Jump to content

Recommended Posts

ПОБОЯТ НАД УЧИТЕЛЯ

Спомени на ученици

За случая с побоя над Учителя, станал през лятото на 1936 г., много наши приятели са се изказали. Всеки от своя ъгъл - как го е видял, как го е чул и как се е отразило в неговото съзнание. Вероятно всеки за себе си е прав. За да се допълни картината, искам да кажа какво е станало с бай Иван (Антонов)точно в този ден.
 
Денят е бил топъл, слънчев, приятен. Завършил е обядът и много от нашите приятели са се оттеглили да се занимават с различни неща. Никой не е знаел какво събитие ще следва. Психическото състояние на бай Иван било много натегнато, тежко поносимо, макар че външни причини нямало. Отишъл в салона. Вътре нямало никой. Отворил пианото и започнал да свири някакви минорни гами, които отговаряли на състоянието му - мъчил се чрез тоновете да излезе от това състояние, но не могъл, движил се напред-назад и най-после решил, че има нещо нередно при сестра Паша в града, където тя имала къща и че трябва да иде там да види какво става. Отишъл в града, но видял, че там няма нищо. Състоянието му не се променило и се върнал отново на Изгрева, но когато се връща, събитието, за което всички приятели говорят - нанесеният побой над Учителя - е вече отминало. Обяснението, което си дава бай Иван, е следното: Учителят е отстранил, което е точната дума, от Изгрева всички наши приятели, имали възможност да се намесят в събитието. Защото всички свидетели са били с такова психическо устройство и с такава физическа сила, че са виждали безсмислието от тяхното намесване в побоя. А такива личности като Иван Антонов е нямало да гледат примирено събитието и са щели да се намесят. А вероятно това не е искал Учителят. Той е смятал, че трябва да понесе резултатите и никой да не пречи на това. Именно заради това, Учителят е отстранил всички такива наши приятели, които са можели да се намесят, да попречат на изпълнението на този акт. Така че, никой не можа да защити Учителя. А какви яки братя имахме и какви смелчаги бяха те! Но Учителят така бе направил, че тези братя - яки и смели, ги нямаше в този момент. Те надойдоха по-късно и след като разбраха за побоя, само стискаха юмруци. А на следващия ден вестниците бяха писали: "Вчера на Изгрева божеството Дънов бе бито." Та какъвто бе побойникът, такива бяха неговите началници, такива бяха и писачите, и вестникарите, такива бяха и всички ония, които хулеха Учителя и Братството. Но Писанието казва: "Бог поругаем не бива!"
 
Учителят е знаел, очаквал е събитието, допускал го е, за да може да го разреши по такъв начин, че да покаже на хората как се преминава през страданието и какво значи Голгота. Накрая с парализирана ръка на Рила написва: "Бог е Любов."

