ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ

[Ани]

ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ

Беше есенен, слънчев ден в Мърчаево. Учителят беше седнал на слънце. Обичаше да се пече. Аз се приближих до Него. Той кашляше често и изкарваше храчки. Отначало кашляше сухо, но накрая плюеше в кърпичката си пенливи храчки с розов оттенък. Аз ги поглеждам и казвам: "Учителю, тези храчки говорят за белодробно възпаление и за бронхопневмония." По онова време туберкулозата бе голям бич за младите хора. Тогава се бяхме научили да различаваме различните видове храчки. Знаехме кои са туберкулозни и кои са от бронхопневмония. Освен това, бях любознателен, контактувах с много лекари и непрекъснато ги питах за различни неща. Така че, моите думи към Учителя не подлежаха на съмнение. Учителят нищо не отговори. Мълчи. Аз Го поглеждам - лицето и тялото Му облени в пот и кашля със суха кашлица. Споделям опасенията си със сестра Савка, която е непрекъснато при Него. След няколко дни белодробното възпаление стихва, Учителят е по-добре, но е много отслабнал. Това се забелязва от мнозина приятели.

Учителят се завръща в София на 19 октомври. През ноември здравето Му е значително подобрено. Но към края на месеца получава остри бодежи и иска да Му се сложи хардал на гърба. Хардалът се правеше тогава със синапено и пшенично брашно, смесени в пропорция едно към едно или две към едно. Сместа се размива с вода, прави се кашичка, слага се на тензух и се полага на гърба така, че тензухът е на гърба, върху него е синапената лапа, а върху нея се поставя друга кърпа. Тази синапена лапа се държи няколко минути, след което се сваля. После гърбът се намазва със зехтин. Това нещо се прави от тези, които обслужват Учителя. В този момент Учителят иска помощ и я получава от приятелите. В онези години бронхопневмонията се лекуваше със сиропи за отхрачване и втечняване на секрецията от белия дроб, слагаха се и венозни инжекции от калций- глюконици и витамин С. Това бе лечението. По време на войната бяха открити сулфонамидите от германците и първият препарат, който бе внесен в България, се наричаше "Пронтозил". Когато го пиеха, устата се оцветяваше в жълто, а урината ставаше оранжево-червена. Това бе едно много ефикасно средство. С него се лекуваха остри възпалителни заболявания. През време на войната цената му се увеличи многократно, дори за една кутийка от 10 таблетки се заплащаше по една жълтица. Но към Учителя бе приложена само синапена лапа, а след няколко дни Му бе сложен и млечен компрес. Той се правеше като във врящото мляко се изстискваше лимон - така млякото се пресичаше, прецеждаше се през тензух и получената отвара се поставяше в една торбичка, тя се слагаше на гърба и се държеше няколко часа. Това бяха средствата, с които се целеше чрез дразнене на различни рецептори на кожата, да се предизвика отвличане на белодробното възпаление от белия дроб към лимфата, интерстициалната и кръвоносната система и по този начин да се отбремени белият дроб. Учителят позволява и приема единствено тези две манипулации върху Себе си. Но на следващия ден се случва нещо неочаквано и непредвидено. Учителят, както е още със загорещено тяло от синапената лапа, излиза в късната ноемврийска вечер по риза, разкопчан и по една жилетка и започва да се разхожда по поляната. Приятелите като Го виждат, изтръпват при мисълта за втора простуда. Така и става. Бронхопневмонията се усложнява, засяга сърцето Му, то отслабва и след това отичат краката Му. Тогаз Учителят предпочита да седи на стол с отпуснати и отекли крака. Дишането Му става учестено и затруднено. Последните дни бива извикан доктор Фортунов, началник на болницата на Народната банка, който установява болестта и болезненото състояние на сърцето и слага една мускулна инжекция. Вероятно това е камфор, който се слагаше в такива случаи.

Години се говореше, че Учителят е искал нарочно да си отиде, затова се е разхождал по риза в мразовитата ноемврийска вечер, за да предизвика процес за разграждане на тялото си. Това го твърдеше Милка Периклиева, която казваше как много пъти е чувала Учителят да казва: "Бавно върви процесът!" Тя не е могла да разбере какво е искал да каже Учителят с тези думи. Разбрала, когато си заминал.

