Jump to content

БОГ ПОРУГАЕМ НЕ БИВА


Recommended Posts

БОГ ПОРУГАЕМ НЕ БИВА

Спомени на ученици

Първите години, когато Учителят полагаше основите на Братството, някои от приятелите ходеха на черква. Даже в нарядите тогава се предписваше отиване там сутрин.
Приятелите в Айтос също ходеха редовно на първа черква, но попът започнал след служба да държи сказки против Учителя с такъв лош език, с такива хули и клевети, проклятия, че на приятелите им ставаше горещо, като че ходеха по жарава. Баща ми Георги Куртев и брат Сапунов престанаха да ходят. Но попът не преставаше да хули. Свещениците против Братството пишат: "Те се събират голи, проклятие над децата им, проклятие." Шестнадесет години е носена тази борба с Братството без да реагират нашите хора. Баща ми го уволняват като фелдшер, защото попът го наклеветява. А тате беше авторитетен човек и елитът на града го защитава, но без да знае кметът, предава се оплакване от свещеника и го уволняват. И ние сме толкова деца, а тате остава без работа. Брат Сапунов кипи. Той е от типа на Тарас Булба. Не търпи неправди и лъжи. Воювал е на Шипка при Освобождението. Ходи с един дебел бастун, буен човек. Брат Божил казва: "Георге, не мога повече да търпя! Ние, двама-трима братя, ще бием попа." Тати казва: "Божиле, ние на кого служим?" - "Не, за всичко съм те слушал, но сега - не. Попа ще го бием!" Една неделя вече ще бият попа. Тате отива и казва: "Божиле, внимавайте! Няма да правите това." - "Няма да те слушаме, бай Георге. Свърши ли черквата, идат ли си хората, ние попа ще го бием." Обаче получава дядо Сапунов писмо от Учителя. Той праща сина си: "Бягай, Наско, да кажеш на чичо си Георги веднага да дойде вкъщи." Още църквата не е пусната. Отива тате, прочита писмото. Учителят пише: "Като отидете в църквата, кръстите се в Името на Отца и Сина, и Светаго Духа и приемате страданието - кръстът нали е символ на страданието. И второ, каните се да биете попа." Учителят от София съобщава това. Тате бяга в църквата и вика: "Божиле!" - "Какво? Още малко остава." - "Не, няма малко! У Сапунов има писмо от Учителя, ела да го прочетем." И тримата, дето са се нагласили да бият попа, отиват. А писмото завършва тъй: "Вие се каните да биете попа. Ще знаете, че ръката, която бие, не е благословена." Казва Божил: "Как не можа това писмо да се забави още един ден, та да го набием!" Той беше много духовит. Впоследствие, този поп пострада по своя вина. Разпопиха го и не стана нужда от бастуна на брат Сапунов. Има една поговорка: "Език мой, враг мой." Попът предизвика Божията Правда и тя отмери всекиму заслуженото - според приказките и според делата.

Верка Куртева

Преди години в село Брястовец имало един отговорник по зърнодоставките, който познавал бай Киро като човек с духовни разбирания и му поискал някоя от неговите книги, но не толкова да чете и да научи нещо, колкото да го изпита дали го е страх, или не. Бай Киро му казва, че ще му даде - няма от какво да се страхува. Живеел близо до общината. Отива си, взема една книга и му я дава. Отговорникът взел книгата, отгърнал я оттук, оттам и я захвърлил в краката му. Навел се бай Киро, взел томчето, измъчен от това незачитане и гавра със Словото и си отишъл без да каже нищо. Знаел той, че който се гаври със Словото, жар си сипва на главата. Мълчал и чакал да види какво ще стане с хулителя. Не се минали и две недели, и отговорникът бил уволнен от служба, уличен в злоупотреба.
Хвърлил Словото, но и него изхвърлили. Такъв е законът на справедливостта в Природата. За всичко се плаща.

Георги Събев

Олга Славчева бе поетеса. По онова време като виден публицист, поет и писател се подвизаваше Стоян Михайловски. Олга Славчева се вредила да взема при него уроци, за да й открие тайните на стихоплетството. Интересно е да отбележим, че този, който я е посъветвал да отиде при Стоян Михайловски, е бил лично Учителят. Веднъж, когато била на урок в дома на Михайловски, при него дошъл непознат посетител.
Нямало как, Олга останала в стаята и за да не пречи на разговора, застанала зад завесите. Тогава е било прието, когато стаята е голяма, да се прегражда с дълга, кадифена завеса. Ненадейният посетител започнал да говори срещу Учителя Петър Дънов. От разговора се разбрало, че бил изпратен от Светия синод, като носел на Михайловски известна сума пари, за да пише против Него. Олга разбрала, че онзи е оставил голяма сума на масата - заплатил е, за да пише Михайловски срещу Учителя. В следващите броеве на един от софийските вестници започнали да излизат гневни статии от талантливото му перо срещу Учителя. Като прочела статията, Олга с вестника отива при Учителя и Му разказва всичко. Учителят се усмихнал и казал: "Няма нищо скрито и покрито на този свят и то, когато Истината го управлява."
Ето защо така се случи, че Олга отива да взема уроци при Стоян Михайловски и съвсем случайно зад завесата става свидетел на тази случка. Трябваше един да засвидетелства след време за Истината.
Като взела няколко урока по стихоплетство при писателя, Олга Славчева разбрала, че той търси домашна помощница, която навремето се наричаше с хубавата българска дума "слугиня". В София тогава имаше един специален пазар, където младите девойки от софийските села идваха в града, придружавани от своите майки или бащи, а градските госпожи ги избираха за слугини. Ама така, както се избираше навремето да се купи кон от пазара - оглеждаха ги от всички страни. Така селяните си цанеха дъщерите и те ставаха градски слугини. В този дом също се търси слугиня, но не искат селско, неуко момиче, а някоя образована. Като научава това, Олга Славчева решава да предложи да им бъде слугиня. Госпожата се съгласила, но Стоян Михайловски решил да я разпита - откъде идва, какво учи, с кого дружи. Олга след като изрежда всичко, накрая казва, че е от обществото на Петър Дънов. Писателят така силно се изненадал и изпъдил Олга с думите: "Аз не искам да имам вземане-даване с хората на Дънов!" Олга отива и споделя това с Учителя. "Е, както той не иска да има вземане-даване с нас, така и ние не искаме да имаме вземане-даване с него." Сега проследете как се разви съдбата на писателя, тя е много интересна. Той е син на Никола Стоянов Михайловски (1818-1892) - обществен и държавен деец, който е роден брат на владиката Иларион Макариополски (1812- 1875) от времето на борбите за църковна независимост. Стоян Михайловски (1856-1927) беше писател, трибун, журналист с огнено перо. Обаче след този случай изведнъж всички го забравят и завесата на забравата пада върху него. Умира сам, изоставен от всички.

Борис Николов

Един ден ме викат в управата на комуната и по-големите и важни братя ми възлагат задача: да отида в София при г-н Дънов, да Му разкажа за нашия почин да основем комуна в Мечкюр и да искам известна сума - помощ. 'Той има пари и вярваме, че ще даде."
Аз тръгнах веднага. За Учителя нищо не бях чувала дотогава и те нищо повече не ми казаха от това. Пристигнах на Изгрева. Той беше току-що създаден. Тук малка, бяла къщичка, спретната, приветлива; салонът - бял и чист като лебед. И градинки, и полянки тихи, чисти, приветливи, ухаещи на сладост. Облъхна ме една красота и един мир, които затрогнаха душата ми.
Когато се появи Учителят, към когото се устремих, аз останах стъписана -това не е човек, това е свръхземно същество! Такъв човек очите ми не бяха видели, пък и след това, разбира се. Аз се приближих със свещен трепет и без никой да ми е казал, почувствах, че трябва да Му целуна ръка. После смотолевих защо съм дошла. Той ме покани в малката си, бяла къщичка от една стая, кацнала близо до салона и ме покани да седна. Поразпита ме за Мечкюр, как се устройва, как вървят работите и т.н. Аз не знаех къде бях -на земята или на небето. Слушах един глас-музика, гледах едно неземно, светещо лице и плувах в блаженство. После Той ме потита: "Обичате ли да четете?" - "О, много!" Тогава стана, отиде зад един параван, където се бави известно време. После дойде, подаде ми един бял плик. "Това за тези, които Ви пращат. А това за вас." /Един вързоп книги./ "Много, много благодаря!" Целунах ръка и отпътувах с омаяна и пееща душа.
Когато вечерта пристигнах в Мечкюр и разопаковах багажа си, видях, че книгите бяха беседи от г-н Дънов. Още повече се зарадвах. Значи Той и пише. Аз нищо не знаех за Него. В това време влезе един от тези, които ме пратиха. Аз се втурнах към него с думите: "Какъв човек! Какъв човек! Защо никога не сте ми говорили за Него?" И му подадох плика. "Той е нещо като Толстой." Но в душата и на езика ми остана: "И много, много повече от него."
Тогава този брат, благовиден досега, като чу да говоря така възторжено за Учителя и като видя беседите, изпадна в някакво изстъпление и почна така безобразно и цинично да Го ругае, че си помислих, че този човек е полудял. Вследствие, след години, той наистина полудя.

Наталия Накова

Учителят ми каза: "Симеоне, веднъж идват при мене две сестри да ме питат дали аз съм Мировият Учител. Оставих ги да ме изпитат. И те си отидоха разочаровани от мен. Дойдоха да ме изпитват тия две сестри, дали съм Учител. А те не знаят, че това е действие срещу Божествения Дух и ще отговарят за това." И наистина, след известно време аз видях как те отговаряха. Едната от двете сестри си замина от този свят, а другата легна на легло години наред. Ето, това е цената на изкушението.