Тодор Ковачев - внук

Годината беше 1936. По това време аз бях дякон и имах рано сутринта служба в църквата. В този ден имах голямо напрежение в себе си, като че ли ще се пръсна. Беше петък. След свършване на службата в църквата, където пеех, хвърлих разните помагала и така тръгнах с расото към Изгрева. Този ден нещо ме накара да се кача там. Ту бързах, ту забавях. Имах усещането, че някой ме кара ту да бързам, ту да спирам, така че да дойда на Изгрева в строго определено време. Това усещане го разчетох и разбрах по-късно. Пристигнах на Изгрева в строго определеното време за мен и веднага разбрах, че точно по това време никой не е имало около Учителя и побойници са извършили покушение над Него. Дошли с кола и единият от двамата влиза и нанася юмручни удари върху главата на Учителя. За да влезе в приемната Му стая, която била заключена, той разбива с ръка стъклото, промушва я през направения отвор, завърта ключа, отключва вратата и влиза в малката стая на приемната. Не Го намира тук и отива в салона, насочва се към Учителя и Му нанася ударите. Ръцете му били окървавени от собствената му кръв, когато е порязал ръцете си при счупването на прозореца. Така лицето на Учителя беше окървавено от чуждата кръв. Някоя от сестрите се развикала, вдигнала се врява и онзи побягнал. Когато аз пристигнах, всичко бе привършило. Побойникът бе избягал. Инцидентът бе приключен и Учителят си бършеше кръвта от лицето с кърпичка. Това, което ще ви кажа, никой не го знае, освен мен. Това е една велика тайна за Великия Учител, която Учителят сподели именно с мен.
Отивайки там, аз видях събрани много хора, разтревожени и застанали на групи пред салона - около 40-50 души, а вътре в салона една суматоха. Питам какво е станало - никой не може да каже от уплаха. Обичта към Учителя и тревогата ми, че е станало нещо, ме накара да отида веднага при Него в салона. Той с една кърпичка си бършеше лицето, излизайки от салона. Вената на челото Му отляво бе наранена и течеше кръв. С носната си кърпа Той я притискаше. Учителят бе застанал пред салона, а аз съм до Него и Го наблюдавам. На челото отляво вената бе накълцана и от нея течеше кръв. Това трябва да се знае, защото по-късно братята разказваха, че не е била пролята кръвта на Учителя, а това е било от разрязаната ръка на побойника. За кръвта от разрязаната ръка на побойника беше вярно, но вярно беше и това, което аз видях. Та аз бях на половин метър от Него и гледах как кървеше вената на Учителя! Когато я натисне с кърпичката, отдолу течеше под кърпичката. Така че, кръвта на Учителя се смеси с тази на побойника. Кръвта на един българин, роден от българска майка юнашка, такъв голям юнак, та чрез юначеството си да посегне на Учителя! Не чуждоземец, а българин го направи това! И ето, сега Учителят излизаше от салона, като непрекъснато с кърпичката натискаше кървящата рана, за да спре кръвта. Учителят не се качи горе в стаята. Спря се, огледа се и каза на онези, които Го заобикаляха: "Хайде сега да си гледате работата!" Те се пораздвижиха. Бяха дошли и други братя и като се огледах, сега видях, че изведнъж се изсипаха всички юначаги от Изгрева, но беше вече късно. Ние бяхме много силни като мъже по това време и ако ги бяхме заварили, щяхме да им направим такъв побой, че едва ли живи щяха да напуснат Изгрева. Точно така разсъждаваха и мислеха всички. Учителят пак им каза: "Вижте си работата!" - и те се разотидоха. Учителят се обърна към мен и съвсем естествено ме поведе със Себе си. Защо, не зная. И сега като си спомня, започвам да плача. Това са силни неща, които не мога да преживея така лесно. Учителят поведе само мен, най-малкия и най-слабия ученик, отидохме на полянката и започнахме да я обикаляме. Всички се спряха до боровете и не смееха да се приближат до нас, защото разбраха, че Учителят иска да бъде с мен. Заедно обикаляхме поляната, където играехме Паневритмията. Това, което съм преживял с Него, ми бе достатъчно за цяла вечност. Какво страдание бе тогава - това бе неописуемо! Като си спомням, започвам да плача. И сега плача като разказвам тези неща, а отдавна не съм плакал - може би 30-40 години. И така, Учителят върви с мене и обикаляме поляната. Аз, най-нищожният човек на Земята, се движа с най-милия, най-скъпия, най-великия за мен Човек. Аз преживявам в себе си нещо необикновено. Някаква борба на титани се разгръща в мен, някаква велика борба се води в мен! Ние сме седнали на скамейката до беседката. Учителят се бърши с по-голяма кърпа, която Му донесе една сестра. Аз ту седях до Него, ту ставах, ту отново сядах. Не можех да си намеря място. Тогава бях много буен и силен и ми се искаше да съм дошъл една минута по- рано. Ако бях сварил, щях да го смажа онзи побойник, посегнал на Учителя! Това не беше гняв. Това беше сила. Голяма сила имаше в мен тогава. Но бях закъснял с една минута. И то именно с онази минута, с която онзи невидим мой ръководител ме караше ту да бързам, ту да спирам, когато пътувах към Изгрева, за да дойда в строго определено време. Но аз не бях съгласен с това и сега седях до Учителя и ставах със свити юмруци като ги удрях един в друг в очакване на борба. Но онзи бе си свършил работата и си беше заминал. Накрая не изтраях и казах на Учителя: "Учителю, ако бях дошъл една минута преди това, щях да го разкъсам на парчета!" Учителят ме погледна и видя свитите ми юмруци. Той само леко се усмихна: "Брат, и на Великите Учители им се дава изпитание. Бог е Този, Който им дава изпита, но им дава свободата да избират пътя, по който да решат задачата си." - "Ама, Учителю, как не се намери един брат да Ви защити и да се справи с тях!" Учителят бавно говори: "Ако имаше някой от вас тук, който да ме защити, щеше да се стигне до убийство. В гнева си щяхте да ги убиете, а те това и чакат - да омърсят Школата с кръв, пролята от вас. Сега аз съм омърсен, но с тяхната кръв, както с моята. Това бе моят изпит като Учител. Така стана по-добре." Оглеждам Учителя. По лицето Му имаше неизтрита кръв, по ръцете Му - още кръв, която бе засъхнала. Това е смесената кръв на Учителя с кръвта на побойника. Като гледам тази кръв, се озверявам и крещя: "Учителю, как стана така, че аз закъснях? Аз щях да им дам да разберат и да ме помнят во веки веков!" Учителят се усмихна много трудно и каза: "Добре стана, че закъсня. Ако беше дошъл навреме, щеше да ги убиеш и после какво ще направиш? Щеше да стане същото, както навремето с Мойсей - убихте египтянина и провалихте и забавихте с 40 години плана на Небето и идването на Божия Дух, Който изведе евреите от Египет." Аз се разтрепервам: "Учителю, сега времето е друго, времената са други." - "Времето е друго, но Духът е същият." Аз мълча и сядам. Сълзите се наливат в очите ми. Учителят продължи: "Рекох, брат, "Бог и България" имаха план да сложат бомба в салона и да избият всички ни. После искаха да хвърлят цялото Братство във въздуха. Но трябваше да стане това, за да се отбие тази вълна. Добре стана, че всичко се размина с това!" Учителят смени кърпичката. Сложи друга на лицето си, за да притиска спуканата вена. Станахме и продължихме да се движим по поляната. Аз все още не можех да проумея нищо. Той се спря, погледна ме и отново ми каза: "То, рекох, брат, и на Великите Учители понякога Бог дава изпити без да ги предупреждава, така че внезапно и тях ги поставят на Земята на изпити." Аз вървях с Него и не можех да проумея нищо. Разбрах, че онези са искали да избият всинца ни. Разбрах, че това, което е станало, е най-доброто.
А "Бог и България" беше организация, създадена от Александър Цанков и архимандрит Евтимий.
Продължаваме да се движим, но има нещо, което не проумявам. Учителят отново проговаря и за трети път обяснява по един и същ начин, за да Го разбера. "И на Великите Учители им се дават изпитания без те да знаят за това. Но Бог съизволява да открие плана им. А Учителят избира сам пътя си към Голгота, който трябва да извърви."

