МАРИН КАМБУРОВ

[RPX]

МАРИН КАМБУРОВ

(1902-1990)

Допълнения и разяснения към спомените

на брат му Петър Камбуров

Във връзка с горните спомени възникнаха някои въпроси, засягащи не­изяснени обстоятелства дадени в самите опитности, заради които бе търсе­но съдействието на брат му, който даде долните обяснения на зададените въпроси. Предаваме отговорите му, предадени дословно. Въпросникът от 76 точки бе съставен въз основа на спомените на Петър Камбуров от Вергилий Кръстев, а отговорите бяха записани от Марийка Марашлиева чрез магнето­фонен запис.

РАЗГОВОР С МАРИН КАМБУРОВ

(Към N 1 на Петър Камбуров) Разказвам за рода си, за дядо ми Пеню и баба ми Таня по бащина линия, следното: Дядо ми е бил интересен човек. Той живеел в Стара Загора, където имал фурна. В тая фурна са се съ­бирали негови приятели и там се изливали куршуми. Дядо ми на времето е крил Стефан Стамболов от турците. Но турците били подушили, когато вед­нъж правили събрание и заградили целия квартал. Стамболов спал у дядо ми тогава. Когато разбрал опасността от турците мислел какво да прави и как да го спаси. А дядо ми беше много силен човек и два метра висок, а Стамболов бил дребен и нисък на ръст. Влиза Стамболов във чувала, натъпк­ва още вълна и отстрани хубаво като оставил само малко място колкото да може човек да диша. Станал сутринта рано още в 4 часа, нарамил чувала на гръб и тръгнал. А отвън на улицата - турци. Дядо ми бил виден човек в града. „Стой!, извикали турците. - Къде с тоя чувал бе, камбур?" „Ще отида на дара­ка да влача вълна", рекъл дядо ми. Турците побутали с пушките си чувала. Пух, пух - виждат, че е вълна и го пуснали да върви. Дядо ми пак вдигнал чува­ла и го носил седем километра далеч до с. Хрищене и там го оставил -Стамболов. По тоя начин се спасил Стефан Стамболов. А дядо Пеню се наре­къл Пеню Камбуров от камбур.

По-късно бяхме в Стара Загора на братската градина. Ак-бунар - 20 декара, това беше градина на дядо ми. Там прекарваше той цяло лято. Като се пукне пролетта, та до късна есен. В градината имаше много дървета: орехи, круши, ябълки, череши и др., а в средата на мястото имаше извор, на­й-хубавия извор, от който половината от мястото можеше да се полива. На това място сега има мина и трябва да отида някога, да го обиколя, да видя какво е станало там. Та веднъж дядо ми нещо го бяха разсърдили, не зная кой го беше разсърдил, но той искаше да иде да бие Стамболов, когато изго­нили Батемберг. А дядо ми беше голям русофил и казваше: „Са ида и на тоя пич, ще му ударя два шамара" - гдето изгонили Батенберг.

Дядо беше вече в Братството и беше вегетарианец. Жена му - баба Таня, всички негови синове и дъщери са били в Братството. Те са били трима братя: чичо Никола, тата - Стефан и чичо Слави и три сестри: леля Марийка, леля Анка и леля Ружка. Дядо доживя до 99 години. Накрая беше вече болен и разправяше, че е вегетарианец, но преди това на един обед изяждал по по­ловин агне. Беше много силен човек и много е защитавал българите. Бил е го-

лям родолюбец. Неговият по-малък брат Иван е бил заточен в Диар Бекир. Веднъж дванайсет момчета от Стара Загора били арестувани като комити през турско време. Баща ми отива с баба си, значи моята прабаба, да зане­се нещо на момчетата да хапнат и те го запитали - баща ми: „Стефане, ти от къде си бе?" „От Железник", отговорил той. „Какъв ще станеш?" „Комита ще стана, турците ще коля." Пък тя рекла: „Мълчете бра, ще ви кучетата ядат, ще се случи някое куче български да разбира, та ще ни изколят всичките." Когато ги закарали в Диар Бекир, а ги били осъдили да ги бесят, дядо ми по­ръчал да направят една голяма тава с баклава и с нея отишъл при Старозагорския бей и му казал: „Бей ефенди, срамота е бе, бива ли тия мла­ди хора да ги занесат за нищо и за никакво. Лъжа е всичко туй, лъжа е. Ти на мене вяра имаш ли?" И беят изпратил телеграма и спасил тия 12 момчета и те се завръщат в Стара Загора от Диар Бекир. Пък когато е било въстанието в Стара Загора, как се е спасил не знам. Когато са обесили Колю Ганчев и той бил вътре и тогава са избесили много българи. Когато вдигнали въстани­ето в Стара Загора, в което е участвувал Стамболов, въстанието не успява. Разпръскват се всички и тогава са обесили Колю Ганчев. От тогава насетне влизат всички мои роднини в Братството. Колю Ганчев бил избягал в негово­то село, не останал в Стара Загора. Хванали го с други българи и ги избесили.

( Към N 2) Най-напред чичо Никола се е запознал с идеите на Братството. Той беше в Казанлък. Там е бил Панайот Ковачев като ветерина­рен фелдшер, но го преместили в Стара Загора. Чичо Никола запознава Панайот Ковачев с тати - Стефан Камбуров и двамата отиват в печатницата в Стара Загора. Та там направили първото събрание и първата молитва тати и Панайот Ковачев След като Панайот Ковачев бил в Стара Загора започват да се събират край него и постепенно се образувало братството в Стара Загора. Това е било през 1910-1911 година. Аз помня когато Учителят през 1910 г. беше дошъл в Стара Загора и държа първата си сказка по френология. Аз и бати (Петър Камбуров) го слушахме в салона на общинско­то управление. Тогава тати беше в Братството. А пък вуйчо ми Иван, брата на майка ми, той беше най-пияния, най-лудия и най-силния в Стара Загора. Казваше се Иван Котаров, баща на Игнат Котаров. Та ние сме с Игнат пър­ви братовчеди. Понеже тати престана да пие, да ходи и да прави мохабети, вуйчо Иван искаше да убие Панайот Ковачев, защото го бил направил бял брат. Че една сутрин тати и мама правили молитва в нашата къщичка и вуйчо Иван чул, че се пее, но не зная за какво бил отишъл там и като застанал под прозореца, слушал, слушал и в тоя момент станал цял преврат в него. Тогава решил и той да стане бял брат, престанал да пие и си изменил коренно живота. И хубав беше живота на братството в Стара Загора.