Симеон Арнаудов

Начко беше получил от свои близки няколко книжки от списание "Житно зърно" и бързаше за село. Току-що пристигнал, той се залови да чете. Вечерта чете, на следния ден пак. Колкото четеше, все повече се увличаше. И как можеше да е другояче? - Такива книги не беше срещал!
Минаваха дни, седмици, месеци, а Начко все намираше някой час на ден да чете. И тъй, незабелязано, книгите му станаха добри приятели, с които най-добре се разбираше. Всичко прочетено намираше място в неговата душа и той се ориентира към вегетарианството, което е и първото стъпало към един духовен и разумен живот.
Но ето, че едновременно с радостта, която пълнеше душата му, дойде и изпитанието на волята и характера му. Жена му, подучена от нейната майка (баба Йона), взела да гори книгите, които той с жар и охота четял. Четенето на книги и неяденето на месо били неща противни на жена му, ето защо тя му се противопоставяла по всякакъв начин. Начко беше твърде млад и неопитен, за да знае как да се справи с непокорната си жена, ето защо той се стъписал. Не можал да устои. Жена му го победила. Тя злоупотребила с неговата доброта, благост и отстъпчивост.
Сега идват последствията. Единият син на баба Йова е убит като комунист, но въпреки това, тя не получава пенсия за сина си. От тревоги се парализира и вече има нужда от грижи. И двете й снахи отказали да я гледат. Дъщеря й поела грижата за болната си майка - същата дъщеря, която я бе послушала и беше горила книгите на мъжа си и с това беше успяла да го спре в духовния му път. Двете жени - майка и дъщеря, вече пет години страдат, без да знаят защо, без да съзнават какво зло са извършили спрямо зет и съпруг, като са станали причина да го отклонят от Божия път.
Веднъж един брат, на когото тя е сродница, й загатнал, че често болестите се дават за назидание, заради някои грехове, които сме извършили и сме ги забравили. "Никакъв грях не съм сторила - заявила тя - защо Господ ме наказва?" - "Не, Бог никого не наказва, но ние плащаме своите задължения по този начин." И понеже болната няма будно съзнание, нито разкаяние, страданието продължава.
Всеки, който се опълчва против Божественото, който гори Словото на Учителя, той сам си сипва жар на главата. Кой каквото посее, такова ще пожъне. Така е в живота - всичко се плаща.

Разказал брат Киряк на Георги Събев

Приятелите от село Горица получиха покана за събор на Бялото Братство и бързо започнаха да се приготвят. Колата бе запретната и приятелите идваха да си слагат куфарите и бохчите. Всичко беше готово. Колата тръгна към село Просеник. Между пътниците била и сестра Еленка, изпълнена с радост, че и тя ще отиде на събор. Но радостта й била за кратко. Идва мъжът й, който не я пускал и казал: "Ти отиваш, но като се върнеш, мъртви да ни намериш." Тези думи огорчили сърцето на сестра Еленка. Тя догонила каруцата, взела си бохчата и се върнала крайно огорчена от поведението на мъжа си.
Заминали приятелите за Търново. Изкарали седем дни събор и се върнали доволни и радостни от всичко, което видели, чули и преживели в Търново с любимия ни Учител през съборните дни. Отива сестра Еленка да ги види, да сподели радостта им. Тя хем се радвала, хем нещо я стягало в гърдите. Съобщили й какво е казал Учителят при откриване на събора: "Тази година, който се противопостави за идване на събора, нека знае, че ще му се плати с огън." Сестра Еленка казала тия думи на мъжа си.
Не се минали и десет дни от събора, един неделен ден, когато всички хора отишли на центъра, където става хорото, в плевнята на Дойно избухнал пожар. Сено, плява - всичко изгоряло. Нищо не могли да спасят. Думите на Учителя се изпълнили.
"Оттогава изминаха 40 години, но Дойно си научи урока. Където и да тръгнех, не ме спираше, в нищо не ми пречеше. Той научи, че това Учение е Божествено и който Му се противопоставя - скъпо заплаща."

Разказала Елена Дойнова на Георги Събев

Елиезер Коен беше евреин. Повече от 20 години беше на Изгрева. Целувал е хиляди пъти ръка на Учителя. Слушал е стотици пъти Словото Му. Написа десетки статии в "Житно зърно" по идеи от Словото на Учителя. Беше един от най-активните от нашето поколение. Но няколко месеца след като си замина Учителят от този свят, той се отрече от Братството, отрече се от Учителя и се писа комунист, като направи официално изявление: "Аз съжалявам, че съм си изгубил времето тук, на Изгрева."
През 1939 г. беше дошла една група от Латвия. Те престояха в София и отидоха на летуване в Рила. В групата имаше едно семейство Петър и Марияна. Но Марияна се влюби в Елиезер, напусна мъжа си и се ожени за Коен. По-късно те се боядисаха, станаха комунисти и така се обезобразиха, че станаха върли противници на цялото Братство. Обявиха Учителя за фашист и заявиха, че Изгревът е фашистско гнездо, което трябва да бъде изтребено. Не мина много време след тези изказвания, Елиезер заболя от рак на черния дроб и си замина в адски мъчения.

Симеон Арнаудов

Стою Марков беше един от петимата братя Маркови. Той живееше с брат си Симеон в къщата на стопанството в местността Свирчовица. Аз бях ученичка в Немската търговска гимназия в Русе. Често отивахме у тях, защото те имаха зеленчукова градина и си купувахме зарзават от тях. Веднъж като отидох, там сварих Стою. Не зная в какво настроение беше, но започна да говори против Учителя. Казваше: "Ние сме отишли на Рила, където спим на земята, макар и в палатка, сложили сме си под завивката клончета от борове", а Учителят - той бил видял - спял на кожи. При това Стою беше много груб и се изрази така: "Да го хвана аз за брадата, та да го раздрусам!" Това изказване ме потресе и никога няма да го забравя.
Но дойде време и мисля, че беше след 9 септември 1944 г., Стою го бяха арестували и при задържането му го били, скачали на гърдите му и той се беше поболял и си отиде.

Марийка Марашлиева

Намираме се няколко сестри при Юрданка Жекова на разговор. След малко пристига разстроена сестра Янка от ул. "Бъкстон": - "Сестра Юрданке, знаеш ли каква сцена ми направи моят син днес? Грабна портрета на Учителя, който бе закачен на стената в хола и отиде към балкона, за да го хвърли навън, та тоя портрет да не го виждам. Аз припищях: "Как можеш да говориш така, като аз от малък съм те водила при Учителя и Той те е благославял." Измъкнах портрета от ръцете му и го прибрах. Но толкова ми е мъчно, че дойдох да се оплача."
Юрданка я изслуша най-сериозно и отсече: "Момчето ти ще пострада." Ние, останалите, се опитахме да посмекчим обстановката, но Юрданка беше непреклонна: "Това ми каза моят ръководител да ти предам."
След месец той и малкият син на Янка отишли да берат ягоди в едно село при приятели. Към обяд се задала буря и дъжд. Застанали под едно дърво. А големият й син излязъл на дъжда да го намокри, защото чувал, че летният дъжд е полезен. Изведнъж се чува трясък, пада гръм и го убива на място. След няколко дни дойдоха и ни съобщиха, че онзи, който искал да къса и хвърля портрета на Учителя, го ударил гръм и го убил на място.

Радка Левордашка

През 1922 и 1923 г. църквата и духовенството заангажираха и някои български учени да дадат отпор и да изобличат Учението на Учителя Дънов от гледна точка на науката. Тогава излезе една малка книга с надслов: "Дъно- визмът и теософията под светлината на науката".
Авторът търсеше да намери доказателства, че тези две течения - дъ- новизмът и теософията - са заблуждения. За доказателства той цитираше, че почти всички велики реформатори и гении на човечеството са боледували от сифилис, което заболяване е стимулирало и активирало интелектуалната им дейност. Като извод се налагало, прокурорът да вземе мерки срещу такива разпространители на идеи, защото щели да заразят всички българи и да полудеят. Тогава теософското движение у нас е наброявало стотици привърженици, а на съборите на Бялото Братство в Търново са се събирали по 1 000-2 000 човека.
Книгата е написана и отпечатана. Изведнъж дясната ръка на автора се парализира. Ходи на лекари - няма цяр. Накрая отива на лечение на баните при село Вършец. След три месеца се завръща в София и може само малко да си служи с нея, но не и да пише.
Цялата тази история се знае от брат Цочо Диков. По това време авторът е негов шеф. Цочо го пита: "С коя ръка Вие написахте книгата?" - "Как с коя, ами с дясната." - "А ще пишете ли друга книга срещу дъновистите?" - "Бих написал, но не мога. Получих похвали за нея и положителни отзиви от видни личности." - "Ами, г-н професоре, защо не пишете с лявата ръка? И тогава ще видим дали няма да се парализира и тя?" - "Вие, г-н Диков, да не искате да кажете, че това е Божието възмездие?" - "Не, г-н професоре, не казвам, че това е Божие възмездие, но твърдя, че това е Божията Правда. А Тя въздава и отмерва всекиму според заслуженото." - "Слушай, този разговор да остане между нас." - "Как да остане между нас, г-н професоре, когато Вашата книга я продават, че дори сега я раздават безплатно."
Професорът мълчи. На следващия ден нареди книгата да не се подарява и раздава без пари, а само да се продава. Който има пари да си я купи и да прочете какво се пише против г-н Дънов. Имаше и такива, които си я купуваха и четяха. Те не искаха да четат книгите на г-н Дънов. Ето такива бяха годините, когато Божията Правда действаше като Закон Божий!
Този професор беше Стефан Консулов, биолог от Софийския университет. Цочо Диков е бил негов лаборант, завеждал е аквариума, в който се отглеждали онези животни, с които биолозите правили своите опити - бели мишки, зайци и т.н.
След 9 септември 1944 г. проф. Консулов е уволнен и работеше в една фабрика като обикновен работник. Божията правда действаше като закон Божий.