Галилей Величков

Чувах, че Учителят е неразположен и са Му слагали вендузи. Вендузите са чаши с дебели стени. Намазват се отвътре със спирт като се внимава ръбовете да са сухи, за да не се получат изгаряния. В тях се вкарва клечка памук, натопен в спирт, който се запалва, за да може пламъкът да създаде вакуум. След това чашата много бързо се захлупва на гърба и от вакуума се получава дразнение върху рецепторите на кожата като по този начин се отвлича част от възпалителната течност в белия дроб към останалата част на тялото. Това бе една често прилагана практика. Тогава в България нямаше антибиотици и други средства за лечение на инфекции.

Аз виждах, че стават промени в тялото на Учителя. Имаше някакво понижение на физическите Му сили. Виждах Го, като че ли се беше смалил. Но друго бе онова, което ме заблуди - когато дойдеше Учителят в клас да държи словото си, Той се оживяваше и сила и бодрост лъхаше от Него. Никаква слабост, никаква отпадналост не виждахме. Но това бе само, когато беше на катедрата и държеше беседа.

Елена Андреева

През цялото време, докато боледуваше, Учителят държеше беседи и беше на Своя пост. Но дойде и това време, когато легна на легло. Аз и Мария Тодорова бяхме в провинцията и ни извикаха с телеграма. Учителят наредил: "Извикайте Марийка и Борис!" Ние пристигнахме и заварихме суетня около Учителя. Той беше на легло като ставаше от време на време. Приятелите бяха извикали лекари, за да Го прегледат. Аз отидох лично, извиках и докарах с лека кола на Изгрева д-р Тодоров - лекар на финансовата служба, изискан и изтъкнат. Учителят се остави да Го прегледат. Не се възпротиви. Аз присъствах лично заедно с д-р Тодоров и други лекари. След като свърши прегледът, той каза: "Аз не зная какво мислят другите колеги, но за мен г-н Дънов боледува от сърце." Каза това и си отиде. Останаха лекарите от Изгрева, а това бяха д-р Кьорчева, д-р Борова, д-р Кадиев. Те бяха удостоверили, че Учителят има висока температура, след това Го бяха прегледали и намериха, че страда от бронхопневмония. Бяха започнали да Го лекуват. Сложиха Му венозна инжекция глюкоза за подсилване. Други братя и сестри решиха да Му сложат млечен компрес на гърба за бронхопневмонията - метод, с който ние се лекувахме. Учителят се остави да Му го сложат. След като го махнаха от гърба Му, Учителят каза: "Махнете тези заблуди!" А преди това ги бе допуснал да Му сложат компреса. Всички се втрещиха, защото Учителят каза точно това, а Той бе препоръчвал този метод на всеки, който боледуваше. Ние не можахме да осъзнаем тогава, че Учителят си заминава от този свят. А Той знаеше и за Него това беше заблуждение за нашите умове, но ни остави да направим компреса. Така Той ни освободи вътрешно, че сме направили за Него всичко, което знаехме и можехме. Това е Негов метод.

Борис Николов

На 19 декември 1944 г. Учителят слезе да спи в долната приемна стая. При Него влизаха братя и сестри. Аз не отидох там, защото знаех, че Паша и Савка Го посещават и ако трябваше да отида, те щяха да ми съобщят. Учителят казал на Паша за тези непрекъснати посещения на приятелите следното: "Какво го направиха тука? Те го направиха на хан." Затова аз все повече се стеснявах да посещавам Учителя. И тогава, последния четвъртък, пет дни преди 27 декември, брат Ради дойде и ме повика да помогна за кюнците на печката. А това не бе случайно, защото Учителят искаше и аз да присъствам на тези събития.