Баща ми Стефан Камбуров е роден през 1872 г. Майка ми Екатерина не помня кога е родена. Но лозето на дядо ми стана братска градина, но за малко време. В Стара Загора се събирахме най-напред по къщите и след то­ва направихме салон. Имахме и младежка група. Събирахме се 12-15 човека. От там започнахме с бати ми Петър. Бати от 1920 г. е с Учителя, а аз от 1921 г. След това започна Търновската одисея. Петър мислел да следва право, но Учителят му казал: „Правото не е в университета, ние с тебе имаме друга ра­бота". Учителят го взима на работа на Колибата през 1920'г. в Търново, а аз отидох след една година -1921 г. На бати на три пъти му предсказа небето, че не трябва тати да си продава имота - къщата и двора. Имаше и други младе­жи в комуната, но никой не си издържа изпита освен Петър и Марин и то с тройка. После ходихме и в София и т.н.

Панайот Ковачев беше ветеринарен фелдшер. Той беше ръководител на братството. Добре си гледаше работата, но напоследък се беше увлякъл и той да спечели нещо, та гледаше свини на Старозагорските бани и те после всички измряха. Трябваше да му докаже небето, че това не е работа за него и така се оправи работата. Но се забърка друга, защото бяха му дали братс­ки пари към 500 000 лв. от София да ги пази, а той с тях купи свине и не можа да ги върне.

Чичо ми Никола той още по-рано се е запознал с Учението. Те там са били с Захари Желев и още няколко души в Казанлък, но подробности не зная как са се запознали. Чичо ми имаше печатница в Казанлък където са били печатани много беседи, но кои точно не зная. До печатницата имаше салон доста голям и чичо Никола беше ръководител в Казанлък. В салона се събирахме по 50-60 души. Там имахме спявки и изобщо имахме хубав живот и добри условия за работа.

Панайот Ковачев беше интелигентен и знаеше добре руски език. Той имаше една дъщеря Тинка, която почина, но доколкото зная не е оставил ня­какво творчество. С дъщеря му не можахме да се видим преди да почине. И тя беше в Братството, но до някъде. Синът й беше на работа на летището Граф Игнатиево и после го преместиха другаде.

(Към N 3) Тати - Стефан Камбуров свиреше доста хубаво на цигулка. Той беше много музикален, но кой го е учил и кое го е подтикнало да свири първоначално не зная. Тогава на времето имаше много малко цигулари. Тати предаде тъй да се каже първите уроци по цигулка на брат ми Петър.

Брат Пеню Киров идваше често в Стара Загора. Той подпомагаше ма­териално братството през войната. И след войната пак идваше. Помня, че ед­на година беше дошъл както обикновено в Стара Загора. Събранието беше тогава у Стефан Желев - търговец, манифактурист и беше ме взел на коляно­то си. Беше облечен с един син костюм. Аз аз да съм бил тогава десетина годишен. Та ме държеше на коляното си и така говореше. Брат Пеню Киров имаше големи духовни способности. Учителят казвал за него, че той давал много от себе си, не трябвало да дава толкова много. Той беше инициативен и имаше ясновидски способности.

Александър Кръстников бил по онова време телеграфопощенски чи­новник в Бургас. Той искал да стане ръководител на братството в Бургас. Но как може да замести Пеню Киров, който бил колос за него време? И понеже го отрязали по тоя случай да стане ръководител, той се отказал от братство­то и създал друго братство - кръстниковисти.

В Стара Загора се събирахме по 60-70-80 души.

През 1922 г. вуйчо Иван Котаров при диспута в Търново изхвърли попа от салона. На съборите се отиваше с покани.

В Казанлък имахме един приятел Кузман Кузманов, той беше един от преданите ученици на Учителя. Христо Дързев беше също от Казанлък, от когото е мелодията на 91.Псалм. Доколкото зная Дързев имаше музикално образование. Той беше дошъл и в Арбанаси, но беше болен вече и близките му го прибраха. Той почина от туберкулоза. Имаше и други приятели по него време, които починаха от туберкулоза. Един от тях беше Георги Радев. Учителят казал за последния: „Аз му казвам да диша, а той ми отговаря, че си бил направил хороскоп и определил деня когато ще си замине". Учителят му казвал да носи вода от Дианабад с две стомни, а той казвал, че ще му се смеят. „Ами сега няма ли да му се смеят?", като е станал на хърбел и щърбел.

(Към N 10) Лазар Котев бил дребен на ръст, но богат човек. Жена му била много едра и пълна около 120 кг. Котев имал печатница.

(Към N 5) Тодор Бъчваров бил много културен, начетен, с голяма ерудиция. Моя чичо Слави преди да влезе в Братството бил спорил с него цели два часа и не можал да го наддума, а чичо беше учител, голям комунист, много начетен и голям оратор-материалист. В Стара Загора е държал сказки по материализъм. Тати като влиза в Братството, чичо Слави остава последен и казал на тати: „Баша (значи бате), като дойде г-н Дънов, моля ти се, съоб­щи ми с една телеграма, искам да се срещна с него. Ще му задам само три въпроса, но кардинални".

Дошъл Учителят в Стара Загора, тати праща телеграма и бати Слави пристига. В неделя отиват на събрание у брат Караенев. Тати представя чичо Слави на Учителя и Му казва: „Моят брат иска да се срещне с Вас". Учителят отговорил: „Добре".

