Jump to content

ПОГРЕБЕНИЕ ТЯЛОТО НА УЧИТЕЛЯ


Recommended Posts

ПОГРЕБЕНИЕ ТЯЛОТО НА УЧИТЕЛЯ

След като си замина Учителят, по-нататък думата имаха възрастните братя и сестри, които знаеха какво се прави в такива случаи. Братята изкъпаха, облякоха в бял костюм тялото Му и го положиха за поклонение в салона. Махнахме столовете и остана само един одър, на който тялото бе положено. Обстановката бе добре подредена за поклонение.
Едно ми направи много силно впечатление. Освен целият салон, но и целият Изгрев бе пълен с хора. И аз, която съм присъствала всякога в класовете и познавах всички братя и сестри, останах изненадана от присъствието на много хора, които не познавах и които бяха дошли на поклонение пред Учителя да Го изпратят. Много чужди и непознати за мен хора имаше. И аз си помислих: "Колко връзки имаше Учителят с хора, за които ние нищо не знаехме." Това бе един студен декемврийски ден и да дойдат толкова хора от града пеша и с часове да стоят на студа - това не бе направено от обикновено любопитство. Това е израз на почит, на признателност и обич към Учителя. Никой нямаше да дойде от града при този студ, ако нямаше защо и за кого да дойде. Те бяха получили нещо от Учителя, което отвътре ги караше да дойдат. Беше тъжен ден за всички ни.

Елена Андреева

Беше организирано поклонение. Братя и сестри се изреждаха да стоят пред Него, за да си вземат сбогом. Няколко фотографи правеха снимки. Най-сполучливата снимка е на Пеню Ганев, който засне главата на Учителя в профил. Той ми разказваше, че като гледал как художниците се мъчели с молив да нарисуват профила на Учителя и по-специално носа Му, Той се ядосал на неумението им, затова поставил триножника с фотоапарата и направил една изключителна снимка.
Но имаше един учител по рисуване в една от софийските гимназии, който седеше на столче и рисуваше ръцете на Учителя - така умело и професионално, със всички гънки, жили, вени, че беше нещо повече от фотография. Не бях виждал такова нещо. След като нарисува ръцете на Учителя, той си прибра скиците. Аз се приближих към него и запитах: "Защо ги нарисува?" - "За пръв път виждам такива живи ръце и пръсти, които говорят." След време исках да ги откупим, за да ги приберем, но художникът отказа: "Те са ми жив талисман. Те са ми спомен от г-н Дънов." За него Учителят бе г-н Дънов, но той Му нарисува ръцете, защото Го бе схванал по Дух и тези скици са още живи пред очите ми. А това е важно - да схванеш нещата по Дух и да се добереш до Духа. Неговото изкуство като художник потвърждава именно това. Този художник се казваше Герасимов.
Спомням си веднъж приятелите поискаха разрешение от Учителя да остави изображение на дланите на двете си ръце. Учителят се съгласи. Приятелите Му поднесоха прах от графит, в който Той сложи ръцете си. Графитът полепна по дланите Му и след това Учителят последователно сложи двете си длани на два отделни листа хартия. Така се отпечатаха всички линии от дланите Му върху листа. После ние ги прибрахме, но къде са сега, не мога да ви кажа. Оттогава минаха 30 години. Те са прибрани и укрити от постоянните обиски, които правеха властващите срещу Братството. Дано са запазени! А вие трябва да знаете, че това нещо го има някъде. Ние сме мислили да оставим за човечеството, освен Словото на Учителя, където ще срещнете духовния Му образ и Божествената Му същина, но да оставим и доказателство чрез образа Му - снимки, скици и картини.