Борис Николов

Дядо Пано беше известен не само в Ямбол с това, че прекарваше дълго време в пост. Даже два пъти е постил по 40 дни. Четеше постоянно и обичаше да разисква прочетеното. Няколко години живя у дома. Тук му се случи нещо, колкото и неприятно, толкова и забележително. При него идваше дядо Влайчо от Конево, посещаваха го и други хора. А нали всички ние бяхме под наблюдение, веднъж идва един от големите началници на МВР, откача от стената портрета на Учителя и го стъпква; обира беседите, напълва един чувал, слага го на гърба на този стар човек и го повежда към милицията. Развежда го из килиите в мазето и му казва, че ако го затвори тук, никой няма да го чуе и види. След шест месеца въпросният полковник едва успя да се добере до жилището си, пада и умира още млад.
Една вечер дядо Пано сънува, че полковникът идва и му иска прошка, а той му каза: "Аз ще ти простя, но ти се моли Този, на Когото стъпка портрета, Той да ти прости."
Дядо Пано почина над деветдесетгодишен, но известно време беше на легло.

Йорданка Попова - Ямбол

Братството в Свищов в първите години вървеше много добре. Братя и сестри, възхитени от братския живот, направиха комуна, четяха беседи, излизаха на изгрев, хранеха се заедно, подвизаваха се като първите християни. Работеха обща братска градина. Това дразнеше духовенството. То беше почнало гонението срещу Учителя, търсеше кого да намери и да наеме в борбата срещу Него.
Една пролет, през време на карнавала, един банков чиновник устройва шествие, с което искаше да осмее Учителя и Братството. На две магарета качил двама души, единият дегизиран като Учителя, другият - като ръководителя на свищовското Братство - Анев. Наоколо жени в бели кърпи, представляват сестрите. Цялото това шествие се разхожда из града. На гърба на магарето написали имената на Учителя и на брата. През същата нощ рождената сестра на този човек вижда ангел с огнен меч, насочен към нея. От страх тя едва не полудява. На другия ден брат й, който бе устроил шествието, се парализира.
Петнадесет години беше парализиран. Той се разкайваше после и молеше за прошка. Почна да чете беседи, но остана парализиран. Някой трябваше да заплати за опорочението.

Мария Тодорова

Учителят дойде в Габрово и отседна у нас. Държа ни една беседа, пяхме песни и прекарахме доволни и щастливи, че Изгревът от София се е преместил за един-два дни и в Габрово. Всички приятели бяхме в едно възвишено усещане за присъствието на Духа Господен. Докато Учителят бе у дома, аз направих постъпки пред ръководството на читалището за отпускане на читалищния салон за беседи на Учителя. Смятах, че присъствието на Учителя ще помогне да получа салона. Но искам да призная, че аз това реших да направя самоволно, без да се допитам до Него. Отидох в читалището и какво да видя, бяха се събрали всички на някакво съвещание. Освен управата на читалището, имаше още 10-15 човека, които бяха нещо като настоятелство. Най-официално пред всички поднесох молбата си и казах защо искам да наема салона. Отказаха ми. "Не разбирам защо ми се отказва." - обръщам се към мнозинството. Оттам дойде следният отговор: "Вие не разбрахте ли най- сетне, че в читалището и в града няма място за г-н Дънов." Аз се изненадах и без да искам, им изстрелях отговора. Той дойде внезапно и аз го изговорих без да се усетя и без да съзнавам, че това излезе от моята уста: "Напротив, в този град има място за г-н Дънов и в този салон има място. Но както виждам, някои от вас нямат място нито в този салон, нито в този град. А за това ще се убедите в най-скоро време." Казах това, обърнах се и тръшнах вратата. Тя се затвори с трясък.
Какво се случи по-нататък? Случи се най-неочакваното за мен. В най- кратък срок от три месеца, всички от ръководството на читалището си заминаха. Погребенията им бяха през седмица. Веднъж един от читалищните деятели ме срещна и ме попита: "Извинете, това, което ни казахте в салона, за всички ли се отнася, които бяхме там или само за ръководството на читалището?" Пита ме човекът, целият трепери уплашен, а аз не разбирам за какво ми говори. Накрая той ми разказа всичко, повтори моите думи и пророчеството, което съм казала, че място за г-н Дънов има в този град, но за присъстващите на онова заседание няма място в града. Пред очите ми се разкри картината на пророчествата и разбрах, че друг някой бе пророкувал чрез мен. Тогава аз направих сметка, че петима от тях бяха си заминали през седмица. А от ръководството беше останал още един. Казах му: "Има да си заминава още един, а другите сте свободни, но трябва да засвидетелствате за това пророчество на останалите в града, че то бе изречено и че то бе изпълнено така, както трябва." Той засмян и зарадван се спусна да ми целува ръка и да плаче. "Значи ние останалите ще оживеем?" - "Ще оживеете, за да бъдете свидетели и да разказвате на всички останали за съдбите человечески и за Силите Господни."

Цанка Екимова

Веднъж Учителят бил повикан в Обществена безопасност, придружаван от Тодор Стоименов и Симеон Симеонов. Първият тогава работел в представителството на "Сингер", а вторият бил секретар на Касационния съд. Явили се в определеното време за разпит. Началникът започнал да разпитва с груб тон. Обърнал се към Учителя: "Трите Ви имена!" Учителят мълчал. Това раздразнило самозабравилия се началник и той взел да заплашва. Учителят станал и казал: "Аз след пет минути ще бъда свободен, а ти след три месеца ще пострадаш от два куршума в корема." И докато още говорел, телефонът позвънил, началникът получил заповед веднага да освободи г-н Дънов. Откъде е било заповядано, не знаем, но заповедта веднага била изпълнена. Щом началникът слага слушалката, става, покланя се на Учителя и вече с любезен тон му казва: "Свободен сте. Извинявайте."
Брат Симеонов разказал на колегите си този случай за двете предсказания, едното от които се изпълнило веднага, а за другото трябвало да се чака. След три месеца, една жена с черен воал отишла в съда, за да вади документи във връзка със смъртта на покойния си съпруг. Оказало се, че това е съпругата на оня началник, който заплашвал Учителя. Когато разбрали, че това е жената на убития началник, припомнили си за предсказанието и я попитали:"Госпожо, много се извиняваме, но позволете да Ви попитаме нещо. Ако обичате да ни кажете някои подробности около смъртта на вашия съпруг." - "Мъжът ми е пътувал с лека кола извън града и на един завой се стреля по него и го улучват два куршума в корема, от които последва смъртта му."

Георги Събев

Сега ще ви разкажа едно трагично събитие в живота на Лулчев. Той беше женен за дъщерята на генерал Станчо Радойков. Дъщеря му се казваше Ангелина Радойкова. Тя е била убита с тесла от нейната прислужница и майка й, с цел да ограбят златни накити. Прислужницата се казваше Марина Тимева, а майка й - Станка Тимева. Лулчев бе арестуван и се съмняваха, че той е извършил убийството. Но след това прислужницата и майка й бяха разкрити и осъдени. Месеци преди това Лулчев е съветвал жена си да се махне от тази къща, защото може да бъде убита. Той предсказал смъртта й много по-рано. Това се знаеше и затова отначало смятаха, че той е убиецът. А каква бе развръзката в случая? Веднъж в разговор Лулчев ми каза: "Моят тъст се казваше Станчо Радойков, който заедно с капитан Харламов беше разгонил един събор на Бялото Братство в Търново. За това му престъпление, от рода му не остана нито следа." Генерал Радойков загива при атентата в църквата "Света Неделя" на 16 април 1925 г. Жена му умира, по-късно и дъщеря му загина. Този случай обясняваше много неща и предупреждава онези, които в дадени моменти стават слуги на сили, които работят срещу Бялото Братство.

Методи Константинов

Чакам реда си в двора на "Опълченска" 66. Градината е в новата си премяна. Пристига един брат, още един. Говорим за починалите в храма "Света Неделя". Техните души, като окултна жертва, ще се възземат по-нагоре. На ония, които не са били готови, близките им със скръбта си ще им помогнат.
Тука ме извикват при Учителя. Има отсянка от общата скръб по лицето Му. "Отидоха и ще отидат още много невинни жертви. - рече Той - Главните виновници на тая страшна катастрофа не са тук. Българите са най-жестокият народ, но техните комунисти, сравнително с другите, са най-добрите. Свещениците, като праведни души, трябваше да предвидят това, което стана. В същия този храм съм бил анатемосан. - Защо? - Загдето проповядвам Учението на Любовта ли? Бог е Любов. И както има въздух, който дишаме, тъй има Бог, когато се любим."
- Учителю, казват, че Вам в други страни са предлагали много по-добри условия за работа, отколкото в нашия злополучен край, но къде повече има нужда от Вас?
Той не ми отвърна, но в мълчанието Му имаше повече, отколкото в най- силната човешка дума.

Мара Белчева

Нападките във вестниците срещу Учителя след известно време са се насочили към един факт - изнасят данни, че онези, които са започнали да воюват срещу Петър Дънов, не минавало много време и един след друг си заминавали, но от различни неща. Трябва да споменем, че и нашите възрастни приятели са имали вина за тези вестникарски нападки. Те проследявали какво ще се случи на всеки, който воювал срещу Учителя - след известно време той си заминавал от този свят. И тогава приятелите разправят: "Видяхте ли, случи му се случка, защото така сгази лука с двата крака, че замина в трапа." Нашите не злорадстваха, но искаха да покажат, че който наруши окултния закон, след това си носи последствията. Хората не разбираха тези неща и предизвикваха вестниците да пишат за тях като сензация.
Тогава Учителят отново е извикан в Обществена безопасност. Този път
Го разпитва най-върлият следовател. Той обвинява Учителя в отмъщение. Учителят му казва: "Аз не отмъщавам, аз само благославям. Онзи, Който благославя в мене, е Огън всепояждащ и всичко изгаря отвътре и гори отвън. Вината е в онзи, който воюва срещу Бога!" Следователят крещи: "Аз ще ти покажа какво значи пък нашият огън!" Извиква двама полицаи и им заповядва да заведат Учителя долу в подземията, където се намира зловещата пещ на Обществена безопасност в онова време. Това са годините след събитията от 9 юни и 23 септември 1923 г., когато много от арестуваните земеделци и комунисти след мъчение биват изгаряни в тази пещ, особено след атентата в църквата "Света Неделя" през 1925 г. А пещта винаги гори. Тя винаги се поддържа. Следователят отваря вратата на пещта и заплашва Учителя: "Виждаш ли тази пещ и този огън? Сега е в моята власт, ако река ще Те вкарам вътре да опиташ какво представлява нашият огън, който също изгаря отвътре и отвън." Учителят поглежда запалената пещ и казва на следователя: "Ако е Божията Воля, ще влезна в нея. Но аз виждам, че това не е Божията Воля. А Божията Воля е друга." - "Кажи, кажи каква е Божията Воля!" - "Ще ти кажа, но не тук, а горе." Завеждат Учителя отново горе в стаята за разпит и Той казва: "Внимавайте с тази власт, която ви е дадена, защото ще отговаряте с главата си, ако злоупотребите с нея." Следователят скочил: "Какво, Вие ме заплашвате?" - "Не, аз само казах какво ще се случи според Божията Воля." Накрая иззвънял телефонът и някой му наредил да пусне Учителя Дънов. Учителят излязъл, в коридора чакал Методи Константинов. Следователят крещи: "Как се осмелява този Дънов да ме заплашва!" А Методи го съветва: "За Бога, вслушайте се в думите Му и запомнете какво Ви казва."
След няколко месеца на следователя му беше направена засада от комунистите и беше убит. Убиха го като възмездие за своите другари, изгорени в огнената пещ на Обществена безопасност.