След беседата Учителят го приема. Какво са говорили, какво са прави­ли никой не знае, но като излязъл от стаята бати Слави бил с наведена глава и все мълчи 15-20 минути. Тръгнахме да си вървим, да каже нещо ,той все мълчи. Питаме го: „Абе, бати Славе, какво ти каза Учителя?" Тогава той на­сетне проговори и каза: „Абе, аз мислех, че ще срещна един обикновен съв­ременен учен, а Той такива работи ми разправя, през такива неща ме прекара, че аз онемях". И тогава, от тогава насетне чичо Слави влезе в Братството и започна да издава разни книжки и да говори тъкмо обратното. Имаше от тия книжки, но къде останаха, питай. Та бати Слави отиде в Нова Загора и започна вече да работи за братството. Там също си имахме салон, имаше добри братя и сестри. Там беше сестра Денка и брат Георги, който ял и пил и се разболял, че после Учителят го лекува. След това влезнаха в Братството.

(Към N11) Майката на Сийка Дойнова - Ана Динова беше много рев­ностна сестра. У тях съм стоял 14 дни през 1918 г. Тогава бях ученик в земе­делското училище в Садово. Бяха ми се повредили очите и ме бяха изпратили при лекар в София да ме лекува. Сийка беше тогава ученичка в пети клас. Дадоха ми очила, но лекарят каза, че докато не стана на 20 години няма да ми се оправят очите. Очите наистина ми се оправиха, но аз не можах да ста­на агроном, защото не можах да уча. Това беше средно земеделско училище, от което впоследствие ставаха агрономи и ветеринарни лекари. Но аз едва можах да изкарам една година.

За София Попова не мога да кажа нищо. Виждал съм я в София, но аз бях младеж тогава. Тя все беше нещо замислена, клатеше глава наблизо до Учителя когато последния говореше.

(Към N 12) Не си спомням точно коя година беше, дали 1918 или 1919 г., но имаше една среща в Стара Загора на братската градина. Дойде Учителят. А пък брат ми Петър беше във връзка с анархистите. Те поканиха Минчо Кириловски. Дойде и чичо Слави. Та спореха двамата, спореха и нак­рая Учителят, гдето се казва с две думи разреши въпроса за революцията. Кириловски държеше за това, че без революция не може, а Учителят каза така: „Гледайте сега това дърво колко е тихо и спокойно, но по едно време задухва един слаб вятър. Започват клончетата да се люлеят, започват да се удрят едно в друго и накрая започва силна буря. Тогава клоните започват да се удрят един в друг, започват да се чупят и всеки клон смята, че другият го бие. Причината в случая е външна, не е в дървото. Тази революция, която ще става не зависи от вас. Тя зависи от много други разумни сили, които дейст­вуват в природата. Вятърът в случая е причината".

(Към N 12) Относно възпитанието на децата - те много са говорили тогава, но аз това не си спомням, обаче за вятъра си спомням. Та Учителят каза, че хората не са виновни. Има други по-дълбоки причини. В случая вятъ­рът прави всичко, а хората казват тия са такива, ония са онакива и т.н. Кириловски бил си извадил бележника и си записвал оригиналните мисли в отговорите на Учителя, които наистина човек в никоя книга не би могъл да на­мери и да прочете. Аз лично присъствувах на тоя спор.

(Към N 13) През 1920 г. не съм бил на Колибата в Търново. Аз бях през 1921 г.

Константин Иларионов беше ръководител на Търновското братство. Той беше малко нервен. Истински стълб в домът му беше жена му - Еленка Иларионова. Тя беше стълб и в братството. В него нямаше дълбочина духов­на и накрая той се обеси. Еленка беше център, тя^беше всичко. Иларионов като се върна от войната носеше една сабя като трофей от някакъв турски полковник, който бил пленен. А Учителят бил у тях в Търново. Още като до­шъл вкъщи Учителят го изпъдил още от врата като казал: „Скоро да отидеш и да я занесеш там откъдето си я взел". Не го оставил дори да преспи в Търново, но го изпратил да я носи в Лозенград ли, не зная къде. Значи, не трябвало да я взема. Иначе Иларионов правеше всичко за братството, но ня­маше дълбочина, беше по-повърхностен.

(Към N 16) Колю Каишев е от Родопите. Той беше в Арбанаси и него­вата леля Мария живееше там. Той е някакъв далечен роднина на Учителя. Той беше много ревностен брат, но почина рано. Накрая живя в София. Една зима прекара с брат ми Петър на Колибата. После другата година аз отидох на Колибата в Търново. Колю е присъствувал на диспута с владиците. Един от тях тръгнал след това от град на град да говори против Братството. Отишъл и в Бургас. Но и Колю отишъл да слуша какво ще говори владиката. Последния започнал така, че бил ходил в Търново и т.н. „Нека, ако има някой тука от присъствуващите да каже не е ли така?" В това време Колю като си свалил палтото, та като скочил на сцената изкарал акъла на владиката и завикал: „Лъжеш, лъжеш, аз бях там, аз бях там. Туй не е верно, туй не е верно..." И тъй в салона нарязал владиката. Та Колю стоя малко в Търново и после отиде в Бургас на работа. Аз присъствувах също на диспута в Търново. Тогава бе­лия брат, вуйчо Иван Котаров се прослави. Един поп като се беше развикал срещу Учителя и вуйчо Иван като го хвана отзад за ръцете и го вдигна така с ръце и го носи и изхвърли вън от салона. Попа рита, но вуйчо го носи и всички ръкопляскат. Комунистите бяха тогава на наша страна и викаха от балкона: „Долу владиците, ние сме дошли да слушаме г-н Дънов, не сме дошли да слу­шаме вас". Те бяха заели горе балкона. А попа, който бил изхвърлен навън казал: „Брей, какъв беше тоя човек с железни ръце, ще ми счупи ръцете!" А това беше вуйчо Иван - бащата на Игнат Котаров. Вуйчо като хванал ръцете на попа отзад и го вдигнал го понесъл и изхвърлил.

Когато е било получено писмо от Учителя в Търново. Отговор: Аз не съм бил там, а съм бил в Стара Загора.

