Jump to content

ПРОФ. В. ЗЛАТАРСКИ VI. АЛЕКСАНДЪР II и БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС


Recommended Posts

ПРОФ. ВАСИЛ ЗЛАТАРСКИ

VI.

АЛЕКСАНДЪР II и

БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

ПРОСЛАВА НА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА 1877-1878 ГОД. Руско-български сборник, София, 1929 год. (стр. 238-249)

АЛЕКСАНДЪР II И БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

Дългогодишната и тежка борба, която българският народ води през XIX век с цариградската патриаршия за сдобиване с народна йерархия и за обособяване като отделна самобитна народност в турската империя, в развитието си достигна до решителна фаза на връх Великден, 3 април 1860 г. В тоя ден, както е известно, поради явната дотогава неотстъпчивост и непримиримост на висшата духовна власт и от страх пред бързия и опасен за народа ни успех на католишката и други пропаганди, цариградските българи, начело със своите народни духовни началници, убедени в правотата на своите искания, във време на богослужението не допуснали да се спомене името на вселенския цариградски патриарх, което е било равносилно на отказването им да признават властта на вселенската патриаршия. Но заедно с това те открито заявили, че спасението на православието между българите може да се постигне само с учредяването на православна българска йерархия, независима нито от папа, нито от патриарх. Примерът на цариградските българи бил веднага последван от българското население в повечето провинциални градове, дето то се отказало да признава цариградския патриарх за свой върховен духовен началник и така също изхвърлило поменуването имената на своите епархиални архиереи-гърци.

Това събитие силно смутило не само цариградската патриаршия, която, заслепена от гръцката „велика идея", не била в състояние да прецени важността на момента и духа на времето и най-малко очаквала такава акция от страна на „грубите и необразовани" българи, както и целият православен свят. Особено силно впечатлението произвело в православна Русия, дето към това време се ясно очертавали в политическите и църковни кръгове две диаметрално противоположни мнения по въпроса за гръко-българската разпря: привържениците на едното мнение, в числото на които влизали повечето висше руско духовенство и представителите на духовното управление в Русия, макар и да съзнавали, че в управлението на Цариградската патриаршия трябва да станат коренни реформи за благото и спокойствието на православната Църква, излизайки от чисто църковно-каноническо гледище, поддържали открито патриаршията в отпора й против претенциите на българите; защитниците пък на другото мнение, между които били и представителите на светската власт и предимно на руската дипломация, отдавайки пълна справедливост на жалбите на българите против поведението на гръцкото духовенство (респ. на гръцките владици в провинцията) и отнасяйки се с големи симпатии към българското дело, държали страната на българите и дори ги окуражавали в борбата им с гръцката йерархия. Докато първите виждали в смелата постъпка на българите на 3 април фактическо отцепване от вселенската патриаршия, което щяло да окаже вредно влияние върху единството на православния Изток, и някакви си политически попълзновения - вторите, намирайки в постъпката на българите само един способ да се принуди цариградската патриаршия да удовлетвори исканията им, а в цялата гръко-българска разпря - не политическо, а само национално движение на възраждащата се българска народност, не съзирали никаква опасност за православието, защото за тях било ясно, че българите не само не се отказват от последното, но напротив - за спасението на православието между народа те се решили на такава смела постъпка. Докато първите мислили и се надявали, че само с поддържане авторитета на патриарха с реформиране управлението на патриаршията и с незначителни отстъпки на българите ще може да се предупреди разкола в източната Църква и да се принудят българите да се примирят с патриаршията, - за вторите, които добре разбирали, че моментите за благоразумни и приемливи отстъпки били отдавна пропуснати, па и знаели, че цариградската патриаршия няма да отиде на отстъпки, както това станало явно от отказа на църковно-народния събор (закрит на 16 февруарий 1860 г.) изобщо да се занимае с исканията и жалбите на българите, подрбно примирение е могло да настъпи само след признанието на българската народна църква в духа на църковните канони и историческите права на българската Църква.

Тъкмо в това раздвоение в мненията на официална Русия по българския църковен въпрос трябва да се търси причината, дето руското висше духовно управление, респективно руският Св. Синод закъснял да изкаже официално едно определено становище по гръко-българската разпря веднага след акцията на 3 април 1860 г. В не по-малка зависимост трябва да се постави това закъснение и от това, че тогавашния руски император Александър II (1855-1880) не споделял напълно мнението на Св. Синод. Това най-добре се вижда от инструкциите, които той дал на архимандрит Петра (Троицки) на 8 юний 1858 г. при назначението му за настоятел на руската посолска църква в Цариград. Главните мисли на императора, според думите на същия архимандрит, съдържали следното:

„Вашето положение е твърде мъчно и деликатно. Трябва 1. почтително да се обнасяте с гърците и да покровителствувате славяните; 2. обстоятелствата на източната Църква са тежки и съмнителни: турците обиждат, българите са раздразнени до крайност, домогва се пропагандата, като подбужда едните против другите. Турците се много радват на последните две събития. Намекване имаше 3. и на други мъчнотии, чиято мисъл беше замълчана - Русия не притежава вече онова влияние, което тя имаше преди неприятната за нас катастрофа - източната (Кримската) война".