Борис Николов

През 1916 г., 1917 г. и 1918 г. няма събори. На 25 юни 1917 г. градоначалникът на София Свинаров изпраща писмо №70-50 до министъра на вътрешните работи Радославов, който е и министър-председател от 1913-1918 г. Свинаров докладва срещу Учителя Петър Дънов за това, че Той прави събирания без да има право и разрешение от властите, за което му съставя акт и Го глобява със сумата 25 лв., не малка за онова време. В същото писмо предлага да се интернира Петър Дънов в родното Му място Варна. В писмото се споменава, че за Учителя се застъпва г-жа генерал Мария Стоянова, съпруга на адютанта на цар Фердинанд, както и г-жа генерал Недялкова, но тяхното застъпничество е отхвърлено. По това време Учителят предупреждава, че Германия ще загуби войната и затова е редно България да излезе от нея, докато е време. За това изявление Той бива интерниран в град Варна. Какво става по-нататък? България губи войната през 1918 г. и се стига до втора национална катастрофа, а Фердинанд абдикира и напуска България. С него напуска и Радославов - същият, който е подписал заповедта да бъде интерниран Учителят. Те никога не се връщат в България. На събора през 1922 г. Учителят споменава за този градоначалник. За това, че бяха спрели събранията и Го бяха глобили, Невидимият свят санкционира по особен начин българите. Учителят споменава този факт и това е отпечатано в "Сила и живот", пета серия, стр. 309: "Ако аз проповядвам едно Учение, което е от Бога, знаете ли какво могат българите да пострадат? Преди 5 години ме глобиха 25 лв., че съм проповядвал без позволение, без да взема позволение от началството. И моят повереник каза: "Да заведем дело." - "Не, казвам, да платим." Два милиарда и половина лева наложиха на България глоба заради тези 25 лв. Ще кажете - една случайност, съвпадение, но нека направят още един опит - пак същото ще дойде."
По време на интернирането на Учителя във Варна са известни много случаи, които възрастните приятели разкаваха с десетилетия - някои от тях бяха записани, други - забравени. По това време Учителят е отседнал в хотел "Лондон" на последния етаж, в една малка стая и се отоплява с мангал. Обикновено Го посещават приятели и сутрин излиза с тях да посреща изгрева на Слънцето на Ташлъ тепе. Това прави впечатление на властите и било наредено на двама полицаи да противодействат на тези събирания сутрин рано извън града. Връщайки се от такъв излет, двама жандарми поискали да арестуват Учителя заедно с приятелите. По това време се намесва един от офицерите, който бил познат с Учителя. За да се застъпи за Него, той отива да докладва на началството си, че това е някакво недоразумение, че Дънов е порядъчен човек и с действията си не създава смут на гражданството и не е заплаха за обществения ред на града. Когато минават покрай хотела, Учителят пожелал да се отбие, за да си вземе друга шапка, но жандармът бил много ядосан, не Му позволил и дори с приклада на пушката си Го ударил няколко пъти по гърба и то доста силно, като Му казал, че трябва да върви в полицейското управление. Отиват там, започват разпит, но се намесват прия- тели-офицери и Учителят е бил освободен. Но след месец, именно този стражар бива убит в едно село, където е отишъл да арестува едного. Името на този стражар се знаеше, но не го записахме и с годините ние го забравихме. Силите, които воюваха срещу Учителя и онези личности, които ставаха проводници на тези сили, трябваше рано или късно да дават отчет пред Невидимия свят, защото чрез своите деяния се явяват богупротивници като пречат на Делото на Великия Учител, слезнал на Земята между българите.

Мария Тодорова

За същия случай разказва и Никола Гръблев: От четирима братя, които бяха с Учителя на връщане от лозята, научих, че стражарите се държали грубо с Него, навярно по насъскване от поповете. Когато минавали покрай къщата на д-р Жеков, Учителят помолил да влезе за момент да си вземе мека шапка, защото носеше една плетена от лико, но стражарят не Му позволил, блъснал Го с приклада на пушката си и Го подкарал напред.
Тази постъпка на стражаря аз разправих на адютанта на началник-сек- тора, който беше и адютант на началник-гарнизона. Помолих го да проучи и издири кой е бил този стражар, който е арестувал и блъскал Учителя и да следи до 1 -2 месеца дали няма да се случи на този стражар някое нещастие. Не се мина и месец и ме викат на телефона от Варна. Обажда се адютанта: "Гръблев, същият този стражар, който на Ташлъ тепе арестува Учителя и после го блъска с приклада на пушката си, вчера бил прободен с нож и починал веднага. Пратили го в село X. да пази реда на сбора там. Някои се сбили, той отишъл да ги разтървава и единият от тях забил нож в гърба му и на място бил убит! Брей, интересна работа, бе, Гръблев! Ти каза, че може да му се случи нещо и виж какво стана!..."

Никола Гръблев

В нападките срещу Учителя, освен църквата, бяха включени журналисти, писатели и накрая драматурзи. Така Ст. Л. Костов пише пиеса срещу Учителя Дънов под наслов: "Пред изгрев слънце". Тя се играе в Свободния театър през 1921 г. Главната роля играе Сава Огнянов - в ролята на Учителя Дънов, дегизиран по Негова снимка. Със злорадство Д. Ласков пише в сп. "Духовна култура", кн. 11-12 от 1922 г. настр. 83-84: "При такова морално учение, какъв може да бъде личният живот на Дънов и неговите последователи, нека всеки читател си отговори сам. Аз се отказвам да навлизам в тая интимна страна на живота на "Учителя" и на неговите най-върли последователи и последователки, защото смятам това за излишно след появяването на комедията "Пред изгрев слънце" от Ст. Л. Костов, която се играе в Свободния театър в София. В тая пиеса авторът на "Мъжемразката", по думите на един от неговите критици, е успял "твърде сполучливо да осмее, макар и в дебели контури, както учението на Дънов и сие, тъй и неговата тартюфщина." (Васил Стефанов, в. "Ден", бр. 221, 1921 г.) Дъновистските типове (Зелков, Грама- тиков, Свраков, г-ца Свракова, Вера и Анчето), според същия критик, "тук са дадени така съвършено, че само те са достатъчни да извинят всички други грешки на автора. Затова, който иска да се запознае с интимната страна на живота на дъновистите и техния прехвален "Учител", аз бих го посъветвал да посети Свободен театър и да види "Пред игрев слънце". Пиесата заслужава това, макар и да не е написана от Хауптман. От художествено гледище комедията на Костов може и да има своите недостатъци (кое дело на човешките ръце е без недостатък), но едно не може да се откаже на автора, а именно дарованието му на опитен наблюдател, който под изтърканата маска на "великия" дъновистки "моралист", можа да види най-обикновен български Тар- тюф и като смъкне тая маска, да го покаже на обществото в неговия действителен облик."
Д. Ласков скоропостижно почина през 1922 г., а животът на режисьора на тази пиеса и на главния актьор преминават изключително драматично. Учителят каза следното: "Онзи, който написа първата статия, който охули Името Божие, сега го повикаха да го съдят. И всеки, който се осмели да хули Името Божие, ще го съдят. Всички ще познаят, че има жив Господ, Който съди и въздава всекиму според делата му. И всеки, който говори и охулва Господа, трябва да знае, че го очаква същата участ,"

Мария Тодорова

Димитър Ласков написа и издаде много книги срещу Учителя - "Петър Дънов и Неговото учение."
Синодът забрани събора ни в София през 1928 г. Причината беше Ласков - секретарят на синода: "Аз няма да ви дам да си правите събор!" Ето защо отидохме на Мусала, там да го проведем. Съборът мина при хубаво време и добро разположение. Една сутрин Учителят каза: "Тази нощ се търкулна един бръмбар!" Малко по-късно дойдоха туристи и донесоха вестници от София, от които научихме, че секретарят на синода - този, който беше попречил за събора, е умрял внезапно.