Денят беше петък, 22 декември 1944 г. Рано сутринта в 5 часа, отидох в клас в салона. Учителят не дойде на беседа. После ми казаха, че се бил приготвил да дойде и да държи редовната си лекция, но брат Тодор Стоименов, който бил край Него, Му казал: "Учителю, по-добре не отивайте в клас, за да не се уморявате повече." Тогава в салона бе прочетена една напечатана беседа. След прочитане на беседата, на излизане от салона, аз видях, че долната стая на Учителя е тъмна, а антрето пред стаята е осветено. Двете външни лампи светеха. Учителят се беше облегнал на рамката на вратата на приемната и следеше как учениците излизат от салона и отиват на поляната да направят шестте гимнастически упражнения, които редовно се играеха. Когато наближих антрето, аз вдигнах за поздрав дясната си ръка с длан напред към Учителя. Той ми отговори също с вдигане на ръка. Зарадвах се, защото видях, че преди мене никой не поздрави Учителя. Може би не са се сетили. Като излизахме от салона, ние минавахме през силно осветената от двете лампи част на антрето и Учителят можеше много добре да ни наблюдава. Пет дни след като ни напусна Учителят, разбрах, че това е било сбогуването Му с учениците на Школата.

В последните дни дежуряха братя и сестри при Учителя. Аз не отидох при Него по-рано, когато Той изкарваше боледуването си. Повикаха ме в последните дни. В понеделник на 25 декември 1944 г. сутринта, дойде брат Тодор Стоименов и ме покани да отидем да дежурим заедно при Учителя. Отидохме в долната стая. Когато отидох там, почувствах, че Той си отива. Как го почувствах, не мога да кажа. Но начинът, по който Той се обхождаше, всичко ми говореше за заминаване. Видях нещо ново - Учителят никога не се е държал така. На човешки език, Учителят ту ставаше, ту лягаше - беше неспокоен. Той ставаше от едно място и отиваше да седне на друго място в стаята. Каквото Му предлагаха за храна - не вземаше. Ако Му предложат чай, вземе една-две глътки или две-три лъжички и повече нищо не взема. Нямаше никакъв апетит. Беше мълчалив. Полягаше на леглото и пак ставаше. Не се оплакваше от нищо. По едно време казаха, че ще правят клизма на Учителя. Аз напуснах стаята. След излизането, почувствах вече определено, че Учителят си заминава.

Елена Андреева

Положението Му не се подобри, въпреки грижите за Него и намесата на лекарите. Наложи се да има нощем дежурен при Него. По време на дежурството си имах обичай да записвам всичко. Учителят доста усилно преживяваше боледуването, но никога не се оплакваше, нито охкаше, нито каза някоя дума за болестта си. Само се преместваше от стола на кушетката или ходеше из стаята, но нищо не искаше. Виждаше се колко Му е усилно. Дишаше тежко и затруднено. Дали температура имаше, дали смущение на сърцето имаше, то аз не знаех и не смеех да Го питам. Самс виждах колко Му е усилно и как трудно издържа.

Предната сряда сутринта салонът беше пълен с ученици, защото бе ден на Общия клас. Учителят бе държал беседите си до последния ден. Беше сряда, 20 декември 1944 г., когато в 5 ч. сутринта Учителят изнесе последната си беседа. А в неделя на 24 декември, Той отново искаше да отиде на беседа. Беше се облякъл даже. Но тогава възрастните братя Го помолиха да не отива, защото виждаха колко е слаб и немощен. Тъй че, Учителят държа беседите си до последния си ден.

Борис Николов

В последните дни на Учителя Му беше много зле. Дишаше тежко. Всички искаха да Му помогнат. Преди да дойдем ние с Борис, а това бяха последните три дни на Учителя, Му бяха слагали млечни компреси на гърба и леко Го бяха поизгорили с тях. Преди това Го бяха лекували по методите на Димков, който също бе взел участие. Учителят бе позволил на приятелите да направят нещо за Него и не бе се противопоставял. Тогава ние не предполагахме, че Големият брат трябва да се "жени", т.е. да си замине. И понеже не го знаехме, приятелите искаха да направят нещо и Учителят ги беше допуснал, за да освободи съзнанието им от отговорност, че не са направили нещо за Учителя. А сега бяха направили нещо за Него - Той не е оставен без да Му се окаже някаква помощ. Та Му слагаха и инжекции. Учителят допусна и това. Тогава се слагаше глюкоза, калций-глюконици и витамин С венозно. Учителят допусна и това. Така че, Той освободи и лекарите, които бяха около Него и които бяха наши приятели. По едно време беше седнал на леглото и като видя, че са Му подготвили поредния млечен компрес, махна категорично с ръка и каза: "Махнете тези заблуди!" Ние не можехме да разберем заблудата. А тя беше тази, че наистина "младоженецът се жени за невестата", т.е. Учителят си заминаваше. Още на 1 януари 1944 г. Той ни каза: "Тази година Големият брат ще се ожени."