„Гърците твърде своеобразно разбират работите на своята църква и чрез това се дразнят християните (разбирай православните) от негръцки произход: 1. гърците считат само себе си достойни за длъжности, почести, а забравят другите; 2. стесняват образованието на лица от негръцки произход; 3. много търсят свои ползи и често несправедливо и користолюбиво; 4. заети са със своята националност и затова не разбират своите общи истински ползи и доброто и спокойствието на църквата. Мене ми трябва единството на църквата (тия думи бяха повторени три пъти в продължение на беседата). Всичко това, отче, вие трябва да им внушите и да действувате с предпазливост и благоразумие. Тази мисъл беше разкрита сериозно и с големи за мене пълномощия" - писал архимандрит Петър.

„Ако гърците не искат да ви разбират във всичко това, то кажете им, че, доколкото ни е известно, пропагандата е приготвила вече всички средства за отслабване и помрачение на гръцката Църква. Нам е неприятно да гледаме тържеството на пропагандата. Надявам се, Бог няма това да допусне."

Предадените тук мисли на Александра II ясно свидетелствуват, че главната грижа на императора била да не се даде възможност на католишката и други пропаганди между българите да произведат разкол в източната Църква и да се запази нейното единство. Но в същото време в тия мисли не по-малко ясно проглежда и това, че императорът е бил добре осведомен за делата и отношенията на Цариградската църква и на гръцкото духовенство изобщо към българите от рапортите както на цариградския руски посланик, тъй и на руските консули по други градове в България, и поради това той стоварва всичката вина за гръко-българската разпря върху гръцкото духовенство и изобщо върху гърците.

Обаче назначението на архимандрит Петър и пристигането му в Цариград не оправдали надеждите на Александра II. Вместо да застане на истинско примирителна почва и по тоя начин да спомогне за по-скорошното изглаждане на разприте между гърци и българи, архимандрит Петър още от самото начало взел страната на цариградската патриаршия и в писмата си до тогавашния обер-прокурор на Св. Синод, граф Александър Петрович Толстой (1856-62), се явил като предан неин защитник и върл обвинител на българите за техните неоснователни и дори опасни за църквата искания. Под влиянието на тези писма, мнението на руския Св. Синод и на хората около него в полза на цариградската патриаршия получавало още по-голяма подкрепа и, както изглежда, след акцията на цариградските българи на 3. април 1860 г., руската Църква в лицето на своя представител била готова официално и открито да вземе страната на патриаршията. Това най-ясно се види от обнародваната тук „Записка" на обер-прокурора граф А. П. Толстой под надслов „О последних сведениях из Константинополя" до император Александра II от 30. април 1860 г. Тая „Записка", която се намирала в архивата на Св. Синод (канцелария обер-прокурора, дело №426, II отд., част 2 стр. 2), освен по съдържанието си, се явява още по-ценна и с това, че тя носи върху си собственоръчно написаните резолюция и бележки на самия император.

Като изходна точка за своята „Записка" граф А. П. Толстой взел телеграмата на руския пълномощен министър в Цариград, княз А. Б. Лобанов-Ростовски (1859-1863) от 12 януарий 1860 г., в която се съобщавало следното: „Международната разпря на българите и гърците излиза вече от пределите на чисто църковния спор за славянска йерархия и се изражда в племенна вражда, която разпалват гръцките фанатици от кралството и островите, които не са напуснали бляна за възстановяване на Византийската империя и се заклели с непримирима омраза към възраждащата се българска народност." Обръщайки вниманието на императора, въз основа на горното съобщение, върху това, че „печалната разпря между гърци и българи има повече политическо, нежели църковно значение, че главната причина се заключава в разни политически бленове, на които, както е известно, не са чужди и българите, и че в глухата борба на панславизма с елинизма Църквата за вреда на православието и несъгласно с неговия дух, служи за едната и другата страна само предмет", авторът на записката пита: „Ако по тоя начин коренната причина на раздора между православните жители на Турция състои предимно в политическите разпри, то може ли да се надяваме, че неприязнените отношения между гърците (и българите) биха се прекратили едничко чрез изменения в старата йерархическа уредба?"