Мария Милева

Не само горният случай, а можем да изредим много случаи, когато ония, които са пречили на Божието дело, са платили с живота си. Така е било с всички, които са ползвали служебното си положение, за да пречат на Божието дело.
Спомням си, че навремето владиците организираха подписка сред търновското гражданство и след като получиха болшинството от подписите на населението, ги представиха пред властите и те забраниха съборите в гр. Търново. После те бяха прехвърлени в София. Там също забраняваха събори и веднъж Изгревът бе блокиран с полиция и не позволиха на приятелите от града да дойдат на събора. Във връзка с тези забрани, Учителят каза следното: "Аз, когато разбера, че не ме искат, повече не стъпвам там. В Търново не ме искаха - аз не стъпих повече там."
И този град замря. А какъв живот имаше там! Това се отрази на Братството в този град и то започна да линее с годините, заедно с града. Божието благословение се отклони в друга посока. И то никога не можа да се върне обратно. Такъв бе законът. Навремето се подписваха и се отрекоха сами от Словото на Учителя. Сами затвориха Божествения кран и спря той да тече над града. Останалото, което последва, бе изпълнение на окултния закон - който се отрича от Словото на Бога, той се отрича и от себе си, защото прекъсва връзката, която го свързва с Центъра на живота. Това нещо го видяхме и в София, когато забраниха събора. Този директор на полицията, като забрани събора, много скоро падна от власт и повечето от министрите бяха съдени след 9.IX.1944 г., заради злоупотреби с властта. Окултният закон не ги подмина и тук. Ние бяхме свидетели на това и очевидци на закона, чрез който Божията правда се възстановява на Земята чрез Силите Господни.
През лятото на 1922 г. Учителят и ние, около 200 души, бяхме на летуване в Чам-Кория, сега Боровец. Александър Стамболийски, който тогава беше министър-председател на България, бил от по-рано на почивка в двореца Ситняково. Последният, като се научил, че г-н Дънов е в Чам-Кория със Своите хора, изпрати адютанта си да Го пита би ли приел една среща с него в двореца, за да поговорят малко за съдбата на България. Учителят прие. На следния ден, към 10 часа преди обяд, адютантът на Стамболийски пристигна във вилата, дето беше Учителят, като водеше два коня и сам той на кон.
Учителят и брат Епитропов, в качеството на Негов адютант, яхнаха конете и предвождани от адютанта, отидоха в двореца Ситняково. Срещата трая до към 4 часа следобед. Както се казва при подобни случаи - разговорът мина в приятелска атмосфера.
Веднага след завръщането, брат Епитропов ни осведоми, че освен пълната подкрепа, която Стамболийски обещал на Учителя в Неговото дело, още обещал да отпусне около 400 кв. км земя, за да се устрои една наша комуна, наше общежитие, под ръководството на Учителя. Тогава всички изпит- захме една неописуема радост. Имаше благословии и молитви за здравето и дълголетието на "Сандо", като виждахме, че най-после ще бъдат реализирани нашите блянове за братски живот, за окултно обучение и пр. Но не знам по какви причини, тази работа не стана.
Стамболийски не само, че не даде обещаната земя и подкрепа, но отчужди салона ни, който наскоро бе купен от бившата американска легация и се намираше на ъгъла на ул. "Граф Игнатиев" и ул. "Шести септември" под предлог, че там ще заседава съд за незаконно забогатели от войната. Когато една наша делегация от десет души отиде в министерството да го моли да не ни взима салона, като му обеща дори, че ще му намери друго помещение за целта, Стамболийски ни прие твърде надменно. Каза ни, че щял да проучи въпроса и побърза да ни изпрати да си вървим. След нашето излизане от кабинета му, казал на секретаря си: "Друг път да не ми водите тия психопати."
На 22 април 1923 г. са обявени законодателни избори. Започва жестока предизборна кампания. Властите разрешават събора на анархистите в Ямбол, но после войската напада и убива към 200 души от тях.
През месец май последователите на Учителя Дънов правят постъпки пред правителството на Стамболийски да им бъде разрешен поредният събор през август в Търново. Лично Стамболийски с обидни думи по адрес на Учителя прогонва делегацията.
След така развилите се обстоятелства, запитахме Учителя какво ще каже за всичко това. Тогава Той каза: "Каквото имаше да му казвам, аз му го казах в Ситняково. Сега други - Господарите на кармата ще му кажат останалото." За убийството на анархистите Учителят каза: "С тези убийства на идейни хора, Стамболийски сам си подписва смъртната присъда."
На 9 юни 1923 г. се извършва военен преврат. Стотици привърженици на Стамболийски са убити, а той бива убит на 14 юни в родното му село Сла- вовица. Главата му е отсечена и сложена в конска торба и от един куриер на кон е поднесена на тепсия на цар Борис, за да го уверят, че Стамболийски е мъртъв и тогава да подпише манифеста за преврата, извършен от Александър Цанков.
Ако беше допуснат съборът на Братството на 9 септември, нямаше да се случат тези събития от 1923 г. Какво стана по-натък? Изминаха 20 години и на същата дата - 9 септември - дойдоха комунистите на власт. Тогава дойде възмездието за онези, които избиваха nf зз 1923 г. Всички те бяха хванати и със съд и без съд бяха избити. Така ние бяхме свидетели и на това, което казва Учителят: "Сега светът се съди. Всеки ще отиде на своето място." Така
стана. Ние бяхме свидетели. Ние също отидохме на своето място.

Тодор Попов, Мария Тодорова

Като студент в духовната семинария в Пловдив, бях любимец на преподавателите си. Имах хубав глас, пеех много хубаво, бях едър, мъжествен и с осанка, бях любимец на архимандрит Евтимий. По това време четях беседите на Учителя и няколко пъти Го бях слушал лично на беседа. Поповете узнаха - това не можеше да се скрие - и ме наклеветиха пред Евтимий. Той ме извика пред тях и ме пита вярно ли е това. Казах му: "В Евангелието пише: "Не лъжи!", затова казвам - вярно е, чета беседите на г-н Дънов и съм ходил при Него да Го слушам." - "Ето, той сам си признава. Понеже сам си признава и понеже е млад - нека опита всичко. Той пак ще се върне, ако е наш. Ако не е наш, той ще си отиде. Но ако го накажем и ако е наш, ще го прогоним и няма после да го имаме." Това, което каза Евтимий за мене, се хареса на всички и ме оставиха да ме проверят чий съм - на църквата или на Школата на Учителя. След време Учителят ми разкри, че аз трябва да остана в църквата, за да преминат през мене седем хиляди попски духове, за да им бъда аз проводник. Тогава разбрах, че Евтимий е усещал това и други над него от тази верига са му наредили да ме оставят на мира, за да бъда в църквата, за да могат да преминат всички тези седем хиляди попски духове през мен. Значи, аз не бях зависим от тях, а те бяха зависими от мене. Но аз не послушах Учителя и напуснах по-рано църквата и бях наказан за своето непослу- шание и от двете страни - както от църквата, така и от окултните закони на Школата. Това ще го разкажа подробно по-късно, а тук правя връзка между мен и Евтимий. Той ме обичаше, без да осъзнава защо. Аз по-късно разбрах защо ме обича. Той беше на върха на тази институция и всички онези, които управляваше и командваше от тази верига, трябваше да преминат през мен. Неговото подсъзнание му нашепваше това и затова той ме обичаше. Обичта му към мене не беше случайна. Аз трябваше да я заплатя. Та, този Евтимий, аз го виждах как пътува в луксозни файтони, а около него - млади госпожици и дами. Отиваха в манастира на гуляй, след това той им даваше причастие и така ги опрощаваше от техните плътски грехове. Опрощаваше ги по всички правила - както това ставаше при такива гуляи в света. Бях млад тогава и видях цялото двуличие. Едно се говори, а друго се върши. Тогава разбрах онези думи, които се говореха от свещениците по онова време: "Не гледай това, което върша, а слушай това, което ти говоря!" Голяма трагедия изживях от това двуличие.
Бях на събора на Бялото Братство през 1922 г. в Търново. След като започна беседата, архимандрит Евтимий стана и с бастуна си посочи Учителя, Който беше на сцената в салона и Му каза: "Ти, Дънов, си кривият стълб на православието!" Учителят го погледна и му каза: "Ще видим после, кой е кривият стълб на православието!" Учителят продължи Своята беседа, а Евтимий седна като победител на своя стол и изгледа победоносно всички в залата. След няколко минути той заспа заедно с всички свещеници и владици в залата.
Но какво се случи по-нататък: Същата година Евтимий обикаля цяла България, пътува от град на град и говори срещу Учителя. След победоносното си турне, след като сразил окончателно Учителя по цяла България в своите сказки за гражданство, решава да се върне у дома. Пътува във влака и някой дръпнал спирачката за внезапно спиране, а такива имаше във всяко купе. Влакът спира изведнъж, както става при аварийно спиране и един голям куфар пада отгоре от поставката над главата на Евтимий и го удря по гърба. Евтимий изохкал, превил се от болка, но криво-ляво стигнал у дома си. На следващия ден кръстът му се схванал. Започнали да идват лекари и знахари, да го мажат с какви ли не мехлеми и да гълта какви ли не хапове и билки. Нищо не помогнало. Само за седмици той се превил на две в гръбначния стълб и започнал да се движи, превит под прав ъгъл. Точно, както е сгънат бастунът отгоре при дръжката, така той се движеше. И така ходеше до края на живота си - превит под прав ъгъл. Със същия бастун, с който бе замахвал срещу Учителя, сега той се подпираше и пълзеше. Отидох да го видя, аз бях студент. Беше трагична картина. Мълчи, сумти и нищо не казва. Беше ми смешно да го гледам как се движи. И беше ми страшно да го гледам, само като си спомням, че той се подпира на същия бастун, който насочи срещу Учителя и Го обвини, че е кривият стълб на православието. Остана такъв до края на живота си. Един от лекарите ми обясняваше, че при падането на куфара на гръбнака, най-вероятно се е счупил и смазал някой прешлен и затова се е получило това изкривяване. Може и така да е, но аз виждах пред очите си бастуна, издигнат срещу Учителя и моето обяснение беше друго. Та Евтимий не ставаше повече за архимандрит, нито за поп, нито за човек. Ставаше само да бъде и изпълнява службата на кривия стълб на православието. Това е винаги пред очите ми, макар че оттогава минаха цели десетилетия. През 1927/1928 г. той си замина и когато го погребваха, направиха му двоен ковчег, защото не можаха да го съберат в единичен. Изкопаха му и двоен гроб и така го погребаха. Та двойният ковчег беше за двама човека - единият за Евтимий, а другият - за кривия стълб на православието.

