Jump to content

ЗАМИНАВАНЕ НА УЧИТЕЛЯ


Recommended Posts

ЗАМИНАВАНЕ НА УЧИТЕЛЯ

Спомени на ученици

Прекарахме цели 22 години в Школата на Изгрева с Учителя. Когато дойдохме, бяхме млади. След 22 години ние бяхме 45-50 годишни, а Учителят беше достигнал 80 години. Имаше много заблуждения между нас, дошли с идеите на окултната литература от Изтока и Запада, че Великите Учители живеят вечно, с вечни физически тела на Земята. А тук при нас, на Изгрева, Учителят старееше по тяло заедно с нас. Какво можехме да кажем на западните и източните окултисти и техните привърженици в София и на Изгрева? За тях ние бяхме нищо. Нашият Учител за тях не бе истински Велик Учител. Ние преживяхме Школата на Учителя, ние знаехме кой е Той, откъде е дошъл и за какво е дошъл. За нас Той е Мировият Учител на човечеството - на миналото, на сегашното и на бъдното човечество. За нас Той е и Всемировият Учител на Вселената.
По-нататък идваше голямата съблазън. Дали тялото на Учителя се подчинява на земните закони, или не? Нали Неговото тяло е одухотворено чрез Сила и Мощ! Учителят имаше физическо тяло, но то старееше с годините. Учителят имаше и Духовно тяло - ние долавяхме излъчването Му, но не Го виждахме. Знаехме от личен опит каква работа вършеше това Духовно тяло. Учителят имаше и Божествено тяло - за Него можехме да гадаем по онова, което Той казваше в Словото Си. Учителят разполагаше със Силите Господни и ние бяхме свидетели за тази Божия Сила и за нейното изявление. Това видяхме чрез нашите опитности с Него.
Последните години Учителят често се спираше, за да си почине. Това го виждахме най-добре по екскурзиите до Витоша, особено през есента на 1943 г. Понякога се залюляваше, след това се спираше и си почиваше. Налагаше си воля и вървеше. Това, което казвам, не е кощунство спрямо Него, но самата истина. През последните години по Негово настояване направихме няколко екскурзии до планините. През 1942 г. посетихме за последен път Седемте Рилски езера. Посетихме Мусала, Черни връх на Витоша, а през 1944 г., когато Учителят беше в Мърчаево, посетихме хижа "Еделвайс" и връх Острец. При тези излизания в планината, времето винаги беше хубаво и след като прекарвахме определеното за престоя време, Учителят винаги намираше начин да го удължи. По-късно разбрахме, че Учителят си е вземал сбогом с планините на България. При тези излизания в планината, ние бяхме свидетели на всичко това, което описах. Учителят се изморяваше, често спираше за почивка, залюляваше се понякога, но Сам тръгваше и вървеше. Тези групи от приятели, които Го придружаваха, не бяха големи, а от няколко души - толкова, че да се осигури пребиваването ни, защото от нас се изискваше да носим храна, която се изкачваше на гръб в раници, трябваха завивки, подслон, чайници, топла вода, топла храна. Не беше лесно да се осигури всичко това. Винаги имаше с нас братя и сестри, които се грижеха за бита и обходата на Учителя. Ние донасяхме
дърва, вода, храна, палехме огън, белехме картофи, а сестрите готвеха и се справяха с други неща, които вършеха много добре. Те се грижеха за Учителя, за целия Му бит и обслужване. При последните екскурзии с Учителя се чувстваше една умора в Него, макар че се държеше със силата на Духа си. Усещаше се, че организмът няма вече тази енергия, но Той пак не даваше да се разбере, че е затруднен. Ходеше по-бавно, даваше по- често почивки и така можа да направи последните екскурзии и да посети любимите си места като си взе сбогом с тях.
Беше през 1942 г., когато живеехме сред ужасите на Втората световна война. Учителят извика брат Боян и му каза: "Може ли да организираш едно отиване до Мусала за една не много голяма група?" Брат Боян само това и чакаше: "Може, Учителю, как да не може." Учителят се усмихва: "Хубаво." Брат Боян тича при мене. "Учителят иска да отидем на Мусала." Сядаме да обмислим. Продоволствени мъчнотии нямахме, макар да бяха военни години и продуктите се раздаваха с купони. Най-трудно бе да се намери кола до Чам Кория. Коли имаше, но бензин нямаше. Той се отпущаше само със специални бележки и то в краен случай. Тръгнах да търся службата. Намерих я. Пред гишето - дълга опашка. Нареждам се аз и чакам. Слушам какво се говори. Коли отпускат само за болни. На гишето стои полицай, невзрачен и тъп. Работи като автомат. Каквото са му поръчали, това прави. Приближавам се до гишето и мисля. Търся усилени доводи, но виждам, че за никоя друга нужда не дават, освен за болни. Търся да направя и аз един компромис в себе си. Насилвам положението. Казвам си: "Брат Боян не е добре с краката си. Ще считам, че искам колата за него." Нещо в мене не е съгласно с това, но аз вече се намерих пред гишето и автоматично казах: "Кола за болен до Чам Кория." Получих