37. ВИНТЯГАТА И СЪНЯТ

[Hristo Vatev]

37. ВИНТЯГАТА И СЪНЯТ

Учителят следеше всяка наша стъпка с невидимото си око, гледаше какви връзки образуваме, къде и с кого ходехме и когато долавяше опасност много тъничко и дипломатически подчертаваше така издълбоко, че изтръп­вахме под зоркото Му око. Имахме много интересни опитности. Най-важното в тези случаи бе послушанието на ученика към Учителя. Но това не всеки път ставаше, защото не всички бяха ученици, а бяха огласени или слушатели.

Освен това Учителят бе говорил за закона на свободата как да бъде човек свободен по дух и това го възприемахме с нашето незнание по съвсем друг начин. Накрая излизаше една волност и една безотговорност към себе си, към Школата и Учителя.

В първите години на Рила нямаше движение на туристи и стадата на ов­чарите бяха ниско. По-късно се закатериха туристи, овчарите тръгнаха наго­ре и планината се напълни с хора. Една година бяхме на лагер. Имаше една група геодези, които правеха своите измервания в планината. Бяха си разпъ­нали палатките в близост с нашия лагер. Ние бяхме млади, бяхме под вли­яние на Учението на любовта и смятахме, че всички хора са наши братя и сестри и ако не са такива, то трябва да ги направим. Ако не сме го сторили, то вината е у нас. Така смятахме тогава, когато бяхме млади. Имаше един мъж от геодезите, комуто бе разпрана винтягата и бе изцапана. Казах му да я даде да я закърпя. Той се съгласи с охота. Той я остави, аз я закърпих мно­го хубаво и накрая я изпрах и изсуших. Той беше много доволен. Предложи ми да излезем на разходка извън лагера. Аз се съгласих, защото бях свикна­ла да пътувам сама в планината и не се страхувах от нищо. След обед Учителят изведнъж каза: „Довечера всички ще бъдат около огъня". По тона, с който го каза разбрах, че е насочен лично към мене, че не ми се позволява да правя разходки с непознат мъж. Аз послушах и първа с наметало заста­нах до огъня, който се палеше всяка вечер, около който сядахме и пеехме. Учителят мина и само леко ме погледна. Нищо не каза. Разбрах, че нарежда­нето на Учителя лично се отнася за мене. Аз не знаех тогава, че нещо може­ше да ми се случи с този човек, като бъда сама с непознат човек на планината.

На следващата сутрин се разхождах около Харамията и намерих мно­го хубави камъни-гранати. Показах ги на Учителя. Той сподели: „Това е огър­лицата на храма на Рила". Приятелите поискаха да им ги покажа. Извадих ги от раницата и те ги заобиколиха и ги гледаха с удивление. Точно в този мо­мент получавам едно силно внушение, че трябва веднага да отида в палатка­та си. Послушах. Влезнах в нея и изведнъж ми се приспа. Аз, която много трудно заспивах, легнах и заспах. Беше след обяд. Когато се събудих беше минал един ден и една нощ. Цели 24 часа в сън. Излизам и се чудя, какво е станало с мен и защо съм спала 24 часа и никой не се е сетил да ме събуди. Оглеждах се насам-натам и търсих причината. Тогава дойде една сестра и ми каза, че същият човек с винтягата ме е търсил няколко пъти, през два-три ча­са предния ден. Разбрах също, че този човек бе освободил своите хора да отидат до Самоков, бяха освободили палатката и той бе ме търсил вероятно да ме покани на гости в нея. А аз, без да му мисля, щях да отида в неговата палатка, защото тогава всички хора за мене бяха братя и сестри. Изтръпнах. Бяха ме спасили от неочаквано премеждие чрез съня, в който ме бяха поста­вили и който продължи цели 24 часа. Учителят бе сторил това. Отидох да Му благодаря. Чух от Него само това: „Те бяха решили да те пренесат като курбан. Е, размина се". Бяха решили да ме пренесат в жертвоприношение. Но ми се размина. За това благодаря.