Мария Тодорова

Вечерта дойдоха да Му правят инжекция. Само брат Ради се противопостави срещу инжекциите. Той каза: "Учителят е срещу инжекциите." Но дойдоха приятели и го поуспокоиха. Борис лекичко го изведе навън да не смущава. Той се прибра недоволен в бараката си, защото това беше насилие срещу тялото на Учителя.

Елена Андреева

Учителят казва на доктор Дафинка Кьорчева: "Аз, който съм помогнал на толкова много хора и съм ги излекувал, мислиш ли, че и на себе си не мога да помогна?" Учителят, който излекува безброй хора, даже по чуден начин, можеше да предотврати Своето болезнено състояние, но предпочете да бъде жертва за доброто на народа ни. Когато лекарите искаха да Го лекуват при това болезнено състояние, Той казваше: "Не съм болен, затова нямам нужда от вашите лекарства!"

Ден-два преди да си замине Учителят, Савка Керемидчиева изпрати една сестра да извика майка ми. Тогава ние живеехме на ул. "Гълъбец" 21 в "Подуене" и майка ми оттам се запъти пеш към Изгрева. Отначало тя не посмя да тръгне. Чак когато я повикаха повторно чрез друга сестра, отиде при Савка. След като се върна, ми разказа, че са я завели при Учителя, Който бил на легло и тя Му разтрила пъпа, който бил нещо поизгорен. Цялата треперела от стеснение и вълнение. Има няколко обяснения за това: или е било причинено от вендузи, или от млечен компрес, или от хардал - методи на лечение, които Учителят препоръчваше. Приятелите бяха прилагали тези методи. Учителят бе допуснал това. Майка ми разтрила пъпа на Учителя, препасала Го с чист плат, а Учителят казал: "Бавно завършва процесът", и заспал. Тогава никой не се досещаше, не предполагаше какво значат тези думи. Чак след като си замина Учителят, разбрахме техния смисъл.

Мария Златева

В неделя Учителят поиска да остана около Него. Каза: "Марийке, ти остани!" Но приятелите бяха дошли около Него, видяха, че Той не може да стане и да държи беседа. Беше вече зле, но решиха да не се прекъсва животът на Школата и вместо Словото на Учителя, някой от приятелите да прочете една беседа, а ние да слушаме. Дотогава не беше ни се случвало - Учителят да е жив, а ние да четем напечатаното Му Слово. След като се прочете беседата в салона, след като се молихме, пяхме песните на Учителя, се избраха 10 души и отидоха при Него. Аз също бях в това число.

Учителят лежеше в леглото и като видя голямата група, слезе полека и седна на едно малко плетено столче. Приятелите Го заобиколиха и насядаха отстрани - кой където намери по земята. Учителят ни огледа и каза: "Занимавайте се с малките работи, с микроскопичните неща в живота си." Учителят много пъти в началните години на Школата ни бе говорил, че трябва да работим с малките величини в живота си. Но това беше за нас една идея, нещо неуловимо за нашите очи, уши, сетива и не можеше да го приложим в живота си. А ето сега, на 24.XII.1944 г., в последните си дни на Земята, Учителят прави равносметка на цялата Школа и ни дава най-важния закон на ученика в Школата. Той искаше да каже, че човек трябва да се занимава с вътрешния си живот, а външният живот е проекция на създадения от него вътрешен живот. Ами тогава разбрахме ли Го какво ни каза? - Съвсем не. Само записахме думите Му. Трябваше да минат много, много години, за да разбера в края на живота си, че сме пропуснали важни неща, защото се опитваме да работим с големите неща, които се оказаха непосилни за нас. Представете си, в тези последни дни Учителят каза: "Една малка работа се завърши." Това бе Неговото определение за работата, която Той свърши на Земята при слизането си в плът и кръв при сегашното човечество от 1864 г. до 1944 г. Той държа Словото си на български език в 7 500 беседи, което е един колосален труд, а Той го определи като "една малка работа", която свърши за Бога. От 1922 г., когато Той откри Школата, Господният Дух на Силите движеше тази Школа. Тук беше всичко - цялата Света Троица на Вселената: Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух в Единно Цяло, което се изливаше в Сила и Живот чрез Учителя. Сега виждате ли величините, с които работеше Бог в Него. Защото тук, на Земята, малката величина се оглежда и проектира в Голямото единствено чрез проекцията на Словото. Защото тази малка величина на Земята е един лъч от Божествения Дух, а горе, в Духовния свят, е сноп от Светлината на Христа, а в Божествения свят е Слънце на Духа Господен.