Императорът обаче не бил съгласен с изказаните тук мисли. Така, относно това, че разпрята между гърци и българи имала повече политическо, отколкото църковно значение, той бележи: „В това няма никакво съмнение, но за нещастие главен повод за това бяха притесненията от страна на гръцкото духовенство спрямо славянското племе." А пък на поставения от обер-прокурора въпрос той отговаря: „В това едничко аз от своя страна виждам спасение на православието от вътрешен раздор, от който инак неминуемо ще се възползува католишката пропаганда, чиито пагубни действия и сега вече се забелязват."

За да потвърди изказаните по-горе мисли, обер-прокурорът привежда примера на кукушаните. „Недавно, пише той, изтъкваха желанието си да имат за епископ българин, като вярно средство да върнат приелите унията в лоното на Църквата. Когато това желание биде удовлетворено, оказа се, че за кукушаните това било малко. В телеграмата си от 29 декемврий (1859) княз Лобанов-Ростовски пише, че те са изказали твърдо намерение (ferme intention) да излязат изпод зависимостта на своя местен (Солунски) митрополит, („защото той е заразен от същата омраза към славяните както и останалото гръцко духовенство", обяснява императорът) и молят, щото Полян(ин)ската епископска катедра да бъде издигната в степен на митрополия, подчинена непосредно на Цариградския патриарх, и че епископ Партений не отговаря за последиците, ако на кукушаните бъде отказано в техната просба. Сам Лобанов-Ростовски изказва опасение, че подобен отказ от страна на Великата Църква може да направи съмнителни резултатите, придобити с такъв труд в полза на Полян(ин)ската епархия."

Горният пасаж е от голямо значение, защото той ни съобщава една подробност, която досега не бе известна в литературата по църковния въпрос, именно, че кукушани, след като се сдобили с епископ българин, изказали твърдо намерение да се освободят от зависимостта на солунския митрополит, под ведомството на когото се намирала тогава Полянинската епархия, и че молили последната да бъде възведена в митрополия, непосредно подчинена на цариградския патриарх. В достоверността на това съобщение едва ли можем да се съмняваме, понеже то излизало от телеграмата на Лобанова-Ростовски (от 29.XII.1859), към когото, очевидно, е била отправена молбата на кукушани. Също така е вън от всяко съмнение, че както намерението, тъй и просбата им са били, ако не дело на еп. Партения, то са били предявени с негово знание и по негово настояване, защото той заявил, че снема от себе си всяка отговорност за последиците, ако бъде отказано на кукушани в просбата им; а пък Лобанов-Ростовски изказал опасение, че всички резултати, придобити с такъв труд в полза на Полянинската епархия, ще пропаднат в случай на подобен отказ.

Установяването на тоя факт идва да обясни ония неприязнени отношения, които солунският митрополит Неофит по-сетне открито изказвал към еп. Партения и дори се домогвал да го унищожи. Според една дописка от Солун с дата 26. октомврий 1861 г. в „Цариградски вестник" № 45, солунският митрополит следил стъпките на епископ Партений и неговата дейност и поради една интрига, пусната от него самия, резултат от една стара злоба против първия Полянински епископ-българин, повикал го в Солун с намерение да го изпрати нейде на заточение (през пролетта 1861 г.). Тая стара злоба на Солунския митрополит, който първоначално с радост посрещнал издигането на Партения в епископски сан и при ръкоположението му взел най-живо участие, води своето начало, очевидно, от опита на еп. Партения да се освободи от неговото подчинение.

Както и да било, но от новите предявления на кукушани обер-прокурорът гр. А. П. Толстой искал да се възползува, за да подкрепи мнението на своите съмишленици пред императора, че не трябва да се удовлетворят исканията на българите.