(Към N 20) В Арбанаси пристигнали родителите ми с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Бил обявен и състава на комуната: Никола Гръблев, Христо Христов, Марин Камбуров, Петър Камбуров. Ние, Камбурови, бяхме основата. Имаше и други, които идваха и си отиваха, но ние бяхме гръбнака на комуната. Идваха много: Борис Николов, един Константинов - авиатор, много хубав човек, един Руси Събев - гърбавичък. Христо Христов и ние с бати работехме, а Гръблев, той поддържаше финансово. Гръблев искаше да дойде да работи при нас, но Учителят

казваше: „Не, не, ти ще си работиш и ще ги подпомагаш". Та той пращаше пари, петмез, с какво ли не помагаше. Тогава той беше офицер в Делиормана, някъде на румънската граница. Учителят предвиждаше накъде ще отиде работата, но оставяше да си направим опита. Ние направихме опи­та и се свърши цялата работа. Бати отиде после да работи в Захарната фаб­рика,но аз останах да работя земеделие. Не можех да оставя работата. Всички тия работи ние общо с брат ми ги преживяхме. И в София, и в Арбанаси и другаде. Изпита беше общ.

Гена Папазова беше много ревностна сестра. Тя беше от Делебец и беше ученичка от осми клас. Тя идваше често при нас. Родителите й бяха за­можни хора. Ние ходехме у тях и вземахме някои работи за конете. Те често ни даваха сено и други неща. Те много ни помагаха, и братчето й и майка й. Гена стана агроном. Когато почина баща й ние пък ходехме да им помагаме. Те живееха в Дебелец. Имаха хубаво стопанство, но нямаше кой да го работи. Братчето й Гечо беше само и после се изсели в Русе. Тя симпатизираше на идеите, на комуната идваше, помагаше. Беше силна ученичка.

(Към N 23) Учителят казал на брат Иларионов да ми брои 2000 лв. Това е било за някаква поправка. Та ние кога ли имахме пари. Все без пари бяхме. Все гладни и голи бяхме. Всяка седмица имахме гости. Посрещахме, изпращахме, трапези слагахме... Аз за това трябват продукти, те се купува­ха с пари, а те не падат от небето.

Брат Бертоли. Ние отидохме в София уж да печелим пари, а то не са­мо не спечелихме, но и направихме 10 000 лв. борч и после трябваше да плащаме. Добре, че беше брат Бертоли. Той държеше сметка за всяко нещо. Ако не беше той ние щяхме да фалираме. Той казваше: „Все вашите коне се разболяват, все вашите хамути се късат" и пак даваше пари. Брат Бертоли беше много услужлив. Той може да се скара но човека, но ще му помогне. Добре, че ни взе на работа. Карахме пясък, баластра и друго каквото трябва. Беше станало наводнение и с него много изтеглихме. Конете стоят по едно време, а ние работим мозаични плочи, за да храним конете и нас. Голямо тег­ло беше, но ние не го чувствувахме, хич не ми тежеше. Трудности много, трудности големи, но нали бяхме млади, силни, умора не знаехме какво е. После дух имаше у нас. А всичко е духът. Нямаш ли дух, ти си загубен.

(Към N 13) Братската колиба в Търново представляваше едно дву­етажно здание, дълго десетина метра и повече. Долу имаше две малки стаи и други две, в които държахме инвентара за събора - казани, тенджери, паници, лъжици и др., с една дума - склад. А горе имаше два дълги салона. Единия, в който ставаха събранията, където се събирахме, а другия беше „Светая Светих", който Учителят нареждаше тайнствено и в който влизахме на поклонение. Там имаше много интересни картини. В тая стая и тия карти­ни имам едно интересно преживяване.

Беше през зимата на 1922 година. Бати си отиде в Стара Загора. Беше по Коледа. Имаше навалял сняг към 80 см. През деня се затопли времето и снегът се разтопи. Прибирам се вечерта в колибата да спя и чувам по едно време горе: туп, туп, туп, туп, като че се разхожда горе в салона някакъв човек. Какво може да е? Пък ключа на горницата.така наричахме салона, бе­ше у Иларионов. Навън е тъмно. Чудна работа. Пък Иларионов беше на три километра далеч от колибата. Викам, сега какво да правя. Не мога да отида да видя. А разбирам, че не е човек. И все пак ми се видя нещо странно, защо­то има нещо. Разхожда се някой горе, пък е заключено. Отивам у Иларионов, а то беше вече към 10 часа вечерта. Казвам: „Брат Иларионов, положението е такова, че нещо трака горе, нещо ходи, нещо става в горницата". „Ха, аз в това време не излизам, аз в това време не излизам", казва той. Сега какво да правя, чудя се аз. Той ми даде ключовете и каза: „Качи се горе и виж какво има там". Аз вземах ключовете и отидох, отключих големия салон, после вля­зох в малкия салон, но той има преддверие и тогава се влиза в малкия салон. Добре, че никой няма. Разбрах, че всичко става в малкия салон. Нещо капе -кап, кап, кап, кап. Какво да правя? Беше станало вече към 11 часа. пък има­ше капандур на тавана, в преддверието пред малкия салон и аз вземах една стълба и една газена лампа и исках през капандурата да изляза и да положа нещо да не капе. Брате, то тежко, капака не се вдига. Надигам силно, той ед­ва мръдне. Още един, два, три пъти насилих капака, че като се вдигна той, че като се изсипа на главата ми: тухли парчета, че камъни, че вар, че пясък, че като угасна лампата и като ми се напълниха очите с пясък. Ужас! Угасна лампата. Ама такъв грохот, като че ли целия ад се струпа на главата ми. Ако беше някой слабохарактерен щеше да подлудее. Капака падна. Такова странно и страшно нещо изживях. Слизам долу, не мога да видя нищо, очите ми пълни с пясък, лампата угаснала. Слизам пипнешком долу, измих си очите и рекох, чакай да се кача горе да видя какво става. Качих се горе, но какво да видя - от тавана, по гредите не капе, а слиза вода до тавана и от втория та­ван по керемидите слиза долу. Не може да се направи нищо. Кога погледнах четири кофи вар изхвърлих. Седнал съм и се ядосвам и си викам: Чудна работа. Иларионов и Еленка трябва да дойдат да отворят вътрешната стая, да влезем и видим там какво става. Тъкмо съм седнал и се ядосвам и идва някой. Туп, туп, туп, туп. Кога погледнах - сестра Иларионова и брат Иларионов идват. Питам: „Какво става?" Пък тя като го заяла и казал: „Не те ли е срам, дърт човек си, а пък те деца, да ги изпратиш там да се блъскат посред нощите". А пък нали е зимно време, страшно положение беше. И той дойде и отключи. Та на 12 места сложихме легени, легени, прибрахме кили­мите там и тъй спасихме положението, колкото можахме. Но това беше един голям изпит за мене. И ходенето през нощта, защото и вълци минаваха зиме. Там имаше кошари, та имаше и вълци. Един голям изпит беше. Но на стълба­та беше върха. Лампата беше в ръцете ми. Добре, че не я изтървах, да се счупи, да направи по-голяма беля, да се запали всичко. Аз останах като вкаменен. И както бях в помещението, като в гроб и като че целия свят бе от­горе ми. Та и туй преживях още там на Колибата. Този спомен остана като едно посвещение за мене.