Симеон Арнаудов

Аз бях на Изгрева пред салона. По едно време от гората излезе лека кола. Нали бях шофьор - това веднага ми направи впечатление и се загледах натам. Двама души слязоха, дойдоха при мен и ме запитаха къде се намира Дънов. Аз не подозрях нищо и им показах с ръка салона. Единият тръгна натам, другият носеше пистолет, затъкнат в колана. Първият отиде най-напред на вратата на приемната и понеже тя беше заключена, счупи с юмрук прозореца на приемната и част от разбитите стъкла му срязаха ръката, от която потече кръв. Като разбра, че Учителят не е там, се отправи към салона. А там бе Учителят! Влезе вътре, нахвърли се върху Него и започна да Го удря с юмруци по главата с окървавените си ръце. Единственото, което можах да направя като разбрах, е да вдигна един стол над главата си и да стоя така до вратата. Бях решил с този стол да ударя някого от двамата по главата. Тогава бях млад, много здрав и як и нямаше да им се дам без кръв. И таман да ударя единия със стола по главата, изведнъж усетих, че целият съм вцепенен и не мога да се помръдна. Побойниците минаха покрай мене, прекосиха двора и се запътиха към колата. Аз стоях като вдървен дълго. Идва Стоянчо и ме пита: "Ти защо не ги утрепа с този стол? Нали си як и здрав?" А аз, без да искам, устата ми се отвори и произнесе тези думи: "Абе, има то кой да ги бие." Устата ми се затвори и аз разбрах, че някой друг произнесе тези думи чрез мене. А това бяха същите думи, които Учителят изрече на Витоша, когато аз Го питах дали може да бием змиите. Ако Учителят не ми беше казал: "Други са тия, гдето ще трепят змиите." - то този стол, гдето го бях издигнал над главата си, нямаше да стои вдървен и вцепенен в ръцете ми, а щеше да бие наляво и надясно и кръв щеше да се лее. Но Учителят ме спря, защото други са тия, гдето ще бият змиите.
Побойниците бяха изпратени от Александър Цанков - онзи главорез, гдето беше избил сума народ. Тогава Цанков искаше втори път да дойде на власт. Цанковистите не бяха малко, но разбраха, че царят не иска да ги сложи на власт. Те разбраха, че това е внушение на брат Любомир Лулчев, който беше съветник на царя по политическите въпроси, а зад Лулчев те виждаха и смятаха, че Учителят е този, който им проваля плановете. Ето защо, бяха решили да нападнат Учителя.
За миг около Учителя се събраха много приятели. На следващия ден около очите Му имаше синини, а след няколко дни получи пареза на дясната ръка и десния крак, след което Братството замина за Рила.
Няколко минути след побоя всички, които бяха на Изгрева, научиха новината, дойдоха и заобиколиха Учителя. Дойде и брат Лулчев и като по-оправен, разпита и разбра как стоят нещата. Брат Иван Сечанов беше видял и запомнил номера на колата. Лулчев слезе веднага в града и отиде при директора на полицията, който му беше приятел. Чрез колата откриха и шофьора, и побойниците. Какво направиха по-нататък, аз не знам. Знам само това, че на следващия ден дойдоха да се извинят на Учителя. Вероятно и към тях Учителят е приложил онзи съвет, който ми даде: "То змиите има кой да ги бие!" Минаха години, дойдоха комунистите на власт и тогава ние видяхме кои са онези, които трябваше да бият змиите. И те ги биха и избиха по всички правила.