Борис Николов

Когато отидохме на поклонението, салонът бе препълнен. Бяха дошли много хора от провинцията и непрекъснато прииждаха. Нямаше място близо до Него и аз се свих да плача в едно ъгълче. Плачеха всички. Този салон, който беше изграден с радост и песен, стените, на който бяха пропити с толкова песни и Слова, сега бе проникнат от толкова скръб! Плачеха всички - и мъже, и жени, и стари, и млади. Няма да забравя как плачеше един сериозен и сдържан брат, та разплака и мене повече. Бях излязла навън да се поуспокоя и разведря. И когато влязох пак, застанах зад брат Борис Николов. По едно време чувам плач. Откъде иде този плач? Гледам пред мене - той, раменете му се тресат, плаче като дете, като неутешимо дете. Разплаках се и аз, без да се съдя вече, че върша нещо, което не е позволено. Според окултизма, за заминалите не трябва да се плаче, за да не се смущава тяхната душа в работата и в пътя, който й предстои, а трябва само да се молим за нея. Но тука беше нещо друго. Неговата Душа, Неговият Дух бяха свободни. Те летяха към Бога. Ние знаехме това и свободно изливахме скръбта си. В тази форма ние вече няма да Го видим. Милата форма, която тъй обичахме! Ние плачехме за нея.
По едно време бях седнала на стол по-близо до Учителя и до мене седна непозната жена. Плаче, горчиво плаче и търка непрекъснато очите си с кърпичката. Стана, коленичи до Учителя, помоли се, целуна Му ръката и челото, дойде до мене и пак зарида. Помислих, че е от провинцията и затова не я познавам. Стана ми така мила! "Откъде сте, сестра?" - я попитах. - "От София." - "От София? Че защо не ви познавам? Не си спомням да съм ви виждала." - "Аз не съм идвала често. Нямах условия да идвам. Мъжът ми не ме пущаше. Скрито съм идвала. Аз обичах Учителя. Боже, колко ми е помагал Той! Винаги, когато съм била в нужда и съм идвала при Него, Той ми е помагал! И като чух... Боже, Боже, как стана това, защо стана това? Сега при кого ще идвам? Кой ще ми помага в живота, кой ще ме утешава, кой ще ме съветва?" - нареждаше горчиво непозната жена. "Е, сестро, пак Той, пак Той! - утеших я аз - Той е жив! Жив е! Неговият Дух е жив и мощен! Той не умира! Ние вярваме в това!" - "И аз вярвам! И аз вярвам! Ей сега пак отидох и Му се помолих. Имам голяма тревога и мъка. Мислех тези дни пак да идвам при Него. Не знаех, че е болен. Но и сега Му се помолих преди малко и вярвам, Той ще ме послуша пак и ще ми помогне, както ми е помагал толкова пъти. Имам дъщеря в Германия. Учи там. Не може да се върне. Остана там. Помолих Му се да ходатайства за нея и за мене пред Бога, да ми я закриля, да ми я запази жива и здрава. /Беше погромът над Германия./ Зная, че Бог Го слуша. Зная, че Той ще направи това за мене. Милият ми Учител, обичният Учител, няма никога да Го забравя."
Слушах, слушах и не можех да се начудя на вярата на тази непозната жена и на Любовта на Учителя, Който беше правил толкова много и за толкова знайни и незнайни хора... Няма човек, няма душа, която да се е докоснала до Него, и да не отнесе със себе си жив спомен за през вековете. Затова плачеха всички сега.

Наталия Чакова

Бяхме в салона. Пеехме общо преди погребението. Асен Арнаудов свиреше на арфа. Катя Грива пееше, а аз свирех на цигулка. Изпълнявахме песента "Аин Фаси". Бяхме недалеч от тялото на Учителя. Точно пред нас имаше маса, върху която беше сложена пълна чиния с ябълки. Пеехме, свирехме, сърцата ни бяха препълнени със скръб, горещи сълзи течаха от очите ни. Всяка раздяла по човешки носи скръб. Но раздялата с Всемировия Учител, преживял с нас толкова години на Земята, беше вече не земна скръб, а космическа скръб. Това бе Мировата скръб на човечеството, чиито представители бяхме ние тук - в салона на Изгрева - като българи и ученици на Школата на Бялото Братство.
Отведнъж една ябълка се отдели от другите в чинията, търкулна се по масата, слезе на пода, упъти се към Асен Арнаудов и спря пред него. Не мина много време и втора ябълка се отдели от чинията, търкулна се по пода, отправи се към Катя Грива и спря пред нея. Отдели се и трета ябълка от чинията, отново се търкули по пода и се отправи към мен - като че ли някой я буташе с пръст и я спря точно пред мен. Всички занемяха от учудване. Наведохме се и си взехме ябълките, с които Учителят бе изказал своята обич и внимание. Това бе последният концерт пред Всемировия Учител. Така завърши тази епоха - времето, когато Всемировият Учител слезе на Земята и предаде Словото Си и песните Си за идното човечество. Ние присъствахме на финалния акорд на тази Божествена Симфония на Земята.

