ИЗГРЕВА И БОМБИТЕ

[Ани]

ИЗГРЕВА И БОМБИТЕ

Спомени на ученици

По отношение политическото положение на България, Учителят е бил всякога и при всички случаи категоричен: "България трябва да бъде неутрална!" При започването на Втората световна война, Той дебело подчерта същото. Но кой Го слуша?

На 17 декемри 1941 г. българското правителство обяви война на САЩ и Англия. Скоро след това българският народ и по-специално тези, които живееха в София, почувстваха суровата последица от тази фатална стъпка - започнаха бомбардировките над столицата. Населението масово напускаше града. Идват братя от провинцията и канят Учителя да отиде там, но Той не се съгласи. През тези тревожни дни, още от сутринта отиваше с група приятели до полянките над село Симеоново и прекарваше там целия ден. Приятелите бяха наели в селото една малка стаичка, в случай на лошо време. Интересно беше, отбелязват приятелите, че щом почнеха кучетата да вият, кокошките тревожно да кудкудякат и петлите да се умърлушват и замлъкват, Учителят казваше: "Днес ще има нападение." Не минаваха и няколко часа и черните ята се задаваха. Те пущаха своя товар над града, а някои изсипваха просто на полето. До Изгрева паднаха две бомби.

Николай Дойнов

По време на бомбардировките над София, Учителят каза следното: "И други нации и народи от целия свят изпращат свои представители пред мен и Великия Учител, но сега идват като бомбардират. Но ако бомбардират Школата, то с Америка и Англия е свършено."

Наистина, не я бомбардираха, макар че около Изгрева бяха пуснати и паднаха няколко бомби. Казаха на Учителя, а Той отговори: "Американците са умни и не посмяха. Те грижливо заобикалят Изгрева. Макар че някои от тях самоволно искаха да го бомбардират, но Невидимият свят взе мерки за това. Ако бяха засегнали Изгрева, нямаше да остане помен от Америка."

Противовъздушната отбрана на София свали един американски самолет. Намериха военна карта в него, а на нея Изгревът бил ограден с червен молив и пишело: "Духовно общество." Ето това спаси САЩ от изчезване и заличаване от картата на света като велика сила, каквато е днес.

Аз бях в противовъздушната отбрана на града и бяха ме натоварили да правя доклад за попаденията на бомбите при всяко нападение. Наистина, около Изгрева паднаха бомби, но далеч от селището. Към гарата на Дианабад падна бомба. После в съседство със салона падна една голяма бомба. Ако беше избухнала, щеше да го разруши. Падна до него, но не се взриви. Беше една от най-големите бомби. Когато я обезвреждаха, ние уплашено наблюдавахме отдалеч. Друга бомба бе паднала към линията под Изгрева. Пак беше голяма бомба. Ако беше избухнала, щеше да направи много поразии.

От 25 ноември 1943 г. Учителят излизаше всяка сутрин към Витоша.

Обикновено Го придружаваше група братя и сестри - 10-20, а понякога и 30 човека. Идваха от София и провинцията. Излизахме над село Симеоново. Там имаше млада гора и на полянката зад гората направихме лагер. Накладем огън и целия ден прекарваме там. В туй време можеха да стават бомбардировки над София. Ние стоим на Витоша. Понякога някои от самолетите пущаха бомби и в нашия район. Един път паднаха бомби в долината, съседна на бивака ни. Ние седим на полянката до горичката. Учителят беше много сериозен, беше умъчнен от това човешко безумие. Но като мине бомбардировката, пак се връщахме в София и Учителят оставаше у нас или отиваше на Изгрева. Той почти винаги загатваше кога ще има бомбардировка. И така 43 пъти излезе Учителят от София до Витоша. Обикновено ходехме пешком. Ако се случеше някой от нас да вземе лека кола, беше голям късмет. Тогава нямаше бензин, Всичко беше с купони. Плащахме на частните шофьори много добре, за да закарат Учителя с няколко човека до Симеоново. Веднъж ние с Учителя бяхме в една от къщите в селото. Имаше голяма бомбардировка над София, един от самолетите се отдели, пусна бомби в самото село и разруши няколко къщи. А с Учителя седим в една бахча пред стаичката, която бяхме наели. Учителят огледа небето, чу тътена на бомбите и каза: "Те мене търсят!" Представяте ли си, ние сме наели стаичка в една къщичка, а един самолет се отделя от ятото, което бомбардира София, преминава 15 км, за да изтърси бомбите си в село Симеоново в полите на Витоша, което не представлява никакъв военен обект за нападение, нито граждански за разрушение. И това доживяхме да видим - как американските самолети търсеха да изсипят бомбите си върху Учителя!

На 28 ноември 1943 г. Учителят каза: "От известно време често ходя на Витоша, правя разходки по планината. Който не знае причината за това, мисли, че нарочно излизам вън от града, крия се от бомбите. Всъщност, въпросът е поставен другояче. Ако следите кога стават бомбардировките, ще видите, че те стават, когато съм в града, а не когато излизам на планината. Много естествено, крадците и разбойниците не търсят бедни хора, но богати, защото има какво да вземат от тях. Те търсят мене."

На 10 януари 1944 г. прекарахме нощта в къща в село Симеоново. Сутринта към 9.30 ч. Учителят каза: "Не си правете илюзии, иде една голяма бомбардировка над София. Тя е предстояща. Ще бъде в най-близко време. Всички дръжте връзка с Бога. Будно съзнание трябва!" Учителят беше сериозен, замислен, тъжен. И наистина, същия ден на обед стана голямото нападение над София. Вечерта - второто, още по-голямо. А сутринта на 11 януари 1944 г. Учителят пожела да напуснем София.