Йордан Георгиев

Аз имах квартира до Бертоли, до линията в една барака. Но за известно време си бях построил палатка до къщата на сестра Балтова, която се намираше близо до големия салон, в който Учителят изнасяше беседите. Причината, която ме накара да изляза на палатка, беше, че ми бяха дошли четирима приятели, студенти, на които отстъпих стаята си. Беше месец май, 1936 г. Това излизане на палатка ми даде възможност да бъда очевидец на побоя, който нанесоха на Учителя. Понеже се занимавам с гъбарство, бях ходил много през деня по Витоша и се бях уморил, та като се върнах по обед на Изгрева, легнах да почина в палатката. Бях дори задрямал. По едно време чух силни викове на жени откъм салона. Скочих и изтичах да видя какво става. Виковете бяха на сестри Веса Козарева, Димитринка Захариева и Маргарита Мечева. Двама високи и силни, едри мъже се бяха нахвърлили върху Учителя, Който беше облечен в бял костюм и удряха с железни боксове. Тези боксове се продаваха по сергиите на пазара и представляваха един пръстен, на който имаше някаква фигурка, хем да се вижда фигурата, хем да е изпъкнала, че като удряш с нея, да представлява твърд предмет. На мен ми се стори, че Учителят Го удряха с такива железни боксове. От главата и лицето Му течеше кръв по белия костюм. От смущение не знаех какво да предприема. Аз съм дребен на ръст и не бях в състояние да се бия с тези яки мъже. Не ще и съмнение, те искаха да Го убият. Поради силните викове на сестрите, вероятно тия двама мъже се уплашиха и прескочиха през прозореца на салона навън. Аз, който бях влезнал в салона през вратата и видях целия побой, също прескочих през прозореца и изтичах след тях, за да ги проследя. Наблизо до къщата на Балтова ги чакаше кола, на която те се качиха. Успях да видя номера на колата - 1010. След това дойде брат Любомир Лулчев, на когото разказах всичко и му предадох номера на колата. Той слезе веднага в града и съобщи в полицията. Побойниците бяха открити по номера на колата някъде към Пловдив. На другия ден двамата нападатели дойдоха да се извинят на господин Дънов. Кой ги беше изпратил да Му искат прошка, не зная. Но аз бях там и чух думите на Учителя: "Аз ви прощавам, но какво ще прави полицията, това е нейна работа!" Няколко братя и сестри сме около Учителя. Една сестра възкликна: "Как така, Учителю?" Учителят я изгледа, после се обърна към побойниците и каза: "Аз ви прощавам, но молете се Бог да ви прости, защото окултният закон не прощава, защото, когато е нарушен, идва редът на Божията Правда, която възстановява нарушения Божи закон!" Тези думи останаха като неразгадан ребус за нас. Учителят им прощаваше, защото знаеше, че са човеци от човешка плът и че други сили бяха влезли в тях и ги ръководеха. Той прощаваше на човеците. А тези сили, които ги доведоха на Изгрева и чрез които се извърши побоят над Учителя, това бяха сили, нарушили Божия закон. За тези сили нямаше прошка. Те бяха нарушили Божия закон и само Божията Правда можеше да възстанови това равновесие. Минаха години и ние видяхме как тази Божия Правда действаше чрез бича Божий, който беше даден в ръцете на комунистите, които дойдоха след 9 септември 1944 г.
Разказаха някои, че Учителят е окървавен от разрязаната ръка на един от побойниците, счупил нарочно с юмрук стъклото, за да може да отвори вътре вратата на приемната стая. Това е вярно. Но тук в салона те Го биеха с боксове по лицето и устата на Учителя беше разкървавена и Му бяха счупени няколко зъба. Та Неговата собствена кръв течеше по белия Му костюм, имаше и малко кръв от ръката на побойника. Първоначално мислех, че това са обикновени побойници и хулигани, но по-късно разбрах, че това са наемни убийци. Целта е била Учителят да бъде ликвидиран. Това го научих от мой личен приятел, състудент - Кочо Овчаров, който после избяга в Америка по политически причини. Кочо Овчаров работеше в цензура на печата.