Мария Златева

Аз извиках: "Учителят ни даде три ябълки!" И това беше вярно. Това бе първото чудо, което Учителят направи за мен. Почнаха да се готвят за погребението. Донесоха ковчега и сложиха тялото Му вътре. Тялото на Учителя беше огъваемо, а не втвърдено като на останалите мъртъвци. Това беше второто чудо, което видях.

Катя Грива

Поради късния отговор от Москва, тленните останки на Учителя останаха в салона цели пет дни при нас, за да видим още една проява на необикновеното.
Цели пет дни лежи покойник в салона, на открито, а тялото не се разлага. И външни хора, и нашите се питат: "Защо е така?" Едни казват: "Студено е вън", други: "Защото е слаб, защото е вегетарианец, не яде месо". Различни тълкувания дават хората, но не могат да си отговорят положително. Ние знаем, че не са взети никакви мерки за външно изстудяване на въздуха, нито сме си служили с някакво временно балсамиране на тялото. То е при естествени условия, при каквито и обикновените покойници. Петия ден вече всички се прощават. Приближих се и аз да целуна ръката на Учителя и като всеки химик, съзнателно поех дълбоко въздух, сама лично да се уверя дали не е започнал вече процесът на разлагането. Носът ми е доста чувствителен и при това поемам въздух толкова близо до тялото, не можех да не усетя и най-слабата миризма. Но никакво разлагане не беше започнало.

Паша Теодорова

Направи ми впечатление, че когато минавах покрай Учителя, като че ли не е умрял, а излизаше някаква мека светлина и се разнасяше една миризма на нюкс.

Лиляна Младенова

На Изгрева понякога Учителят отиваше в овощната градина. Обичаше да се застоява на едно и също място. Като видяхме това, ние Му сложихме стол. После посадихме лоза на това място. Веднъж брат Боян Боев си наумил да отиде при Него и специално да Го пита защо седи точно на това място и си почива тук, а не другаде, защото знаеше, че при Учителя няма случайни неща. Учителят си вдигнал главата. Бил е уморен и казал: "Ето едно хубаво място за почивка!" Боян го записал в тефтера. Той записваше всичко.
След като Учителят си замина и се постави въпросът да се погребе тялото Му на Изгрева, докато получим разрешение за това, решихме да умуваме къде да се определи място за гроба. Не смеехме да казваме "гроб". Казвахме: "Къде ще бъде мястото на Учителя?" Всички се чудеха. Изведнъж Боян Боев скочи и каза: "Какво се чудим? Учителят и за това е помислил. Помните ли стола и лозата, където Той почиваше?" После извади тефтера и прочете думите на Учителя, които бе стенографирал. Всички въздъхнаха с облекчение. Всички знаехме, че това е мястото, където Учителят обичаше да седи и почива. Там бе Неговият стол и лозата до него. По-късно и други приятели си спомниха, че Учителят по различно време, когато са Го посещавали в градината, бе им казвал същото, което Боян Боев бе записал. Вече никой не се съмняваше къде ще бъде Неговото място за почивка.

Борис Николов

Учителят често ходеше на това място в градината да си почива. Запитваха Го: "Учителю, къде отивате?" - "Отивам да видя мястото си." Като
Го завари някой от приятелите, седнал до лозата, чуваше от Него: "Дойдох да си видя мястото." Значи това място си беше определил Учителят приживе.