А представяте ли си нашето невежество, когато след като си замина Учителят, смятахме, че ние можем да работим със същите величини, с които бе работил Учителят и със същите методи, с които Той работеше? Ние смятахме, че сме определени да завършим Неговото Дело. А Той бе го завършил и Школата на Земята бе закрита. Ние смятахме да продължим тази Школа по онзи начин, по който Той я движеше и ръководеше. А това се оказа непосилно за нас и ние се саморазрушихме. Той беше казал: "Моето Дело не е само тук, то ще продължи и Горе." Най-голямата грешка бе, че ние не послушахме Неговите съвети да работим с малки и микроскопични неща в живота си - чрез тях да проправяме своя път и чрез тях да прилагаме знанието, дадено от Словото Му.

През последните дни на Учителя аз и Борис Николов бяхме непрекъснато около Него, бяхме се завърнали от провинцията. Той беше наредил да ни извикат с телеграма. На 26 срещу 27.ХМ.1944 г., в 2 ч. през нощта, Учителят отвори очи и каза: "Да, хубаво. Сега всичко се разреши." И отново заспа.

По едно време Той се събуди, отвори очи и каза, като се обърна към нас двамата: "Благодаря за нежността и помощта, с която се отнасяхте към мен." Аз възприех, че това не се отнася за последните три дни, а изобщо за пребиваването ни в Школата. Учителят се унасяше, заспиваше, отваряше очи и изведнъж с будно съзнание леко се повдигна от леглото, подпря се на лакти и каза: "Втори път по този път не искам да минавам!" След това заспа.

Имаше часове в последните дни на Учителя, когато със затворени очи Той разговаряше не с нас, които бяхме около Него, а с някаква невидима комисия, с невидим генерален щаб горе, в Невидимия свят. Ние стояхме до него и Борис Николов стенографираше. Разговорът се водеше на руски език. Учителят разговаряше с някой горе на руски език като му отговаряше на въпроси, както и задаваше такива на комисията. Имахме чувството, че Учителят е извикан някъде в Невидимия свят не на разговор, а на разпит. Това продължи дълго. За нас това бе разпит. Борис ползваше добре руски и като стенограф записа всичко. Учителят не бълнуваше, както някои биха сметнали. Ние сме имали много случаи, особено при нашите екскурзии с Учителя, когато преспивахме в някои хижи в планината и онези, които лежаха на леглата до Учителя, понякога чуваха и виждаха следното; Учителят е полегнал със затворени очи, разговаря на чужд, непонятен за нас език с някого. Когато на следващия ден Му разправяхме това, Той се учудваше: "Ама вие чухте ли всичко това? Значи съм забравил да затворя копчето на радиото си." В този случай може би Учителят нарочно не затвори копчето на радиото си, за да бъдем свидетели на всичко това. Това бяха събития на края на една епоха, която отминаваше.