(Към N 24) А за съборите можеш да научиш от другите, защото ние тогава бяхме като обоз с каруцата - вземаме, даваме, тичаме, тичаме, тичаме. Сутрин отиваме на работа и вечер се връщаме уморени. Слушал съм как горе Учителят свиреше и трябва да знаеш, че никога не съм слушал такава музика както Учителят свири, като че музиката идва от Невидимия свят. А пък когато излязоха окултните песни, то беше нещо величествено. Тогава съм ги слушал с възхищение. А пък има много мелодии, които Учителят не ги е дал, дето ги е свирил горе. Въпрос: „А за пеенето? Чувал ли си Го да пее?"

Отговор: Когато бяхме в Стара Загора още като дете съм Го чувал когато ни предаваше песента „Скръбна душо". Той я предаваше на събранието там на братята като свиреше и пееше едновременно. И друг път съм Го слушал. Имаше хубав глас - баритонов. Хубаво пееше. Във всяко отношение съвършенство. *

На съборите имаше много неща, много беседи и свободни разговори. При тия разговори Учителят каза много хубави неща. Има едно нещо, което Той каза и което никога не съм го чул и не съм го видял да е записано някъде. В един разговор Той даде един такъв пример: никой не го знае, само аз го зная. Някой от братята може да го е чул, но никъде го няма записано. Той ка­за така: „Ех, сега както виждате тук положението е много хубаво, но вашата работа прилича на един голям океански параход, който се движи в морето. Той си пътува, времето е хубаво, пътниците весели, всички пеят, всички се веселят, парахода е неуязвим за обикновените вълни и пътува към своята цел нали, той има някаква цел, към която пътува. Обаче започва да се разваля времето, морето почва да се вълнува, идва голяма буря, ураган и този голям кораб започва да се люшка като някоя треска по вълните и се разбива на парчета. И тогава, казва, - кой на греда, кой на дъска, кой от пътниците на каквото намери се спасява и никой на никого не може да помогне". Вижте сега, за какво може да се отнася това, дали за общественото положение или за Братството, никой не може да си го изтълкува. И досега още не ми е ясно дали се отнася за Братството, че Учителят си замина, че парахода се разби, че Изгревът в София се разруши от властта или се отнася за цялото човечество. Но това остана впечатляващо, но никой на никого не може да помогне... Сега е точно такова положението: Корабът потъна, от него едни се издавиха и си заминаха от този свят, други станаха корабокрушенци и се спасиха на необитаем остров.

(Към N 22) Имаше някои като Христо Христов и др., които смятаха, че причината за неуспеха в комуната се дължи на това, че в комуната са при­ети стари хора, т.е. моите родители. А това не беше истина. Тия, които вну­шаваха това най не работеха и нищо не направиха и нищо не дадоха, а бяха готовановци, само критикуваха и не щяха старите. А пък ние на гърба на ста­рите изкарахме 4-5 години. И като си отидоха старите и комуната се разтури. Те мислеха да работят по два часа и през другото време да пеят и да живеят братски. А то не излезе така. У тях имаше недоволство по отношение на старите. А пък те старите крепяха положението. Ами ние развалихме тяхното положение.

(Към N 25) Въпрос: „Брат ти Петър говори за един бордей, който се пълни с вода". Отговор: Става въпрос за София, в Подуяне. Стаята се пълне­ше с вода, защото 30 дни валяха проливни дъждове. И на другите хора мази­те се напълниха. В тая стая спяхме бати и аз. Първата година бяхме двама, но на следващата имахме чирак, който спеше също при нас.

(Към N 28) Въпрос: „Кои са печатали беседи? Споменава се, че при чичо Слави Камбуров са печатани 11. и 12. серия". Отговор: Той бати по ги знае. Той работеше в печатницата. Аз тогава не съм вземал участие. Аз ра­ботех в Казанлък в картонажа. Не работих в печатницата. След като се изсе­лихме от Арбанаси 1935, 36, 37 и 38 г. работих при чичо Никола в Казанлък, но в картонажа, не в печатницата.

Като се върна тати от войната тогава нашата печатницата (на Стефан Камбуров) се сля с тая от Нова Загора на чичо Слави Камбуров. Тати работи четири години и след това фалира, защото нямаше клиентела. Трябваше да се слеят двете печатници занапред в Нова Загора, понеже там нямаше друга печатница и имаше хубава работа. Та чичо Слави и ние работихме там. Та и сега работи като партийна печатница в Нова Загора. Та тя беше наша печат­ница и там работихме известно врем, но това беше преди комуната.

Въпрос: „Петър Камбуров има ли творчество? Свои песни?" Отговор. Не, няма. Той обаче свиреше много хубаво и двамата си уйдисвахме. Той свири и пее и аз пеех. Много концерти сме давали дето отидем между наши­те хора. Тогава правехме много сбирки.

Въпрос: „А твоите песни са записани, нали?" Отговор: Записани са, но искам в един тефтер да се напишат. Скъпо ще платя, но да ги има. Той, Сава Калименов ми обеща, защото неговата дъщеря е Учителю по солфеж. А тя имала приятелка, която специално пишела ноти. Той сега ще дойде с дъщеря си, през пролетта, та ще помоля да ми ги напишат. Това са 220 песни.