бележката, но малката радост от нея в мен угасна. Тръгвам за Изгрева. Брат Боян седи в същото положение и ме очаква. Слагам пред него бележката, но не му казвам как съм я взел. Боян веднага изтича и почука на вратата на Учителя. Вратата се открехва, подава се Учителят. Боян възторжено Му подава бележката и Му казва: "Учителю, взехме кола до Чам Кория!" Учителят е строг, мълчалив, не го пуска в стаята Си, държи го отвън и изведнъж отсича: "Аз на кола, взета с лъжа, не се качвам!" Боян остава като попарен, връща се, едва върви, огънят у него е угаснал. Идва при мене и промълвява: "Учителят на кола, взета с лъжа, не иска да се качи." Сега вече нещо мен ме попари. Грабнах бележката и хукнах в града. Отивам в службата, качвам се при началника, чукам на вратата му и влизам.
На бюрото стои млад човек с офицерска униформа, със светло лице и симпатичен. Казвам му: "Г-н Дънов с някои свои ученици иска да отиде на Мусала. Трябва ни кола до Чам Кория." Младият човек ме погледна, взе листче от бюрото си и написа "да", подписа се, подаде листчето, никакъв въпрос, нито дума. Вземам втората бележка, но вече без лъжа. Сега аз летя нагоре към Изгрева. Кой казва, че човек няма криле? Има! Зависи каква сила го движи. Брат Боян седи на същото място отчаян. Слагам бележката пред него: "Ето бележка без лъжа." Сега той тича при Учителя: "Учителю, имаме бележка за бензин без лъжа." Учителят се усмихва и казва: "Хубаво! Можем ли да тръгнем в петък?"
Това бе последната екскурзия с Учителя до Мусала. През всичкото време беше тъжен, мълчалив и затворен. Изморяваше се, подпираше се често. Аз му носех раницата. Вървеше трудно, дишаше тежко, спре се и каже: "Една минута почивка." Облегне се на бастуна, затвори очи, поседне. След това гледаше великите скали. При голямата скала дълго време гледа рекичката, бистрите, пеещи талази. Въздухът като че ли все не Му достигаше. Учителят се прощаваше с любимите си места, но ние това още не предполагахме. Какъв живот сме прекарали с Него на тези места! Отседнахме при хижата. През нощта, както ни е обичаят, към 01.00-02.00 ч. тръгнахме за Мусала. А там е Манчо, наблюдателят. Беше много любезен и привързан към Учителя и ни посрещаше много добре. Той ни канеше вътре, черпеше ни с чай, понеже симпатизираше на Учителя и Братството.
След това слизахме при "Окото". Тук, при малките полянки при езерото, Учителят обичаше да отсяда. Направихме удобно ложе за Него, запалихме огъня. Ние сме предвидливи. Дърва си бяхме занесли и скрили още в предните екскурзии. Тук прекарахме целия ден. Беше топло, тихо, слънчево. А какъв въздух имаше! Водите, Слънцето, доброто разположение на всички проясниха лицето на Учителя. Той се усмихна, изпяхме много от песните Му. Поведе се разговор. Винаги съм си мислил, че братският живот е свойствен на душата. Той е скрит в нея и щом се създават условия, той се явява. Върху подвижните повърхнини на езерото, светлината ни показва своите чудни танци. Какви светлини, какви отблясъци, какъв ритъм! Така е, когато човек живее в Рая! Раят не е безвъзвратно загубен, както си мислят хората. Човек пак може да го намери, да живее в него и Господ да го учи, защото в същината си, Раят е училище за човешката душа.
Учителят винаги влагаше идея при изкачване на връх Мусала. Не ме напускаше чувството, че Учителят се прощаваше с Мусала. Беше изтощен и повече си почиваше. Прекарахме в хижата три дни като всяка сутрин бивахме на върха за изгрева на Слънцето.
Учителят предприемаше екскурзии много често. През седмица, през две, поне един път в месеца излизахме на екскурзии в околностите или се изкачвахме на Витоша. От Мърчаево има една пътека, която отива към хижа "Острица". Оттам има една алея, която води до хижа "Еделвайс". В тези места отсядахме с Учителя. Хижите бяха празни, планината бе пуста, няма жив човек, всичко бе избягало от София от бомбардировките. В хижа "Острица" последния път прекарахме две седмици и вече се канехме да слизаме, когато Учителят дойде една привечер при мене. Погледна небето, а то бе много хубаво и спокойно. Каза ми: "То добре е да останем още някой ден на планината." Аз веднага казах: "Учителю, хубаво, да останем!" Той замълча малко и прибави: "Защото няма да дойдем вече." Мен ме жегна нещо, щом каза "Няма да дойдем вече", обаче аз си го изтълкувах по своему - че няма да дойдем вече тази година. Това беше мое тълкувание. Но Учителят каза: "Няма да дойдем вече." И аз взех грижата на 26 август 1944 г. да се преместим от хижа "Острица" в хижа "Еделвайс", която е на 40 минути път. И тази хижа беше празна. Имаше пазач, но като ни видя и разбра кои сме, веднага слезе при семейството си долу по селата. Хижата бе на наше разположение. Тук прекарахме може би 6-7 дни. Имаше хубава атмосфера. Времето