Иван Сечанов

Беше 4 май 1936 г. Ние, трите стенографки - Паша, Савка и аз - бяхме полегнали следобед в нашата барака, наричана "Парахода". Изгревът бе обзет от едно необикновено затишие. Беше между три и четири часа следобед. Изведнъж сестра Веса Козарева нахлу в бараката ни и извика: "Знаете ли, че биха току-що Учителя?" Ние веднага скочихме от леглата и побягнахме към салона. Учителят бе излязъл пред салона. Имаше пет-шест човека при Него. Той беше много сериозен. По ризата и по сакото Му имаше петна от кръв.
Иван Кавалджиев е бил до Учителя по време на побоя, но защо е бил пасивен в този момент и не се е намесил да Го спасява, не зная. Така е трябвало да стане и да се случи това събитие. Кавалджиев беше миролюбив човек. Ако е бил друг, щеше да се нахвърли върху побойника. След побоя много приятели го упрекваха, че не е защитил Учителя, но това зависи от характера на човека. И накрая зависи от Учителя. Ако трябваше някой да Го защитава, Той би сложил един здрав смелчага до Себе си. А по това време целият Изгрев се беше прибрал по бараките, почиваше и нямаше жива душа след обяд около салона. А може би Учителят е подредил нещата да бъдат точно така. Онзи побойник влиза и започва да бие Учителя с юмруци по главата. Учителят не се съпротивлява и не се брани.
След уточняване, се разбира кой е побойникът - рожденият брат на ротния командир на Гради Минчев. Казва се Райков. Той е цанковист. Лулчев имаше приятел в полицията, който беше шеф на Държавна сигурност в София и по негово настояване побойникът е намерен и арестуван. След разпит той си признал, че е извършил побоя върху Учителя. И вместо да предприемат официални разследвания, както законът повелява и вместо този човек да го питат кой и защо го е изпратил, да разнищят цялата тази история, те направиха голяма глупост. Лулчев и шефът на полицията изпратиха побойника да отиде сам на Изгрева и да иска извинение от Учителя, за да разрешат въпроса по християнски. Така че, вместо да разнищят целия заговор срещу Учителя, те взеха, че го изпратиха при Учителя да иска извинение и прошка. Аз не съм присъствала в този момент. Едни приятели казват, че Учителят му подал ръка и казал: "Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости." Други приятели казват, че Учителят не му е подал ръка, но рекъл същите думи.
Аз знаех, че мотивът е политически. В същия миг в съзнанието ми като на филмова лента излязоха няколко събития отпреди няколко дни. Това го бях чула лично от Любомир Лулчев, който ми разказа подробно следното: Учителят го извикал и му казал, че трябва да предаде на царя следните думи: "Царят може когото си иска да сложи за министър-председател, но не и Александър Цанков. В никакъв случай и никога Александър Цанков!" Учителят бе подчертал това. Професор Цанков бе извършил преврата на 9 юни 1923 г. и бе свалил правителството на Александър Стамболийски. Бяха убити хиляди земеделци и комунисти по време на септемврийските събития през 1923 г. Учителят вероятно е имал и други съображения за изхода на тази политическа криза и в никакъв случай не желаеше да се допусне това лице да стане отново министър-председател през тези години. Учителят бе казал тези думи на Лулчев и така Цанков не бе избран за министър-председател. Това ми го каза Лулчев. Аз на никого не съм го разказвала.
Но Лулчев имаше слабост да разказва такива тайни неща на много хора и с това се хвалеше. Така той докара тази голяма беля върху Учителя. Неговите думи бяха стигнали до Цанков и той изпратил този човек да бие Учителя. По-късно ние разбрахме от думите на Учителя, изказани непосредствено след побоя пред Симеон Арнаудов - Дякона, че първоначалният замисъл на Цанков е бил да сложат адска машина в салона, да я възпламенят с часовников механизъм и така да избият всички ни по време на беседа. Но Учителят успял да отклони този техен замисъл по невидимите Негови пътища и приел да се извърши побоят върху Него.
Затова в този ден и час целият Изгрев бе замрял, целият Изгрев, като че ли бе пометен и нямаше човек, който да Го защити. А онези, които бяха около
Него, трябваше да бъдат само свидетели на побоя. Отидох при Учителя и Му казах, че според мен, цялата вина носи Лулчев. Учителят нищо не каза, но ми предаде окървавените дрехи да ги изпера. Накиснах дрехите, но нямах сапун за пране. Тогава нарочно отидох при Лулчев да му искам сапун, с който да изпера кървавите дрехи на Учителя. Казах му, че той има изключителна вина за този побой. Казах му къде е причината и се скарахме. Друг никой не смееше да го погледне накриво. Той имаше сили и умение да се справи с всекиго, но с мен се държеше по друг начин.