Симеон Арнаудов

През войната българите докараха едни арестанти по команда на германците. Понеже аз сутрин ставах много рано, преди да свири тръбата, видях, че ги докарваха с едни черни чергила - само сърби, вързани във вериги един за друг по десет души. Предния ден изкопаха един трап и доведоха там хванатите сърби да ги екзекутират. Видях как ги наредиха, дойде германски взвод войници, които да бъдат екзекуторите. Един германски офицер командва войниците. Застанаха по десет души на групи. Германският офицер извади сабята си, вдигна я и извика: "Фойер!", което значи "Огън!" Гръмнаха и след това всекиго за втори път го застреляха с пистолет в сляпото око, защото някои има, които се преструват, че са убити и така се спасяват.
Когато се върнах в София, отидох при Учителя и казах: "Учителю, много страдат тия сърби, много са жестоки германците към тях, караха нас, българите, да ходим да ги хващаме, тези нещастни хора." А Учителят ми каза: "Те имат грехове. Те на всяка дума псуват всичко свято: и Бога, и Богородица, и Христос. Те не вярват. Неверници са и затуй им се даде такова тежко страдание." - "Че - рекох - те не съзнават, Учителю. Те псувнята я имат като поздрав, не й влагат съдържание, ами им е обикновена дума. Сърбинът, преди да ти каже каквато и да е дума, ще каже: "Майка му" или пък псува Бога." А Учителят каза: "Всеки, който псува Бога, той ще съзнае." Аз повторих: "Те не съзнават." - "Ще съзнаят - каза Учителят - ще дойде време да съзнаят." Че те не трябва да псуват, що е свято. Те са много жестоки в езика. А иначе са гостоприемни и веселяци. Така Невидимият свят ги наказваше за псувните към Бога.

Пеню Ганев

През онези години църквата и различните политически сили воюваха срещу Учителя и Го обвиниха в самозванство, в шарлатания и искаха от Него да напусне Изгрева, да напусне онази катедра, от която държеше Своето Слово. Тогава Той каза, отговаряйки на всички хули по Негов адрес: "Вие искате да ме свалите и да ме смъкнете от тази катедра. Това не е по ваша воля и вие не решавате този въпрос. Съдбините на света се разрешават от Господа, Бога Моего. В момента, когато аз сляза от тази катедра, ще дойдат веднага болшевиките. И когато дойдат, те ще изпълнят Волята на Бога спрямо ония, които хулиха Словото Божие. Защото Бог поругаем не бива." Тези думи бяха изречени, бяха записани и след това дойде времето да ги проверим.
Ние бяхме свидетели на всички тези събития и преживяхме това време, за да засвидетелстваме с живота си, че думите на Учителя се сбъднаха, защото Словото Му за нас бе Сила и Живот, а за света бе съдба! Всички, които направиха съдба с Школата и нарушиха окултните закони, направиха съдба и с Дома Господен, Който бе на Изгрева. Така че ние видяхме как действаше Божията Воля като съдба за света!

Мария Тодорова

Брат Боян Боев изпраща през 1940 г. няколко пакета с беседи на приятелите в Латвия. Скоро му връщат пакетите, като на тях пише: "Такава литература не се допуска в Съветския съюз." Учителят обясни случилото се, когато стана Втората световна война и немците нахлуха в Русия: "Това ги сполетя, защото върнаха пакетите на Бялото Братство." Виж какви причини, наглед нищожни, а какви огромни, страшни последици носи своеволието. Отношението към Божественото е много отговорно.

Борис Николов

Брат Борис Дряновски след една бомбардировка през есента на 1943 г. отива при Учителя, разговаря с Него и накрая Го пита: "Учителю, не разбирам какво става със света? Нали тук на Изгрева, в София и в България се изсипа "рогът на изобилието" чрез Вашето Слово и чрез Вас? Защо над София се изсипва сега цялото това разрушение?" Учителят го поглежда сериозно и казва: "Аз затова предупреждавах българите от 20 години, че това нещо ше им дойде на главите. Провери и пресметни колко хиляди хули се изсипаха по мой адрес и по моята глава! Прочети във вестниците колко думи се изрекоха срещу мен и бяха написани на същия език, чрез който се дава Словото на Бога. Ето тези хули по мой адрес се превърнаха на бомби и те падат днес върху главите на българите. Има такава поговорка: "С техните камъни - по техните глави."
От 25.XI.1943 г. почти всеки ден Учителят отиваше пеша до горичката над село Симеоново. На 10.1.1944 г. прекарахме нощта в една селска къща. През нощта София бе бомбардирана, а ние наблюдавахме от Симеоново. Сутринта в 9.30 ч. Учителят каза: "Не си правете илюзии, иде една голяма бомбардировка над София. Тя е предстояща. Ще бъде в най-близко време. Всички дръжте връзка с Бога. Будно съзнание трябва." Учителят беше сериозен, замислен, тъжен. И наистина, същия ден на обяд стана голямото самолетно нападение над София, а вечерта - второ, още по-голямо. София гореше и се разрушаваше от бомбите. Някой трябваше да плаща за хулите, клеветите и лъжите, които софиянци бълваха срещу Учителя десетки години.

Борис Николов

Сестра Мария генерал Стоянова имаше две дъщери близначки и един син. Дъщерите Надежда и Вяра бяха изпратени в чужбина и изучени на чужди езици - френски, немски, английски. След като завършиха, постъпиха в двореца на служба. Вяра беше голяма красавица, русокоса, беше и секретарка на княгиня Евдокия - сестрата на цар Борис III. Надежда бе секретарка на канцеларията му. Понякога тя трябваше да му предава някои съвети, получени писмено от Бялото Братство на Изгрева, но Надежда си наумява, че тя е лицето, което трябва да определи кое да се предаде и кое - не. И много неща тя къса и ги хвърля в печката за изгаряне. По-късно заболя от ревматоиден артрит. Пръстите на ръцете й се деформираха, подуха се и тя стана инвалид. За нея се грижеше Донка Проданова, която бе прислужничка на семейството на генерал-адютанта Алекси Стоянов. Та онези ръце, които не предаваха писмата и поръчките на Учителя, се деформираха - тя стана пълен инвалид и трябваше тяхната слугиня да я обслужва и храни с лъжица. Нейният път мина през невероятни страдания.
Другата близначка, красавицата Вяра, също не предаваше писма за царя от Изгрева. През време на английските бомбардировки над София, тя се укрива в мазето на къщата им, което трябва да послужи за скривалище. При експлозията на една от бомбите, през малкото прозорче на мазето преминава шрапнел и я убива на място.

Борис Николов

Пред салона на Изгрева няколко братя и сестри разговарят с Учителя. А на отсрещната страна, оттатък пътя, на електрическите жици бяха накацали гарги една до друга и прииждаха все нови и нови. Горната жица се огъна от тежестта на накацалите гарги и се допря до долната. Стана късо съединение, избухна пламък, гаргите се запалиха, разнесе се мирис на изгоряла перушина и няколко тупнаха на земята. Всички гледат изумени. Учителят каза: "Всеки, който посегне на Изгрева, ще изгори като тези гарги и ще го сполети същата участ." После обърна гръб и влезе в салона. Един брат стои и продължава да наблюдава скъсаните жици, изгорелите гарги на земята, а наоколо мирис на изгоряла перушина. Този брат се казваше Пеню Ганев. Той доживя да види как дойдоха онези, които разрушиха Изгрева, а други ще дочакат да видят участта на онези, които посегнаха и го разрушиха. Тези гарги неслучайно кацнаха на жиците. Това беше образен език на Невидимия свят, да покаже какво представлява Домът Господен, какъвто бе Изгревът по времето на Учителя. А сега го няма, но я има Съдбата на света, която направиха человеците.

Борис Николов

През време на бомбардировките през 1944 г., Учителят заедно с Братството беше в село Мърчаево, в дома на Темелко Стефанов. Там имаше един старец, съсед на Темелко. Като излезе на балкона Учителят, съседът така прави с разперени пръсти - уж стреля с ръце срещу Учителя. Всяка сутрин приятелите, които били евакуирани в Мърчаево, се събирали в двора на брат Темелко да играят Паневритмия и Учителят играел в средата, както играеше обикновено на Изгрева. Същият съсед на Темелко гледал как Учителят играе и Го имитирал, подигравал Му се. Нашите хора се възмущавали, обаче, нали Учителят търпял, и те търпели. Нищо не предприели срещу този съсед. Не минало много време, може би две седмици, и този човек намерил някъде неексплодирала бомба. Взел да я чопли и тя експлодирала, разкъсала му устата и той се поминал. Когато съобщили на Учителя, Той казал: "Те се свързват с отрицателните сили. Отрицателните сили им действат по такъв начин. Заради това не е хубаво да се свързва човек с отрицателните сили."
Имаше и друг случай. Над двора на Темелко има стръмен баир, над който минава шосе. Учителят бил при "Извора на доброто" с приятели. А отгоре, по шосето, вървял селянин със своите волове и им говорел: "Ей, де бре, воле, ще събориш някой камък, да утрепиш Дънов!" Никой нищо не казал. Не минал месец, месец и половина, един камион го прегазил и той останал инвалид за цял живот. За богохулство има Божи гняв. Гневът Господен възстановява Божията Правда.

Георги Събев

През лятото в село Мърчаево има един празник на плодородието. На този ден жените месят хлябове и носят плодове в черквата за благословение. Свещеникът чете молитви и благославя хляба и плодовете. Онези мърчаевки, които са от Братството, отиват при Учителя и Му съобщават, че в неделя ще ходят на черква, понеже е празник на плодородието и те, откакто се помнят, винаги го празнуват. Учителят ги изслушал и казал: "Какъвто ви е обичаят, направете си го!" Сестрите приготвили обредните хлябове, взели плодове и отишли на черква.
Свещеникът благословил на всички жени хлябовете и плодовете, но техните ги подминал и не ги благословил. Сестрите му рекли: "Отче, нашите пити защо не благославяш?" Обърнал се свещеникът към тях ядовито: "Вие си имате поп у къщи. Той да ви ги благославя!" Сестрите грабнали питите и плодовете и пристигнали при Учителя разплакани. Разказали за постъпката на попа и какво им казал за "попа" у Темелкови. Учителят ги изгледал мълчаливо и излязъл от стаята. А обредните хлябове, които бяха носили в черквата, сестрите сложиха на масите вън. Беше неделя и имаше много гости. След като всички казаха молитвата преди ядене, десетки ръце се протегнаха, разчупиха хлябовете на братската трапеза и ги изядоха. Та така бяха благословени обредните хлябове на пейките пред дома на Темелко и то че от едного, а от общата молитва на всички присъстващи.