Георги Добрев

Мястото за погребения бе строго определено - гробищата. А Учителят бе избрал вече място за почивка на своето тяло. Тогава само на висш църковен глава се позволяваше да се погребе в двора на някоя църква. Приятелите ходиха и питаха как може да се получи разрешение, за да се погребе тялото на Учителя на Изгрева. Отговориха ни, че разрешението трябва да дойде от онзи, който е с най-висша власт. Тогава висша власт имаха комунистите, които бяха дошли на власт три месеца преди това. Знаехме, Учителят пусна комунистите в България чрез Своята власт на Всемиров Учител. Но те не знаеха това. Не го знаят и днес. Тогава решихме да искаме разрешение от най-главния български комунист - Георги Димитров, който тогава бе още в Москва. Брат Иван Жеков се нае да свърши тази работа. Написа телеграма със следното съдържание - ето, тя е в ръцете ми с неговия ръкопис и подпис и ще ви я прочета:
"Москва - Георги Димитров - български болшевик.
Великият Учител Дънов предаде Богу Дух. Съдействай да бъде погребан в братското място, за да не осъди бъдещото поколение в невежество днешното поколение. Близките ти дължат много Нему. Д-р Иван Жеков"
Трябваше да се занесе в Централната поща, за да се предаде по телеграфа. Това бе направено. Там, като служител на гишето за предаването на телеграмите, работеше един есперантист на име Симеонов. Есперантистите бяха много дейни в ония години. Много наши братя и сестри владееха есперанто. Освен това, брат Пампоров превеждаше беседите на Учителя на есперанто и бяха напечатани немалко книги. Чрез този език с идеите на Учителя бяха запознати всички есперантисти, дори пееха преведени Негови песни. Така че есперантистите ни познаваха. Ние дружахме и си сътрудничехме. Нашите приятели използваха есперантските среди у нас и в чужбина, за да изпращат беседи на Учителя на есперанто.
Този служител е дежурен в пощата на телеграфа и трябва да предаде подадените при него телеграми. Но му съобщават, че телеграфната връзка между София и Москва е прекъсната. В Украйна имало много снежни бури и телеграфната линия била повредена. И в София имаше тогава много люта зима, беше паднал дълбок сняг. Затова телеграфистът не се учудва много на прекъсването на връзката и на натрупаните непредадени телеграми пред него. Изведнъж връзката се възстановява. От Москва му съобщават, че може да предава телеграми. Той посяга с дясната ръка към купа от телеграми и взема първата, която случайно му попада. Можел е да вземе и друга телеграма, но ръката му взема онази, която е адресирана до Георги Димитров. Предава я веднага. Получава сигнал, че телеграмата е приета и тутакси връзката отново прекъсва. Зима е това - страшни бури, снегове са блокирали Румъния, Украйна и Русия. От целия куп телеграми, този ден той препраща само тази. Изведнъж разбира какво се е случило и защо се е случило. Той не беше чужд на идеите на Учителя, но беше само наш симпатизант. А сега свърши една работа за Учителя.
Минават четири дни. През това време тялото на Учителя е положено за поклонение в салона на Изгрева. Приятелите всеки ден ходят при есперантиста в пощата и чакат отговор на телеграмата. Но няма никаква връзка с Москва и затова няма отговор. Ами сега? Ще се чака, няма как. Ние на Изгрева сме обезпокоени. Тялото на Учителя вече четвърти ден е положено за поклонение. Запазено е - има дъх на чистота и пролетна свежест. Никакъв белег, че е тяло на мъртвец. Непрекъснато при Него има дежурни - през деня и през нощта.
На четвъртия ден. Изведнъж връзката с Москва на телеграфа се възстановява. Първата телеграма, която се получава оттам, е отговорът на Георги Димитров, който съобщава, че разрешава погребението на Учителя да се извърши на Изгрева. След като се получава тази телеграма, връзката отново се прекъсва за няколко дни. Това е първата телеграма-от- говор, получена в този ден от Москва и единствената за цели осем дни.
Един брат веднага донася телеграмата на Изгрева. С нея трябваше да се получи разрешение от властите. Как да стане това и кой да го вземе това разрешение? Изведнъж се появява един брат от Видинско и казва: "Дайте ми телеграмата! Аз ще свърша тази работа!" Взема телеграмата и веднага заминава при Антон Югов. Тогава той беше министър на вътрешните работи. А този брат, когото ние не познавахме, дори и не му запомнихме името, е бил ятак на Антон Югов и го е укривал от предишната власт, когато комунистите живееха и работеха в нелегалност. Братът се среща с него, дава му телеграмата, той я прочита, веднага разпорежда и се написва разрешение с печата и подписа на Антон Югов. Така можахме на следващия ден да извършим погребение на тялото на Учителя. Ето така дойде този непознат и безименен брат, свърши си работата и си отиде, откъдето е дошъл. Това разрешение на Антон Югов нашите братя и до днес го пазят. А когато разрушиха Изгрева, новите власти поискаха да преместят гроба на Учителя, понеже им пречел за построяването на легациите на Изгрева. Тогава ние написахме изложение и приложихме копие от разрешението на Антон Югов. Защото това бяха събития, станали преди 30 години. Сегашното поколение не ги знаеше, а трябваше да докажем на властите, че имаме разрешение от най-висшата комунистическа власт от онова време. И го доказахме. Намерихме разумни управници, пък и Небето се намеси, така че оставиха гроба непокътнат.
Какво стана с Антон Югов, след като даде с подписа си това разрешение? Той се издигна като партиен и държавен ръководител. Дори стана председател на Министерския съвет - стигна до най-високия държавен пост. Това му бе предсказано. Когато е бил в нелегалност и се е укривал от полицията, една наша сестра му гледала на кафе и му казала, че над главата му има царска корона и щял да стане цар. Тогава той казал, че комунистите са срещу царете. "Е, тогава ще станеш най-главният, на най-високото място, ще даваш нареждания и ще управляваш." Това се сбъдна. После го смъкнаха от власт и неговите съперници във властта го изпратиха в пенсия. Но противниците му от неговата партия не го закачаха повече. Той се движеше свободно по улиците без охрана. И да искаха, не можеха, защото той имаше кредит от Невидимия свят. С неговия подпис бе дадено разрешение за погребение тялото на Учителя на Изгрева. И то точно там, където Учителят беше посочил пред нас с думите: "Ето, едно хубаво място за почивка!"
Ето една хубава история за поучение.