Савка Керемидчиева беше много учудена, че ние с Борис се появихме на финала, при заминаването на Учителя. Аз останах при Него една нощ, а тя после ми казваше, че искам да се налагам по този начин. А Учителят лично ме помоли. Аз през целия си живот знаех, че ще бъда на смъртния одър на Учителя. Това се изпълни. А Савка дойде при мен и ми каза: "Ма- рийке, ти се налагаш!" Тя мислеше, че когато седя на стол при Него, се налагам. Ето, виждате ли какви развръзки бяха със Савка до последния ден и час на Школата. Как изтърпя това Учителят, не знам! В последните два-три дни на Учителя, отивам при Него. Савка беше там на дежурство и бе много изморена. Учителят като ме видя, че пристигам, се обърна към нея: "Савке, изморена си, иди да си починеш." А тя не искаше, защото ме видя, че идвам засмяна. Ако беше някоя друга, щеше смирено да стане и да си отиде за почивка у дома. Но като ме видя, реши, че аз нямам право да бъда до Учителя. Аз мълча и изчаквам. Учителят пак повтори на Савка, че е изморена, да си ходи да почива. Савка не си тръгваше, после се обърна и каза: "Ти, Марийке, пак се налагаш!" Щеше да стане караница на смъртния одър на Учителя. Но Учителят се намръщи, ядоса се и каза на Савка: "Иди си!" Тя нямаше какво да прави и си излезе. Учителят беше седнал на стола, подпрян на възглавници и аз бях седнала до краката Му на пода. Учителят каза: "Е-е-ех!" и въздъхна. Искаше да каже: "Не я хокай- те Савка!" Аз също си замълчах. Савка по това време е била болна от рак на матката, но ние не знаехме това. Учителят след три дни си замина, а след пет месеца си замина и Савка. Учителят си я прибра. Беше казал по- рано пред приятели в Мърчаево: "Ще си взема Савка." Онези, които бяха там и чуха това, сметнаха, че Учителят ще я вземе да я води на екскурзия на Витоша. Но екскурзията се оказа на друго място и в друга посока. После всички се изумиха от такава развръзка със Савка.

Една нощ Учителят, както говореше, спря, огледа ни - а ние бяхме събрани братя и сестри на различна възраст, с различни професии, образование, представители на различни Школи от миналото, с различна духовна подготовка и духовно развитие - и каза: "В бъдеще ще се групирате и по групички ще работите." Ние Го гледаме, слушаме и нищо не разбираме. Като видя това, Учителят добави: "Работете на групи." А ние смятахме, че ще продължим да работим така, както Учителят работеше в Школата. Ние смятахме, че Той ще ни ръководи Отгоре, а ние ще вършим долу това, което трябва. Но нищо не се получи, защото не изпълнихме Неговото завещание да работим по групи. Това означава, че по степента на своето развитие ще се съберат братята и сестрите и ще работят.

Мария Тодорова

Няколко дни преди заминаването на Учителя, бях отишъл при Него с двама мои приятели - Неделчо Попов и Асен Арнаудов. В момента на нашето посещение, като че ли Духът отново влезе в малката черупка на физическото тяло и Той каза следните думи: "Какво е Бетовен, какво е Исус, какво е Дънов - това са само фикции. Само Бог е Вечен и безкраен..." След изказването на тази дълбока мисъл, Той запя Своята любима песен "Аум" с красиви движения. Тази песен беше последната, която Учителят изпя на физическия свят.

Този духовен гигант, Който идваше със специална мисия да открие нова епоха в историята на човечеството, Който на всеки страдащ стопяваше мъката, Който на всеки отчаян разкриваше нови перспективи - целият Му живот бе една велика жертва. В един такъв момент, когато трябваше да напусне Своето физическо тяло, Той беше обгърнат с едно велико мълчание, приличаше на някакъв неразгадаем сфинкс.

Всички около Него се суетяха, а Той като че ли нищо не виждаше, като че ли Неговият Велик Дух отдавна бе напуснал тази малка черупка. Спомням си, един ден след като се връщах от София, погледнах през прозореца, Учителят бе в това състояние. За миг Той отправи Своя поглед към мен, стана, както аз Го зная, със Своята величествена осанка, излезе на вратата и тихо прошепна на ухото ми: "Методи, иди си, физическото тяло е нещо нетрайно, преходно, милиони тела отидоха по бойните полета." Като че ли чух гласа на Вечността. След това Той отиде в стаята си и остана пак в първото си положение. Аз чувствах дълбоко в душата си как Той постепенно се подготвяше за едно събитие, което Братството най- тежко ще преживее. Приятелите ставаха все по-замислени и загрижени пред неизвестността, но никой от тях не допущаше мисълта, че Учителят ще напусне Своето физическо тяло.