(Към N 13) Кириловски беше ръководител на анархистите в Стара Загора. Той беше млад и много начетен човек. Кириловски спореше с Учителя. През 1922 и 23 г. той е организирал курсове по есперанто. Много из­вестни есперантисти са били негови ученици. По него време чичо Слави беше влязъл вече в Братството. Кириловски са го гонили като комунист, но незави­симо то това той е провел много курсове. Много стари комунисти в Пловдив са негови ученици. Бати кореспондираше с много чужденци на есперанто. Правил е и пре­води на беседи и др.

Въпрос: „От кореспонденцията на Петър не е ли останало нищо. А снимки?" Отговор: Кой ти е обръщал внимание на това. Имаше у Васка, жена му, но дали ги е занесла в Търговище, не зная.

(Към N 29) Тати (Стефан Камбуров) беше най-главния майстор в печатницата. Той създаде и другите печатници. Другите, както и чичо Никола и чичо Слави нищо не разбираха от печатане. Тати беше и машинист, и майстор, и словослагател. Той разбираше от всичко. Нашата печатница бе­ше в Стара Загора, а на чичо Никола в Казанлък. В Нова Загора беше друга. След Балканската война нашата печатница се сля с тази от Нова Загора. Аз не съм в течение на това, което се е печатало.

(Към N 32) Сестра Стефанка Мирчева беше много добра сестра, ревностна, предана, изобщо хубав човек, като ясновидка виждаше в човека коя част на тялото е заболяла. Тя беше Учителю и партийка по някакво съображение, но имаше много хубаво отношение към Братството. Брат ми Петър живя известно време у тях. Петър се беше посветил на Братството, на идеите на Братството. Пееше, свиреше и където отидеше ставаше център. Къде ли не е ходил в южна България. Навсякъде биваше добре посрещнат и всички го обичаха. Много добре работеше.

(Към N 35) Пампоров беше много добър есперантист. С есперанто той обиколи цяла Европа и разнесе идеите на Учителя, като с това свърши една много голяма работа. Той беше добър, ревностен, обикаляше и България, ръководеше курсове по есперанто. Ходил съм у тях и той е идвал много пъти у нас. Накрая остана сам и беше много закъсал, остарял. Жена му Гинка си беше заминала по-рано. Накрая Танка от Бургас беше при него и той може да каже нещо за него. Той присъствува на погребението му. Танк» и един брат от Наречен, те прибраха нещата на Пампоров.

(Към N 37) Снимки и други работи може да има в Търговище. Снимките от брат ми Петър дори са номерирани. Имал е кореспонденция с Емилия Вилумсон. Последната искала да се омъжи за него. Учителят обърнал внимание обаче на друга, която впоследствие станала и ръководителка на братството - Ана Мазурс. Тя е била истинска сестра. Още когато бяхме в Бараково Емилия кореспондираше с бати. Той имаше някои неприятности с нея. Интересна е снимката от Рига.

(Към N 9) Гина Гумренова живееше на „Опълченска" 66. Учителят живееше у тях. Тя посрещаше и изпращаше. Беше неуморна. Нисичка жена, но много хубав човек. Аз съм ходил у тях, спал съм там, с бати съм ходил. Там беше център. За Петко Гумнеров случая не мога да го разкажа. Той е разказван от мнозина, на тримата братя, които отишли да клеветят Гумнеров Учителят казал, че и тримата ще пострадат. Не бива да бъдат толкова жесто­ки към своя брат, на когото постъпката не е била толкова престъпна. Че и в Търново, когато отивали в Горницата по 10 души на молитва, никой не го ис­кал в групата си. Тогава Учителят го поканил да идат двамата като му казал: „Ела, брат, ние с тебе ще се качим". Той горкия възкръснал. Той беше хубав човек, малко гърбавичък. Учителят държеше за вътрешния живот на човека, същественото. Гумнеров може да е обичал, може да е харесвал това момиче - това не е престъпление. Те, престъпленията отвътре излизат. Тук повече е проличал характера му, темперамента му.

От Рига започнаха да идват братя и сестри преди 1939 г, но от кога точно не зная. Това е моята най-голяма загуба. Бях се хванал в една вакуум­на фабрика в Казанлък. Тя беше сезонна работа, в която лете бях зает.

(Към N 37) В Казанлък имахме хубав голям салон, в който се съби­рахме по 50-60 души. Имахме хармоничен духовен живот. Ходехме на екскурзии. Вечер, през вечер имахме спявки, изобщо имахме много хубав живот. Кой ще държи сказки сега? Тогава никой не ни пречеше (записано през 1988/89 г.).

През 1938 г. пристигна Учителят в Казанлък. Той отседна у сестра Дукова. Снимката на балкона е от къщата на г-жа Дукова. Д-р Дуков беше един от първите ученици на Учителя. Дукова беше тогава около 80-годишна.

(Към N 59) Игнат Котаров, както казах и по-рано ми е първи братовчед. Той беше много упорит. Като човек беше много добър и имаше желание на всички да услужи. Беше готов на жертви, но беше своенравен. Четеше и ценеше беседите на Учителя, но същевременно се занимаваше с йогите. Спореше често с Учителя и му викаше дядо Петър. Още когато е бил в Нова Загора като дете на 2-3 години бил се разболял от дезинтерия и 40 дни лежал и бил на умиране. Учителят тогава изнасял беседи в Нова Загора и Му казали, че детето на брат Иван Котаров е много болно. Учителят дойде у тях, аз присъствувах лично тогава, хвана го за ухото, но детето беше ни живо, ни умряло и каза: „Направете му търханичка, рекох". Направили му тархана и след това знаеш какъв беше - скала. А пък напоследък какво стана с него... Той ако беше умен нямаше да дойде до това положение. Игнат го познаваха много хора, да не казвам всички.

( Към N 13) За Търново. Сега не може да се познае къде е била Колибата, но не мога да забравя как вечер заставахме на молитва на колене и как свиреше Учителят на цигулка. Такава музика • неземна. По време на съборите сме се събирали по 1500-1600 души. Мястото на Колибата е било някъде където сега живее Павлина Даскалова.

(Към N 1) Дядо ми се наричал Пеню, а баба ми Таня. сестра ми е кръстена на нея. Прадядо ми - Колю бил гърбав и от там се води името Камбурови. А брат му, чичо ми Иван е бил заточен в Диар Бекир.