Борис Николов

Реших, че трябва да се подготвят кирки и лопати. Отидох в града и дадох на майстор инструментите, които ще трябват, да ги подостри, защото беше много замръзнало и почвата беше твърда.
Брат Боян Златарев като дърводелец се зае с направата на ковчега. Но нали трябват дъски за тази цел и веднага се сетил, че през лятото като работел пейките и масите навън, останали две-три борови дъски. Учителят препоръчваше боровите дъски. Тогава брат Боян запитал Учителя какво да прави останалите дъски. Учителят казал: "Рекох, сложи ги в столовата на гредите, те ще потрябват." Та брат Боянчо се сетил за тия дъски, взел ги и с тях направи хубав ковчег.
Аз приготвих четири колчета и почистих снега. Брат Найден взе компаса и определи посоките, като ми каза къде да забия колчетата. След това се приготвихме да копаем мястото на Учителя. Лопатите и кирките бяха готови. Поканих един брат от Младежкия клас да копае, но той каза, че имал някаква работа. След това поканих брат Стефан Деветаков, нали той беше трудов човек. Той каза, че не иска да свързва такава карма с Учителя. Викам: "Тогава да извикаме пияните цигани, хем ще копаят, хем ще псуват, ще пушат, ще пият ракия." Аз смятах, че ще трябва няколко души от Младежкия клас да се съберем и да изкопаем мястото. Добре, но той не се съгласи и аз тогава отидох в деня на погребението сутринта много рано, почистих снега. Беше светло, понеже имаше сняг и започнах да копая. На разсъмване гледам няколко души братя, мисля, че бяха четирима. Брат Бандерски вървеше напред, после брат Тодор Чернев от Кортен, брат Рашо от Айтоските села и още един брат, но не си спомням кой беше. Още преди да ги погледна, брат Бандерски застана на 2-3 метра разстояние и такава псувня изрече, че просто останах като гръмнат, как можа да направи такова нещо и се изправих, фиксирах го с поглед и го гледам, Той също ме гледа; докато не се обърна кръгом и изчезна, аз не почнах да копая. Защо изпсува Бандерски? - Ами питайте защо! Защото е ясновидец! Нищо не мога да кажа за това. След това дойдоха братята. Казах им: "Братя, ето кирките, ето лопатите, ще си помагаме." И така продължихме да копаем. След това дойдоха и други братя, помагаха.