Атмосферата около Учителя се сгъстяваше от дълбоките въздишки и тревоги, които се изтръгваха от гърдите на приятелите, от великото страдание, което произтичаше от неизвестността. Учителят все повече и повече навлизаше навътре в Себе си. Той почти не говореше. Приятелите пазеха пълно мълчание. Брат Борис със своя благ поглед, със своите меки обноски и изискано държание, тонираше атмосферата. Аз исках да питам нещо Учителя. С голямо внимание търсих удобен момент да Му задам един въпрос и този момент действително настъпи. Аз запитах тихо: "Ще останете ли още на физическия свят?" Учителят ме погледна и само с едно отрицателно движение на главата ми даде да разбера, че няма да остане. След това се приближи до мен, до ухото ми и съвсем тихо ми прошепна една магическа формула. Като чух тази формула, цялото ми тяло изтръпна, почувствах как живият огън на Кундалини се изви по целия ми гръбначен стълб и произведе в мозъка ми такава ослепителна светлина, като че ли всички центрове на главата ми се активизираха и аз видях една картина, която представляваше откровение. Тази картина ми разкри една велика тайна, тази картина съдържаше бъдещето, което ни предстоеше.

Методи Константинов

В последните дни преди да си замине Учителят, ние дежуряхме и се сменяхме пред леглото Му. Последните три дни аз бях почти непрекъснато при Него. Бях дежурен и стоях тихо, не мърдах, а до мен тефтерчето бе отворено. Записвах всичко, което се отронваше от устата Му. Това тефтерче е укрито. Не можах да го дешифрирам, защото остана укрито и от мен самия и ще дойде време, когато онзи приятел, който го съхранява, ще го извади. Така следващите поколения ще го прочетат и ще научат много неща за последните дни и за последните думи на Учителя. Това трябваше да го направя аз, но времената бяха такива - страхувахме се от постоянните обиски, при които властите изземваха литературата на Учителя и я унищожаваха.

Така, както лежеше на леглото, по едно време Учителят решително се надигна, стана - величествен, с особен израз на лицето и с огромна сила и енергия, въпреки болестта си и немощта на тялото си. Той гореше от температура, но аз не можех да Му помогна и не смеех да Го докосна. Изправен, каза следното: "Едно е важно: Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога!" После свали издигнатата си за поздрав ръка, легна полека и сложи умореното си тяло на кревата. Каква голяма разлика имаше при произнасянето на тези думи и сега отпуснатото, болно и изнурено тяло на Учителя в леглото. Той беше много болен и си заминаваше. Никой от нас не можеше да проумее, да допусне, че Учителят си заминава. По едно време започна да диша тежко и учестено. Аз Го взех в прегръдката си. Той бе полуседнал. Направи няколко тежки вдишки и си замина. Тялото Му остана в моите ръце. След това Го сложих бавно на легло.

Борис Николов

Последните дни на Учителя, прекарани между нас, са от особено естество. Нямам право да прониквам в това събитие - напускане на земния живот, чрез което Учителят се пренесе жертва за българския народ. Знаменателни са Неговите думи - "Не искам да поставя българския народ в положение на евреите, които с постъпката си с Христа, си създадоха много тежка карма."

Синът ми Любомир Няголов разказа следното: Учителят бил казал пред братя и сестри, че е необходимо да си замине, защото в противен случай можело да бъде ликвидиран от комунистите, което обстоятелство щяло да донесе едно ново 500-годишно робство на българския народ. Защото робството ни под турците е резултат от това, че българите са преследвали и гонили богомилите от България.

Стефка Няголова

Ето какво ми разказа Георги Драганов, адвокат от Ямбол, който бе приятел на Иван Бояджиев, адвокат от София, голям комунист.

След 9 септември 1944 г. Иван Бояджиев участва в комисията по изземването на архива на цар Борис. Във връзка с някои материали, които са намерили в чекмеджетата му, комисията намерила, че е необходимо да се извика Учителят и да даде пояснения, някои показания. Изпращат човек да Му съобщи това, но Учителят беше вече болен и не се яви. Изпращат втори човек, Учителят не се явява. Изпращат трети път двама души да Го доведат. Отиват на Изгрева, Учителят се беше вече поминал.

Ние знаем от брат Ради следното: Тези хора, които са идвали да вземат Учителя, се срещат най-напред с него. Питат го: "Къде е Дънов?" Ради казва: "Елате!" Завежда ги в салона, където беше положено тялото на Учителя. Бояджиев казва: "Този човек си замина, за да не се яви при нас!" Последните дни и часове Учителят преживя тревожно, като че ли Го бяха изправили на съд. Беше в тревога и вълнение. В кризата Той каза: "Втори път по този път не желая да мина!" След това се унесе в друг свят. Към 2 ч. през нощта, като си отвори очите каза: "Хубаво, сега всичко хубаво се разреши." Беше вече доволен и спокоен. Искаха българите да Го разпънат на кръст. Но Учителят бе казал: "Втори път Христос няма да бъде разпънат! Който се опита да Го разпъне, сам ще се качи на кръста."