беше хубаво. Учителят държа беседи. Идваха приятели от София, от провинцията и винаги имаше около 100 човека. На 28 август 1944 г. сутринта закусихме и Учителят каза: "Тръгвайте!" Всички братя и сестри, надянали раниците, тръгнаха. Аз бях се заел да направя една пейка пред хижата. Имаше инструменти, имаше дървен материал и аз направих пейката за сядане. Учителят седи и ме чака да довърша пейката. Свърших си работата, прибрах инструментите в хижата, турих си раницата на гърба и тръгвам. Учителят ме спря: "Чакай! Върни се, легни под пейката и напиши отдолу на гредите следното: "България - пълен неутралитет! Пиши датата, пиши часа, пиши минутата." Той си извади часовника и ми даде часа с минутите, дори и със секундите. Аз легнах под пейката и с мастилен молив написах, каквото ми каза Учителят: "България - пълен неутралитет!" След туй двамата с Учителя тръгнахме. Минахме през хижа "Острица" и слязохме по пътеката за Мърчаево. Това бяха последните излизания с Учителя в планината. Това е един скъп спомен за мен, документ за едно историческо събитие. Учителят определи съдбата на България през този ден на 28 август 1944 г. Това Свое решение Той изрече пред един представител на българския народ, на едно българско съзнание, което трябваше да го предаде по невидимите Божии пътища и на другите български съзнания. Да се предадат и да се възприемат думите на Учителя и да се реализират като едно твърдо решение на българския народ и на неговите управници, беше много трудно. Това решение бе: "България - пълен неутралитет." А така ли стана? Това ще проверите вие.
Прекараните дни в хижа "Еделвайс" бяха съборни дни. Бяха около 100 души на хижата и това бе последният събор на Братството с Учителя. Малко след като се върнахме в Мърчаево, Учителят се прибра на Изгрева.
Прощална екскурзия направихме и до Черни връх - Витошкият първенец. Прекарахме там няколко дни. Учителят пак каза: "То хубаво е да поостанем още малко." Не Му се напущаше планината,.а пък сестрите, които готвеха, казаха: "Учителю, свършихме продуктите, хляб нямаме. Да отиде един от братята до София и да донесе хляб" - и поглеждат към мене, защото знаят кой ходи за хляб при такива случаи. Учителят ги спря: "Няма да ходи никой. Той хлябът сам ще си дойде." Сестрите поглеждат нагоре към небето, усмихват се и казват: "Небето е прекрасно, само за манна небесна." Учителят също се усмихва. След половин час нашият приятел Гошо идва от върха и носи два големи хляба, дебели една педя. Опекла ги баба Мария, майка му и ги праща на Учителя в две големи тави. "Майка ги опече за Учителя." Ние се споглеждаме и се усмихваме. Онези, които поглеждаха към небето за небесната манна, рекоха: "Черни връх е над главите ни и ние натам поглеждахме." Всички се смеем.
Така ставаха чудесата чрез хората и чрез Бога. По съвсем естествен начин. А да знаете как се яде топъл, пресен хляб под върха на Витоша. Топи се в устата. На следващия ден дойдоха и други братя и сестри от София. Те бяха научили къде е Учителят и групата ни се увеличи. Но те идват и носят продукти, тъй че нямаше никаква оскъдица. Прекарахме много хубаво. На тази хижа прекарахме 5-6 дни. Когато дойдоха и другите приятели и групата ни се увеличи, Учителят спомена: "На тази екскурзия аз нарочно поканих няколко човека, за да им благодаря. Навремето заради мен те положиха живота си и затова реших да ги поканя на тази екскурзия като подарък от мен. Но взеха, че дойдоха след това и други, които не само, че не са се жертвали за мене като другите, но дори са работили винаги срещу мене, дори и сега." Това, което каза Учителят, ние си го записахме. Но другите, като че ли не го чуха. След време, след заминаването на Учителя, ние проверихме, че и тези думи на Учителя се сбъднаха. Много от тези хора, които дойдоха на хижа "Алеко", впоследствие се опълчиха срещу Братството. Пророчеството от Учителя се осъществи.
Времето горе бе хубаво и така Учителят си взе сбогом с всички любими места, където ходехме заедно през време на Школата. На тази екскурзия бяха Боян Боев, Борис Николов, Илия Узунов, Неделчо Попов, Ангел Вълков и др.
След тази екскурзия Учителят все повече и повече отпадаше.
Той не искаше много хора и много шум при последните екскурзии. Той бе много отслабнал, нямаше апетит и съвсем малко се хранеше. За храната му се грижеше сестра Мария Тодорова. С нас бяха и други сестри, но с готварското изкуство на Мария никой не можеше да се мери. Дните бяха слънчеви и тихи. Изкачихме се на Молитвения връх. Там една сутрин Учителят държа беседа и каза: "Когато те покани Доброто да свършиш една работа за него, кажи "Да". Когато те покани злото да свършиш една работа за него, кажи "Не".

Борис Николов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...