му Иван е също комунист и има заслуги пред новата власт. Двамата свидетелстват, че полковникът е спасил живота на Иван, когато е бил обвинен в нелегална работа като спасява едновременно и участниците в нелегалната група като потулил целия случай. Тези доводи и свидетелите са били достатъчни да отменят смъртната присъда на доживотен затвор. По време на разпитите той бил изтезаван и му бяха счупили ръката. След като пролежа известни години в затвора, той бе помилван и освободен.
Ето една история за спасение на няколко живота в онези политически години на размирици у нас. Това е пример и за отплатата - всяко едно направено добро, независимо кога е направено и колко е голямо, то винаги допринася своя плод. "По плодовете ще ги познаете дали са мои ученици." Това бе историята на двама ученика по времето на Учителя, членуващи в различни политически системи, но ръководени от идеи и от Словото на Учителя.

Борис Николов

По време на Втората световна война взе участие и нашата войска на Източния фронт. Бяха мобилизирани много хора. И брат Велко Петрушев бил мобилизиран.
Рано една сутрин ротният строил ротата и казал на всички, че веднага трябва да заминат на Източния фронт. Пред всички казал следното: "Има нареждане отгоре Велко Петрушев да отиде в двореца "Евксиноград". Ще бъде на телефона." Останалите заминали, а брат Велко се запътил към двореца.
След като войната свършила, останалите живи започнали да се връщат. От ротата обаче на брат Велко, никой не се завърнал.
Учителят бдеше над своите ученици. Той спаси по много особен начин и брат Велко.

Люба Стойкова

Една сестра си спомня от детството: "Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и Той му казал да сложи едно Евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в Евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт."

Влад Пашов

Една случка из Отечествената война:
Това беше в Словенско през май 1945 г. по върховете на Ястребац. Тук бяха разположени частите на дивизията - известният 46 пехотен полк. Работата ми беше в резерва на дивизията. Както обикновено на фронта - винаги готови за тревога. В една тъмна нощ получавам телефонно известие да сменя една механизирана рота на бойната линия. Съвсем незабелязано през нощта се промъкнах и в ранните зори се намерих с ротата си на предната линия, където температурата винаги беше висока. Откъслечни тежки взривове рядко процепваха въздуха или картечен залп и пак-тишина. Нощ и ден в бездействие и в очакване началото на края. Веднъж, унесен в далечни спомени из спокойния живот за Родината, прозвуча ясният глас на пощенския раздавач: Писма, има много писма!
Просия радостна усмивка по студените лица, всеки очаква привет отдалеч, а колко освежителни са тези писма, проблясват хубави спомени. Колко радостни са тези писма на фронта! Отвън пукотевицата се чува все по-често, никой не може да надникне над окопа, всичко замира. Писмата остават непрочетени, тъга свива душата, любимото писмо остава непро- четено. В този момент - нещо странно: тихият ветрец неусетно изтръгва писмото от ръцете ми, писмото излита и пада на 5-6 метра пред окопа. О, ужас, а вън е ад, да рискува ли човек, но как да излезе? А писмото привлича като магнит! Рискувам всичко, изкачвайки предпазливо окопа, лазейки бавно, с наведена глава, бавно приближаващ се към любимото писмо. Окопът остава вече назад. И в този момент нещо трясна зад гърба ми, оглушителен рев, блесна мълния и падна там, дето преди няколко секунди бях. Облак от черен дим заля бързо настрани... Ужас! Само преди няколко секунди бях на това място. Кой ме спаси? Кой измъкна тъй неусетно писмото от ръцете ми? Вятърът?... Случайност или съдба?
Учителят Дънов казва така: "Случайността е закон на кармата." И останах жив, за да ви разкажа този случай. Та отговорете: Кой ме спаси?

Люб. Марков, учител, с. Вълчи дол, Провадийско

Осъдиха на смърт за нелегална дейност комунистите от село Ветрен, Казанлъшко, Жельо Колев Ялъмов, Тодор Георгиев Генов, Иван Бурнусузов. Чакахме всеки момент да се потвърди смъртната присъда. Осъдените изпратиха по канал писмо до мен, с молба да отида при Учителя, да искам да им помогне. Те чули в затвора, че Учителят Дънов помагал в такива случаи. Получих писмото и веднага отидох в София при Учителя. Помня, че беше петък. Братята ми казаха: "Не отивай при Учителя, днес не приема гости."
Аз се поразходих и тъкмо минавах покрай масите пред салона, Учителят ме е видял от стаичката си горе и ме повика с ръка. Казвам Му: "Учителю, имам писмо от нелегални, които молят да им помогнете да не ги екзекутират."
Исках да Му дам писмото да го чете, но Учителят каза: "Няма нужда, иди и им кажи, че не само няма да ги екзекутират, но в най-скоро време ще
бъдат пуснати на свобода."
Това беше месец март 1944 г. Върнах се на село и се срещнах с жените на осъдените. Едната намерих на нивата и й съобщих отговора на Учителя. Тя се разплака и питаше: "Дали ще е вярно?" Аз я уверих: "Ще се обеся на тази върба, ако не излезе вярно."
После намерих другата и й купих билет, да отиде до Стара Загора, да им каже, че няма да бъдат обесени. Същите тези затворници излязоха на 9 септември от затвора.

Руси Караиванов от с. Ветрен

Учителят променяше кармата и хороскопите на учениците си. Когато някой влизаше в Школата и ставаше ученик, му се правеше нов хороскоп, в който му се променя кармата - да не му пречи в учението и ако се е отдал да служи на Бога с любов, напълно му се заличава, казва Учителят. Само с една дума Той променяше съдбата на приятелите - да оздравее, да остане да живее или да си замине. "Той променява времената и порите (годините)." Всички братя, които участваха в Първата и Втората световна война и получиха от Учителя написани на лист "Добрата молитва" и "91 псалом", се върнаха живи и здрави.

Светлозар Няголов

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×