Борис Николов

Беше 28 декември 1944 г. Тогава пристигнаха трима униформени с джип от милицията да Го арестуват. Запитаха ни: "Где е Учителят Петър Дънов?" Ние намерихме сили в себе си с ирония да изречем думите: "Ето Го Учителят! Вземете Го!" Бяха трима униформени и въоръжени. Влязоха в салона, видяха, че е облечен и поставен на смъртното ложе, изненадаха се, а след това ни огледаха как всички ние плачем, наскърбени от заминаването Му. Един от тях се изпусна да каже: "Ето един, който се измъкна от възмездието!" Ние чухме това и изтръпнахме, защото се разкри тяхното намерение да арестуват Учителя и да извършат физическа разправа и насилие върху Него. Тогава времената бяха такива, че се убиваха хора и със съд, и без съд. Припомних си оня ден, когато Учителят беше казал, че има три пътя за Него. Единият от тях беше да остане на Земята и на Изгрева, да подгонят Него и нас, учениците Му, и тогава българският народ да си навлече карма, хилядократно по-голяма от тази на евреите.

Щеше да се случи същото, което направи навремето римският император Тит със своите легиони, като унищожи и срина Йерусалим и разпъна евреите на кръстове от Йерусалим до морето от двете страни на пътя. Тогава евреите бяха разпръснати по света. И до днес те плащат кармата си за разпъването на Христа. С този народ щеше да се случи същото, но Учителят още преди отварянето на Школата, беше казал: "Този път Христос няма да бъде разпънат! Бог не желае това." Но ние бяхме свидетели как онези служители на новата власт, комунистите, дойдоха да Го арестуват и да Го вземат с военна кола, за да извършат върху Него своето "възмездие", както умееха и както знаеха. И те бяха българи - българска майка ги бе раждала, бяха учили българското четмо и писмо и говореха същия език, онзи език, на който Всемировият Учител сваляше Словото на Бога за идното човечество.

Мария Златева

Ние бяхме свидетели как дойдоха на 28.XII. с онзи джип тримата полковници, за да арестуват Учителя и да посегнат върху Него и живота Му. Учителят си беше заминал преди това. Беше ги преварил за доброто на българския народ и за успеха на Своето Учение. Аз знам, че тук нещата са свързани и представляват една верига от факти, случки и събития. Когато тези неща се съберат от спомените на останалите приятели и се подредят последователно, ще излезе цялата истина. А истината бе тази, която Учителят бе казал още в самото начало през 1922 г.: "Тази Школа ще продължи двадесет и две години!" Така и стана. Каза още: "Когато аз сляза от тази катедра, тогава ще дойдат комунистите." Така и стана. За мен нещата са строго последователни. Трябва да се съберат и подредят. Той бе казал накрая: "Една малка работа за Бога се завърши успешно." Това бе последният акорд на великата симфония за живота на Всемировия Учител на Земята.

Когато с явно огорчение тримата полковници си отиваха, без да могат да арестуват Учителя, чак в този момент ние разбрахме думите Му: "Втори път Христос няма да бъде разпънат!"

Говорейки за живота на Братството, Учителят обяснява: "Сега има три положения за Братството:

Да не дойдат комунистите.

Да дойдат, и ако аз остана, да ни гонят и вие да пострадате.

Аз да си отида, а вие да останете, без да пострадате.

Ще изберем най-разумното."

Разбрахме какво бе казал много по-късно с думите, които Той изрече на прощаване: "Аз си отивам за ваше добро."

По същото време Той бе казал: "Ако остана, те ще посегнат срещу мене и българският народ ще си създаде карма, хилядократно по-страшна от еврейската и този народ ще бъде затрит от лицето на Земята. Бог не желае това. Бог даде чрез Великия Учител Словото Си и то трябва да се съхрани за идното човечество от Шестата раса."

Галилей Величков