Гради Минчев

Така ми се възложи на мен и брат ми Гради да копаем гроба на Учителя. Краят на месец декември беше студен, земята беше замръзнала. Копаеше се много трудно и мъчително. Защо и как, не знам, но на Славчо Печеников - Славянски му се роди идеята гробът да бъде изкопан много дълбок. Той предложи след като се изкопае, да се поставят четири кола и върху тях - дързен под. Идеята му беше да не се поставя върху ковчега с тялото на Учителя земя, защото То е одухотворено. Така че между дъното на гроба и положения ковчег до сложените отгоре дъски върху напречните колове, да има най-малко един метър празно пространство. А гробът беше дълбок повече от два метра. Тази идея на Славчо Печеников след това създаде много проблеми и се получиха такива неща, които заблудиха и поставиха в изкушение мнозина от учениците на Школата.
Когато копахме гроба, решихме да се сменяме, заради студа и замръзналата почва. Едни се изморяваха, други започваха да копаят. След това дойдоха още братя да помагат - брат Темелко от Мърчаево, брат Ради, моят брат Гради и аз - Атанас Минчев, Петър Филипов, Боян Златарев и други братя. Не си спомням още кои копаха, защото тогава бях в напрежение. Брат Славчо Печеников от Старозагорско ни разказваше как правят гробовете по техните места. Като изкопаят гроба, след това изкопавали дупки отстрани, в които слагали дебели дървета и над дърветата слагали дебели дъски. Ковчегът поставяли под тези дъски на земята, така че между скелето от дъски и дъното на гроба да остане една кухина празно пространство. Това било стар славянски обичай. Решихме тогава и ние да направим същото - да се сложи ковчегът с тялото на Учителя на земята и да бъде поставен отгоре на един метър разстояние една такава плоскост от греди. Направихме го. Пристигнаха братята и сестрите с тялото на Учителя. Снеха го от плещите си, положиха го на земята, направихме молитва и пуснахме ковчега долу в гроба, да легне върху земята. Капакът не беше сложен. Тогава Гради слезе долу до краката на Учителя и стъпи на земята. Гробът беше изкопан широк и имаше място дори да се обиколи. Ние се бяхме постарали да бъде широк гроб, а не както обикновено ги копаят гробовете - тесни, та едва може да се пусне ковчегът. Гради постави капака, но той опираше на главата, защото тя беше доста по-високо. Затова подаде пак капака навън, извади поставената възглавница със слама и тогава отново постави капака. Обикновено под главата на починал човек се поставя възглавница, пълна със слама. Тук приятелите бяха направили същото. След като постави капака на ковчега, братята започнаха да подават на Гради греди, които той поставяше напреко в дупките, които бяхме приготвили за тях. Намести гредите в дупките. След това подадоха дъските, които постави една до друга над гредите. Значи, ковчегът с тялото на Учителя беше долу на земята. Между него и гредите имаше празно пространство около половин до един метър. Славянски сложи в една бутилка със зехтин пергамент с написано послание на няколко езика за следващото човечество от учениците на Учителя. То беше написано по идея на Славчо Печеников - Славянски. Гради го постави до краката на Учителя. Тогава започнаха всички да хвърлят бучки пръст, според обичая. Но всички хвърляха към краката, а не към главата на ковчега. Хвърляха, що хвърляха, натрупа се една голяма камара пръст. По едно време се чу някакво срутване. Всички се огледаха и изтръпнаха. Всички търсеха да стане някакво чудо. Искаше се на мнозина пред техните очи да се види как Учителят се възнася към Небесата. Учителят се беше възнесъл преди няколко дни и напуснал тялото си, а ние, малките човеци, трябваше да погребем тялото. Та Той се беше погрижил за това. Мен ме определи да копая гроба, Боянчо го подготви да направи ковчега, трети - да знаят къде да бъде погребан. Той се беше погрижил за всичко приживе, а ние сега трябваше да го изпълним. После мнозина питаха защо е станало това срутване и дали е било срутване. Ами това беше срутване, защото всички хвърляха пръст върху мястото на ковчега от кръста надолу към краката. А нагоре никой не смееше да хвърли. Тази тежест натегна. А гробът беше дълбок и широк и се натрупа много пръст върху гредите, които трябваше да послужат като покров върху ковчега. И още нещо, което е също важно. Земята, където направихме дупки за гредите, беше жълт пясък. Това подсказва, че някога там