„Между това, продължава той, някои лица, мнението на които в тоя случай заслужава особено внимание [Александър II пита: „Кои са тия лица? Аз бих желал да ги зная."], твърдят, че желанието на кукушани да излязат от подчинението на местния митрополит, е „ненавременно и вредно за православието" и че неговото изпълнение би нанесло „нравствен ущърб на Великата Църква, чието достойнство трябва да се поддържа от цялия православен свят". [Към подчертаните фрази императорът бележи: „Това е съвършено справедливо и ние се стараем да докажем с нашите действия, че (гледаме на православието) не тъй, както гърците, които гледат на светото дело не като на общо православно, а като на изключително гръцко."] По тоя начин, след като достигнаха удовлетворение на първото си законно желание чрез заплахи да станат изменници на Православната Църква, кукушаните предлагат сега други по-малко законни искания и в такива изрази, които не позволяват да се съмняваме, че те силно се увличат от политически страсти. Ако пък и тия искания бъдат удовлетворени и ако след това другите български епископски катедри бъдат заети от природни българи, то може безпогрешно да се предскаже, че по-нататък те, основавайки се на предишните отстъпки, още по-далеч ще разширят замислите си, ще пожелаят съвършена независимост от Цариградския патриарх, ще заговорят за своите права на автокефална патриаршия [срещу това императорът бележи: „Това го вече има и сам патриархът Цариградски не вижда в това разрушение на православието"] и дори за разпространението на българското племе от Болкана до Архипелага и почти до границите на Елада" [последните думи са само подчертани от императора без бележки].

Последното обобщаваще изречение в горния пасаж ясно показва, че обер-прокурорът привел новите искания на кукушаните, за да потвърди основната си мисъл, че в чисто българските епархии не трябва да се поставят за епископи природни българи и изобщо да се удовлетворят българските искания. Дали неговите предричания се основават върху известия, получени от турската столица за решението на цариградските българи от март 1860 г. - да се откажат да признават цариградския патриарх за свой духовен началник, или обер-прокурорът е имал предвид вече станалия на 3 април същата година акт. не се види от Записката му, макар последнята и да е била писана на 30 април, т.е. 27 дена след този акт, за който той не е могъл да не знае вече. По всичко изглежда, че той е избягнал да спомене в Записката си за това събитие, може би защото е предполагал, че императорът не е бил осведомен още за него. Обаче бележката на Александра II, че „това го вече има", т.е., че българите вече са заговорили за своите права да имат автокефална Църква, и че „и сам патриархът цариградски не вижда в това нещо разрушение на православието", открито говори, че императорът вече е знаел за настроението на българите да се сдобият с автономна Църква, като се откажат да признават патриарха, а може би и за самия акт от 3. април. Оттук явно става, че предричанията на обер-прокурора не могли да произведат нужния ефект и да въздействат върху императора да промени становището си по българския църковен въпрос.

Макар че обер-прокурорът да признава, какво „да се разсъждава по това какви могат да бъдат при тия обстоятелства политическите намерения и задължения, опасения и надежди на руското правителство, не влиза в компетенцията на духовното ведомство", относно което императорът право заявява: „това е моя работа и, като следя за него бдително, аз верно нема да принеса в жертва православието", все пак гр. А. П. Толстой счел за свой дълг да нарисува в Записката си какви могат да бъдат сетнините изобщо за Църквата от новата фаза в развитието на гръко-българската разпря и какво положение трябва да държат русите в нея.

„По отношение пък към църквата, пише той, от всичко казано става несъмнено едно: че тя се намира в опасност, че привнасянето в работите й народни и политически разчети, заплашва с нарушение на църковния мир, с гибелно за православното раздвоение на православната Църква на Изток. [Срещу тези думи Александър II пише: „В това аз намирам погрешен възглед, защото за разединение и дума не може да става, обаче славяните желаят да имат своя национална православна Църква, както и ние, русите, я имаме"]. А за да не увеличаваме с участието си в работите на Изток опасностите, които застрашават Църквата, ние сме длъжни всякога да помним високото наше призвание, като на едничък мощен православен народ, да се явяваме на Изток не защитници на коя да е партия, а покровители на всички православни и на цялото православие изобщо [срещу това императорът пише: „не ние защищаваме партиите, а гърците"] и да бъдем миротворци за всички враждуващи единоверци наши. [Императорът бележи: „Съвършено справедливо, и ние така и действуваме."] Опасно е за нас под влиянието на политическата разпря да внасяме нашето самовластно намисане в работите на старинната православна йерархия, да се явяваме не нейни защитници, а само съдии и обличители и да преследваме злоупотребе-нията й с такава строгост, която не всякога е применима в нашето собствено отечество". Императорът протестира срещу тия думи, като пише: „Ние сме не съдии и не обличители; ако пък посочваме на злоупотребенията на гърците, то това е само за полза на общата православна Църква". От направените към тоя пасаж бележки на императора става явно, че последният не се съгласявал нито с едно от заключенията на обер-прокурора и най-категорично опровергава и отхвърля всичките му опасения за съдбата на православната Църква като такава, които не почиват върху правилно разбиране смисъла на развиващите се около българския църковен въпрос събития.