Юрданка Жекова

Мърчаевци по онова време се отнасяха много лошо с Учителя. Даже свещеникът в черквата беше държал лекция. Казал: "Дошъл е тука един Дънов, развращава народа, прави разни магии и т.н." Жена ми била там, на Великден, станала пред хората и казала: "Свещеник, ти ако знаеш кой е тоя Дънов, тука ще пропаднеш у земята, ама не го знаеш, затова не трябва да приказваш по Негов адрес лоши работи." И си дойде тука и разправя на нашите хора.

Темелко Стефанов

По идея на братя от село Мърчаево решават да се прокара електрически ток в селото. Тази идея се харесва на мнозина, селото събира пари, селяните изкопават дупките за стълбовете. Със събраните пари купуват стълбове и жици. И нашите хора от Братството помогнали с пари, кой с колкото може. Накрая токът дошъл и електрическите крушки светнали в селото. По този повод Учителят казал: "От днес името на това село няма да е Мърчаево, а Светляево." Усмихнал се и допълнил: "Вече имат електрическо осветление, което да им свети." След малко добавил: "Ние първи докарахме виделината с нашето присъствие в това село, а след това дойде светлината от електрическите крушки."
Денят на откриването и пускането на електрическия ток е празник в селото. Селяните се събират в кръчмата, там е кметът на селото, който е наш приятел, присъства и попът. Пият вино, пеят песни, един от селяните вдига чаша и казва: "Да пием за дъновистите, те ни докараха тока." Попът чува и леко пийнал, скача от мястото си и извиква: "Аз от днес обявявам война на г- н Дънов. До три дни ще му отрежа брадата и ще го изгоня, от селото!" Макар и пийнали, всички млъкват. Тази закана не е малка. Кметът се обръща към него: "Дядо попе, ти сега си пийнал. Не се задявай с този човек, защото е добър човек и нищо лошо не ти е сторил." Но дядо поп още повече се разярил и повторил три пъти заканата си. Всички били изненадани от този обрат на нещата и тихомълком напуснали кръчмата. Празненството се разтурило. Кметът, който е наш приятел, отива при Учителя и Му докладва за случилото се, А Той му отговаря: "Не се коси. Всичко ще се уреди." На следващия ден дядо поп ляга тежко болен и на деветия ден си заминава. Погребват го. кметът идва и съобщава на Учителя, а Той го пита: "Нали попът три пъти ми обяви война за по три дни? Е, това правят девет дни. На деветия ден дойдоха самолетите и го бомбардираха." Кметът пресметнал наум трите закани с по трите дни и сметката излязла точна. Отива и съобщава на селяните защо дядо поп си заминава на деветия ден от обявяването на войната. Имаше и други противници на Учителя в Мърчаево. Понеже всички бяха свидетели на официалната прокламация за обявяването на войната, то те се уплашиха и повече не създаваха проблеми на Учителя и Братството.

Борис Николов

На 9.IX.1944 г. дойдоха комунистите на власт и започнаха да се разправят със съд и без съд със своите политически противници. Изкараха закони и чрез тях съдеха богатите и всички онези, които бяха гонили и убивали комунисти. Кое бе най-учудващо? - Това, че комунистите съдеха и упражняваха своето възмездие срещу лица, които бяха наказуеми според техния закон, но тези лица бяха същите, които гонеха Учителя и Неговите последователи. В това число влизаха управниците на България в продължение на 22 години - министри, съдии, прокурори, офицерство, духовници, журналисти и още много други. Църквата бе ограничена, съдени бяха протестанти и католици, много попове бяха разпопени като им режеха брадите не с ножица, а с нож, а някъде със сърп. Комунистите се явиха като бич Божий и със своя бич извършиха своето възмездие.
Но вместо да приберат Божия бич, те го стовариха и върху Братството и последователите на Учителя Дънов. На 7.XII.1957 г. бе обрана цялата литература на Учителя и унищожена. През 1958 г. започна процесът срещу Братството. Изгревът бе заключен с катинар, а по-късно през 1972 г. бе разрушен и на негово място започнаха да се строят сградите на посолството на СССР. Моята къща също бе разрушена и аз бях изпратен да живея в комплекс "Младост", който се строеше тогава.
Отиват наши приятели при Георги Дамянов, той беше председател на Президиума на Народното събрание, да се жалват, че властите искат да разрушат салона на Изгрева и там да правят някакви посолства. Приемната на Президиума бе в сградата на Спортната палата на ул. "Толбухин". Излиза той и като чува, че се касае за някакви дъновисти, казва: "Няма място в София за дъновистите." Тропва с бастуна си и с него излязъл като се подпирал. На следващия ден е Конгресът на българския комсомол. Той отива там да държи реч като ветеран-комунист, но на трибуната му прилошава, получава инфаркт и си заминава от този свят. Беше 28.XI.1958 г. Оказа се, че за него няма място в София, освен в партийното гробище,
Имаше един режисьор - Кръстю Петров Мирски (1920-1978). Направи една телевизионна пиеса срещу Учителя по сценарий на Стефан Костов, която навремето бе играна в Модерния театър. Приятелите протестираха срещу тази постановка, защото върху образа на Учителя се вмениха такива неща, които Той никога не бе вършил. Даваха как опипва краката на млади жени, пие вино, яде месо и т.н. Главният артист, дегизиран в образа на Учителя, бе Любомир Кабакчиев. Той, заедно с режисьора и някои други, си заминаха скоропостижно от този свят след тази постановка по телевизията.
Аз съм свидетел как имаше съдии и прокурори, които ни съдиха, и ги сполетя същата участ. Заминаха си скоропостижно. Имаше философи, учени, които от своята катедра хулеха Учителя. Не бяха малко и журналистите, които бяха се продали за пари или кариера и ги сполетя същата участ. Накрая имаше политици, както по времето на Учителя, така и по комунистическо време, които воюваха срещу Учението - и тях ги сполетя същата участ. Но най- важното е, че тези, които имаха власт, бяха свалени от своите противници, също комунисти, бяха съдени и без да искат, станаха изпълнители на Божието възмездие срещу онези, които бяха воювали срещу Учителя и Неговото Дело.
Бях свидетел на много такива случаи. На един лист си бях записал под номера, но той изчезна по време на обиските. Следващите поколения ще издирят тези лица, ще покажат деянията им, за да се види от всички защо над тях се стовари възмездието. А това бе Божията Правда, която трябваше да дойде и да възстанови справедливост на Земята.