( Към N18) Въпрос: „Казваш, че на три пъти небето е подсказвало на Петър, че баща ти не трябва да си продава имота. Кои са те?" Отговор: Когато бати взел да пише писмо на тати на три пъти изтървал писалката и тя се забивала в земята,като че някой я грабвал от ръката му, но въпреки всич­ко той пак написал писмото, в резултат на което баща ни си продаде къщата и двора. (В разговора взема участие и дъщерята на брат Марин - Катя.)

Бея от нова Загора женел сина си, а дядо Колю отивал със сина си с каруцата за Сливен. Като минавали на мегдана имало борци - турци-пехливани. Дядо Колю отишъл да някъде да купи нещо и оставил каруцата си на сина си - дядо Пеню в случая, да я пази и да гледа през това време пехливаните, та после ще тръгнат за Сливен. Турчинът бил намазан целия с масло и тялото му лъщяло. То й надвил всички, имало и българи - местни и от северна България. Те били истински борци. Пък дядо Пеню бил младеж на 20 години и като гледал, гледал, че като му причерняло, че като отвързал на ба­ща си биволите, за да е свободен. А пък турчина бил казал, че залага биволи­те си на тоя, който го надвие. Дядо Пеню - 20-годишен хлапак тогава като ня­кой петел като си махнал престилката, че като запретнал потурите и казал: „Аз ще се боря с тебе!" А през това време турците се смеели: ха, ха, ха... Зер турчина-борец, намазан с масло - пехливанин... Но дядо бил силен човек. Като хванал с едната ръка турчина за рамото, а другата за чатала и като го вдигнал и с все сила го ударил в земята, та турчина не може да стане. Че като се спуснали турците, щели да убият дядо. В това време идва баща му - дядо Колю и се развикал: „Абе аз затуй ли те оставих тука", скочил да го бие. Пеню като се откачил от турците, че от там до Стара Загора избягал пеш. Ако стои ще го убият турците. Та от тогава дядо е бил още комита. Има и други случаи с него, при които той е проявявал своята сила, а с високия си ръст внасял респект в околните.

А сега ще кажа нещо за вуйчо Иван Кота ров след като беше станал вече бял брат. Отиваме с него с две каруци за пясък. А в съботен ден в Стара Загора става пазар. Ние сме натоварили пясъка и се връщаме в Стара Загора. А пък отсреща духа един западен вятър и селяните накачулили ямур­луците си не гледат накъде вървят конете. По едно време една каруца закачи вуйчовата кола и вуйчо нещо се наведе и селянина го удари с камшика си, като мислеше, че вуйчо е виновен. Та вуйчо като се спусна, че като хвана ко­ня за юздата и извика: „Слушай, от една седмица съм бял брат, ако не беше тъй, тука щеше да ти е гроба!" Вуйчо Иван бил бабаитин на Стара Загора и ги е пердашил наред.

(Към N 1) После имало един турчин, който ходел из лозята, а жените обикновено отивали да работят, да копаят и той отивал и ги закачал и се гав­рел с тях. Тук-там, тук-там, не оставял хората на мира. И дядо Пеню рекъл: „Аз ще го оправя тоя турчин!" И един ден облича едни скъсани дрехи, взема една мотика и една пукната стомна и тръгва нарочно, да го срещне. Вървял и гледал тук-там, тук-там и най-после го зърнал. Посрещнал го, но и турчина бил бабаитин. Дядо държи мотиката и вика: „Аз не очаквах, че е тука, аз не очаквах, че е така". Че като го хваща през чатала и като го удря в земята, че като го захванал бой, че бой, че бой, прострял го на земята ни жив, ни умрял и го оставил в лозята. Взел си мотиката и си отишъл. След това чакал дали турците няма да дойдат да го бият, да го арестуват. Но никой не дошъл. Минали 12 дена. По едно време гледа турчинът иде. Той го познал тогава и до окото му имало синина и му казал: „Абе, камбур, бива ли бе, ще ме убиеш, бе!" „Ще закачаш ли жените по кърищата?", го запитал дядо Пеню. „Няма ве­че", отговорил турчина. И оттогава мирясал къра от него. Страшна работа било. Дядо Пеню на времето е бил баш комита. Той се е срещал с Левски във фурната до хана, където са леели куршуми - местото дето се пали фурната.

Димитър Караенев бил търговец. Имал манифактурен магазин. Стефан Желев и Колю Кюмюрджиев бяха търговци. Зная ги, но аз съм бил де­те тогава. Живеехме в Стара Загора,но нищо не мога да кажа за тях.

(Към N 1) През 1912 г. баща ми стана вегетарианец. Тогава започна войната. Та ние още от деца бяхме в Братството. У Панайот Ковачев става­ше събранието. И Учителят беше дошъл там в Стара Загора, а ние играехме отвън и Учителят попитал: „Чии са тия деца?"'„На Стефан Камбуров", му отговорили. Тогава Учителят казал: „Добри духове Бог му е пратил".