Градът бе опустошен и опожарен. Учителят често прекарваше тези тревожни дни и нощи у нас, в малката ни къщичка. Той идваше тук, предоставяхме Му стаичка с легло, печката винаги гореше с дърва. Когато имаше въздушно нападение, Учителят никога не излизаше и не поглеждаше нагоре към самолетите. Но при едно от големите нападения бяха запалени погребите на София, военните складове на София към IV километър, гледката беше ужасяваща. Самолетите пускаха от въздуха парашути, на които бяха закачени осветителни тела и осветяваха софийското небе и града под него. Едни самолети пускаха парашути с изкуствено осветление, а други след тях летяха и бомбардираха там, където тези лампиони осветяваха къщите на града. Учителят, Който дотогава не излизаше при нощните бомбардировки, тогава излезе и гледа дълго време. Учителят гледаше нагоре към небето, слушаше взривовете и видя пожарите. Беше крайно огорчен от това, което вършеха хората. Не говори почти нищо. На другата сутрин отидохме с Него на Изгрева, Той се спря на полянката, погледна мрачното небе, видя тълпите, които бягаха по пътищата по всички посоки. Почувства страха, ужаса и бездната, в която бяха попаднали българите. Учителят каза: "Тук вече няма условия човек да поддържа връзката си с Бога. Да излезем оттука!"

Тогава ние помислихме да отидем към Айтос или Бургас. Айтоската градина предразполагаше и имаше условие за пребиваване на Учителя. Но не можеше да се отиде дотам. Влаковете бяха препълнени, народът бягаше в паника, а кола да се намери за такъв дълъг път, бе невъзможно. Тогава някои сестри предложиха да отидем в Мърчаево. По това време Темелко Темелков беше дълбоко наскърбен и огорчен, защото наскоро бе убит неговият син. Като войник беше участвал в изнасянето на оръжие от казармата, за да снабдят партизаните. Това бяха бойни комунистически групи, излезли в планините и воюваха срещу правителството.

Учителят нареди колкото се може по-бързо да напуснем града. На 11 януари 1944 г. брат Славчо Печеников предостави кола, за да откараме Учителя в Мърчаево. Тръгнахме, но колата не беше заредена с бензин и Славчо започна да обикаля от склад на склад, за да купи бензин. Учителят бе недоволен от това разкарване. По едно време бе дадена въздушна тревога, народът бягаше, улиците бяха задръстени. Всеки буташе някаква количка, натоварена с багаж или мъкнеше, колкото може да носи. Цвилеха коне от каруците, мучаха крави от волските коли. Цяла суматоха и олелия и ние с колата попаднахме в едно такова задръстване. Учителят беше крайно недоволен от това забавяне. Запита: "Какво става? Защо се бавим? Трябва да излезем по-скоро от града. Не виждате ли, че самолетите мене търсят!" Ние стоим изтръпнали. Един излезе навън да проправя път на колата между навалицата. Постепенно се измъкнахме от града към Княжево. Там беше по-спокойно. Пристигнахме в Мърчаево и Учителят с облекчение излезе от колата. Питам Славянски: "Защо ти обикаля толкова много и ходи от склад на склад, та забави Учителя?" А той наведе глава и каза: "Човешка слабост. Реших да купя бензин от онзи склад, където най-евтино струва." - "Защо не ми каза да ти дам пари за бензин?" Славянски изважда от джоба си цяла пачка с банкноти и ми ги показва. "И аз имах пари, но защо се подведох да търся евтин бензин, не знам. Добре, че се измъкнахме навреме!" Той погледна към колата и заплака: "Като си спомня, че заради тоя бензин се забавихме и можеше някои от самолетите да улучат Учителя, не мога да се примиря с това." Аз го тупам по рамото и го успокоявам: "Днес всички човеци са виновни пред Великия Учител."

Учителят се евакуира в с. Мърчаево с една малка група. На някои е казал: "Ако имате здрави нерви и можете да понасяте, останете на Изгрева. Бомба тук няма да падне!"

През време на бомбардировките, приятелите, разтревожени тичат при Учителя в Мърчаево. Пита ги: "Пострадал ли е някой на Изгрева?" Отговарят: "Никой." Той добавя: "Аз съм метнал върху Изгрева едно бяло було." Това було охраняваше Изгрева.

Въздушните нападения над София продължаваха. Учителят беше свързан с живота на цялото човечество и преживяваше събитията дълбоко и силно. Беше винаги сериозен, угрижен и често пъти се отдръпваше в стаята си в Мърчаево и прекарваше по няколко дни без да приеме когото и да е. Така един път Учителят излезе от стаята си. Денят бе ясен, слънчев, но зимен и студен, дълбоки снегове бяха наваляли. Учителят се изправи на терасата пред дома и погледна към небето, вдигна ръка и рече: "Сега Бялото Братство ще победи!" Огледа всички и след това се прибра в стаята си.

Така започна нова епоха. Той пак се отвори за приятелите, започна да ги приема и да говори на обедите и вечерите.

В Мърчаево Учителят държа първата си беседа на 19 март 1944 г. След това държа беседа "Заветът на Любовта" на 22 март 1944 г. Тогава извади малкото си бележниче и прочете: "Какво значи свещена Любов? - Да живее Христос в тебе! Обичай Господа, защото за онези, които Го обичат, няма лишение!"

В Мърчаево Учителят изнесе редица малки беседи и разговори, които ние по-късно изнесохме в "Заветът на Любовта" -1, II и III том. Това са беседите и разговорите, които Учителят държа в Мърчаево и след това на Изгрева в София.

Борис Николов