Никола Нанков

В живота на всеки човек има случки, събития или решения, които са важни, определящи и с голямо значение за самия него. Такъв пример, който може да бъде поучителен за много хора, има в живота на Иван Николов Филипов.
За времето, в което имах въможност да бъда по-близо до него, той беше директор на бившето окръжно предприятие "Здрава храна", Стара Загора. По- късно го преместиха в Окръжен Кооперативен съюз, където беше директор на отдел, след което стана директор на едно новосъздадено предприятие.
През време на социалистическия режим, всички ръководни длъжности ги раздаваше партията и ги заемаха само партийни членове, верни на социалистическия режим. Затова тези ръководители, на първо място следваха партийните поръчения, стремяха се да бъдат удобни на по-висшестоящите от тях, а в предприятията, които ръководеха, изискваха пълно послушание от своите подчинени. В това отношение, Иван Филипов беше напълно различен. Той не се стараеше да бъде удобен на по-висшестоящите от него, нито пък изискваше от служителите и работниците в предприятието подобно отношение към себе си. Държеше се с всички напълно естествено, като с равни. Не само това, но отношенията между него и хората бяха приятелски, като казвам "приятелски", той не само се държеше така, но беше готов да услужи или да помогне или чрез служебното положение, което заемаше, или да окаже материална помощ на някого. Често пъти той помагаше безвъзмездно с пари на нуждаещи се хора като раздаваше една голяма част от собствената си заплата. И докато стремежът на директорите и ръководителите през това време беше да бъдат във властта, за да управляват и да са материално задоволени, то за Иван Филипов, директорската длъжност беше само възможност да служи и да помага на хората. Той оценяше хората, които са съвестни в работата си и им даваше по-високи заплати. През това време заплатите на директорите ги определяха висшестоящите партийни ръководители, а заплатите на работниците и служителите в предприятията ги определяха директорите. Но по някакви неписани закони, заплатите на директорите и ръководителите бяха най-високи. За работниците имаше "трудови норми" и когато заработеха по високи заплати, "ги режеха" и следващия месец завишаваха трудовите норми, така че заплатите им винаги оставаха по-ниски.
В един от случаите, бяха викали Иван Филипов, за да го мъмрят и санкционират, затова, че дава високи заплати на работниците (работниците в бояджийския отдел получаваха по 600 лв., а неговата заплата като директор на предприятието беше по-малко от 300 лв.), на което той отговорил: "Тези пари хората са ги заработили и трябва да ги получат!"
Този начин на живот, който водеше, тези негови разбирания и отношението му към хората представляваха силен контраст с онова време. От една страна към него се привличаха много и най-различни хора, но по отношение на висшестоящите партийни ръководители, той беше крайно неудобен. Затова намираха различни причини да го свалят от длъжност, въпреки че показателите в работата му винаги са били положителни. Но, по някакво стечение на обстоятелствата, той не оставаше в немилост, при него нещата се нареждаха така, че ставаше директор на друго място и отново всичко тръгваше по обичайния начин.
Аз бях един от онези, много на брой незначителни хора в онова време, които го познаваха. Приятно ми беше да разговарям и да общувам с него. Дали той е имал някакъв интерес към мен, не мога да кажа. През този период на живота си изучавах учението на индийските йоги. Иван Филипов не се интересуваше от това учение, нито пък имаше някакви религиозни влечения, но все пак сме намирали общи теми за разговор. Понякога отивах при него и въпреки, че винаги е бил много зает със служебните си задължения или с присъствие на хора около него, той винаги ме приемаше и отделяше време да поговорим на някаква тема. Така един път, докато бях в кабинета му и разговаряхме, изведнъж пред мен се откри една картина и ми се даде да видя, че във миналото той е бил един от видните ръководители на България. Даде ми се да видя също така, че в този живот той е определен да стане пръв министър на България заедно с още един човек - за негов заместник, чието име няма да споменавам. Картините, които ми се дадоха да видя, за мен означаваха, че това е едно предопределение за тези двама души и аз бях убеден, че това, което съм видял, след известно време, по някакъв начин ще се случи. Затова се интересувах и следях с интерес всичко, което се случва около него. Вероятно дълбоко в себе си Иван Филипов е разбирал по някакъв начин своето предопределение, защото понякога в разговор, съм го чувал да казва: "Аз съм роден, за голям ръководител." Тези думи бяха негово откровение, от което аз изпитвах вътрешна радост. Такъв човек - честен, неподкупен, напълно освободен от каквито и да било стремежи за материално облагодетелстване, без съмнение би направил много, ако стане ръководител на България.
Очаквах да дойде времето да се реализират тия неща, без да споделям с никого за картините, които съм видял, защото бях убеден и тогава така мислех - че това, което съм видял, непременно ще се случи. Обаче всичко това не само, че не се реализира, но се случиха неща - напълно противоположни. Станах свидетел на нещо, което стана причина да настъпи пълен обрат в живота на Иван Филипов.
Един ден отидох в неговото предприятие и видях, че той е седнал зад бюрото си, а около него има служителки и разговарят за нещо. Разговаряха за съвсем обикновени неща от ежедневието. В един момент Иван Филипов смени темата и започна да говори за Петър Дънов, като каза: "Вие знаете ли, че Петър Дънов е бил шизофреник?" Никой нищо не отговори. Служителките мълчаха, а той започна да обяснява по-подробно защо "Дънов е бил шизофреник". Всичко наоколо в тоя момент сякаш замръзна. Имах усещане за надвиснала опасност. В същото време виждам, че Иван Филипов е в безгрижно състояние и не съзнава нищо. Вероятно тази информация за Петър Дънов той е получил на някое от онези партийни събирания, в които имаше застъпена линия за борба с религиите. Тогава аз не знаех още кой е Петър Дънов, но подсъзнателно разбирах, че това, което става, е нещо много лошо. Разбирах, че това, което говори в момента е нещо фатално и дори гибелно за него. Оттеглих се и тръгнах да се прибирам без да съм разговарял с него. От този момент всичко онова, което ме е привличало в този човек изчезна. Чувствах го вече обикновен човек, като всички останали и разбирах, че с тези неща, които наговори, той разруши всички положителни възможности в своя живот. Престанах да се срещам с него, но чес
т
о се питах защо се случи да отида точно в този ден и час и точно в този момент да присъствам, за да бъда свидетел на тази грешка в живота му. Не можах да си отговоря тогава.
Престанах да се интересувам повече от живота на Иван Филипов, но от време на време срещах хора от неговото предприятие и те споделяха с мен, че се е променил, че не е вече същият човек, а също така, че работите в предприятието отиват на зле. И наистина, наскоро това предприятие беше закрито, а след това последователно започнаха да се разрушават и новосъздадените от него предприятия в частния сектор след 1989 г. Няма да описвам с подробности живота на Иван Филипов по-нататък, само ще спомена, че той премина през големи изпитания. Предприятията, които създаде се разрушиха, изгуби всичките си капитали и остана сам, забравен от всички и ненужен на никого.
Годините, които прекара в нищета и духовно утеснение го накарали да повярва в Бога, но наши общи познати, които са се срещали с него казваха: "Иван Филипов е повярвал и все за Бога говори, ама е заблуден."
Имах възможност и аз да се срещна с него няколко пъти. Той веднага се зае да ме просвещава. Разясни ми, че "тяхната църква е единствената, чрез която човек се спасява, че той е спасен и името му е записано в "Книгата на живота", че: "той, жена му и децата му ще бъдат в Рая."
При една от нашите срещи, го запитах дали помага материално, както по-рано на по-бедни хора от него. Той отговори: "А, не. Тези хора идват при мене само за да ме използват."
Правеше ми впечатление, че където и да се спре и с когото и да започне разговор, Иван Филипов говореше на висок глас за Бога. Попитах го за това и той ми разясни следното: "Така иска Бог. Бог иска от нас да го изповядваме с устата си."
Аз мисля че последната дума на тази фраза е сгрешена. Според мен трябва да бъде така: "Бог иска от нас да Го изповядваме чрез делата си."
Петко Стоянов беше офицер в криминален отдел на бившето Окръжно управление на МВР, Стара Загора. Той беше физически слаб, с деликатно здраве, но с буден и проницателен ум. Като човек и събеседник беше приятен. Четеше много литература на различни теми. Беше чел и Евангелието, но не беше религиозно настроен. Намираше, че Христос е философ, мислител и мъдрец.
Петко обичаше да играе шах и всяка вечер се отбиваше в градския шах- клуб. Една вечер, след като изигра няколко партии, Петко ми каза: "Да излезем навън да изпуша една цигара." Излязохме и както обикновено, докато той пуши, започнахме да разговаряме. По едно време той ме запита: "Абе, ти чел ли си нещо от Дънов?" И преди да получи отговор, Петко започна да напада с остри думи Учителя. Още след първите думи на критика, които той отправи, в мен се появи едно състояние на тежест и напрежение. Разбирам, че нещата отиват на зле и си мисля как да го спра или да го отклоня от тази тема. Опитах се да го прекъсна: "Защо си така зле настроен? Каква е причината?" Все едно, че Петко не ме чува. За втори път се обърнах към него: "Петко, няма смисъл толкова да се повтаря едно и също. Да сменим темата." Но Петко продължи да критикува и колкото повече критикува, толкова повече се озлобява. Създаде се много тягостна атмосфера и след това се питах защо за втори път се случва да да бъда свидетел на такава ситуация, защо точно мен избра Петко Стоянов за слушател на тези мрачни излияния? Минаха няколко месеца и бях забравил за този случай, когато един ден като минавах покрай Окръжното управление на МВР видях че, срещу мен се задава Петко. Като се приближи, очаквах да чуя обичайното: "Здравей, как си? Къде се губиш?" Нищо такова! Още като се приближи до мен, Петко започна с голяма ярост да говори срещу Учителя. И след като избълва всякакви обидни думи и ругатни, той се отправи към управлението.
Минаха два или три месеца от този случай. Един ден срещнах колега на Петко, който също бе следовател в Окръжното управление. Когато му кимнах за поздрав, той ме запита: "Знаеш ли какво стана?" Докато се питах какво означава този въпрос, той ми каза: "Петко полудя." Изведнъж, като че ли стана много тихо и чух го, че още каза: "Освободиха го от служба. Взеха му оръжието." Продължих по пътя си, но се чувствах, като че ли съм на погребение.
През следващите няколко години имах възможност да видя Петко два пъти на различни места в града. И в двата случая беше по домашен халат и пантофи. Видът му беше трагичен - някакво неестествено положение на тялото - шията и тялото вцепенени, като че съзерцава нещо, а погледът и очите изразяваха състояние на същество, лишено от разум.
 
Оттогава минаха повече от двадесет години без да съм срещал Петко и не зная какво стана с него. Неговият случай е известен на много хора в Стара Загора, но те не знаят, че няколко месеца преди трагедията, която го сполетя, Петко Стоянов руга Учителя. Това трябва се знае и да бъде поука за много хора!
 
Това, което разказвам се случи през 1992-1993 г.
 
Имах един съсед, който беше голям шегаджия и като води разговор, не можеш да разбереш кога говори сериозно и кога се шегува. Един ден съм у тях и той ме пита: "А бе, комшу, можеш ли да ми направиш една гъдулка?" А в това време жена му, която е наблизо, възразява: "Ами, притрябвала ти е гъдулка! За какво ти е тази гъдулка?" И внучето, едно малко момиченце, и то повтаря въпроса на баба си: "Дядо, за какво ти е тази гъдулка?"
 
Дотук разговорът се води сериозно и всички мислим, че съседът наистина има намерение да си поръча гъдулка. А той отговаря на внучето: "Как за какво, дядовото, ще сложа един синджир на врата на баба ти и ще я водя из махалата като мечка. Аз ще свиря, а пък тя ще играе." Внучето започна да се смее с глас, но на жена му никак не й стана приятно от тази шега, защото през последните години беше доста напълняла и започна да се кара: "Чуй се, чуй се хубаво какви глупости говориш на детето!"
 
Та такъв си беше шегаджия този съсед и около него често се събираха от махалата на приказка. Един ден у тях на двора, той и още няколко съседи водят разговор. И така, както разговарят, без всякакъв повод и без да има някаква връзка с разговора, съседът изтърси една цветиста псувня. И знаете ли кого напсува? - Напсува Господа. Всички млъкнаха в недоумение, не защото някой от присъстващите вярва в Бога, но по-скоро, защото тази псувня няма връзка с темата. И докато присъстващите се чудят какво означава това, в тази пауза на недоумение, той още веднъж повтори същата псувня и отново напсува Господа. Имаше едно кратко мълчание, след което разговорът продължи отново.
 
Какво го накара този съсед да похули Господа, не стана ясно. Минаха една-две години от тази случка и той получи проблеми със здравето. Ходи по болници, лекуваха го, но положението му се влоши. Получи се някакво обездвижване на крайниците и той остана в инвалидна количка. В това състояние живя още около две години и се помина през 2005 г.
 
Много пъти съм размишлявал за тези три случая, за фаталните грешки в живота на тези трима мъже. Всички те бяха хора положителни в своето поведение и в отношенията си с хората, но сгрешиха без да разбират, че грешат и понесоха последствията от своите грешки без да знаят къде са сгрешили.
 
Ето какво казва Учителят по този въпрос: "Черната ложа иска да тури хората в стълкновение с Божествения свят, за да ги осакати."

Христо Тодоров

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...