Побоят беше през месец май, но през юни всички забелязахме, че Учителят, като прави гимнастика, не си вдига дясната ръка. Това е един месец по-късно. Вдига лявата ръка, но не може да вдигне дясната - прави опит, но не може. Като сяда да се храни, изпуска лъжицата с дясната си ръка. Десния крак започва да го движи не така, както трябва. Дясната ръка - също. Например, на Паневритмията Той не можеше да вдигне ръката си повече от височината на рамото. Лявата ръка я вдигаше, а дясната не можеше. Около очите Му се появиха сенки. По тях се явиха синини и кръвоизливи. Едното бе повече посиняло, зачервено и кървясало. Имаше синини и подпухване по цялото лице. Видяхме, че Той все по-трудно и по-малко може да се движи, все по-малко може да се храни, но идваше редовно на обяд и на Паневритмия. Говореше на беседи - класовете продължаваха през това време. Учителят говореше бавно, затруднено; много бавно и трудно идваха думите и Той с мъка ги изговаряше. Езикът Му беше вече засегнат - не можеше да говори, а фъфлеше.
Когато приятелите се суетяха около Него, Учителят проговори само две думи: "На Рила!" Това беше нареждане, че цялото Братство трябва веднага да тръгне и да се качи на Рила. Започна бързо приготовление. Трябваше да тръгнем рано сутринта. Багажът бе готов и ние чакаме Учителят да излезе от стаята си, а Той не излиза. Накрая Савка се качи горе да види защо Учителят се бави. Като влиза при Него, какво да види - Учителят прави неуспешни опити с парализираната си ръка да се облече. Савка пада на колене пред Него, с плач започва да Му помага и Го облича. Извика Паша и мен и ние Му помогнахме да слезе по стълбата и Го качихме в определената за Него кола. Със Савка седнахме нарочно на седалката зад Него, та ако има нужда, да можем да Му услужим.
Докато пътувахме с колата, приех една мисъл: "В света има страдание. Някой трябва да го поеме и да го носи." Предполагам, че всички приятели видяха това страдание, което носи Учителят. Не беше леко изпитание, както за нас, така и за Него. Беше голямо изпитание и изкушение за мнозина, защото един Велик Учител да не може да движи ръцете си, да не може да движи краката си, да не може да говори - това трудно се побира в главите на учениците. Това е изпит и за нас, и за Учителя. Освен това, за пръв път дойдоха в Братството и с нас на Рила много нови хора. Така дойдоха за пръв път доктор Кьорчева и Трифон Кунев. Бяха дошли и чужденци. За пръв път дойдоха латвийци. За новите това беше голямо изкушение и изпитание. Те идваха при Учителя, а намираха един парализиран човек. Тогава какъв е този Велик Учител, когато е допуснал да се извърши побоят над Него и още повече - допуснал е да се парализира тялото Му - да не може да движи дясната си ръка, десния си крак и да не говори. Това е нечувано, невиждано, никъде го няма по света - на един Велик Учител да Му се случат такива неща! Това какво означава?! - Или че Той не е Велик Учител, или че техните познания за това какво е Великият Учител, са неточни и неверни. Ето, това бе великото изкушение за учениците от Школата! Това бе изпит за всички нас.
Камионът и колата ни закараха към хижа "Вада" и ни стовариха там. След като стигнахме до края на гората и тръгнахме по пътя, Учителят вече много често залиташе и не можеше да ходи. Не падна, но залиташе. Замяташе десния крак, не можеше да го движи и с мъка го преместваше напред. Още сме долу, в широкия път и сядаме да починем. В този момент тича Крум Няголов и вика: "Учителю, Стефка я ухапа змия!" Стефка е жена му, която се изкачва с двете си деца. Слушам, гледам и не вярвам на ушите и очите си. Не стига, че Учителят е на изпитание, а сега излиза и друго премеждие. Тогава това го изпитах много силно - като върховно изпитание на едно велико страдание, както за Учителя, така и за Братството. Защото Учителят бе на изпитание, бе разпънат на кръст, а сега имахме ухапана сестра и то беше точно по обед, когато отровата на змиите е много силна и е смъртоносна за човека. Учителят каза нещо на Крум Няголов като съвет. Мен ме доядя на Крум, че Го безпокои в този момент, но той беше прав за себе си - търсеше помощ за жена си. Беше ме яд на Крум и затова не чух какво му каза Учителят. Крум затича надолу по пътя, за да изпълни съвета и да помогне на жена си. А ние с Учителя продължихме да пъплим нагоре.
Когато се качихме на езерата, чух Стефка Няголова да разказва, че е видяла как Учителят профучал като вятър отгоре и й е дал съвети. Може наистина да Го е видяла. Ние имахме такива опитности с излъчване на Учителя, когато тялото Му е при нас, а Той е на стотици километри и помага на някой брат или сестра, които са в нужда и търсят помощта Му. По-късно тези братя идваха на Изгрева и казваха, че именно в този ден и час са видели Учителя да идва при тях, да им помага и след това да се отдалечава. А ние знаехме, че през това време Учителят не е напускал Изгрева, защото бяхме до Него. В такива случаи Учителят, както седеше при нас, навеждаше глава надолу и се излъчваше, а ние Го виждахме навел глава, със затворени очи, като че ли е заспал. Та ние имахме такива опитности, но в този момент Учителят седеше до мен физически и не тръгна никъде със Своето тяло. Аз стоях на два метра от Него заедно със Савка, така че Той не е напускал мястото си. Ние чухме само, че Учителят каза нещо на Крум. Така че, тази опитност е вярна, но тя е от друго измерение. Няма никакво противоречие между това, което разказвам и онова, което Стефка има като опитност.