е било дъно на море или река с хубав жълт пясък. Когато започнахме да копаем, ние изкопахме около половин метър пръст, а отдолу се показа пясък. Копаехме пясък и изхвърляхме. С това срутване какви ли не приказки се изприказваха. Говориха какви ли не неща. А никой не дойде да ме пита какво е положението. Да ни пита нас, Гради Минчев, Атанас Минчев и другите, които сме живи досега, та да им разкажем как са нещата. Ама те знаят много добре, че ние знаем каква е истината, но на тях им се иска да бъде другояче. Иска им се някакво чудо. Ние преминахме с Учителя цялата Школа. Видяхме как Словото Му се претворяваше в Сила и Живот. Та какво по-голямо чудо от това за нас, обикновените човеци на Земята!
Дори на четиридесетия ден пръстта върху гроба пак бе хлътнала. Ще хлътне, защото тежестта беше много голяма. Нали под дъските и гредите до ковчега на Учителя имаше най-малко метър разстояние. А тези греди, поставени в дупки, изкопани в жълт пясък, поддадоха и всичко слегна надолу. Ако знаех, че така ще се развият нещата, никога нямаше да се съглася да правим гроб по славянски обичай. Оттук започна дни и години да се умува какво е станало при погребението на тялото на Учителя.
Обикновено, когато отивах на работа, всеки ден минавах покрай мястото, където бе положено тялото на Учителя. Заставах по една минута до гроба Му и след това, като се настройвах и се зареждах психически, тръгвах на работа. Една сутрин ме посрещнаха Иван Кисьов, Галилей Величков и някои други братя. Казаха ми: "Атанасе, почакай малко, днес е четиридесетия ден, откак си замина Учителят. Сега Учителят ще възкръсне." Аз, разбира се, не чаках да възкръсне, но минавайки покрай тях, видях хора, които тичат към мястото на Учителя, понеже се чу шум оттам. Затичах се и аз. Какво да видя? Гледам - гробът беше потънал в едната си част. Защо бе станало това? Единият кол беше паднал или беше се изместил, или изгнил и се счупил от голямата тежест на пръстта, която тегнеше върху него. Когато копаехме, на дъното на гроба нямаше влага, нито вода, но земята беше влажна. За мен колът беше поддал и дъските под тежестта на пръстта се бяха наклонили върху празното пространство, което беше над ковчега, а то беше високо метър. Ето така стоят нещата. Но това стана на четиридесетия ден. Съвпадение ли беше това? Ако не ми беше казал Кисьов, че този ден бе четиридесетият, аз нямаше да зная нищо. Но аз лично чух шума на този четиридесети ден. Лично отидох и видях как пръстта на гроба от едната страна беше се слегнала, паднала навътре и беше потънала в онова празно пространство, което се намираше над ковчега. По-късно чух да разправят, че този шум станал на трясък и че това било на самото погребение. Това не е вярно. Аз бях на погребението. Ние с Гради спускахме ковчега. Даже там имаше хора, които стояха денонощно, за да го пазят, да не се извърши посегателство върху тялото на Учителя и да не се получи онова, което е написано в Евангелието с гроба на Христа. Нали евреите отиват при Пилат и го измолват да постави стража на гроба на Христа да не би учениците да го откраднат и после да кажат, че е възкръснал. Тук също имаше такава охрана от братя до четиридесетия ден. Така че, преди четиридесетия ден с гроба и около гроба на Учителя нищо не се е случило. Този ден приятелите извършиха изравняване на гроба. Носеха се какви ли не слухове, че Учителят е възкръснал.

Атанас Минчев

Действително, от целия Изгрев това бе най-хубавото място. После ние взехме инициативата това място и лозето да се включи в парк. Направихме елипса. Идеята за елипсата е на мен и на Бертоли. Не искахме четвъртити и ръбести форми, а обла форма. Направихме в горния край Пентаграм, изработен от мрамор от специален майстор. Казваше се Джовано Лонго - италианец. Той издяла Пентаграма на мраморна плоча. Направи го с голям мерак. Беше приятел на Бертоли. Ние сме работили с него по постройките. При изработването на Пентаграма с Бертоли, най-напред се заехме да го разчертаем. Предадохме чертежа на Джовано Лонго. Той изработи плочата, а ние с Бертоли направихме елипсата, полирахме я. Мраморната плоча с Пентаграма я монтирахме в горния край на елипсата. Десетина братя пренесохме елипсата със специално скеле и я сложихме на мястото на Учителя, която седи досега. Така се оформи мястото на Учителя с елипса.

Борис Николов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...