Но в своите предричания граф Толстой отишъл още по-надалеч. По-нататък той пише: „Посочвайки на събития, подобни на станалото недавно в Кандия, гърците могат да ни обвинят, че ние от равнодушие към вселенската Църква не предупреждаваме такива печални явления." Тук обер-прокурорът е имал предвид въстанието на гръцкото население на остров Крит, предизвикано от насилията и жестокостите на местните управители. Тая предпоставка Александър II намерил за неуместна и затова пита: „Как можахме да ги предупредим, когато нямахме там и консул?" Въз основа обаче на нея граф Толстой продължава: „Но ако би те окончателно да се убедят, че източната Църква не може да очаква от нас деятелна помощ и че ние защищаваме нс православието против друговерието, а само българите против гърците, тогава това би произвело всеобщо охлаждение към нас, възбудило би негодувание във всички привърженици на източната Църква, а в масата на гръцкия народ и духовенство разни страсти, които тъй мъчно се укротяват в тях!" На това съждение Александър II възразява: „Ние защищаваме не българите против гърците, а православието от заплашващата го опасност, от притесненията на гръцкия елемент." А обер-прокурорът продължава: „Ако би те (гръцкият народ и духовенството) тогава да намерят други защитници, и франция или друга държава би пожелала да ги привлече към себе си и съвсем да ги откъсне от нас, тогава това би могло да доведе до онова, което да се помисли е страшно за всеки православен християнин, до което тъй усилено се домогват враговете на Църквата и Русия, а именно - към разрив между гръцката Църква и руската." И наистина, при тази страшна мисъл императорът отбелязал: „Да не дава Бог!" но веднага възразява: „Но какво пък ще бъде, когато всички турски славяни преминат в католичество или в уния?" За обер-прокурора такъв разрив е възможен, защото той по-нататък пише: „Като повод към това могат всякога да послужат ония разногласия между гърците и нас, които са сетнини от нашето едно и половина-вековно отдалечение от Изток и се прикриват само с взаимната любов на православните Църкви." Граф Толстой предвижда дори и отговорностите, в случай, че стане подобно нещо. „Разбира се, пише той, тежката отговорност пред Бога би паднала тогава и върху много лица, които принадлежат към гръцката Църква, за увличането им от себелюбиви разчети, чувство за отмъщение и други страсти. Но това не би избавило и Русия от обвинение, задето тя със своите действия е нарушила любовта към страдащата източна Църква. Както и да било, но разривът с източната Църква би докарал за Русия неизказано бедствие, разклатил би основата на нейната външна мощ, породил би в нея страшни смутове и, с една реч, би я лишил от това, което е корен на нейното благосъстояние, величие и сила".

При тая страшна за Русия картина граф Толстой свършва Записката си със следните не по-малко страшни за българите думи: „Чудна е съдбата на българския народ! Той служи като повод за разрив между Цариград и Рим. Нима същият тоя народ ще стане причина за отцепването на Русия от вселенското единство!" Колкото ефектни и да са тия фрази, все пак Александър II разбрал тяхната неуместност в случая, защото той пита: „Ако българите сполучат да имат своя национална иерархия, каквато ние имаме, то де е тук отцепването от вселенското единство!"

***

Предаденото по-горе съдържание на занимаващата ни тук Записка право говори, че целта на обер-прокурора граф А. П. Толстой била да представи в нея, колкото е възможно в по-страшни черти както новата фаза в развитието на българския въпрос през 1859 и първите три месеца на 1860 г., тъй и предполаганите съдбоносни сетнини от нея за източната Църква изобщо и в частност за руската, в случай, че се удовлетворят българските искания, и чрез това да въздействува върху императора да усвои мнението на Св. Синод, като по тоя начин се дезинтересира от делото на българите и вземе страната на цариградската патриаршия. От друга страна пък саморъчните бележки на Александра II, както и резолюцията му, която гласи: „За жалост аз виждам, че вие не можете да се убедите, че покровителството, което оказваме на славяните, е едничкото средство да се спаси православието от отцепвание на многобройното паство, и че ние желаем за славяните само това, което ние сами имаме" - не е мъчно да се разбере, че обер-прокурорът не можал да постигне целта си, защото императорът открито и ясно отказал да санкционира мнението на руския Св. Синод. Установяването на тоя факт ни дава пълно основание да приемем, че ако руският Св. Синод се въздържал веднага след 3 април 1860 г. да вземе едно определено становище по българския църковен въпрос в полза на патриаршията, то това се дължи главно, ако не и изключително, на император Александра II, който със свойствената си правдивост се отнесъл напълно обективно към тоя въпрос и докрай си останал твърдо убеден в законните искания на българите да се сдобият с народна православна църковна йерархия.

10.VII.1922.

Проф. В. Н. Златарски

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...