Елена Андреева

Учителят пое пътя към планината с множество братя и сестри. Аз вървях след Него. По едно време видях, че срещу нас тича един брат - някак разтревожен. Спря се, пошепна нещо на Учителя, бързо се обърна и пак - тичешком назад. Това ми направи впечатление, но не разбрах какво става - Учителят ускори ход. Той започна да тича като не обръщаше внимание какво среща по пътя си - камъни, големи и малки, вода, дървета. Всичко това Той преодоляваше, като че тича по чист, легален път. Започнах и аз да тичам, но не можах да стигна Учителя. И това не беше днес, а преди 30 години, когато и аз можех да тичам. Настигнах Го, когато Той вече беше седнал на земята пред брата, който Му казваше нещо на ухото. Пред Учителя лежеше една сестра в безсъзнание, ухапана от отровна змия. Тя беше майка на четири, още невръстни деца. Уморена от тичане, седнах да си почина. Учителят, съсредоточен, мълчи, нищо не казва, но от време на време поглежда към сестрата, която още лежеше. Събраха се братя и сестри и всички безшумно насядаха на земята. Не минаха 10-15 минути, сестрата се пробуди и като че ли нищо не е станало, продума: "Ох, аз съм заспала!" Поглежда наоколо - още не може да се съвземе напълно. След малко се съвзе, искаше да стане, но малко залиташе. Двама братя я хванаха под ръка и тръгнаха нагоре по пътя и скоро спряха на самата местност "Вада", където бе приготвена палатка за пренощуването й. Според наставленията на Учителя, тя не трябваше изведнъж да се движи много. На сутринта сестрата пристигна здрава, жива, весела на бивака при Второто езеро, където бяхме събрани всички. От отравянето нямаше никакви последствия. Затова Учителят тичаше толкова, за да спаси една сестра и зарадва мъжа й и четирите им деца. Какво щяхме да правим в планината без лекарска помощ?
Как помогна Учителят на сестрата? - Това не зная. Видях само, че без да я пипне, без да й даде някакво лекарство и без да й каже нещо, Той й помогна. Ако кажа, че зная нещо положително, то е, че Учителят има силна, мощна мисъл, с която помага на хората, пък и не е много, ако кажа, че прави и чудеса. Това съм видяла и опитала многократно. Колко повече, че тази мисъл няма в основата си нито нота тщеславие или користолюбие. Помогна на сестрата и продължи пътя нагоре, все по-стръмен и труден, още повече тогава.

Паша Теодорова

Под Първото езеро чакаше кон. Приятелите качиха Учителя на коня. Придържаха Го отстрани и така Го качиха горе, на Второто езеро. Палатката бе опъната. Да се преоблече Му помагаше сестра Савка. Неговата палатка беше разположена посредата на левия склон над Второто езеро, на една малка площадка, след като бе изместена по Негово указание от брега на Второто езеро - мястото, където се опъваше предишните години.
Учителят седеше на стол пред палатката и оттук следеше целия братски живот в лагера. Но сега не ходеше на Молитвения връх, не се качваше никъде. Обикновено седеше на леглото в палатката и от време на време полягваше на припек отпред върху одеало. Говореше трудно и малко. Езикът му беше засегнат от парализата. Задаваше въпроси, фъфлейки.

Елена Андреева

Стойна Христова и аз тази година отидохме по-късно на езерата. Носим пъпеши, плодове и се радваме, че ще Го видим. Когато отидохме при палатката да Му целунем ръка, Той не можеше да говори, нито да си подаде ръката. Тогава ние я хванахме и повдигнахме да я целунем. Много се умъчлихме и плакахме, Научихме, че сестра Савка Керемидчиева Го е хранила с лъжичка като малко дете. През това летуване Учителят не излизаше на върха за изгрев и не слизаше на огъня вечер. Само последните дни отиде до чешмичката и слезе до огъня.

Мария Златева

Дядо Благо и брат Иван Антонов са били много близки приятели. Почти всеки ден са общували. Нашите възрастни приятели, в лицето на Тодор Стоименов, дядо Благо и другите от това поколение, виждайки, че състоянието на Учителя не се подобрява, събират се и решават, че Той не може да преживее и ще си замине. За да не се внесе смут горе в живота на езерата, те решават, че е добре Учителят да се свали долу, но не са способни физически да извършат действието. Дядо Благо казва: "Аз ще извикам моя приятел Иван, той ще се справи. Той е здрав, силен, може да свърши тази работа." Отива при брат Иван и му казва: "Дете, ние се събрахме и решихме, че Учителят няма да може да издържи и ще си замине. И за да не стане тая работа тук, да Го свалим долу. Ама само тебе те бива да свършиш това." А брат Иван като го изгледал, казал: "Старче, ти знаеш ли, аз пък сега вземам брадвата, отивам при палатката на Учителя и който смее, нека да дойде и да Го мръдне!" Дядо Благо: "Ти си един такъв, аз да не ти кажа нещо, ти ще развалиш сега цялата работа. Ние гледаме тайна да пазим." - "Вие си пазете тайната, аз си вземам брадвата и отивам. Пък нека някой да дойде при Учителя!" Той обаче не взема брадвата. То е само достатъчно, че им е казал това и те се отказват от идеята да свалят Учителя от езерата. Искам да вмъкна едно мнение на брат Иван: "За мене Учителят не беше в тялото си. Той беше оставил в тялото си свой заместник, който да поддържа физическото му тяло. А Учителят къде беше и какво правеше, не зная. Изведнъж, след като мина определено време, Той си дойде, стана и си пое нормалния живот." Учителят през време на беседа казва думите: "Всички, всички през това време бяхте поставени на изпит, само че младите го издържаха, а възрастните не можаха да го издържат."