Аз, Марин Камбуров съм роден на 27.май 1902 г. Изкарах пети клас в Стара Загора и ми се повредиха очите. Отидох в земеделско училище, като мислех, че там няма да има много четене. Изкарах една година в Садово, но и там беше гимназия и после отидох в София да си лекувам очите и след това отидох в печатницата и станах книговезец. Подвързвах тефтери, книги... И след това бях вече в Търново с бати Петър на Колибата. След като се развали комуната останах в Казанлък във вакуумната фабрика. Но преди това две го­дини работих градинарство с Лалю, който е бил в комуната в Русе при анархистите. Той беше хубав човек, но вече не е между живите. С него рабо­тихме и в Казанлък. Той беше доставчик на фабриката. През 1928 г. се оже­нихме с Фирка. Но преди това като приключихме с комуната в Арбанаси бати нали отиде да работи в Рила планина, пък и аз и другаде, да плащаме борчо­вете от комуната към земеделската банка. Аз трябваше вече да се определя, дали да се женя или да не се женя и понеже не знаех кой път да поема оти­дохме с бати на ул. „Опълченска" 66 да питаме Учителя. Вечерта Учителя ни прие много весело, много ни се радваше и аз Го запитах: „Учителю, вече ос­танахме сами, не зная кой път да хващам, да се женя ли или да не се женя?" Учителят отговори: „Ти ще се ожениш", а на бати каза: „Ти няма да бързаш!. Тогава аз казах: „То аз ще се оженя, но коя да взема?" Защото в Арбанаси имаше две момичета, които бяха много близки до Братството, и до идеите -едната Фирка, а другата - Мара. Учителят каза: „Фирка ще вземеш". Те са стар род, много бота хора - Чамурови. Те бяха най-богатите в Горна Оряховица и в Търново. Бащата беше фалирал и те останаха шест деца. Умря майката, а после от притеснение умря и бащата. Най-голямата сестра беше Йорданка, после Ефтимия, Марин, който беше на мойта възраст, после Фирка, Христо и Атанас. Баща й се наричаше Димитър, а майка й Еленка. Хубава връзка имахме с Фирка. И от тогава насетне изкарахме 60 години. Всичките ми деца, че и внуците ми, мога да кажа, че са в Братството. Марияна и Лиляна са деца на Катя, Мариян и Бояна - на Стефка. Съпругът на Лиляна е към гражданската авиация парашутист, голям състезател по пара­шутизъм и ходи по цяла Европа - Стамо Янев - И.кап. Те се обикнали в Бургас, още като ученици. Светлозар и Веселин са деца на Роза.

Христо Колев и Данка - съпругата му са от Ямбол. През 1947 г. два­мата с Христо решихме да направим комуна в Пазарджик. Там имаше едно братско семейство Доспевски. Последния е бил голям художник още в турс­ко време. Доспевски имаше още две сестри. Той притежаваше голям имот под гарата в с. Главница към 800 декара, много хубава земя. Там решихме, значи, да направим комуна - ТКЗС. Изселихме се от Казанлък и отидохме в Пазарджик където работихме 1947 и 48 година. През 1949 г. дойдохме в Прослав. Когато основахме ТКЗС в Пазарджик, тогава имаше специален за­кон за ТКСЗ-тата. Ходихме тогава в София при Трайчо Костов, който беше жив тогава и там узаконихме нашето ТКЗС. Върнахме се и започнахме да работим. Получихме много помощи и работихме две години, имахме голяма подкрепа - пари. Но през 1948 г. основаха друго ТКЗС в с. Главница, в което имаше 140 души партийци. Те туриха ръка на нашия блок. Те искаха да оста­нем като ръководители на тяхното ТКЗС, да ни включат в тях. Добре, но ние не можем да се разберем с тях понеже те не бяха идейни хора. Нашето сто­панство беше на друга основа. По това време в Прослав имаха нужда от ра­ботна ръка и ние се прехвърлихме там. В с. Главница щяха да ни разпънат от работа, а в Прослав беше най-богатото стопанство в България. Там идваха постоянно хора да видят как работим. Ние имахме най-голям трудоден в цяла България. В Главница бяхме 7-8 души и се пръснахме.' Двамата с Христо Колев дойдохме в Прослав. Тук беше друго. През 1958 г. направихме обеди­нение и след това работих още девет години, след което се пенсионирах. Хубави спомени имам от Прослав. ТКЗС-то стана след това АПК. През 1959 г. ни дадоха тия места където си построихме къщите. До тогава живеехме на квартири. Тук имаше други къщи - три-четири къщи, в които живееха първите кооператори и ние бяхме там на квартири. След което през 1959 г. и ние си построихме къщи където живеем досега.

Имам един спомен, когато с Лалю работихме една градина в Казанлък. Отидохме да продаваме зеле по Старозагорските села. Минахме десетина села, но нищо не можахме да продадем. Пречистихме го, защото зелето се запали и започна да гние. По едно време отидохме в едно Новозагорско село Терфеллий, още го помня. Ние отидохме на запад горе на баира, а селото бе­ше по-долу. Значи ние бяхме на върха и още не бяхме влезли в селото. Че ка­то се изправихме и като започнахме да пеем народни песни. Знаеш ли какви песни, няколко една след друга, а то се чува в цялото село. Че като излязоха няколко души и питат: „Хубави момчета, какво правите тука?" „Абе дядо, зе­ле продаваме". И те отговарят: „Дай на мене една зелка, дай на мене две зел­ки и т.н. и т.н." За два часа всичкото зеле продадохме в това село. А пък ние мислехме вече да го хвърляме. Не върви зелето и туй-то. Та събрахме там много хубава храна, защото да не мислиш, че за пари го продавахме, не. Срещу един шиник зеле, един шиник жито. Та тогава с песните продадохме зелето.

Панайот Ковачев е бил много представителен и като ръководител и съ­що като организатор.

Единадесет години работих в печатницата и после във вакуумната фаб­рика в картонажния отдел до 1947 г. След това отидох в с. Главница.

В Казанлък имаше солидни хора като чичо Никола, Захари Желев, д-р Дуков. Синът на Захари - Васко беше също хубав човек. Той пишеше хубави работи. Стефанка, дъщеря му пък беше асистентка в университета.

Като млади още в Стара Загора като се събирахме веднъж бяхме 19 души младежи. Говорехме си кой го е страх, кой не го е страх и т.н. Нали Учителят поставяше задачи да ходят на Витоша нощем и т.н. Та тогава не зная как стана, но решихме да отидем на гробищата. И аз казвам на една сестра Еленка: „Ще дойдеш ли с мене на гробищата?" „С теб, кай - ще дой­да". И тъй посред нощ тръгнахме и ходихме на старозагорските гробища. А пък имаше една луна... Другите останаха у Стефан Желев, там беше събранието. Тя се хвана за мене и отидохме и обиколихме гробищата по лу­ната и за доказателство вземахме от едно гробче от едно венче за доказа­телство една китка. Та ходихме значи на гробищата посред нощ.

По време на съборите ни пазеха военни, за да не се допускат бърко­тии от лоши хора, главно от попщината. Те се опитваха да организират нещо, но ние си свършихме благополучно работата. Военните не ни пречеха.

Записала на магнетофонен запис, преписала, подготвила и редактира­ла Марийка Марашлиева.

София, 10 май 1990г.