Тодор Ковачев - внук

Това беше разпятието на Всемировия Учител. А ние всички бяхме свидетели. Всички приятели бяха потресени като виждаха Учителя в такова безпомощно състояние.
Възрастните приятели се усъмниха и приеха, че Той си заминава. Даже в София решили да дойдат с една кола и да Го свалят от Рила, за да не станем за смях пред хората, та Учителят да умре там. Младите братя повярваха, че ще мине и премине това премеждие. Те бяха с по-голяма вяра и се възпротивиха. Не позволиха Учителят да бъде свален от Рила.
Аз имах една необикновена радост в себе си, че младите братя проявиха нещо ново. Спомням си, че никога на нашия бивак не е имало такива удобства за нас, които Го обслужвахме. Всички искаха да услужат и да видят Учителя. Той говореше малко, но приемаше всички отвън пред палатката или в нея. Всички идваха да Му целунат ръка.
На 12 август, следобед, Той стана от леглото. Взе си бастуна и преди да тръгне, ми каза: "Еленке, можеш ли да стегнеш багажа утре, че вдругиден, на 14 август да слезем в София?" Отговорих Му: "Разбира се, Учителю! Утре имам цял ден и мога да го събера!" Учителят слезе надолу по пътеката и всички видяха, че Той стана, тръгна и започна да върви свободно. Вече всичко беше нормално като по-рано. Стана и тръгна. Като че ли с нож отсече. Как стана всичко това, не мога да кажа. За мен това е тайна. Да стане изведнъж и да тръгне с нормалната си походка! Всичко, което видях, е онова, за което народът казва: "С нож отсече!" Изведнъж стана, като че ли нищо не е имало. Той слезе с приятелите долу, на Второто езеро и по пътеката до чешмата.

Елена Андреева

Всички бяхме весели, радостни, щастливи! Цялото това мъчително състояние на духа изведнъж се отприщи и се изля изобилно в повдигнато настроение и всеобща радост. Всички запяхме песни - то бе веселие, сякаш камъните и скалите около нас също пееха! На извора приятелите направиха много снимки. После всички отидохме на обяд. Имаше весело настроение и оживление, изразяващо се в непрекъснати песни и хвала към Бога. Учителят сподели: "Тук имаше повече от Голгота!"

Мария Тодорова

Голям, сериозен, велик изпит ни се даде тази година на Рила. Годината 1936 заслужава да се запише със златни, неизличими цифри дълбоко в нашите сърца и души за през вековете. На 14 август се прибрахме от езерата. С нас бяха дошли пет сестри от Латвия. За тях това бе един изпит. За всеки нов човек, който идваше при нас, тази гледка около Учителя беше изкушение. Тези сестри от Латвия не се смутиха, защото видяха, че краят бе велик. Учителят оздравя. След това на групи се завърнахме в София.

Паша Теодорова, Елена Андреева

След няколко дни съобщиха, че на 19 август 1936 г. ще има събор. Много се изненадах като имах предвид, че Учителят едва говори. Гледах и се чудех отначало как ще говори, когато Той едва произнася думите. На сутринта в съборния ден се събрахме в салона. Дойде и Учителят. Ние пеехме. Доста песни изпяхме. Учителят стана и изведнъж започна да говори съвършено, като че ли нищо не е било, а преди това говореше завалено. Тогава явно видях как Духът влезе в Него и развърза езика Му. Учителят изнесе много хубава беседа! След нея всички запяхме, просълзени от радост. Това бе голямо чудо - да се види как се вселява Духът в Учителя, как развърза езика Му и как чрез Него отново започна да тече Словото на Бога. След беседата отидохме на полянката и изиграхме Паневритмията. След това Го заобиколихме и плачейки от радост, целувахме ръката Му. Той също плачеше. Бяхме потресени от станалото пред всички ни чудо и благодаряхме на Бога. За мен остана паметно да видя вселяването на Великия Божи Дух на Словото на Бога чрез устата на Учителя.

Мария Златева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...